Панаирът ми нещо попритихна, та идвам да наваксам.

Започна да ми харесва името „панаир". И се радвам, че блогът ми се е превърнал точно в това. Ще се постарая да набавя и виенско колело, сергии, стрелбища, захарен памук и всичко останало, както си му е редът.

Разрешението на всички големи въпроси винаги се корени най-долу - там, където стъпват шарените ни обувки. Където има глъч и хората се събират да се веселят, а и да потъгуват, няма значение.

Важното е да кипи живот, да не замлъкваме.

Покажете всички усмивки сега - за снимка!

Конкурсите нямат чак такова голямо значение. Победите - никакво.

Радвам се, че съм тук, с вас!

Щом бившите си граници Потопа
с водите си отново очерта -
измъкна се на суша от потока
и тихо се разтвори Любовта
във въздуха - далече преди срока,
а срокът беше хиляди лета.

Чудаците - край нас са и до днес -
с гърдите си поемат тази смес,
не чакайте ни укор, ни награда
и мислейки, че дишат ей така,
усещат чрез отсрещната ръка
как нервното им дишане съвпада.

Само - като кораб по вода -
чувството не спира своя ход,
докато приемем любовта
като въздух и като живот!

Скиталчества ще има до насита
в прекрасната страна на Любовта!
И рицарите си за да изпита -
все повече от тях ще иска тя.
Да ги лиши с разлъки ще опита
от отдих през деня и през нощта...

Ще върнеш ли безумците от път?
Те вече са готови да платят
е живота си дори - а не с въздишки, -
за да запазят, за да съхранят
вълшебната, невидимата плът
на трепналите помежду им нишки...

Вятър ги опиянява - те
падат, но възкръсват от пръстта.
Щом не си се влюбвал въобще -
дишал ли си, бил ли си в света?!

Но многото задавени, пресити
от любовта - не чуват ничий зов...
На тях им водят сметките мълвите
и струващият скъпо пустослов...
Да сложим свещ до хората, убити
от най-невероятната любов.

В един глас нека звъннат той и тя,
душите им да бродят сред цветя,
в дихание едно да бъдат слени,
с въздишка да се срещнат на уста
по мостчета паянтови в нощта,
по тесните кръстовища вселенски...

Аз на тях полята бих постлал -
и насън да пеят, и на глас!
Дишам - значи, с обич съм живял!
Щом обичам, значи, жив съм аз!

Eто и оригинала,всъщност.

Баллада любви

Когда вода всемирного потопа
Вернулась вновь в границы берегов,
Из пены уходящего потока
На берег тихо выбралась любовь
И растворилась в воздухе до срока,
А срока было сорок сороков.

И чудаки - еще такие есть -
Вдыхают полной грудью эту смесь.
И ни наград не ждут, ни наказанья,
И, думая, что дышат просто так,
Они внезапно попадают в такт
Такого же неровного дыханья…

Только чувству, словно кораблю,
Долго оставаться на плаву,
Прежде чем узнать, что “я люблю”,-
То же, что дышу, или живу!

И вдоволь будет странствий и скитаний,
Страна Любви - великая страна!
И с рыцарей своих для испытаний
Все строже станет спрашивать она.
Потребует разлук и расстояний,
Лишит покоя, отдыха и сна…

Но вспять безумцев не поворотить,
Они уже согласны заплатить.
Любой ценой - и жизнью бы рискнули,
Чтобы не дать порвать, чтоб сохранить
Волшебную невидимую нить,
Которую меж ними протянули…

Свежий ветер избранных пьянил,
С ног сбивал, из мертвых воскрешал,
Потому что, если не любил,
Значит, и не жил, и не дышал!

Но многих захлебнувшихся любовью,
Не докричишься, сколько не зови…
Им счет ведут молва и пустословье,
Но этот счет замешан на крови.
А мы поставим свечи в изголовье
Погибшим от невиданной любви…

Их голосам дано сливаться в такт,
И душам их дано бродить в цветах.
И вечностью дышать в одно дыханье,
И встретиться со вздохом на устах
На хрупких переправах и мостах,
На узких перекрестках мирозданья…

Я поля влюбленным постелю,
Пусть поют во сне и наяву!
Я дышу - и значит, я люблю!
Я люблю - и, значит, я живу!

Една дума от мен-БЕЗСМЪРТИЕ.

Хората са създадени да бъдат обичани, а предметите - да бъдат използвани. За съжаление в живота често се случва точно обратното - хората са използвани, а предметите - обичани.

