"Свиня майка със сукалчета"

Сега, няма да коментирам дали бих взела някога на детето си точно тази играчка, но искам да сравня възпитателните качества на двете и какви ще бъдат въз основа на това белгиийските дечурлига и нашенските хлапетии.
Както си спомняте нашето момиченце ще има прасе, с един единствен чифт цици, които за сметка на това са огромни и поприкрити с розов сутиен с панделки. Прасето също така има хлабавки бикини и предизвикателна поза.
Белгийското момиченце за сметка на това има една свиня майка, блажено притворила очи, кърмеща своите дечица - прасенца и наслаждаваща се на ролята си. Няма сутиени, няма цицки, само е загатнато за последните, чрез прикрепените за коремчето й три прасенца. А те от своя страна са различни на цвят - какъв нагледен пример за мултикултурност и расова търпимост.
И докато нашенчето ще:
1. Има за модел за подражение похотлива свиня;
2. Иска да има сутиен на три години;
3. Червило на пет, и
4. Силикон на десет,
то белгийчето ще има:
1. Реалистична представа за прасетата;
2. Ще знае какво е кърменето и какви са целите му, което автоматично ще го доведе до въпроса -
3. Как това става при хората и майка му ще му обясни за родителството.
4. Няма да има много против Юсуф от Мароко да седи с него на един чин (това вече е друга тема обаче).

Само цената на белгийската свиня не видях. Със сигурност не е по-евтино от 27-левовата развратна праска в нашия магазин. Но пък урокът  за детето е безценен.

"Свиня с бански"

Така сега, снимката можеше да се размине и без коментар. Обаче педагоическото в мен заговори!
Говорим си за морални устои в криза, за колко са прости учителите и т.н. И на фона на дванадесетгодишни ученици облечени като проститутки и сводници пред погледа ми се изтъпанчва играчка за деца между 3 и 8 години, с огромен бюст, порно презрамки на сутиена и бикини.
Играчката по принцип, освен за игра, има възпитателни и образователни функции. Чрез играта с играчки децата усвояват различните социални роли, поведение сред връстниците и по-големите, по-късно помагат за усвояването учебен материал и такива ми ти (за подробности се обърнете към тези младежи, че аз отдавна бях студент и може да омешвам вече понятията).

И поглеждам тази свиня, това женско прасе, в тази предизвикателна поза, с този... тези цици и се чудя кой кръгъл идиот ще купи такъв изрод за детето си?! И как ще реагира когато на шест годинки милата му дъщеря, по име Шанел например, го изивка в хола и види нея - облечена с прашките и сутиена на майка си, проснала се в предизвикателна поза с червилце на устните? Какво ще прави тогава, какво ще й каже? Как ще я убеди, че това не е нормално за дечица на неините години.

Оставям на страна необходимостта от това предметите в детския свят да възпитават чувство за естетика и хармония с природата. Макар че е много вероятно едно дете, което е виждало истинско прасе, да запита:"Защо прасето не носи три реда сутиен? Нали прасетата имат повече цицки?". Аде де!
П.П. 29 май 2008 г. - Ето и отговор на този въпрос, с благодарност към Василена, която ми го предостави нагледно:

Все мы, живущие на земле люди, знаем, что самое главное богатство, которым обладает каждый человек - это его Родина. Только в своем Отечестве человек чувствует себя свободным и может реализоваться как личность. Для каждого из нас Родина – это место, в котором мы родились и живем. Это наша семья, близкие и все, кто окружает нас в жизни. Недаром поется в известной песне:

С чего начинается Родина?
С картинки в твоем букваре,
С хороших и верных товарищей,
Живущих в соседнем дворе,
А может она начинается
С той песни, что пела нам мать?
С того, что в любых испытаниях
У нас никому не отнять?

