на голото легло ще легна

ще затворя очи мълчаливо

и ще поема най-сладката глътка забвение

А когато ти се върнеш

и полузаспала ме намериш

не дърпай скришом тежките завеси

а се сгуши при мен и покани луната да ни гледа.

Мразя чадъри. Когато вали никога нямам чадър подръка.  И дори нямам романтична история, свързана с чадър. Най-ненужната вещ. Ако прикапва леко, няма защо да се крия, не съм от захар. Ако ме настигне порой, ще се сгуша под козирката на някой вход и тихо ще съзерцавам танца на умиращите капки в локвите вода. Лебедовата им песен. Ако ми се върви под дъжда, ще си сложа качулка.

Купих си това палто точно заради качулката. Голяма ескимоска качулка, поръбена с пухкави косми, които гъделичкат носа ми. Големите качулки са ми слабост още от времето когато даваха "Тримата мускетари". Придворните дами носеха разкошни наметала с огромни качулки. После в техникума си купих черно вълнено палто тип пелерина точно с такава качулка. Струваше ми няколко стипендии.

Интересно е  да си с качулка на главата, различно. Има някаква мистичност, която перфектно си импонира с дъждовното време. Стеснява хоризонта, като  лишава от периферно зрение, но отваря друга врата с чудовищни размери. Рисувам дървета, измислям къщи, творя хора без усилия,  само с едно намигане. Струва ми се, че е истинско,  усещам как пулсира и диша. 

Най-обикновено замайване, което ще изчезне веднага, щом спре да вали. Тогава ще отметна назад моята качулка и ще отворя широко очи за добрия стар свят.

В двора на училището е чудо невиждано-майки, бащи, баби, лели до девето коляно.
За едно дете има по пет-шест души, които вдигат такава врява, че заглушават без проблем гръмките децибели на стереоуредбата. Плаващи балони с хелий се поклащат закачливо в небето. Децата, хванати за ръце се притискат едно в друго, накацали като врабчета около издокараните учителки. 
Учениците от по-горните класове поздравяват първокласниците с песни и стихчета за добре дошли. Мъниците бурно аплодират всяко изпълнение и току поглеждат влюбено към младата си учителка. Прелест!
Морето от цветя и усмивки се люшва развълнувано, когато първолаците тръгват с несигурна крачка към класните стаи. Толкова са горди с големите си раници на гръб, че съвсем не забелязват припкащите покрай тях мами и баби, които дават последни инструкции. След малко глъчката затихва, защото всички ученици вече са по класните си стаи. Днес е първият учебен ден.

А ние си имаме първолак!

Приятели,
неопитни и зрели.
тъжни и смеещи се.
търсещи и щедри.
Приятели,
които все по детски ме гледате,
влюбени и сърдити.
любознателни и невежи.
Приятели с розови очила и черногледите.
старите, днешните.
росата, която събирахме в бутилки на зазоряване
дали не се е изпарила?
Приятели,
мен ми стига само да знам, че ви има.

Почти полунощ е. Градската градина пустее.
Няколко двойки влюбени използват услужливото прикритие на нощта за изследователски цели.
Групичка табладжии, скупчени около улична лампа, лекуват старческото си безсъние.
Дърветата съпричастно ги наблюдават и си шушукат нещо, развълнувани от хладния полъх на вятъра.
От колко време не сме вървели така?
Сънени, цветята ни се усмихват и пак се сгушват едно в друго.
Отнякъде се чува флейта. Мелодията е лека, приказна.
Плавно смекчава очертанията на самотните пейки.
За къде бяхме тръгнали?

И да вали цяла нощ, монотонно и равноделно.

И миризмата на дъжд и рохка земя да нахлува на глътки през прозореца.

Да ме облива на струи прохладния аромат на този толкова дълго чакан дъжд.

Като милувка от суров любим. Като шепот от далечна пролетност.

Като маяк във тъмна бездна есенна. 

Ще съм заспала може би, но в съня си ще вдъхвам неповторимата свежест на всяка капка.

Всяка капка ще измива зачатъците на тленност и ще ми носи безсмъртие.  

Аз ще съм в капката, която се стича по стъблото и попива дълбоко в земята.

Дълбоко, много дълбоко.

"I feel something falling from the sky
I'm so sad I made the angels cry."

Дори да не  изгрее дъга след дъжда, небето-този вечен нарцис-ще се огледа в локвите от самосъжаление, ще помъдрува малко за това колко е недооценено, пък после ще се ухили самодоволно като влюбена девица. 
И ще му простим на мига за всички грешки.

Jukebox: Deep Dish

-раздиплил старателно всички гънки в душата ми -

ще разбереш колко време си изгубил напразно

в опити да откриеш очевидното.

Преди време гледах една психария с Ричард Гиър, в която се твърдеше, че преди всяка голяма катастрофа или бедствие, при нас идва Черен ангел с крила на пеперуда и се опитва да ни предупреди за предстоящото нещастие.  Малцината, които успяват да видят това същество, са разкъсвани от болка и мъка, приемайки в себе си цялата тежест на  чуждото страдание.

