На два метра от стола, на който седя в момента. Разделяла съм се с част от тях само за 5 години, докато бях студентка. С други не съм се разделяла изобщо, тъй като съм ги купувала през онези 5 години. Всъщност, откакто съм започнала да купувам сама книги, не съм спирала да купувам и детски. Част от тях съм купила за Стоян, но друга част съм купувала без изгледи да имам дете. Всъщност не ми се вярваше, че ще имам дете, а сега се учудвам, че имам. Но това е друга история.

Купувам детски книги, защото ги харесвам - някои за четене, други за разглеждане на картинки. Макар доста текст и изображения да минават през очите ми на екран, книгата продължава да е важна за мен ... обичам я сетивно. Може да живея предимно в главата си, да съм по-склонна да вярвам, че духът владее материята, отколкото обратното, аз съм материален човек, който обича да докосва, гледа, слуша, вкусва, подушва и ще остана такава колкото и да остарея, дори и ако заживея в манастир.

Всичко това е причина да си купя "По следите на Одисей" на издателство  "Дамян Яков" вчера. Не че нямам Одисея, включително детско издание, но тази книга има толкова хубава корица (хем твърда, хем мека), необичайни за детска книга картинки, както и приложения със снимки на древногръцки картини, статуи и предмети, с кратки бележчици - като енциклопедийка. Смятам да си купя и книгата за Артур от същата поредица когато се появи.

Другите причини са архетипното пътуване, началото на западната цивилизаци, митологията, Одисей и Пенелопа, които напоследък ми изглеждат доста важни.

Древните, обаче, надминаха очакванията ми и вече е ясно, че ми предстои да си имам доста вземане-даване с тях, особено след като с Митачето се каним (но не очаквай да се разбързаме - и двамате сме телци) да обсъждаме Платон и още нещо. Решихме, че няма да минем без да почоплим в митологичното.

Много ми харесва, че си имат ресорни богове за всичко - някак е по-човешко, отколкото един-едничък Бог да отговаря за всичко. Хубаво е, че всяка (без изключение) група си има покровители - да, дори и крадците. Хората си позволяват да се гневят на боговете и да ги разгневяват и е видно, че е неизбежно, защото истинската дилема не е между предписаното и непредписаното в свещените писания - би било прекалено лесно и фригидно. Невъзможно е да си праведен по начина, по който си представям, че си го представя Невенчето, и драмата на човека е в това да го приеме. Неизбежно е да причиняваш страдание и смърт ако си жив - дори и ако си кротък като агънце веган, ядеш живи същества. Има ли смисъл да се самозаблуждаваш? Невъзможно е да не бъдеш въвлечен ако си жив - Парис не се отказва да хвърли ябълката, когато му се предоставя тази възможност. Какво би означавало да се откаже от нея?

Хареса ми и един цитат: "При всеки повод те [гърците] са във връзка с боговете, за да се допитат до тях, да им благодарят или да им поискат помощ и съдействие." Хубаво е да се допитваш до боговете, както и да осъзнаваш, че си благодарен. Жертвоприношението ми изглежда по-истинско от повечето запалени в последните 2 008 години свещи.

Харесват ми игрите - това, че се играят не толкова за победа, колкото за удоволствие - и на участниците и на зрителите. От това, а не от победата или спечелването на залагане, идва чистата радост. Игрите са за радост. И радостта е не по-малко легитимна от скръбта и грижата.

Харесва ми липсата на излишна скромност у Одисей, с която си навлича гнева на Посейдон. Може да е суетно, но е прекрасно да кажеш "Аз съм пич.", вместо да чукаш на дърво и да казваш "Да не чуе дяволът!".

Не знам как се е развило мисленето от древните насам (по-нататък ще науча), но що се отнася до мъдростта, струва ми се, че е вечна - може би няма нищо общо с развитието на интелекта. Мъдростта признава всичко: разсеяността и безотговорността, милостта и безпощадността, непочтеността, страха, изневярата и верността, предателството и лоялността, примирението и дързостта, тъгата и веселието, отмъстителността и благородството, изкушението и себеконтрола, лидерството, любовта и стремежа да притежаваш, привързаността към живота. Всичко това срещнах на някакви си 120 илюстрирани страници.

Опитах се да покажа на Х, че трябва да направи съзнателен избор. За съжаление, той непрекъснато прави избори, продиктувани от ирационални страхове, от стремежа да си спести неудобството и болката. Когато човек е воден от тези съображения, възможностите му за избор се стесняват, страховете му да не се сблъска с нещо извън смаляващия се кръг на възможностите расте, а животът му става все по-ограничен и посредствен.

