Светлинке, опитах да пиша за щурчета и виж какво излезе! Едва ли това си имала предвид.

Над окосената ливада
се плъзна леко вечерта,
донесе дъхава прохлада
в косите ми и по врата.

Щурчетата телца отпускат -
те пяха жарко през деня,
след музиката им изкусна
гората близка зашумя.

Тя пази вятър в свойте клони,
вода студена - в свойта гръд,
от боровете ú се рони
неутолената ú плът.

Как искам пак да бъда там,
да стъпвам по пътека горска,
да чувствам онзи повей хладен
в косите си и по врата...

Орел кръжи в небе безкрайно,
друг търси пътя към дома.
И не тъгувайте, но знайте,
че няма хубост без тъга.

Да, няма хубост без тъга, да знаете. Във всичко хубаво има и малко тъга.
А сега и още едно - за тези, които все още четат:

Когато нещо невъзможно се изпълни,
не го дължим на падаща звезда,
помогнал му е някой да се сбъдне
чрез вяра в невъзможните неща.

Знаех си, че 29 февруари ще бъде по-различен ден от началото до края. Така започна - подсказващо - успахме се, защото се оказа, че на телефона ми такава дата няма. Той беше минал на 1.01.2001 и не звънна да ни събуди.

После продължиха да се случват странни неща. Изведнъж ми дойде музата, дето смятах, че не съществува, и започнах нов, необикновен разказ. Всичко това стана между две мивки с чинии, така да се каже.

После синът ми реши, че люлката навън е негова и не искаше да се раздели с нея.

- Не искам да я напускам! Моя е! - така викаше и плака по целия път до вкъщи.

Обясних му най-сериозно и изчерпателно, че не е негова, но като излезем, тя пак ще е там и той ще се люлее.

След това хранихме от балкона две котки с наденица, понеже го гледали:

- Виж, че ме гледат, донеси им още!

После обаче - седнах пред компютъра и... попаднах на една музика. Даже самата музика не е от значение, а това, че със слушалки на ушите се изолирах от всичко наоколо така, както отдавна не ми се беше случвало.

И ето защо пиша целия пост - за да кажа, сигурно за пореден път, за нещата, които остават в сърцето: Една музика остава в сърцето, когато си имал преживявания на нея. Когато си мечтал и чувствал, а тя е била в ушите ти. Силни и вълнуващи преживявания, които свързват тази музика с ритъма на сърцето ти. Ако си се открил в нея, ако е заглушила всичко друго в теб, ако те е завладяла и покорила и е станала твоя музика - част от теб, без която не можеш. Тогава е прекрасна, но не сама по себе си, а именно за теб.

Някъде (но не помня къде) съм чела следното: Ако харесваш някоя картина или друго произведение на изкуството, то ти принадлежи. Твое е. Ти го притежаваш повече, отколкото всеки друг. Не защото го имаш, а защото го харесваш.

Аз пък пожелавам на всяко художествено произведение - музика, картина, стих - да си намери своите притежатели - онези, на които истински ще принадлежи.

И завършвам с един закъснял стих, посветен с много, много носталгия на онези години, когато пишех стихове, вместо да върша сериозни неща. Оттогава насам все правя обратното и не съм съвсем сигурна дали това е правилно.

Ако трябва да учиш,

а в ума ти витаят Вселени

и вятър те носи на невидими криле,

Ако трябва да мислиш,

а мечтите избликват като гейзер от тебе

и затварят ума ти в красивите си ръце,

Ако имаш задачи,

а луната те гледа отгоре

и привлича погледа ти като магнит,

Ако искаш да плачеш,

а денят не ти стига

да излееш плача си в стих,

Ако всичко това е така, какво ли ще стане с теб накрая?

Глупав въпрос, но уместен - да знаете!

Вече може да продължите...

