...да си блогър. Или Човекът търси човека.

Въобще не си мисля, че ще я разнищя тази тема, но все пак смятам, че в основата ú стоят две неща: Първо - желанието да се изразиш, и второ - потребността да общуваш.

Едно от нещата, които ме впечатлиха, когато реших да си направя блог, беше мотото на Wordpress - „Изрази се!"

Изрази се! - винаги съм го искала и затова думите ме уцелиха право в сърцето. Знам, че това си е старателно обмислена стратегия, успешна сигурно, но няма да си развалям поста с мисли за търговската страна на нещата. На мен те са ми предоставили напълно безплатна възможност да се изразя, за което съм им благодарна.

Всеки има нужда да се изрази и да съпреживее. Да се научи да го прави. Всеки има нужда от това. Много хора може да го подтискат и отричат, но съм убедена, че то съществува навсякъде. Всеки има нужда - да потвърди, да отрече, каквото и да е, но да КАЖЕ.

Да си блогър е същото, като да си човек :D

Човекът иска да общува, блогърът - също.

Човекът общува с други хора, блогърът - също.

Човекът иска да бъде чут, блогърът - също.

Имаме отчаяна нужда да общуваме, а понякога не знаем как.

Ако животът ни не е достатъчно динамичен, или достатъчно пълен, или достатъчно слънчев. Ако копнеем да покажем на света, че ни има. Ако обичаме толкова силно, че обичта ни не иска да остане затворена в тесния ни свят, а мечтае да отлети и по-надалеч.

Изрази се! Обичай! Покажи го!

Говори, сподели!

В подкрепа на моите думи ще цитирам и някои чужди:

Ето какво каза Графът в коментар при Майк Рам:

„Аз имам възможност (и доскоро го правех) да прекарвам от ранна пролет до късна есен в такава обстановка (на село - мое допълнение). Но сега котвата на блога се оказа прекалено тежка - не си представям да се откъсна от вашата компания. И си седя в София..."

Тишо пък каза това:

„...да си блогър е диагноза, а не някакво хоби, дано да не ти го казвам прекалено късно :)) Това взех, че го научих от про_01 и две години по-късно вече разбирам колко е бил прав."

Да си блогър, означава да си свързан. Същото, което означава и да си човек.

Скоро Майк Рам откри, че има ден на блогърската признателност и изрази своята признателност към нас, а ние му отвърнахме със същото.

Да си блогър, означава да си верен.

LeeAnn сподели, че вече три години пише блог и още го прави със същия хъс. А аз знам, че времето ú е добре уплътнено и с много други хубави неща.

Да си блогър, означава да си приятел.

Като моите безценни приятелки от Тайната тераса.

И Светла, която обича...

Блогърът е просто човек, който е намерил още един начин да се изрази.

Заринах се с тетрадки да търся нещо, което знам, че съм писала, но така и не го намерих. Вместо това, реших да изровя какво съм чела из интернет за кристалните и индигови деца. Беше интересно. Засяга въпроса за общуването с телепатия. Тук срещам хора, в които разпознавам техни черти.

Тъй като нямам свои материали по въпроса, копирах от това място (с благодарности на майките, дискутирали темата и събрали линкове!).

Че един ден ще общуваме чрез телепатия (не ние, а следващите поколения), не се и съмнявам. Чувствителността ни се изостря все повече и повече. При някои е толкова силно развита, че плаши останалите. А няма защо. Изострената чувствителност може да навреди само на човека, който я притежава, не и на другите.