Для любого ребенка Родина – в первую очередь – это его семья. Именно в ней закладывается фундамент и формируется личность будущего гражданина Отечества. Всем очевидно – «что посеешь, то и пожнешь». Так и в семье: какие «ростки» пустят в душе своего ребенка родители – таким он и вырастает: добрым или злым, эгоистом или великодушным, трусом или настоящим человеком. Как же воспитать своего ребенка так, чтобы главной духовной ценностью его личности стала любовь к близким, родным, к своей Родине? Ведь любовь – это главная заповедь, завещанная Богом людям. Человек, обладающий чувством любви, никогда не предаст и не обманет, не покривит душой и протянет руку помощи слабому. Такой ребенок станет настоящим гражданином своей страны. Как же этого добиться?

В мире существует много концепций и теории по вопросам воспитания личности. Но от этого не стало меньше насилия, злобы, ненависти, нетерпимости и жестокости.

Одна из главных причин несовершенства педагогики кроется в том, что издержки воспитания идут, в первую очередь, из семьи. Именно семья как первичная ячейка общества, вкладывает в своего ребенка духовно-нравственные ценности, с которыми он впоследствии пойдет по жизни.

Наше российское общество очень изменилось за последние два десятилетия. Опыт последних лет показал, что в условиях свободы и рыночной экономики мы не можем рассчитывать на успех в воспитании подрастающего поколения, полагаясь только на семью или школу. Нынешнее общество влияет на личность и семью далеко не с лучшей стороны: налицо издержки формирующегося капитализма, противоречащие духовному началу: эгоизм, расчет, приобретательство, индивидуализм, потребительство. Все это ставит родителей в очень жесткие рамки: или воспитывать детей, или зарабатывать на жизнь. Это одна проблема. Другая кроется в изменении моральных устоев общества. Статистика показывает, что в стране очень высокий процент распада семей. Молодежь не стремится сейчас создавать свою семью. Как результат – в России треть детей рождается вне брака, в то время как 20-30 лет назад вне брака рождался 1 из 20 детей. Конечно, сейчас мы не используем унизительного термина «незаконнорожденные дети». Формально дети из неполных семей имеют такие же права, как и все остальные. Но в большинстве случаев они получают меньше заботы, меньше материальных благ и меньше любви. А ведь ребенок, выросший без любви, обделенный в чем-то, не сможет в полной мере приносить благо другим. А это уже беда.

Современные родители, отдавая годовалого ребенка в детский сад, удивляются: почему он плачет и капризничает? А ведь его с «пеленок» отрывают от матери. Другой случай. Мать радуется, рассказывая соседке, что ее сын часами просиживает у телевизора или за компьютером и не мешает никому! А какие передачи он смотрит, и в какие компьютерные игры он играет, ей все равно! Беда всех современных родителей в том, что, зарабатывая деньги, они упускают самое главное – духовную сторону воспитания, что является «стержнем» каждой личности.

К сожалению, средства массовой информации и TV «льют» на головы наших детей поток насилия, порнографии, жестокости и всякого негатива. Семья в состоянии противостоять этому? Вряд ли родители, которые заботятся о благе ребенка, будут поощрять программы, где присутствует безнравственность. Главная задача семьи и, конечно, школы – оградить детей хотя бы отчасти, от этой «духовной отравы», которой вокруг нас так много.

В последнее время, как снежный ком, стала расти проблема беспризорности в стране. Это беспрецедентное явление, если учесть, что мы живем в мирное время. Брошенные родителями дети из неполных или неблагополучных семей (за исключением сирот, о которых заботится государство) – яркий пример того, что государство не справляется с решением этой проблемы. До сих пор нет по-настоящему четкой программы помощи семье и эффективных законов, наказывающих родителей за то, что они бросают своих детей, отсутствует пропаганда моральных устоев семьи.

Что же можно сделать в таких условиях? Оглянуться назад и обратиться к народной мудрости. Именно в ней мы найдем самое ценное, необходимое для воспитания будущего гражданина своего Отечества.

История Кубани хранит множество случаев беззаветного служения Отечеству. Мы можем гордиться своими предками, их делами и теми нравственными ценностями, которые они оставили нам в наследство. Что же это за особое воспитание, которое дало Кубани и России таких героев?

