Болките в крака няма да спрат, това го разбрахме и се съгласихме, но самото отношение на медицинския персонал в една от най-добрите уж болници в София е повече от престъпно. Не се полагат никакви грижи, не се сменят болничните постели, бъркат се диети и не се изпълняват назначенията - защото, видите ли - имали много работа! Ами нали това ви е работата?!? Лекарите не искат да им бъдат задавани “излишни” въпроси за “губи време”, сестрите си имат по-важна работа. А кой тогава може да даде адекватна информация за състоянието на болните? И няма значение дали пациентът е на 6 или на 66 години - той е преди всичко живо същество. Намеква се, че ако има нужда от последваща - трета операция, то тя ще е в рамките на 9000 - 11000лв. Самотна майка съм, работя, слава болу и ще плащам докато мога… А после - на който и да е господ да се моля - не си ли го направиш сам - няма кой да ти го направи…

Горещо се надявам не навсякъде да е такова отношението. Иначе няма за какво здравеопазване да говорим в БГ. Да не говорим, че голяма част от тези “доктори” са взели дипломи по някакъв си начин и са си въобразили, че могат да разполагат с човешкото здраве и живот по собствена преценка. Жив пример с мен ще ви дам - разбрах, че съм бременна като си направих 2 теста. Положителни, разбира се. За потвърждение отидох на гинеколог в болница “Тина Киркова” - каза, че имам някакви фуликули, кисти и срещу сумата от 300лв. щял да ми ги “изсмуче”, за да оздравея. Много се притесних. Добре, че реших да потъся второ мнение. Отидох при друг гинеколог, в една поликлиника. Каза, че имам уголемени и възпалени яйчници, написа ми един ферман с антибиотици и други лекарства. Добре, че говорих с приятелка, която ми каза все пак да отида при д-р Валентина Мазнейкова. Много трудно е да успееш да стигнеш до нея, но 3 минути след като легнах на нейната кушетка, тя ми каза, че имам чудесна бременност в 4-та седмица и ми показа зародиша. ;) Определи термина на 15 юни … и действително точно на 15 юни се роди сина ми. И си е жив и здрав, както и аз. И съм безкрайно благодарна на д-р Мазнейкова, че го имам! Защото ако не беше тя, ако бях послушала другите светила - гинеколози, нямаше да е сигурно и дали сега ще ви пиша този коментар. Това е Лекар. Няма друго мнение. Но истината е, че такива като нея се броят на пръсти, а другите просто работят против човешкото общество, в лична облага.

В заключение искам да кажа, че горещо се надявам съвестта на българина да се облагороди и да се възвърнат на преден план ценностите - живот, здраве, добруване. И да бъдем ползени един на друг, а не овълчени, сами за себе си. Благодаря ви за вниманието!

Анна

Предполагам, че колкото по-малко време имаш да го мислиш толкова по-добре. Ако те боли си съгласен да те режат на мига и не ти пука. Аз обаче имах цяла събота и неделя, за да се вглеждам в ръчичката си и да се чудя:"Абе няма ли друг начин?!".
Е, нямаше.

Ден на Операцията - сряда
Неяла и непила отидох в болницата в осем. Добре, че е на двадесет метра от нас, защото иначе сигурно бих имала време да се разубедя и да се врътна на обратно някъде по средата на пътя.
Там вече ме чакаха. Сестрата ми даде едни бланки за попълване. Тати винаги ме е учил: "Не подписвай нищо без да си прочел преди това". Вече си бях патила с багажа от Киев, пък тук става въпрос за ръката ми. Чета внимателно, Емил до мен.
- Айде, айде подписвай, да не мислиш да ми четеш всичко? - сръга ме сестрата.
- Еми да! Искам да съм наясно с всичко! - а кое всичко, като в тия бумаги пише единствено, че сама си нося отговорност, и ако стане нещо, аз съм виновна, а докторите са чисти като утринна роса. - Тук какво да пиша, каква упойка ще имам?
- Абе подписвай бе момиченце, докторите ще решат.
- Е как ще подписвам празни полета?! - погледнах Емил с жал.
- То е стандартно Пипи - опита се да ме успокои той. Погледнах го с поглед а ла:"Ако умра, тия няма да са виновни", но се замислих, че и без експертиза ще е видно, че не аз съм попълнила празните полета, в крайна сметка никой не пише грозно колкото мен!
Накрая все пак попълних всичко - иначе няма операция, аз не че я искам, но нали за това съм дошла...сякаш се намирах не в "Операцията...", а в "Процесът".