Миналата седмица станах на 24 години и за пръв път от години рождения ми ден беше белязан не със сесия, а с пребиваване на непознато/туземно място, където нектара и амброзията (демек бирата) се отличават с голям избор и много висока цена.

Разбор на пазара няма да правя, защото нямам финансовата възможност да тествам богатия асортимент, но от направените досега изследвания и натрупания емпиричен опит, мога да заявя следното:

Ариана за 50ст. НЯМА РАВНА. Точка.

Това е...

Да, липсва ми също и Столичното тъмно, Шуменско специално, българските Туборг и Амстел, но като цяло си ми липсва свещената Арианка.

Тук за 3-6 евро получаваш газирана вода с елементи на дъх на хмел, вече консумирана бира или разни други подобни кретении, които нямат нито вкус, нито поведение на бира (на кой не му се пикае???), а като вземем предвид и скорошната забрана за пушене в заведения и съответно налагащото се упражнение- свиване на цигарка (кутия цигаи тук е 5 евро и кусур, истината е да си купиш листчета, тютюн и филтърчета и сам да си свиваш пироните в ковчега), тичане да пушиш пред заведението, съчетано с прекрасните цени- еми не предразполагат човек да достигне онова магическо състояние, когато е изпил толкова бири, че се чувства безсмъртен като тевтонски вожд, а по-скоро се депресира и решава да се прибере в квартирата и да пише изпълнени с омраза и комплекси простотии из интернет пространството или не-дай-си боже да работи (и такива ги има).

Искам си Арианката, отварянето на бирата със запалка, пиенето по пейките и всичките тези малки радости в живота.

Пийте по една Арианка, като се сетите за мен, а като се върна- ЗАЕДНО!

Госпожата която води оживен монолог няма търпение да се качи на самолета- двете й седмици в България са били кошмар. Дупките по пътя между Казанлък и Стара Загора просто й скъсали нервите, наложило се да чака двайсет минути, за да я приеме доктор. София се е напълнила с простаци (някой се развикал в автобуса, друг хвърлил фас през прозореца на колата си и имало улични кучета). Всичко това ужасно много я изнервило и тя просто искала да се прибере вкъщи на спокойствие и да забрави, че е идвала в България.

Госпожата всъщност не е братовчедка на Британската кралица. Тя е силно изрусена и гримирана дама, в средата на тридесетте си години, очевидно родом от Казанлък, понастоящем живуща в Чикаго. Или някъде до Чикаго. Вероятно е емигрирала преди 4-5 години, но вече говори български с отчетлив акцент. Тя е представител на породата “българи в чужбина” заради които изобщо на хората им минава през ум да те питат дали живееш в София или Париж. Именно тези чада Божи активно и на висок глас се опитват да забравят откъде идват. Някои от тях на предния си етап от живота са се преместили от малък град в София и са започнали да гледат роднините си отвисоко, поради което последните са заключили, че софиянци са гадни, надути и противни.

Чикагският синдром* е тежко разстройство на личността, което се характеризира с крайно нежелание на болния да си спомня родното място, старите приятели и огромни периоди от миналото. Страдащите са хора, които се срамуват от родния си град или село, от родителите и от спомените си. Като цяло болестта е нелечима. Прихващането й не зависи от това кои са въпросните градове, села и спомени. Би могла обаче да има общо с родителите на болния, които не са му казали навреме “И не забравяй кой си”.

Симптомите са много и лесно различими: страдащите се връщат рядко по родните си места, но докато отсъстват изпращат снимки на къщите си, колите си и гигантските молове в Америка. Успяват да развият акцент в рамките на месеци и са истински забавни, защото правят това преди да са донаучили новия си език. Пред българи отричат всичко българско, ако живеят в Америка често отричат и всичко европейско.