Имя ему – Народная Педагогика! Ребенок в казачьей семье с младенчества и до 7 лет находится с родителями под их опекой. А это важно для ребенка познавать мир с помощью самых близких людей. С 7 лет на детей возлагали посильные работы. Мальчиков приобщали к мужским занятиям: уходу за скотом, заботам о хозяйстве девочек – к работам по дому и огороду. С раннего детства существовала половая дифференциация: мальчик – будущий хозяин дома и защитник, воин, девочка – хозяйка и рукодельница, подчиняющаяся мужчине. Таким образом, с раннего детства детей приобщали к труду, давая этим понять, что труд – это главная обязанность каждого члена семьи.

Что мы наблюдаем в современной семье? Большинство школьников считают своими обязанностями выполнение школьных домашних заданий, уборку детской комнаты, поход в магазин за хлебом. Кто-то может возразить, что изменились условия жизни, современная технология облегчила наш быт. Это верно, но в семье всегда много забот, только делятся эти заботы, к сожалению, неравномерно, большей частью, тяжелым грузом ложась на плечи женщины – матери.

В прошлом приобщение детей к общественно-полезному труду велось в течение всех школьных лет, причем такие работы приносили благо не только родной станице, но и волости. К примеру, силами учеников Новощербиновской и Абинской школ были заложены питомники по выращиванию саженцев фруктовых деревьев. Дети станицы Вознесенской, кроме плодоводства, осваивали приемы разведения пчел.

Поведение детей и подростков строго контролировалось взрослыми. Воспитывали страхом наказания и осуждения поступка. Так за сквернословие и кражу пороли. Попавшихся на воровстве пороли публично, а затем, привязав к телу украденное, водили по улицам и требовали кричать о содеянном. Результат такого воспитания чаще всего был положительным. И хотя казачата порой и нарушали порядки, но все же не выходили за рамки дозволенного. Вырастая, они становились достойными людьми.

Кто-то возразит: «Зачем такие крайности? Сейчас другое время, и педагогика отрицает телесные наказания». Я согласна с таким мнением, но все же должна возразить: слишком мягко порой семья и общество относятся к такого рода шалостям подростков. И еще нередко в семье отсутствует личный положительный родительский пример.

Раньше особое внимание уделялось казаками формированию качеств будущего защитника Отечества. С ранних лет маленьких мальчиков готовили к испытаниям и борьбе с опасностью. Это были скачки на лошадях, военизированные игры, которые велись под руководством взрослых. С 10-11 лет казачата участвовали в скачках-соревнованиях, организуемых местной властью. Программа была не из легких: качки через препятствия со стрельбой, рубкой чучел и прутьев, умение броситься на врага с холодным оружием в руках и поразить его. Подростки упражнялись в джигитовке и ловкости владения оружием также в подготовительных лагерях. Казачьи школы имели специальную программу по военной подготовке и устав, который неукоснительно должен был соблюдать каждый ученик. Вот некоторые положения устава:

1. Казак верен Отечеству.
2. Казак вежлив.
3. Казак бережлив.
4. Казак никогда не падает духом и старается выйти из трудного положения героем.
5. Казак обязан в любое время быть готовым спасти жизнь другим людям, помочь обиженным и ежедневно делать добро, не ожидая за это благодарности.

Остается только восхищаться тем, как мудро и умело казаки воспитывали будущего мужчину, в котором культивировали мужественность, отвагу, справедливость и доброту.

А в наше время, несмотря на то, что в стране так развит спорт и школы имеют огромные физкультурные залы, молодые люди, попадая в армию, часто «ломаются» при встрече с трудностями, не могут постоять за себя, сталкиваясь с «дедовщиной». Оставляет желать лучшего и физическая подготовка молодежи.

В воспитании девочек-казачек тоже сформировались определенные традиции. У кубанцев было свое представление о женской чести. Родители строго следили за взаимоотношением полов до брака. Если девушка до замужества вступила в половую связь с мужчиной, это считалось позором не только для ее семьи, но и для родственников. Такие семьи подвергались насмешкам, и потому случаи такого рода были крайне редки.