Пратиха ме на изследване за кръв и рентген. Ехаааа поне един плюс - най-накрая ще разбера кръвната си група.
Върнахме се отново при сестрата. Емил беше до тук. С нея се качихме в асансьора.
- Носиш ли си пижама?
- Еми вчера нали ми казахте нищо да не нося!
- Нищо сега ще ти дадат, малко ще ти е голяма...
- Е, аз съм свикнала всичко да ми е голямо. - Опитвах се да запазя приповдигнат дух, въпреки че все повече се приближавах към заколението си.
Пристигнахме в стаята на сестрите. Казаха ми да изчакам на една кушетка. Седя си аз, минават сестри, лекари, заминават и май ме забравиха. По едно време дойде все пак една.
- Ти ли си Pippilota?
- Аз съм.
- Сега ще ти направим една електрокардиограма. - в този момент се появи едно девойче. Реших, че се учи за сестра. Възрастната я инструктира да ми направи кардиограмата и отиде нанякъде. Девойчето ми набучка вендузките и натисна копчето. "Пиууу", не ще. Втри опит - "пиууу", пак не тръгва. Дойде старшата сестра, поне с такова впечатление останах за нея. Започна да натиска, натиска, а оная проклета машинка отказва ли, отказва.
- Да не съм умряла вече от страх?
- То си плачем за нова машина. - сестрата явно не прихвана от хумора ми
Някъде към двадесетия опит машината потръгна. "Жива съм все още, а!". Появиха се първата сестра и малкото девойче. Заведоха ме до самостоятелна стая, момичето оправи леглото и каза, че още няма нощници, след малко. Седнах си самотна на столчето и зачаках. "Искам вкъщиии!"
Изведнъж нахлу сърдитата старша сестра:
- Хайде тръгвай! Ама ти защо не си готова още?!
- Емииии, няма пижами.
Онази отхвърча навън, разфуча се и след минута ми връчиха нощница. Малкото момиче, което се оказа бъдещ доктор и още една като нея подкараха леглото от стаята ми, а аз тръгнах след тях..."Това леко прилича на траурна процесия"...
Качиха ме още един етаж нагоре, бъдещата лекарка зачезна, а аз останах с новата. Влязохме през една врата, после през друга. След това тя извади от един кош сини найлонови цървулки - от онези като в "Спешно отделение". Нахлузих ги и продължих да се нося след леглото като призрак с огромен чаршаф и сини цървули. "Ще ме колят, а аз приличам на палячо!". Изведнъж коридора се раздели. Девойчето бутна леглото в левия коридор, а тръгна с мен в десния. Оказа се, че по средата са операционните. Пред всяка обаче имаше едни малки стаи-чакални. Пак ми казаха:"Pippilota, ти изчакай тук".
Направи ми впечатление, че всички са научени да се обръщат към теб по име. Сигурно, за да ти е по-спокойно и да се чувстваш в сигурни, приятелски ръце. И наистина е леко успокояващо и зомбиращо.
Изправих се пред моята чакалня - вътре имаше една кушетка в операционно зелено и два каиша.
- Дали ще се разбунтувам дотолкова?!
Насреща ми зееше врата, а отвъд нея..."Ох, ужасно е, не искам да гледам!".