КРИСТАЛНИТЕ И ИНДИГОВИ ДЕЦА

Най-общо казано те получават названията си (кристални или индигови) заради аурата си. Всеки човек освен тяло притежава и аура която е съставена от няколко цвята. При всеки човек в зависимост от моментното му състояние аурата сияе или мъждука... Аурата може да бъде виждана, но не от всеки. От всеки обаче може да бъде направена снимка на Кирлиановата фотография.
Кристалните деца се раждат с прекрасна, многоцветна аура. Именно заради енергийната матрица на която отговарят децата биват индигови и кристални.
Това са свръхчувствителни и надарени деца.
Не редки са случаите когато късно проговарят заради развитата си телепатия и липса на необходимост да говорят.
Досегашната система на образование, остарели ценностни и морални устой объркват "новите деца" за които фалша и лицемерието не остават скрити.
Индиговите деца са започнали да се раждат по-масово след 1977 год., макар че те са се раждали във всяко време. Броят им обаче е бил много малък и са оставали незабелязани в общия случай.
За индиговите деца които се раждат в наши дни се твърди, че:
- разпознават нечестното и изискват честно отношение
- притежават изострено чувство за справедливост и достойнство
- винаги знаят когато ги лъжат
- не вършат неща в които не вярват
- не могат да бъдат вкарани в калъп
- при неразбиране в ранна възраст могат да бъдат блокирани, да се отдадат на саморазрушение и страх
Характерно за индиговите деца е войнствения дух, те са един своеобразен двигател на промяната.
Смята се за колективна задача на индиговите деца да разрушат стария осквернен и потънал във фалш свят и да изградят нов
Възрастните в желанието си да пречупят тези деца. Да ги направят послушни и тихи прибягват до медикаменти, към тях обаче децата стават зависими и поради същите губят способностите си. Тези деца остават неразбрани и сами.
Идва ново мислене с новите деца и колкото и да се опитваме да го подтискаме то е факт.
Доказателство за това са толкова многото деца-наркомани от на пръв поглед идеални семейства.
Доказателство са многото логопедични кабинети и децата с говорни и поведенчески проблеми. Стресирани заради опитите да бъдат натъпкани в някакви норми...

За разликите между двата вида знам само, че индиговите деца са по-старото поколение и са по-войнствени, понеже се стремят към премахване и отричане на старите порядки. Кристалните са по-добри и търпеливи. Е, аурата на кристалните и индиговите била с различен цвят, но няма как да се види от всеки.

Кристалните деца започват по-масово да се раждат след 1995 год., тоест децата които ние раждаме сега.
- те са изключително магнетични с изписани и хипнотични очи
- много са емоционални
- проговарят късно
- имат вродени музикални качества
- обичливи са
- миротворци
- прощават бързо
- използват успешно телепатия още от бебета
- не бягат от реалността
- много  свързани с природата
- грижовни като ангели
- с висока интуиция
- безстрашни, артистични натури, откриватели,  изследователи, катерачи, с чувство за баланс
Понякога стават духовни водачи.
Любовта излъчваща се от кристалните деца е нещо на което трудно се устоява. Излъчват оздравителни дози любов. Хората около такива деца се отварят и физически и енергийно. Възрастните край такива деца също започват да придобиват подобни качества и да се развиват.

Относно късното проговаряне на кристалните деца... Твърди се, че е така, защото не им е нужна вербална комуникация, тъй като са телепати по рождение. Този факт не е проблем за хората в семейството, а извън него.
Много хубаво би било ако ние родителите успеем да съхраним тези телепатичнио способности на децата ни и след пубертета.
Новият свят, който се опитват да създадат индиговите хора ще бъде с много по-бърза комуникация. Уменията за включване към "колективното съзнание на планетата" ще е нещо обичайно за новото поколение.
Едно от най-важните  неща, за да се развие психически кристалното дете е да му се вярва, да се разговаря с него как мисли и какво чувства.
Латентните способности у родителите на кристални деца също се събуждат. Получава се, както когато сме близко до смъртта - способностите се повишават в състояние на безусловна любов!

(Още веднъж благодарности на майката, която е написала това!)

Ето и някои от събраните там линкове:

Каролина Хеенкамп - Децата на новата ера

Новите деца, децата на новото хилядолетие

Лигата на необикновените деца

Деца Индиго - феномен на новото поколение

Индиговите и Кристалните Деца

Смятам, че езикът на бъдещето ще е интернет жаргонът. Съкращенията, разбираеми на всички езици. Емотиконите, изразяващи душевните ни състояния без нужда от думи.

Нуждата от цели думи всъщност може и напълно да отпадне  :D 

Ще ми се да дам примери, но много слабо ме е докоснал още този вид общуване. Предпочитам пощата пред Скайпа, но отскоро си чатя в захлас  :mrgreen: 

Там дори не е нужно да четеш какво пише другият. Докато напишеш твойто, отгоре са се появили още пет - почти като на живо  ;)   

Трябва да си много бърз, за да смогнеш да кажеш нещо  :)

Не ща да спирам прогреса, но ще задържа още малко  ;)   

После да не се чудим защо децата не четат книги  :mrgreen: 

С един съвременен емотикон изразяваш пет-шест страници чувства  :lool:

Не, не, хем ми е смешно, хем си мисля за Кирил и Методий и делото им. Все пак, поне още използваме букви. Някои предпочитат латинските. Така са свикнали  :D   

Как точно?

П.П. Разбира се, точно в този пост емотиконите, които написах, не искат да се визуализират. Сякаш разбраха и ми правят напук!