Мисля, че това не е типично само за Х. Това е резултат от цялостната ни култура, инфантилната култура на удобството и незабавното задоволяване на желанията. Хората очакват, че като правят живота си все по-удобен и безболезнен, незабавно задоволяващ желанията, ще станат по-щастливи. Напротив. Те стават все по-soft, все по-неспособни да отложат удоволствието, все по-нетърпящи неудобства. Т.е. човечеството се движи не напред към зрелостта, а към инфантилното, бебешкото състояние.

Има една подробност, обаче – растящите капризи и раздразнителност се облекчават с непрекъснато нарастващо удобство и скорост на задоволяване на желанията, но това струва пари (примерно). Въпросът е кой ще плаща сметката.

В България хората се радват на дълго детство на издръжка на родителите си. Вярва се, че излизането от него бележи края на “най-хубавите години”. То е като изгонване от Рая. След това някои се опитват да си възвърнат Рая като изкарват сами пари, но ... хората продължават да страдат, защото не искат да пораснат.

Да, хората бачкат здраво в определени периоди, с огромно отвращение, за да заплатят за удоволствията си. И колкото по-голямо е отвращението, толкова по-голяма се очаква да бъде наградата. След което наградата никога не изглежда достатъчно голяма; удовлетворението не настъпва никога.

А ако хората умееха да дават истински, те щяха да могат да се отпуснат в каквото и да е и да са щастливи да вършат дори работата, която не е предназначена за кеф, понеже са се впуснали в нея като в игра. Вместо това, те обикновено са заети с роптаене срещу неудобството и опити да го ограничат, да дадат по-малко, да платят по-ниска цена – което е част от поведението им на купувачи – всеки търси най-добрата сделка и гледа да не се мине да плати и стотинка повече.

По този начин се определят и взаимоотношенията между хората. Те подхождат един към друг като консуматори, които са твърде заети да пресмятат, да сравняват, да внимават да не дадат повече, отколкото ще получат.

Каква е моята алтернатива? Алтернативата на човека който от малък мечтае да порасне. Това е желанието да ставаш все по-могъщ – знаещ и можещ. Нямам предвид манията на Тигъра. Искам да разбирам света и себе си, да виждам моделите, които ни движат, да живея в хармония с вселенските акони, а не да господствам над всичко. Искам да еволюирам, да стигна до съвършенството, т.е. да открия щастието в себе си и да видя дали има нещо отвъд. И все пак живея в свят, в който повечето хора вървят в обратната посока.

Може би винаги е било така – масите са вървели по посока на удобството. Имало е индивиди, които са вървели обратно на течението. Те са пробивали в неизвестността, създавали са временни неудобства и хаос, и ако са имали късмет, масите са решавали, че новооткритото ще направи живота им по-удобен и са инвестирали в него. Ако са смятали, че няма да доведе до такава полза, са отхвърляли откритието, а понякога да наказвали откривателя. След време човечеството е преоткривало някои отхвърлени идеи, понеже е стигало до етап на развитие, в който може да ги оцени. А как е стигало дотам? Благодарение на плуващите срещу течението, на ходещите по ръба на хаоса.

Мисля, че желанието да пробиеш в неизвестното е нещо, с което се раждаме. След това започваме да осъзнаваме, че морето е дълбоко, но много от нас не се научават да плуват, а си остават на брега, където са останали родителите им и повечето им познати и приятели.

Липсват модели – мъдри възрастни, които са направили своите пътувания, които могат да хванат младите за ръка и да ги поведат към техния right of passage, да им покажат и други светове, да ги блъснат във водата.

Аз искам да направя своето пътешествие и като се върна, да разкажа за него. Всъщност пътешествието не е само едно. Качвала съм се на лодката и съм пътувала и съм се връщала, и съм разказвала. Може би ще направя още много пътувания – все по-надалече, в различни посоки, ще добавям още и още острови на картата – някои го правят под формата на романи. Интересно докъде ще стигна.

Може би прекарвам твърде много време на брега, за да оправдавам пътуванията си. Все пак се налага – нали трябва да осигуря екипировка и supplies – и това ме свързва с хората, не само споделянето на моите открития. Може да е досадно, но за да пътувам, се налага да се уча да надхитрявам хората от време на време. Например да ги заблуждавам, че не съм чак толкова различна, понеже е рано да им покажа колко са подобни на мен.

Животът е като игра. Пътешественикът понякога е и трикстер. Може би това ме отличава от героите на Пауло Коельо – доколкото си ги спомням, на тях никога не им се е налагало да хитруват.

Животът е весел. И все пак ми е тъжно за децата, които стареят на брега.

Ако те кефя, гласувай за мен тук.