Обърнах се с гръб към операционната, но тя все пак си оставаше там. Имаше от ония гадни операционни лампи, легло за операции и една от ония закачалки, на които окачват системите. Обаче това изобщо не ме интересуваше и отчаяно бях впила поглед към коридора, по който дойдох.
В ляво от вратата, в края на коридора сестрите си говореха типичните от вицовете сестрински работи.
В дясно беше коридорът, по който дойдох. В главата ми се включи музичка като от "Семейство Адамс" и се видях как надниквам като лалугер през вратата, изплъзвам се незабелязана, по нощница и сини цървули!, от болницата. Мечти! В реалността сестрите сигурно щяха да се хвърлят върху ми и да ме вържат като агнец с двата каиша.
Току отминало видението ми, пред мен изникна чаровна възрастна жена, с мил, като на Слава Рачева глас(за тези, които не знаят, това е Педя човек - лакът брада). Оказа се анестезиоложката, която ме увери, че ще проспя всичките ужасии, които предстоят да се случат. В това време операционната се напълни със сестри, които приготвяха жертвоприношението на оплетените ми кабеляци.
След приятния ни разговор, анестезиоложката, отново мило зовейки ме по име, ме подкани да си се кача на леглото.
Тук вече всичко ми е като в сън, защото не мога да си представя как така доброволно легнах там. Но беше факт. Измерих ми кръвното. Бучнаха ми системата в дясната ръка, но без никакви последствия. Сложиха ми шапчица на главата. Бях готова да ревна. Нима най-ужасният ми кошмар се сбъдва?!
Дойде и шефето-ортопед, готов за работа. Намаза ми ръката с йод. През това време анестезиоложката каза, че ще ми пуснат нещо, от което ще ми се замае главата. В този момент получих най-рязко връхлетялото ме чувство за -
- Махмурлук?! Кога успях да получа махмурлук, без да съм пила цяла нощ? - никой не се засмя въпреки, че много ми се искаше да го направят.
Лекаря май беше готов и искаше да започва. Аз се ужасих безпомощна. Не исках да съм будна! Параван решиха да не слагат. Ама как така?!
Още не изрекла го на глас, анестезиоложката каза:
- Ама докторе, изчакайте да й направим цялата упойка.
"Урааааа!" помислих си.
- Pippi колко тежиш?
- Ами 47, но може и да съм поотслабнала...45...
- Сложи 1% лидокаин - това ли било упойката? - Pippi сега ще ти се приспи...
- Усещам нещо студено по вените...в ръката ми...
Стигна почти до лакътя ми, последното, което видях беше маската, която май щяха да ми сложат на лицето. Искаше ми се да питам каква е ролята й, обаче в този момент скъсах лентата...

Невероятно ми е чак, как е възможно просто така да заспиш!...

- Pippi, свърши. Виждаш ли леглото, можеш ли да слезеш самичка? - Погледнах, леглото беше достижимо, погледнах си ръката - бинтована. Слязох на леглото и анестезиоложката и още някой не забутаха по обратния път. Започнах да им разказвам как се чувствам като моето куче, когато го ухапа хижарското куче на Черни връх и доктора го приспа, за да го зашие. Исках да обясня, че заспах преплитайки си езика, точно както той навремето си преплете крачетата в обречената битка с упойката и съня. Май не им го обясних добре защото пак дремнах, но чух гласа на анестезиоложката:
- Я виж кой е дошъл да те посрещне! - отворих очи и там беше Емил. Зарадвах се, но пак затворих очи и единственото което успях да кажа беше:
- Емиле, ама какво правиш тук, то е забранено.
- Доктора ми каза да се кача и да те видя. Много бързо мина, само 15 минути!
Добутаха ме до стаята ми, но в този момент дойде начумерената старша сестра и се развика.
- Не в тази стая, няма да е в нея, аз казвам! Ей тука! А Вие какво првите тук?! Забранено е!
- Доктора ми позволи.
- Аз не позволявам! Изчакайте долу! - пфуууу, ужасна жена. Тикнаха ме в една стая с едно момиченце-цигане, което превързваха и виеше ужасно. Исках само да подремна малко. Но воя примесен със зова на майка й ме подлудяваше. Сигурно я болеше, но не можеше ли някак да млъкне?! След малко пуснаха майка й. А Емил? Тая гаднярка защо не пусна Емил? После заспах.
Събудих се сама, не знаех колко е часа. Момичето спеше, а майката бдеше до леглото й.
"Кога ще си ходя? Колко ли е часа?" Погледнах си ръката - нищо особено - малко бинт. Дясната обаче беше притеснителна - малко над вената ми стърчеше нещо пластмасово, прилично на Мики Маус. В този момент нахлу начумерената главна:
- Айде ставай да си ходиш.
- Ами добре. Аз...- тя изчезна и не успях да й кажа, че имам още от инвентара им по себе си. Емил отново дойде, за да ми помогне да се облека.
- Емиле не мога да се преобличам с това в ръката си! - отидохме при сестрите, които изкараха егасимуси маркуча от вената ми. - хайде вкъщи!
-----------------------------------
Седя си тук и няма кой да ми отреже една филия хляб, маааму!
Днес ми препревързаха ръката и изпаднах в шок. Вместо два, имам три шева и приличам на чудовището на Франкенщайн! Мисля, че лекарите трябва да преминават задължително и по един курс "Шев и кройка"! Е той доктора обеща, че няма да си личи като махнат шевовете, ама сега съм като…ужас…
Никога не съм предполагала колко ми е ценна лявата ръка, нали съм десняк. Ох на кака ранената ръчичка скъпоценна!...