Прочетох, че „Милиони блогове ще умрат". Първо си помислих, че трябва нещо да направя, та блогът ми да не умира. Но после си казах - че какво от това! - списването на блог е просто някакъв етап от друг процес. Има си своите цели и развитие, а сигурно си има и край. Като му омръзне на човек, или като го „завърти шайбата" в друга посока. Или, може би, като намери онова, което е търсил. Едва ли ще има вечни блогъри.

А и какво всъщност е успешен блог - този, който се чете от много хора? Просто това е начин на общуване, също като в живия живот, а всеки общува различно. Един има повече приятели и познати, както и време и желание да „поддържа връзки". На друг му стигат и по-малко. Пък и виртуалното общуване, колкото и пълноценно да е, никога не замества истинското. Причината всички ние да сме тук - във виртуалното пространство - и да търсим такова общуване е, че по нещо не ни достига в истинския свят. Защото (това го казвам не аз, а писателят Хенри Милър) ЩАСТЛИВИЯТ ЧОВЕК НЕ ПИШЕ ЗА ЖИВОТА, ТОЙ ГО ЖИВЕЕ.

Ако се чудите какво правя аз тук сред вас - ами заявявам на света, че ме има. Такава, каквато няма да ме срещнете на улицата, каквато малко хора ме познават. Блогът започна да се превръща в отдушник на другото ми „аз" - писателското, това, което повечето пъти остава скрито. Остава затрупано под лавина житейски задължения, а има нужда да се отърси от тях и да заживее живота си. Може би, когато го направи, няма да имам нужда повече от блога си и той ще „умре". Но това ще значи само, че се е увеличил с още един човек броят на онези, които не пишат за живота, а го живеят.

Според мен има само едно правило за успешен блог - бъди себе си и спазвай своите правила. Така има много по-голяма вероятност да станеш интересен на някого, отколкото, ако се стараеш да бъдеш такъв, какъвто не си.

Powered by www.rickymujica.com

Всеки човек, който по някакъв начин пише, споделя или изразява нещо в Интернет, рано или късно се среща с една от социалните деформации на онлайн общуването - хейтърите.  Всяко общество има своите маргинални прослойки. Интернет обществото не прави изключение. Маргиналите са недоволни, защото светът не ги разбира. И те имат един начин да изразят своя протест – като обиждат, ругаят и негодуват, скрити зад маската на анонимността.

Любимото място на хейтъра са най-популярните форуми, блогове и чатове. Там той има несравнимата възможност да общува публично с голямо количество хора и по този начин да намери аудитория за своята неприязън.
Да си хейтър е нещастие, защото никой не те разбира. И никой няма да те разбере. Ти си просто една електронна капка в разширяващото се технологично море на глобалната мрежа. Дори да можеш да пишеш убедително, дори да си абсолютно прав в своя негативизъм, ти си един нещастен хейтър, защото никога няма да разкриеш своята самоличност и по този начин хората никога няма да осмислят твоята болка. Защо го правиш ли? Ами от страх и от гняв, ето защо. Страхът и гневът са твоите демони и единствените спътници в самотното ти онлайн битие.

Преди да си направя блог обичах да пускам текстчета тук-таме из разни форуми, за да си сравня часовника, да видя дали хората ги интересува това, което пиша. Тогава не знаех за хейтърите. Всеки човек, който споделя своето творчество, има нужда от някаква обратна връзка. Дори най-злостната критика е за предпочитане пред анонимното мълчание на тълпата. Но хейтърите не са критици. Силата на критика е в неговите аргументи. Той може и да не е справедлив, но ще намери достатъчно аргументи и правилни думи, за да убеди другите, че ти не ставаш. Аз обичам критиците. Обичам ги, защото имам по-силни аргументи и думи от тях. Обаче, както казах, хейтърите не са критици. Те са просто ненавистници.

Случвало ми се е да срещам коментари като „Да си счупиш и двата крака, дано”, „Авторът е ебал майка си”, „Ти си малоумник, кретен и простак”, „Така пишат децата в детската градина” и какво ли още не. В отговор на някакво кратко есе, например. Едно есе, което не претендира за нищо, получава пожелание авторът му да си счупи и двата крака?! Ето това е живият абсурд на хейтърството. То е непровокирано, неочаквано, анонимно зло.

Забелязъл съм, че по принцип тонът на повечето български онлайн дискусии е доста краен и заплашителен. Тази традиция започна от масовата практика на неадминистрираните форуми, после се прехвърли в блоговете, социалните мрежи и т.н. Българското общество е пълно с фрустрирани хора и това дава отражение върху начина, по който те общуват помежду си. Дори на улицата хората са намусени, тъжни, сприхави или просто нелюбезни. А там все пак ги гледаш в очите. Защо да бъдат различни като седнат пред компютъра? Така са дори още по-истински.