Ако харесвате моите статии, моя стил на писане или гледната ми точка, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS хранилка или по имейл.

Смъртта е единственото сигурно нещо в живота. Тя е страшна, защото е непобедима. Може би не толкова страшна за този, който умира, защото той сигурно отива на едно по-спокойно място, колкото за тези, които остават живи и трябва да продължат живота си сами. Човешкият ум е странно устроен - улисан в ежедневни задачи забравя за смъртта и това може би е добре, защото е свободен да мисли за живота, но когато смъртта ни навести, шокът е ужасен.

В един мързелив съботен следобед сърцето на майка ми спря да бие. Баща ми, блажено излегнал се пред телевизора, предаващ поредния футболен мач, изведнъж се сблъсква с ужасната реалност - жената, с която 40 години е делил всичко в живота, го е напуснала за секунди. Единственото, което е успяла да промълви, преди животът да се изплъзне от тялото й, е "Велко, умирам!".

В същия момент аз кротко си пия кафето пред глуповат сериал по телевизора. Минути по-късно чувам несвързаната реч на баща си по телефона и единственото, което успявам да осмисля, са думите "Няма пулс... сърцето й не бие!"

Всичко, което съм планирал, мислил и мечтал, се срутва. Нищо от това, което съм мислил за важно, вече няма значение. Смъртта не само е прекъснала един живот - тя е съсипала и животите на всички онези, в чиито сърца е живяла майка ми.

Всичко, което исках да й кажа, всичко, което исках да й дам, ще остане несподелено. Мислех си, че мога да си измислям игри със смъртта. Оказа се нелепа идея - с нея никой не може да си играе. Чудя се какво бих направил аз ако знаех, че на майка ми й остава един ден живот? Сигурно щях да й кажа, че единственото, което има значение за мен, е че я обичам. За съжаление, нямах тази възможност. Смъртта ми я отне за миг, а аз бях толкова далеч от нея.

Едва сега разбирам колко е важно да казваш на любимите си хора, че ги обичаш. Едва сега разбирам колко маловажни са всички спорове и разногласия, опитите да докажа, че аз съм прав, а тя е сгрешила. Всичко това са дреболии, които са отвличали вниманието ми от най-важното - любовта ми към нея.

Всички грешки, които сме допуснали, са поправими. Всички гневни думи, които сме си казали, са простими. Но загубата е невъзвратима. Единственото, което ми е останало, е молитвата. Дано майка ми да чуе думите ми в отвъдния свят и да ми прости за всичко. Дано и нейната неспокойна душа най-сетне да се освободи от оковите на страха и намери покой.

Почивай в мир, мамо!  Липсваш ми много!

Скоро си бях в България - само за една седмица, но поне успях да видя повечето си съученици и приятели. Бяха минали точно 6 месеца и 1 ден откакто бях заминала, но за този не особено голям период от време много от хората се бяха променили. Все още се виждат често, все още се събират заедно от време на време и все още се делят на групички и едни отбягват други. Уж са еднакви, но са някакси различни - порастнали, с по-дълга коса, брадясали или не толкова, отслабнали или със сменена прическа... и най-вече - по-големи. Мислят другояче, реагират другояче, говорят и се държат по друг начин, а онези безгрижни души, чиято най-голяма тревога е била класното по математика са вече само бледа сянка на новите личности - мацките и пичовете, студентите, купонджиите, отворковците и момичето с ново самочувствие. Интересно ми е дали аз съм се променила в техните очи. Казаха ми само: "Порастнала си!" Но пък тук, в университета, и колеги и преподаватели ме смятат за най-големия дечко. Дали не са пък и те същите, но поради липса на време да не съм успяла да пробия новите им черупки? Страх ме е да си мисля, че се променям. Не искам да се променям, защото се харесвам такава - дива, импулсивна, сладка, забавна, ентусиазирана и с блестящи очи.

Сигурно ще се видим отново след година, две пет. Тогава няма да имам само една женена съученичка, някои ще имат деца, други кариери, трети няма да оправдаят очакванията, а аз... не се виждам в бъдещето, не знам какво ще съм след пет години, къде ще съм и какво ще правя, но знам, че много обичам съучениците си, че ще искам да ги видя отново. Може би завинаги ще си остана страничен наблюдател на съдбите им, но знам, че ще се радвам на успехите на всеки един. Горда съм от тях дори и сега, горда съм, че ги познавам и чакам с нетърпение следваща среща.