Пфу, това е най-дългото написано нещо само с дясната ми ръка и е време да спирам, че освен лявата, може да се наложи да ми оправят и дясната, а аз на това не съм навита, ама хич!!!

Повод за думите му е коментарът на Ахмед Доган от вчера за поисканото от ДСБ разследване на сигналите за политическа корупция и в частност на някои имоти, за които се смята, че са на Доган.

Преди вчерашното заседание на Централното оперативно бюро на ДПС, лидерът на движението заяви: "За разлика от г-н Костов, никога не съм крал през живота си. В случая крадецът вика: "Дръжте крадеца!".

Доган се ангажира, когато приключи разследването, да даде лична пресконференция по скандалния казус, но заяви, че няма да иска ответно разследване срещу лидера на ДСБ. 

"Има ли Ахмед Доган доказателства като говори тези неща", попита Иван Костов.

Според него той няма конкретни факти, което проличавало от изказването му, че няма на свой ред да поиска да бъдат разследвани имотите на Костов.

"Или има сигнали и е длъжен като честен политик да ги пусне за проверка, или няма никакви такива и всичко останало са клевети", категоричен беше Иван Костов.

Той повтори, че идеята на операция "Чисти ръце" е да бъдат проверени всички данни, за всеки политик.

Костов нападна медиите с думите, че тяхната роля е, когато някой каже за друг, че е крадец, веднага да поставят въпроса - какво точно е откраднал.

"Вие поставихте ли този въпрос на Ахмед Доган, както го поставяте на нас? Смеете ли да го попитате дали има доказателства да говори тези неща? Той е длъжен като честен политик да пусне за проверка всичко, което има като сигнал", категоричен бе лидерът на ДСБ.

По думите му, който вярва, че трябва да има противопоставяне на политическата корупция, трябва да подаде информация или да признае, че няма такава.

"Ние трябва да отговорим на въпроса дали държавните институции действат срещу политическата корупция и дали изпълняват задълженията си по закон", отбеляза Иван Костов.

ДСБ предлагат НС да провери дали държавните институции изпълняват законовите си задължения да проверяват произхода на парите, платените данъци, реалните сделки и т.н на лица в политиката. Според Костов няма какво друго да спре политическата корупция у нас.

Какво провокира италианците да изчистят ръцете си в началото на 90-те? Това са най-вече недоверието на обществото в политиците и увереността на избирателите, че съдебната система не работи. В края на 80-те контрастът между начина на живот на политическите ръководители и обикновените избиратели на Апенините добива чудовищни измерения. Ярък пример в това отношение е секретарят на Италианската социалистическа партия Бетино Кракси, който в последствие става премиер (точно като Сергей Станишев). Това, което смущава хората и магистратите обаче е стандартът на живот на Кракси.  След като той навлиза във властта – започва да живее в най-скъпия хотел в центъра на Рим(хотел „Рафаел”) и вдига огромна вила в Тунис(подобна на сараите на Доган в Девин). Приятелката на Кракси е била телевизионната журналистка Сандра Мило(приятелката на Сергей Станишев също е популярна телевизионна журналистка). 