Че грамадни черни пеперуди, които възвестяват смърт, има само по филмите, е ясно на всички.  Обаче се питам друго. След като се наричаме хора, имаме ли очи за нещастието или ни е страх от него и предпочитаме да се скрием в блажено неведение? Имаме ли воля да го допуснем близо до нас, за да го усетим или след хлопването на пътната врата, то изчезва, престава да съществува?

Сърцето се е превърнало в пропускателен граничен пункт и ние решаваме кои чувства да преминат отсам и кои да останат отвъд бариерата. На някои слагаме черен печат и толкова.

Способни ли сме да нарушим поне за малко душевния си мир, като приемем в сърцата си чуждата мъка? Можем ли да страдаме за другия така, както  Спасителят е страдал заради нас?  И дори цялата история с възкресението да е само един мит, това е най-великият пример за алтруизъм в историята на човечеството. А ние, като негови последователи, оправдахме ли доверието му, научихме ли уроците му? Или всичко е било напразно и какавидата никога няма да се превърне в пеперуда?!

...и прости ни греховете, както и ние прощаваме на нашите длъжници...

Амин

Думите на са нито кинжали, нито стрели. Ако са казани от човек, който е отворил хищни зеници в тъмното, за да вцепени потенциалната си плячка с омагьосващ поглед.  Дебненето може да продължи цяла вечност, а накрая разочарованието да е огромно. Ловът не винаги е успешен, а и често преследвачът, изострил сетивата си в погрешната посока, се превръща от хищник в жертва.

Думите не са отрова. Ако са на някой,  привидно  много добър разказвач,  който знае как да завладее сърцата на хората, а после ги слага в кутийки и ги подрежда по азбучен ред. Но зад шлифованите фрази и оригиналните ласкателства на този празнодумец се крие един лишен от съдържание  човек, от когото няма какво да прибереш нито в кутийка, нито даже в напръстник.

Понякога думите са просто думи.

Черната далия
Скучен, на места досаден! Развали ми съботната вечер. Добре, че беше Елко да заспи в киното, та да се посмея малко... :D

На село
На село би могло и да ми хареса някой слънчев ден...след евентуален мухоиден геноцид!
Няма нищо по-хубаво от домашно приготвена пилешка супа, обаче Горкото стресирано пиле! Като се сетя, че наближава и Коледа... :)

Петостишия пък никога не съм писала, ама това днес изскочи само:

Усмивка
Само със усмивка искам
да ти кажа колко те обичам!

И така безмълвно истинска
да те губя и намирам,
дала малко, но от всичко.

със спомени ненужни и бездомни

като отронени листа-изящни балерини-

от вятъра безцелно носени.

А искам сиромашко лято

със циганска пола, от слънцето закърпена

във вихъра на танца палаво развяна

с коса от свила меденобакърена;

с усмивката на утрото окъпано,

нахълтало неканено във стаята,

което с пареща милувка ме събужда

и с песните на закъснели славеи.

като картина на стената

бои и четки няма да са  нужни,

а само силна вяра и желание

и не да следваш път утъпкан и удобен,

а горска диря самодивска и усойна

с безброй светулки-елфи в мрака,

със тайнствени цветя, които чакат

нефритени устни луната да свие

за вечерната им благословия.

И ако видиш нейната премяна

сред капките роса да се белее,

грабни я и тръгни след вятъра

а тя...сама ще те намери.

***

И спят цветята и лъчи сънуват

и самодиви по поляните танцуват...

***

Това заглавие не ми харесва особено, но не можах да измисля друго. Колебаех се между "картина" и "в трето лице". Накрая ги събрах в едно и се получи "картина в трето лице". Някой ако има по-добри предложения, готова съм да ги чуя. :)

събуждам се отново, но някак друга

Копнежи и мечти тежат във въздуха

като присъда за едно мъгливо бъдеще.

И образът ти някъде в далечината,

неясен, смътен, дяволски чаровен,

е крачката до моето разпятие,

и чашата с най-сладката отрова...

с ръце на просяк молещ за насъщния,

но теб те нямаше и само аромата ти

в постелята до мен се беше отпечатал.

А беше страшен сън наистина,

уплаших се и исках в тебе да се сгуша,

но теб те нямаше и само стаята

обгърна ме във лилавото си бездушие.

Обичам подпухналите очи и торбичките под тях.

Обичам бездарните поети, но не съм филантроп.

Винаги ли за всичко имаш обяснение?!

Причинно-следствените връзки са ми чужди

и мразя философията.

Не оставяй нощем отворена книга

и никога не убивай черна котка! 

Не забравяй, че ще се срещнем на един кръстопът,

където думите ще бъдат излишни. 

Със шепите загребвам златен пясък,

затварям ги и стискам чак до болка,

минути вечност отброяват

разтварям дланите - оголени.

Дори едничка песъчинка няма

не е полепнала по гладката ми кожа.

Започвам да дълбая с нокти яма,

в която нецелунатите песъчинки да положа.

За миг...и ще успея времето да спра,

да се порадвам пак на купчинката непорочна.

Сама участвам в таз игра,

но първо Времето започна я.