После замужества семейные обязанности тяжелым бременем ложились на плечи казачки. После ухода мужчины на военную службу женщины трудились вдвойне выполняя и мужскую работу. «Даже дерзкий черкес, пробираясь темной ночью в казачью станицу на грабеж, имел дело с казачкой, и бывали случаи, когда высокая грудь казачки украшалась Георгиевским крестом за военный подвиг», - так писал о казачьих женах историк Ф.А.Щербина в своей книге «История кубанского казачьего войска».

Казачье воспитание формировало способность принимать решения, адекватные любой обстановке. В результате сложился тип личности, сильный духом, с ясным сознанием, стойкими убеждениями.

Вера в Бога являлась главной ценностью, которую воспитывали с детства в ребенке. Христианская мораль не позволяла совершать «дурные» дела. «Мы тоже стараемся ограничить своих детей от дурного»,- скажут многие. Но одно дело, когда мы внушаем это ребенку, и совсем другое дело, когда он сам будет убежден, что этого делать нельзя!

Народная педагогика осуждала 7 смертных грехов человека, о которых знал каждый ребенок в казачьей семье: леность, гордыня, скупость, зависть, гнев, прелюбодеяние и чревоугодие. Именно поэтому никогда не стоял вопрос перевоспитания у казаков. Когда же мы задаем вопрос современной молодежи: «Во что вы верите, каковы ваши идеалы?», то часто слышим в ответ довольно расплывчатые суждения.

В свете этих мнений хочу выразить все же надежду на то, что наши дети понимают, что такое «хорошо» и что такое «плохо». И их родители, дающие им эти изначальные понятия о жизни, чаще будут обращаться к опыту своих предков в вопросах воспитания. Примеров этому множество. Взять хотя бы семьи талантливых юных ученых и спортсменов, где проблема воспитания разрешается развитием способностей ребенка через его трудолюбие и самостоятельность.

Хочется напомнить всем родителям народную мудрость казачества: «Где вера - там и Родина», «Где Бог – там и правда». Всегда надо начинать воспитание с души ребенка, и учить свое чадо главным Божьим заповедям: «Возлюби ближнего своего, не убей, не лги, не укради, не завидуй» и т.д. Это необходимо для того,чтобы ребенок вырастал Человеком и гражданином, а не привел свою нацию к трагедии, о которой так хорошо сказал в своем стихотворении иеромонах Роман:

Без Бога нация – толпа, объединенная пороком…
Или слепа, или глуха, и что еще страшней, жестока!
И пусть на трон взойдет любой,
Глаголящий высоким слогом.
Толпа останется толпой, пока не обратится к Богу.

Исходя из этого, хочу подчеркнуть, насколько важное значение несет ныне преподавание в школах предмета «Основы православной культуры». Возродить веру в человеке – главная первостепенная задача и семьи, и школы, и общества. Научить детей, и родителей хранить и обеспечивать общечеловеческие ценности, которые завещаны нам Свыше.

И наконец, обществу настала пора поднять Семью, ее ценности на самый высокий пъедестал.

И да поможет Вам Бог, дорогие родители, выполнить эту святую обязанность – воспитать настоящего гражданина и патриота своей страны!

Удальцова Раиса Ивановна,
участник конкурса педагогического мастерства
«Учитель года-2007»,
учитель кубановедения МОУ СОШ №2 МО г. Тихорецк.

Традиционная казачья система воспитания является уникальной по своей сути. Но сейчас, во времена глобализации и мощных информационных потоков, казачью систему воспитания нужно дополнить современной Теорией Управления и пониманием цепочки: Я-Семья-Род-Народ-Россия-Земля-Бог.Лучше, если с детства человеку будут прививать не индивидуалистическое, а изначальное Богоцентричное мировоззрение, тогда вся цепочка, да и дела человека будут проистекать в другом, более правильном направлении и в гармонии с природой: Бог-Земля-Россия-Народ-Род-Семья-Я.