Откакто избухна „генералския скандал” в България, всякакви анализатори и депутати отново заговориха за нуждата от побългарена операция тип „Чисти ръце”. Това е добра идея поради една причина - никога действителността в България днес не е имала повече допирни точки с атмосферата в Италия предхождала масираните разследвания и арести на италиански политици в рамките на „Мани пулите” (както е оригиналното наименование на „Чисти ръце”), започнала на 17 февруари 1992 г. с арестуването на депутата от социалистическата партия Марио Киеза. Ето я и следващата прилика - в Италия операция „Чисти ръце” започва с ареста на социалист в обвинения за корупция. За сравнение в България в момента имаме цял министър, срещу когото има подозрения в корупция. Дори начинът по който е заключен Киеза много напомня за скандала, който тресе България в момента – италианският политик е записан да договаря по телефона си 7 милиона лири подкуп от частна фирма. Премиерът Кракси защитава Киеза(както президент и премиер защитават Румен Петков в момента) точно един месец, но осъзнал непопулярната си позиция изненадващо заявява:

„Той хвърли сянка върху най-честната партия в Италия”.

Вече обаче е късно за подобни „признания”. Останал без подкрепата на своята партия Киеза прави пълни самопризнания. Те са стряскащи, сензационни и най-важното вкарват половината социалисти и индустриалци от Милано зад решетките. Може би точно от това се страхуват българските властимащи днес и за това не смеят да поискат оставката на Петков? От неговите отмъстителни самопризнания? 

След като в медиите в Италия започва да се шуми около случая с Киеза, прокурорите насочват погледа си към бизнеса. Само в рамките на няколко месеца, след използване на специални разузнавателни средства зад решетките попадат някои от най-влиятелните италиански бизнесмени сред които президентът на електрическия гигант ЕНИ Габриеле Каляри, който се самоубива в затвора. Самоубива се и социалиста Серджо Морони. Той оставя писмо със самопризнания, свързани с финансирането на Италианската социалистическа партия.

През 1993 г. на топло влиза и съдията от Милано Диего Курто, придружаван от половината наличен ръководен състав на Италианското министерство на вътрешните работи. Обвиненията са едни и същи – корупция и връзки с престъпни организации. Лично шефа на ФИАТ си признава в писмо до вестниците корупционните схеми, в които компанията е участвала, за да си осигури политически комфорт.  

Операция „Чисти ръце” се разгръща като лавина – изплуват документи, доклади, специални комисии вадят разпечатки с телефонни разговори(както в българския случай). Разбира се и тогава политиците в Италия се опитват да блокират разкритията на прокурорите чрез структурни промени в Италианската полиция и обещания за реформи. Най-деен в това отношение е Силвио Берлускони, който изплашен от темповете, с които протича „Чисти ръце” тихомълком прокарва проекто-закон, който да защити обвинения си в корупция брат Паоло от наказателно преследване. Берлускони вкарва за обсъждане своя проект за „реформи” точно в деня на мача България – Италия в САЩ’94. И успява. Идва обаче финалът с Бразилия, а Баджо изпуска дузпа и Италия потъва в скръб. На този фон телевизиите започват да излъчват кадри на излизащи от затвора политици, осигурили си свободата след „Закона на Берлускони”. В крайна сметка властта побеждава прокурорите от „Чисти ръце”, но техните разкрития променят политическия живот в Италия завинаги – социалистическата партия е погребана, а заедно с нея си отиват десетки подгизнали от корупция държавни служители.

Възможна ли е операция „Чисти ръце” в България? Въпросът, мисля е повече от реторичен. Нито прокуратурата, нито съдът с работата си  създават впечатление, че защитава интересите на гражданите и уважават закона, повече от политиците, колкото и съмнителни и антипатични типове да са те. Затова предлагам, ако ще правим операция „Чисти ръце”, тя да бъде водена лично от архитекта на тази операция в Италия – Антонио ди Пиетро. В случай, че българското правителство има смелост да го наеме за консултант, ето неговия сайт –

http://www.antoniodipietro.it/international.php

… и тогава докторът в снежнобяла престилка замахнал с вълшебния скалпел и сътворил своята магия – жабата се превърнала в красива принцеса и заживяла щастливо в долината на вечното щастие.

