Статията е много хубава. По въпросът могат да се кажат страшно много неща. Вината е на много места - в родителите, в средата, в учителите, в системата, в държавата… Фактори - много. Причини - много. Надали могат да бъдат изредени и разнищени.

Мога да кажа за себе си… Полека лека осъзнавам грешките на родителите си, зарекла съм се да не ги повторя. Даваха мило и драго да стана нещо определено, аз станах нещо друго. И те - разочаровани, обидени, сърдити. А аз смятам, че съм успял човек! Не с тяхна помощ за жалост, но все пак успял. Да, не станах това, което искаха да стана. Смятат, че съм постигнала по-малко от тях. Но аз постигнах нещо много повече от тях - стнаха, такава каквато искам, правя нещо, което ми харесва, печеля достатъчно за да живея добре, създадох прекрасно семейство… И никога не съм влагала повече усилия, отколкото са били нужни. Никога не съм давала всичко от себе си, само толкова колкото е било нужно. Средата ми за съжаление е такава, че съм загубила мотивация да се развия до край. Но и не съм спряла с развитието си…

Не, това не е мързел. Според мен опредлението за мързел е “отказ да направиш нещо, което смяташ за безмислено”.

Децата ни са нещастни, неграмотни, немотивирани, затъпяващи… Това много ме натъжава и ако има с какво да направя живота им по-добър ще го направя. Защото ако не ги научим ние, няма кой друг да ги научи да бъдат добри хора… Защото днешните деца са утрешните родители…