Хейтърството е интересен социален и психологически феномен, който аз обичам да изследвам.  В реалния живот можеш да постигнеш такава степен на омраза само под влиянието на големи количества алкохол и наркотици, или пък в състояние на дълбока хипноза. В интернет ти трябва само псевдоним. И можеш да махнеш бариерите, да отпушиш тапата на социалното си недоволство, да разрушиш всички табута. Свободата ти е ограничена единствено от размерите на речниковия ти запас, който в повечето случаи е доста скромен, но пък за сметка на това си искрен.
Всяко човешко действие под слънцето има някакъв мотив и преследва някаква цел. Мотивът на хейтърите е ясен. Те са вбесени от недостатъците на чекиджийската си реалност, затова си го изкарват на другите. Но какво целят?  Дори хейтърите преследват някаква цел. Подобно на вампирите, те целят да се нахранят с теб и после да те превърнат в един от тях. Омразата, с която ще им отговориш, е тяхната най-голямата награда. Те ще влизат отново и отново в местата, където са посели семената на ненавистта, тръпнещи в очакване да видят какъв плод е дала тя. И ако ти, бидейки съвсем неподготвен, вземеш, че им се вържеш на акъла, хейтърите триумфират. Продължават да те затрупват с нападки и вулгарни обиди, докато не отровят душата ти напълно и докато не те превърнат в един от тях.
Има много ефикасно оръжие срещу хейтърите, по-лошо от спам-листите и блокираните домейни. Дори да им спреш достъпа до твоята нива, те ще отидат да засеят бурените си  другаде. Така че забраните не помагат. Помага тоталното игнориране на хейтъра. Той е толкова краен, рязък и несправедлив в нападките си, че ти просто се чувстваш длъжен да избухнеш и да му го върнеш тъпкано. Така докарваш хейтъра до душевен оргазъм, а всъщност трябва да му спреш „секса”. Онлайн изнасилвачи като хейтърите  могат да бъдат унищожени единствено с пълно мълчание. Те също са творци, които чакат своето признание. Твоята омраза е наградата за техния умопомрачителен и безсмислен труд, за десетките часове прекарани в сеене на омраза по форуми, блогове, чатове и социални мрежи. Твоето мълчание е тяхната гибел. 

Ще ми бъде интересно да науча за чуждия опит с хейтърството. Кога се сблъска с него за пръв път? Как реагира?  Каква е твоята рецепта? Дерзай!

