Право има, знам, по-голямо, той от мен
макар това да ми изглежда само привидно,
макар и само по на човешките закони якият корен,
който всеки почита днес сервилно.
Но не! Аз отново срещу тях,
да, за път пореден ще застана
и ще изпия с горчиво вино мях,
в таз последна драма.
За на другите мнението ще бъда аз глух,
над хули дребни и невзрачни,
меч в на обществото гадкия търбух!
Защо ли хората са толкоз дребни и прозрачни?

Нека! Нека те ме съдят!
Затворени в съзнанията си тъй дребни,
водите свои, те всъщност мътят
за себе си са по-вредни!
Робуващи на духовна нищета,
не можещи, да надхвърлят умовете си ограничени,
във вътрешната си грозота
нивга любовта не ще им каже "Вие сте освободени"
Нека техният си жалък съд,
видим ние отвисоко,
нека в краят на нашият си път,
как предрасъдъците разстилат се, все по-широко!
И с какво право
ще ни съдят те?
Тяхното правосъдие кораво,
е потепено в на злобата море!

Недей! Не бива! - ти ми казваш,
но лъжата нежелана, е, аз зная!
Зная, че всъщност ти се радваш!
И дори Него аз ще смая!
Знам, че скоро, навярно, твоята капитулация ще бъде пълна
и да този път римувам, аз, буквално,
и в усмивката твоя, аз докрай ще потъна.
А време ще дойде тези дни,
когато при другия не ще се прибереш
и душата твоя, само до мен ще спи
и ще научиш тогаз, че от него аз два пъти съм по-горещ!

И думица, не би посмял да каже,
защото знае, че за него тази битка, би била последна,
Загубена е веч, и волята ми в миг, като мушица ще го смаже
и тъй за него таз война ще е последна.
И не той, не дори и Хората
на нас съдница да са,
защото само любовта
може да прекланя волята на Бога!

В моите очи той ще види
не спокойното и слънчево море
(което аз за тебе пазя)
не бляскащи сапфири,
не това за него, ще бъдат те-очите сини!
Лед смразяващ ще са те
смъртта му обещаващ,
и нейната студена забрава предвещаващ,
и всеки ще е според делата получаващ!
Погледне ли в тях, го очаква
всяка негова костица
да бъде вледенена, мъртва и от безлунна нощ по-мрачна,
за пощада, ще моли останалата от душата му частица!

И неправилно макар да знам,
че е това, което правя,
не съжалявам, аз, дори и грам
защото любовта следи оставя,
понякога по-жестоки са те дори,
от червени пръсти върху женска плът, нали?
Не се съмнявай, не греша,
макар това да е всичко, засега.

А как ще продължи?
Дали ще отпътуваме за вечността?
Не знам! Не питай: "Какво с мен направи?"
Защото освен любовта, Бог цени и смелостта
и пред неговият най-висш олтар
изкупвам всички наши грехове,
чувстам се дори, тогаз, по-велик от цар
и достигам нови, а може би познати брегове

И знам, че няма друг човек,
който любов повече да заслужава
и по-малко в този век ,
от теб да получава.
Затова, ако искаш ти, сега
черви се и със сълзи радостни плачи,
знам това не са женски номера
аз и тогава ще те обичам, по-силно, дори!

Гледам през прозореца
и нищо не виждам,
и кой отреди ми тази ролица,
сивите хорица отново да обиждам?

Забързани в безконечен бяг,
слепи и глухи един за друг,
никога не намерили бряг,
ни жена, ни съпруг

Чудя се дали, някой от тях,
може да ми разкаже дори за малко,
какъв съм аз и какъв бях
и защо е толкова жалко?

Светлината вече мрак е за мен
и тъмнината ми е вечен другар,
дали ще има пак ден
и дали изплатил съм своя дар?

Дар навярно незаслужен,
но като Ябълката за Ева сладък,
отново тъй нужен,
също толкова рядък

И питам, дали в пустотата,
където сърцата са сами,
нещо пречи на на тишината
и сълзите спира ли нещо, дори?

И дали след полет кратък,
когато от небето паднеш ти,
да се изправиш отново някак,
ще можеш ли да разтвориш отново крилете си?

И на мъртвите чувства пепелта,
превърне се в отминал стих,
отиде си на живота песента,
и дори домът ти е вече тих?

Когато отново бавно крачиш,
през болката позната
и когато накрая видиш
новата приятелка - самотата

Дали тогава старата маска,
цинично ще сложиш?
С нокти по стената гневно да драска
и живота си в злоба ще вложиш?

А за секунда представи си дори,
че от пепелищата на душата,
ново сърце ще се роди
и ще се обърне към светлината

И аз заради това
аз отново, за стотен път се вричам,
тук и сега
Аз пак ще Обичам!
Аз пак ще Обичам!