Современному человеку просто необходимо знать не только Русскую Православную Культуру, но и Культуру Ислама, Культуру Буддизма и других мировых религий, поэтому, в целом поддерживая предложение Р.И.Удальцовой, мы понимаем, что во всех Школах и ВУЗах необходимо ввести предмет «Сравнительное Богословие», чтобы люди без-конфликтно могли изучать мировые религии и принимать верные управленческие решения в вопросах мирного человеческого общежития.

Қазіргі уақытта бүкіл оқу – тәрбие жүйесі халықтық педагогикаға негізделіп, қайта құрылып жатқанда, ұмыт қалған салт-дәстүр, ұлттық ерекшелігімізді насихаттау, баланың ауызекі сөйлеу тілін дамытып, олардың бойында ұлттық психологияны қалыптастыру - әрбір ұстаздың міндеті.
Халық педагогикасы – қазақ халқының ұлттық тәжірибелері мен тағылымдарының мол қазынасы. Сондықтан оқушылардың ой-өрісін, биік адамгершілік тұлғасын қалыптастыруға көп көмегін тигізеді.
Ұмыт болған салт-дәстүр халқымызға тән ұлттық асыл қасиеттеріміз қайта жаңғырып жатқан уақытта осы мұраларды педагогикамен ұштастыру басты мақсат.
Осы міндеттерді шешудегі мәселелердің қайнар бұлағы, сарқылмас көзі – халықтық педагогика. Халықтық тәлім- тәрбиенің басты ерекшелігі өмірмен тығыз байланыстылығында. Ұлттық тәрбиенің тағылымы, берері орасан зор.
Әсіресе, сабақты түрлендіріп өткізу әр мұғалімнің ізденісіне байланысты болмақ.
Негізгі мақсат – білімнің ұлттық жаңа үлгісін жасау және әдістемелік жұмыстарды жетілдіру.
Бүгінгі таңда халық педагогикасына ерекше көңіл бөлу керек. Ата – бабаларымыздың жақсы дәстүрін шәкірттер бойына дарыту үшін өз сабағымызда мақал-мәтелдерді, шешендік сөздерді, аңыз-әңгімелерді жиі мысалға келтіріп, ұлылардың айтқан даналық сөздерін ұрпақ санасына сіңіруді сабақ сайын жүргізіп келеміз. Көптеген халықтар өз ұрпағын өз халқының қағидаларымен тәрбиелейді.
Ендеше, егеменді еліміздің ертеңі жас ұрпақты әдепті, адамгершілігі жоғары болып өссін десек, ұлттық тәрбие тағылымын басшылыққа алып, халқымыздың рухани байлығын бүгінгі күн талабымен ұштастыра білсек ғана ұлттық тәрбиенің берері көп.

Въобще езиковата култура в България през последните няколко години бе групово изнасилена, а днес, така да се каже, системно и ежедневно се пребива почти до смърт. Това, разбира се, има и своите логични последствия — оказва се, че дори малкото 15-годишни у нас, които четат, не разбират прочетеното. Това е сериозен проблем, на който следва да обърнат внимание не само институциите, които са отговорни за образованието на децата, но и родителите на тези деца. Всъщност, в определени случаи, второто може да се окаже много по-важно.

Бях крайно възмутен от събитията и най-вече настроенията около учителската стачка миналата година. Не зная дали някому направи впечатление факта, че след като шофьорите от градския транспорт в столицата получиха заплати надвишаващи двойно тези на хората, които се грижат за образованието на децата ни, и след като последните поискаха и техният, може би далеч по-важен труд да бъде също подобаващо заплатен, изведнъж стотици, хиляди „будни” родители и „обществени дейци”, „интелектуалци” и въобще хора с „деен принос” за културния живот на българина, изведнъж живо се разтревожиха за нивото на образование и култура на подрастващите и обвиниха за ниското му, даже почти отсъстващо качество не кой да е, а учителите. Еврика!, казаха си те...