А за тези, които си мислят, че живота в училище спира без тях... прави сте донякъде :) хареса ми да виждам как липсвам на преподаватели и ученици, а МГ ще си остане завинаги дом на моята младежка душа. 12А/В випуск 2007 - обичам ви :)

П.С. От випуск 2007 на МГ 'Баба Тонка' град Русе приетите във ВУЗ са 100%. Меге рулз!

Днес докато се прибирах по залез слънце най - после разбрах какво да напиша в тази статия, която стои ненаписана цял ден.

Аз обичам България , обичам китния си град, обичам хората, обичам особеностите на хората около мен.
Прибирам се аз под оранжево - лилавият небосвод с красиви до неописуемо облаци, обкръжен от ярко оранжевата светлина на уличната лампи. Гледах хората, виждах съдбите им и това, че на всеки от тях, колкото и да му е трудно обича България. Гледах панелните блокове, гледах тухлените блокове, гледах къщите, магазините, офисите. Гледах ги и си мислех колко мъчно щеше да ми стане за тях, ако не дай си боже утре стане нещо. Тук може би е мястото да добавя една мисъл на Христо Бръзицов, която видях при Петър:

Какво обичам: усмихнати хора, искрен смях, снежинки, есенни листа, хора с чувство за хумор, България, страстни целувки, зеле с моркови, облаци, дъжд, интернет, натурален шоколад, мъжка зелена Малиция, мандарини, Ханс Кристиан Андерсен, Александър Дюма - баща, джин тоник, секса, музиката (каквато и да е...почти всичко де...), cookies (не HTTP, а шоколадови), огъня, лаптопа си, момина сълза, непознатото, близките и приятелите си, Себе си и живота си

Какво мразя: мрънкала, задни мисли,часовници и време, мързела си, найлоновите торбички

Какво искам: още цели, ново лепило, енергоспестяваща крушка, много приятели

Какво ми липсва: скачането на ластик, ролерите, камината на село, старият фиат, тапетите на цветя, уиндоус 95, старите приятелства

От какво се страхувам: самотата

На един дъх - толкова. По-нататък може пак :)

чушка.
*чуш чуш*
стига бе.

после... се прибрах и... извъртането на глава към училищната програма вече не може да ми помогне.
ани (:
последните две седмици беше уместно да се неслучат. извинявай, пък :Р
и... открих. открих себе си в писанията на мира и в оня албум на сварог... магия, съща магия.

• Научих, че човек не трябва да се сравнява с най-доброто, което другите могат да правят.
• Научих, че има неща, които можеш да направиш за миг, а да ти донесат главоболие за цял живот.
• Научих, че за да станеш този, който искам да бъда, е необходимо ужасно много време.
• Научих, че винаги трябва да се разделяш с хората, които обичаш, с думи на обич. Това може и да последния път, когато ги виждаш.
• Научих, че можеш да продължиш да вървиш много след като си останал без сили.
• Научих, че ние сме отговорни за постъпките си, независимо какво чувстваме. Или контролираш живота си, или той контролира теб.
• Научих, че героите са хора, които правят това, което трябва да бъде направено, независимо от последствията.
• Научих, че парите са жалък начин да мериш успеха си в живота.

Ако харесвате моите статии, моя стил на писане или гледната ми точка, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS хранилка или по имейл.

"най-много на секса ми пречи ебането, след него никакъв секс не мога да гледам"
- инжинера

абе последните (единствените) няколко месеца от живота ми вероятно биха могли да предоставят достатъчно материал за интроспективен емо албум (: дет пееха фата, евридей ай прей фор дъ седнееееес, айс ар бляк, май троут фул ъ сикнеееееес...

if i'm a writer,
i'm a poet,
i might love you,
but never show it.
you should forget me
this is a long tour
and i'll be back
but not in time
for

• Научих, че не можеш да накараш някого да те обича. Единственото, което можеш да направиш, е да станеш човек, който може да бъде обичан. Останалото зависи от другите.
• Научих, че независимо колко ми пука на мен, на други въобще не им пука.
• Научих, че изграждането на доверие отнема години, а разрушаването му става за секунди.
• Научих, че в живота не е важно какво имаш, а на кого можеш да разчиташ.
• Научих, че можеш да разчиташ на чара си около 15 минути. След това е добре да знаеш нещо.

Втората част от серията "Нещата, които научих" можете да прочетете тук.

Това е единственото, което можах да й кажа.

Но пък всъщност само това има значение.

Обичам те, Ели! Прости ми за всички моменти, когато съм бил груб. Ти моето най-голямо богатство! Този клип е поздрав само за теб!