Живеят в къщи под наем в предградие на голям американски град и имат по две коли на старо. С децата си говорят на английски, поради което въпросните забравят бабиния си език. Децата разбира се отдавна не са Жоро и Пешо, те са Джордж и Питър с фамилно име завършващо на -ff. Страдащите работят много и често евтино и всъщност живеят тежък американски живот, но когато се приберат в България раздават щедри бакшиши, за да демонстрират благополучие. В някои случаи дори вземат заем, за да могат да раздават въпросните щедри бакшиши.

Засегнатите от синдрома често твърдят, че не искат да имат нищо общо с други българи в новото си местообиталище, защото “нали ги знаеш българите в чужбина само гледат да ти направят мръсно”, но в същото време компанията им се състои единствено от Коста, Мишо и Тинка, поне един, от които всъщност им е оказал голяма подкрепа в първите месеци.

Гледат отгоре на българите в България и когато се приберат критикуват всичко на висок глас и се изненадват от неуредиците. Често попадат в пиянски спорове с приятел от детинство: “Ние останахме в България защото сме патриоти и се справяме, на вас там ви е лесно” (нито едното е вярно, нито другото) и, съответно “Ние заминахме защото имахме кураж, а на вас не ви стискаше” (а всъщност са заминали защото са спечелили зелена карта от лотарията). Ако пиянският спор се развива в заведение, те задължително пият уиски, но вкъщи тайно удрят по една домашна ракия, от която в последствие си пренасят зад океана дванайсет литра в пластмасови шишета от спрайт.

Когато се приберат в България веднага отиват на всякакви възможни лекари и се чудят защо трябва да плащат, въпреки че не са здравно-осигурени. Ако им се наложи да чакат, гледат да се заприказват с някой от опашката за това как всичко в Америка е съвсем друго. Настояват да прередят всички, защото бързат и когато получат отказ вдигат скандал.

Най-сетне, пред чужденци, те много се гордеят, че са българи. Изобретили са компютъра и нерядко са спасили евреите. Обожават мита за българската полова мощ. Обичат да разказват, че сега България може и да е малка, ама навремето каква е била голяма. Обвиняват за всичко турското робство или руснаците, освен пред турци, които прегръщат сърдечно и наричат "комшу" и пред руснаци които също прегръщат сърдечно и наричат "братушки".

Чикагският синдром всъщност е токсична форма на най-обикновената носталгия смесена с жестока простотия. Най-често е резултат на осъзнаването, че в Америка (Канада, Германия) всъщност никой не раздава безплатни гевреци и че след емиграцията животът не е станал много по-лесен, но пък път назад няма.

Добрата новина е, че заболяването е всъщност рядко срещано, но гласовитостта на страдащите, често изглежда, че едва ли не всеки втори е попаднал в жестоката й прегръдка. А всъщност повечето хора са разбрали, че в свят, в който милиони живеят на повече от едно място, други летят до различни градове по 3 пъти на седмица, а трети стоят удома, да смяташ че едното местонахождение те прави различен  или важен е глупаво и вредно.

----------------------------------------------

*Нямам, разбира се нищо против Чикаго и обитателите му, просто името изглежда подходящо :)

Ако тексът ви е харесал, можете да гласувате тук

И ме е гепила носталгията много здраво. По типичния софийски студ, плъзващ бавно по бузите ти, през яката, надолу към още недотам събуденото ти сърце сутрин... (А някога така ги мразех тия ранни ставания в студа за училище, въпреки че точно срещу училището живеех...) Носталгия по аромата на пушек сутрин рано в махалата ми в добрата стара София (поради липсата на централно парно тук се ползваха печки на твърдо гориво. И все още се ползват- в къщичките, които още не се гътнали в жертва на аптетитите на Аладин Билдинг към квартала). Носталгия по вечерите на чашка с приятели, по щуротиите и скитните, по небето над Пирин:-)

И тъй като в тукашната сивота в момента ми е трудно да си намеря вдъхновение, разтърсих се из старите...архиви за минали въздушни моменти:
Небето над Андалузия, миналата година по същото време:-)