"Аз умирам и светло се раждам, разнолика нестройна душа...." -       Д. Дебелянов

Бягам оттук -
от тези улици пусти,
от тези хора безумни,
бягам от този каменен град,
бягам от земния ад.
 ***
Аз всяка вечер тайно плача
и всяка вечер мълком аз скърбя,
че чезнат думите сред здрача
и пристан не намира моята душа.
 ***
Прогонена и обругана,
душата ми се скита под вечерните липи
с една-едничка спътница, Луната
редом с нея, в радост и в скърби.
И скитат двете - плът и сянка
в мрак и светлина
извън пределните закони
и тя -
изстрадалата ми душа позна
на битието същината
и вечните мистерии на Луната.
Да, има вече две луни,
два трепета съзвучно слети-
едната е небесната луна,
а другата несретница е моята душа,
която се завърна своя пристан да намери.
 ***
Царят на нощта е тишината,
раздираща безжалостно душата ми страдалка.
Прогонена и обругана, тя скита и се моли
и чака и копнее
и все тез тъжни песни пее
тя вярва - някой ден възмездие ще има
и с гордо чело ще възстане
потъпканата справедливост.
Уви сега е още мрак
и царят на нощта все още скита,
сънливи сенки дебнат в тъмнината
и спят цветята и лъчи сънуват
и самодиви по поляните танцуват.
 ***
Като прелетна птица със скършени крила,
оставена в пустинята сама
душата ми се лута
сред хаоса на миналите дни
и мята се - ранено бясно куче
тъй своя близък край усеща.
Върви и търси тя -
на несънувани мечти, блян избледнял,
порива несретен
на недопяти песни, птици среброкрили,
съзвучието мълчаливо
на тайни чувства, пеперудени крила,
надеждата за светлина.
Върви по дирите на спомена-следа.
Таз вечна пленница - душата
все търси и се мята
сред хаоса на миналите дни
с една надежда - някога да се спаси.
 ***
Душата ми е бездна на вулкан,
изригва пепел, жупел, лава.
Пощада няма - пресъхва всичко там,
където огънят превръща се в жарава.
 ***
Как иска ми се да изчезна от света,
поне за малко да ме няма
далеч от всяка грижа и лъжа,
далеч от светски блясък и измама.
Да се превърна в полско цвете
или във капка утринна роса,
в душата ми едничък слънчев лъч да свети
да къпя раните си в дъжд от светлина.
Да се превърна в морска пяна
и всеки атом в мене да шуми,
брега да галя със милувка лека
и яростно да се разбивам в крайбрежните скали.
Да се превърна във безгрижна песен
и волно да се лея из небесните зари,
със необятната Вселена да се слея
да диря нови светове дори.
Как иска ми се да изчезна от света,
поне за малко да ме няма,
дори и да не стана по-добра
пречистен от измама ще е моят пламък!
 ***
Как искам да съм цветна пролетна градина
с напъпили цветя и топъл аромат
и корените на стъблата във мене да се впиват
и с трепет да усещам как розите цъфтят.
А привечер, когато тихо слиза здрачът
по неизвестни, неутъпкани места,
аз тихо-тихичко да си поплача
от земно щастие, а не от суета.
 ***
На жежко лято знойните лъчи
опариха тъй-младата ни плът...
Две рози - пъпки бледи в пламъци горят,
запалени от ангелски очи
..............................................
Безгрижно птиче ято
разпръсква пепелта от рози
в помътнелите води...
Бог млад на любовта от там ще се роди.
 ***
Безкрайни пусти полета и кърваво-червен залез.
Една самотна птица рее се във пурпурната синева.
Загубих сетната си вяра, продадох късчето надежда
за шепа пръст, изровена от твърдата земя.
 ***
От днес нататък ще е мрак
за посветените във тайнството любов.
Осъмващи в море от галещи лъчи,
те топлината няма да усетят
и светлина навеки не ще видят.
Обречени на вечни мъки
в жега адска ще горят,
но никога не ще се стоплят
и бели ангели да ги целуват
във мрака на заблудата ще тънат,
ще бягат и пищят,
преследвани от демоните черни на греха.
От днес нататък ще е мрак.
 ***
Аз сама затворих своите пътеки към света
и сама отхвърлих всички преки
пътища на своята съдба.
Търсех радост,
хлопайки на нечия врата,
но намирах глуповата слабост
и духовна, сляпа нищета.
Търсех песен,
вглеждах се във множество очи,
но съзирах гнила плесен-
глуповидно зеещи бразди.
Търсех обич,
ровех се във купища сърца,
но дочувах алчен повик
на крещяща и беззъба суета.
Затова сега сама затворих своите пътеки към света
и заключих с девет катинара и последната отключена врата.
 ***
В минути на заспали истини
и в часове на безконечна самота
стоят самотни недописаните листове
и празните ме молят да стопя снега
във девствената им душа.
В минути на заспали истини
аз сядам пред изстрадалите листове
да стопля бялата им самота.
 ***
За цветната палитра от чувства избледнели
след време с трепет си спомни,
със болка, като в тъжна есен разцъфтели
в душата си от всеки цвят по малко запази!