Има разкази, написани със страст.

Има и технически написани разкази.

Техниката е нещо, което се овладява с четене и писане и с малко интуиция.

А страстта, бих казала, е вдъхновението.

Има разкази, които ми харесват.

Но има и такива, които ме поразяват. Които ме оставят без дъх и някак ме пресищат - така, че да не мога повече нищо да прочета преди да са затихнали в мен.

Самата аз, когато пиша, не винаги влагам страст. Често се осланям на техниката и повече обяснявам, отколкото показвам. Получават се интересни неща, но едва ли събуждат вълнение, едва ли покоряват онзи отсреща, който ги чете.

Човек не по всяко време е способен да събуди страстите у себе си, да ги извади и да ги пренесе на листа. Нека това да не звучи като оправдание нито за мен, нито за другите, но ми се иска да чета, а и да пиша повече разкази, наситени със страст, „родени от страстта" - първични и жизнени, в които гримът на техниката не е осакатил, не е задушил диханието на живота и натуралността му.

Най-страстните разкази са и най-трудни за четене, защото те приканват не да ги разбереш, а да ги усетиш. Защото нищо не ти обясняват и нищо не ти дават наготово, а само пораждат чувства и страст. След прочитането на такъв разказ, за мигове се чувствам безсилна да продължа напред. Стоя като прикована във времето без мисъл в ума си. Чак после усещам какъв заряд ми е дал и какъв път е открил пред мен.

Тогава ми се приисква да давам повече, да късам парчета и да ги раздавам - парчета от душата си, без това да ме нарани.

Пояснение: ето го Разказа