(объркано и не, каквото трябваше да бъде)

Искам да кажа едно нещо по прост и обикновен начин, но не мога, не се получава. Ето, вчера исках да отговоря на въпроса самодостатъчен ли си е човекът. Ами, писах, писах, изясних всичко друго и пак не казах онова, което трябваше да кажа. Защото всичко се изчерпва само с отговора: Не, човекът не си е самодостатъчен. И без повече обяснения. А вие го разбирайте както искате.

Всеки от нас е един Робинзон в големия и погълнат от себе си свят. Всеки търси отговори, дори и тези, които дават вид, че всичко им е ясно. Особено те. Колкото повече ти е ясно, толкова повече не ти е ясно, ако ме разбирате. Всъщност ще се учудя, ако ме разбирате, защото аз самата не се разбирам.

А когато съм най-сигурна в себе си, винаги идва някой да ми каже, че греша.

По-добре ми е да съм несигурна, защото пък тогава винаги идва някой да ме увери, че съм права.

Това, второто, ми харесва повече. Шегувам се. Но не съвсем.

Отворих една книга на Тери Пратчет и ето какво чета: „Е, да, планетите може и да са местата, където техните тела си поглъщат чая, но хората живеят другаде, в собствени светове, които много удобно се въртят около централните точки на главите им."

Да продължавам ли тогава да подхранвам илюзията, че мога да виждам нещата извън своя свят?

А той е такъв - сложен, оплетен. В него няма въпроси с еднозначен отговор, няма прости и ясни обяснения.

Ако от там успее да се изплъзне нещичко, което другите да разберат, е истински празник. В повечето случаи е делнично, както в много други светове.