Само дето в приказката,  човекът, който играе добрия доктор, не си е пропилял живота в мисли за това как изглежда. Той днес има висше образование, частна практика, пари, а вече го дават и по телевизията. Него го храни суетата на хората, а те скоро няма да го предадат. Напротив. Ще пълнят бездънните му джобове заради излишния сантиметър в талията и полуувисналите цици.

А гърбицата на носа?

По дяволите, как въобще излизаш навън сред хората? Те ще видят! Ще забележат, че не си идеален, ще те сочат с пръст и ще ти се смеят. А ти ще плачеш като малко дете, защото ще се прозрели през теб. Ще видят, че те е страх и ще те смажат.

Кофти. За това бързо тичай към вълшебната клиника. Там решават всички проблеми. Проблеми с данъците? Проблеми с ипотеката? Проблеми в семейството? До тук! Принцесо, ти си в “Пълна промяна”! От тук нататък животът ще е друг...

Трябва да пуснат една “Пълна промяна”  на половин България. Другата половина по презумпция е вече перфектна. Винаги от тая страна сме хората с проблемите, от отсрещната живеят като в приказките. А надзъртането в чуждата паница отдавна се е превърнало в национален спорт. Първенството печели онзи с най – многото комплекси. Забавният факт: хората се избиват за това място.

А ние викаме ли, викаме Гала да ни разфасова физиономиите и забравяме важния проблем: Ако аз не се харесвам сега, защо ще се харесам след това? Книжки ли ще ми четат или ще ми пуснат самоучител по френски, така че аз да се почувствам по-малко половин човек?

Но за това трудно ще се сетиш, докато хирургът те разчертава като географска карта и показва на цяла България, къде природата е сгрешила с теб. Ти само очакваш в болен екстаз края на процедурите, така че да можеш да завъртиш изсмукания си задник пред най – близките хора. Защото те точно това искат да видят. Искат дъщеря им да излезе от n-седмичния инкубатор млада и щастлива като пиленце. Направо да се сдобият със съвсем нова дъщеричка.

А децата?

Мама им остави готиния ген, заради който лежа бинтована по националния канал; те да се оправят както могат. Мама се спаси, деца! Обичайте я, защото ви е майка. Защо тя обаче, не се обича, това е съвсем друго нещо.

А някой забеляза ли, че най – неугледните в “Пълна промяна” са хирурзите? Най – дебелите са диетолозите? Може би знаят нещо, което на ентусиазирания участник му е убягнало. Докато се е срамувал да си покаже носа навън, другите са си направили живот.

Може да си мислиш, че твоят започва едва сега, след великата промяна, но не. И сметките за парното пак си идват, и млекарят не ти се усмихва, и пак те блъскат в тролея. Сега спомняш ли си как изглеждаш или пак не си щастлива?

Хей, някой да попита, защо малкият задник не ти реши проблемите? Но добре, сега поне си имаш готин задник. Ами ако ти увисне брадичката? Айде още една, освежителна “Пълна промяна”. Дано на приятелите ти им направи впечатление и започнат да те обичат повече. Не, със сигурност, двойната брадичка беше проблема. Заради нея не те взеха на работа, заради нея съпругът те остави, заради нея кибичиш сама пред телевизора и се самосъжаляваш. Брадичката беше!

И Майкъл Джексън имаше право. Носът му се крепи на ластик... но, хора, нали е красив? Абе, каквото и да си говорим, друго си е бялата кожа.

Някой, някъде сгреши. Кога стана това?

    /*Извинявам се на всички, които имаха истинска нужда от такава операция. Тези, които сега, след операцията, изглеждат нормално, за разлика от преди, са в правото си./

Операция - откатанный процесс, который занимает меньше получаса.  Хоть и под общим наркозом.  С утра в пятницу сделали - вечером уже были дома.

Восстановление идёт своим чредом.  Что совсем не удивительно при такой куче прописанных лекарств. Сначала просто лежал, потом шевелил глазами, потом пил, потом стал смотреть телевизор и по-немногу кушать.   Сейчас уже во всю капризничает, требует, шутит и гоняет в футбол...