Трябва да отбележа, че почти всички от преподавателите, които дадоха образование на мен и много мои връстници, днес все още преподават. А аз далеч не се смятам за зле образован, колкото и нескромно или невярно да се вижда това на някои. Ето защо тук изниква логичният въпрос — ако тезата за вината на преподавателите е вярна, какво е довело до понижаване качеството на работата им?

Ако наистина е така, а аз мисля, че това представлява най-много 1/4 от истината, то това е съвсем естествен, закономерен процес, следствие на неадекватната политика от страна на най-неблагодарният работодател в нашата държава, а именно Държавата.

Всеки опитен и разумен мениджър бързо ще ви отговори на въпроса какво става, когато дългогодишен (или просто работещ от достатъчно време) ваш служител не получава задоволяващо го заплащане, а вие от своя страна продължавате да го товарите, и товарите, и товарите с все по-големи безумия. Мисля, че и вие вече се досетихте за отговора на този въпрос.

Планът ми не беше да се отклонявам толкова, но накратко — дори да е имало някакво понижаване в качеството на преподаване през последните години, а това няма как да се твърди със сигурност или да се докаже, то аз далеч не смятам, че това е основната причина за проблема с образованието на младите хора.

Защо?

Ами най-напред аз не виждам проблема да се ограничава до знанието и образованието. Той се простира и в културата и стига до (а защо не и да ИДВА ОТ) възпитанието...

Много хора не съумяват да разпознаят и отличат културата и възпитанието от образованието. Уви, аз съм попадал на премного случаи на високообразовани, но малокултурни персони. В същото време историята познава много хора без високо образование, които обаче са таели винаги в себе си любов и стремеж към културата, били са надарени с природна интелигентност и отсъствието на образование не им е пречило да се реализират като светли личности в областта на културният живот. Ако трябва да се изразя в абстракции — образованието е инструмент на интелигентността, докато културата, която не е непременно обвързана с образованието, е продукт на креативността и свързана с духовната петимност за културен живот и преживяване. Образованието няма само по себе си чудодейното свойство да прави от посредствената и несложно скроена личност качествена и пълноценна такава.

Книжовната култура, любовта към книгата, знанието, изкуството (не само на словото), са неща, които се възпитават. През последните 15 и повече години българските родители масово занемариха не само задоволяването на собственият си културен глад, който поради споменатите други тревоги спряха да чувстват, но занемариха и подхранването на подрастващите с подходящ, пълноценен, „хранителен” културен живот.

Проблемът при младите хора е преди всичко културен и възпитателен, не образователен.

За да се осъществи това възпитаване в културна съпричастност, да се събуди любовта към книгата и изкуството, е необходимо такава любов, такъв глад да има на първо време у родителите. Трябва да се отделя време за четене на малкото дете от най-ранната подходяща възраст. То трябва да бъде облъчено изцяло с идеята за ценността на културата и знанието. Трябва да му се покаже чудният свят, разкриван от белите и черни редове.

Сами можете да си отговорите на питането колко родители са правели и правят това регулярно. И докато в миналото (колкото и да плюят някои предходящия ни „строй”) е имало дейно участие на културния живот в образователното и частно ежедневие, то днес, когато културата е изтласкана преобладаващо от своя популярен, но не така качествен събрат поп-културата, има много повече нужда от този вид възпитаване. И което е най-важното: възпитаващият трябва да е поне наполовина съпричастен и сам извличащ удоволствие от тоя процес на културно преживяване. Трябва да умее сам да почувства, да прозре по-скоро, отколкото да разбере, какви са благотворните модели и влияния на тоя процес.

А сега стигнахме до момента, който първоначално, с написването на заглавието исках да достигна. Всичко написано дотук са низ от непредвидени разяснения и спонтанни размисли, изникнали след като започнах да пиша. С оглед на което се извинявам, ако мисълта ми е била неподредена.