Тихомир Димитров

Живеем във време разделно. За щастие средновековието мина и вече няма опасност еничарите да те набучат на кол, но това не прави проклятието на интересните времена по-слабо. Нашето време разделно е време за раздяла с традиционните ценности и нагласи. Време на драматични промени в абсолютно всяко отношение.
Време е да се разделим с традиционните роли в отношенията между половете. Както съм казвал и преди, все повече жени се нахвърлят бясно върху кормилото на кариерата и енергично катерят йерархичната стълбица в офиса, докато повече мъже предпочитат да излизат в отпуска по бащинство, да се занимават със свободни професии, които не им докарват инфаркт на 50, да отделят време на хобитата си или да се превръщат в гейове.  Визията за средностатистическия мачо от 20 век с жена боса, бременна и пред мивката, докато той кърти кинти за цялото домочадие, започва да мирише на нафталин.
Време е да се разделим с традиционната представа за самото семейство. Децата вече не зависят от своите родители. Обикновено на 20 знаят, могат и виждат много по-далеч от тях. Съвременните млади пътуват, имат свободата да избират и обикновено са наясно със себе си и с целите си в живота. Те не са ограничени  от държавните граници на тоталитарен режим, не са подчинени на деспотичния патриархат в семействата си  и разполагат с всички шансове и възможности на глобалния свят в степен, която е непозната за нито едно предишно поколение.
Време е да се разделим с традиционната си представа за държавата като форма на организация в обществото. Националната държава е, меко казано, демоде. Тя все по-малко успява да контролира обществените процеси. Държавата е лош стопанин, консервативен реформатор и слаб лъжец. Обществата се отдръпват от нея, залагайки на професионалните организации, наднационалните институции и местното самоуправление. Сигурен съм, че след 200 години държавата  такава, каквато я познаваме днес, вече няма да съществува.
Време е да се разделим с традиционната си представа за работа, кариера и успех в живота. Успелите хора в началото на 21 век не са  трудолюбивите и умните, в ядрото на прогреса стоят новаторите, които знаят и могат да правят нещата по-бързо и по-евтино. Променят се представите за лукс и за успех в личен план. Постоянната работа в голяма компания все повече започва да се възприема като постоянна загуба на личната свобода и доживотно финансово робство към банките, ограбващо възможностите за пътуване и социалния живот. Свободното време се превръща в по-търсен лукс от голямата заплата и огромния кредит. Селата и предградията стават по-предпочитани места за живеене от претъпкания, шумен и мръсен  мравуняк на градския център. Масовият начин на работа и на живот, който създава двучасовия автомобилен трафик и препълнените средства за градски транспорт започва да става неудобен за гъвкавите, глобално ориентирани работодатели. Все пак свършената работа е по-ценна за тях от физическото присъствие на служителите им в офиса. Веднъж, прибирайки се два през нощта по Евлоги Георгиев с колата си дадох сметка колко много енергия и време се прахосват от традиционния начин за организация на трудовия процес. Къде бяха стотиците хиляди автомобили, които се тълпяха там по обяд на същия ден? Стояха си по гаражите, а техните собственици си губеха времето с чакане да стане осем, за да могат да загубят още два часа за придвижване до офиса, където пък ще си губят времето в чакане да стане шест, за да загубят още два часа за прибиране у дома. Често работя до три сутринта и се наспивам до след обяд. Вярвам, че съм доста по-продуктивен от гледна точка на количество свършена работа на час, защото никой не ми виси на главата и няма какво да ме разсейва, винаги се трудя добре отпочинал, освен това губя минимум време за придвижване, избирайки за това часовите зони, в които другите принципно не се придвижват. И вече не задръствам улиците. Колкото повече хора започнат да работят по този гъвкав начин, толкова по-добре. Освен това, за какъв чеп ти е офис в центъра, при положение, че ти, служителите ти и клиентите ти няма къде да паркирате пред него? И въобще, как можеш да си ефективен мениджър ако точността на всичките ти срещи е подложена на случайността на  градския трафик?
Време е да се разделим с традиционните си представи за климат и годишен сезон. Окончателно прецакахме времето и ще си платим за това днес, а не някога в далечното минало. Двумесечната есенна мъгла беше последвана от безснежна зима, след която пък дойдоха пролетните тропически жеги и екваториалния дъжд. Всичко, което се случва напоследък ми напомня, че навлизаме в ерата на катаклизмите. Тепърва ще трябва да свикваме с бедствията, наводненията и авариите. Те ще се превърнат в наше ежедневие. Забрави за традиционната ски ваканция през зимата и традиционното напичане на плажа през лятото. Лятното слънце може да те убие, ако не си на сянка и ако не си носиш защитния крем, а зимата дори в планините все по-рядко ще предлага сняг. Сезоните първо започнаха да се сливат, а сега са на път да изчезнат напълно. Следват зимните жеги и летните застудявания. Планетата бавно премества ъгъла на наклона си към слънцето, географските ширини променят своята локализация, полярните шапки се топят, умереният климат се превръща в субтропически, а Осло и Копенхаген потъркват ръчички в очакване да се превърнат в новите Мармарис и Кипър. Започва началото на края.
Време е да се разделим с традиционните си представи за близостта в общуването и любовта. Мина времето, когато разтрепераната от вълнение девойка  с насълзени очи чакаше на бащината си веранда  да мине пощенския дилижанс в неделя след обяд, който трябваше да донесе писмо от любимия й, воюващ по далечни, непознати земи. Днес няма далечни, непознати земи. Двадесет часа полет и две хиляди долара. Това са размерите на света в най-дългата му част.  И дори гаджето й да работи като ай ти специалист в Сингапур, тя се вижда с него всеки ден по видео чата. Толкова често, че дори започват да си омръзват в един момент. Всеки ден пишем и получаваме имейли от десетките си приятели, пръснати по целия свят. После, като се видим на живо, мълчим пред пълните халби, защото се оказва, че няма какво да си кажем. Всъщност, ние никога не сме се разделяли. Хората се влюбват, сприятеляват се, изневеряват си и се намразват по Интернет, понякога без да са се докосвали дори. Изживяват драмите на три поколения от миналото в рамките на един календарен месец. Не искам да си представя как ще изглежда Second Life след 30 години....Живеем във време разделно. Ще се разделим с всичките си навици и традиционни възприятия и само ако заедно с тях успеем да оставим предразсъдъците в миналото, само тогава ще получим втори шанс да се усмихваме щастливо дори през утрешния ден.

Тихомир Димитров