Голяма част (ще се въздържа да спекулирам с думи като „преобладаваща”) от днешните млади хора са невъзпитани. Те не оценяват, и не могат да оценят утвърдените културни образци и модели на културен живот, които предполагат едни по-елитарни нива на развитие на духа и интелекта. Тези образци са напълно заменени от модерни явления, които аз не схващам в никакъв случай като неправилни или излишни, но като фокусирани в не дотам практични посоки на развитие на личността.

Алтернативни форми, като т.нар. „емо култура”, „хип-хоп култура”, „чалга/поп-фолк култура”, „метъл култура”, „скейтър култура” и т.н. (не се залъгвайте — аз съвсем правилно ги определям като културни явления и течения) имат своето безспорно очарование, дух и роля, като продукт от неизбежното и стопроцентово необходимо развитие на културния процес, но проблемът е в това, че те често пъти изцяло заместват по-интелектуалните, приложни, прагматични културни модели. Не твърдя, че е необходимо първите да бъдат минимизирани и заменени с вторите, но твърдя, че присъствието на последните, ако не в преобладаваща, то поне в много голяма степен, е жизнено необходимо. Но, уви, това не е така.

Ако се чудите защо въобще пиша всичко това, ще ви отговоря много простичко: всеки божи ден аз наблюдавам тези млади хора, „тийнейджъри” и не само. И не цифрите са това, което ме кара да мисля, че върху тях бавно, но уверено се протяга ръката на системното затъпяване и изпростяване, а собствените ми очи. Масовата култура е единствената култура, която те притежават, а тя далеч не бива да се бърка с понятието „обща култура”, защото много от тези млади хора и такава нямат. Те не знаят какъв ден е 3 март, но отлично знаят кой е последният модел GSM апарати на марката Х, както и всичките им спецификации. Те не желаят да четат — мързи ги. Те слушат само музиката, в чийто стил са си въобразили че са и вярват искрено в идеята, че това за тях трябва да е единствената музика. Те са шумни, говорят високо, крещят, блъскат се и въобще се държат на обществени места така, сякаш са в училищния коридор или в гората. Нямат уважение. Не гледат филми, в които няма престрелки, кръв и спец ефекти. Те пушат, вярват, че да правят секс към момента е тяхната основна цел (особено до 16-17-годишна възраст), прегръщат радушно шаблони на западната комерсиална поп култура (или пък си мислят, че се числят към групи, които отричат въпросната култура, а всъщност са нейно поредно превъплъщение под наслов „алтернативно”, „ъндърграунд” или нещо подобно, което обаче, видите ли, не е „комерс”), вярват, че са достатъчно големи за да трябва да пият алкохол, при това го правят порядъчно, и пр.

Ето какви проблеми вълнуват повечето млади хора днес. В което няма нищо лошо, до момента, в който това станат единствените вълнуващи ги проблеми. При това те имат самочувствието на умни, можещи, „готини”. Излезли с това самочувствие от класната стая вече имат претенцията да работят високоплатена работа, а всъщност често просто ги мързи да работят, да положат труд, да си изцапат ръцете, да действат експедитивно и с вяра, че може би има хора с повече опит и знания от тях.

Аз мисля за педагозите са като майстори-сладкари: какъвто и майстор да си, ако тестото, с което работиш, не е добре замесено, няма да можеш да направиш от него нищо наистина сносно. Тестото обаче, мисля аз, се меси най-вече през първите седем години.

Защо българинът винаги търси вината у другите и у институциите!? Защо всеки божи ден в автобуса, на спирката, на работното място, трябва да виждаме резултатите на тая погрешна практика!? Защо сами прецакваме това, което наричаме „бъдещето на България”!?

P.S.: Мнението ми няма претенцията да се счита за общовалидно. Аз ясно съзнавам, че описаните тук тенденции далеч не обхващат цялата засегната група и далеч не всички нейни представители следва да се чувстват обвързани с дотук изложеното. Самият аз съм попадал и попадам на прекрасни изключения. Трябва да се разбере обаче, че описаното тук явление е опасно и заразно. Ненавременната имунизация води до пагубни резултати. Вярвам в това.