Основен въпрос: Как да си направиш лимонада с доматен сок?

Основно (лично) откритие: Феноменално не ми върви на хазарт

Поука: Философите мълчат 

Лозунг на седмицата: Нека да е пролет!

Около моята пещера лятото се вихри като някакъв Калигула – лудо, неуправляемо и тиранично. Ще го разлюбя, затова тръгнах да търся пролет. Пролетта обещава лято. Тя е като едновремешна сватовница – показва ти го на рисунка от пиян, корумпиран и свръх талантлив художник. Сладките й думи преливат през ушите ти, сребърните й бижута проблясват и звънтят в яркото слънце, а във влажните й очи мамят кристални влюбени сълзи. Когато хладната й ръка хване твоята и усетиш аромата й на цъфтеж, тръгваш след нея – заробен и щастлив. 

Взех си една бохча с домати, направих си раница за бурето и потеглих през върха.   

Зарязах Крокодила на малкия плаж да се хили срещу една от акулите. Тя лавираше из рифа, а понякога се показваше внезапно иззад някоя скала, отваряйки широко беззъбата си уста. Тук Крокодила избухваше в кикот и започваше да се въргаля по пясъка, а тя се стряскаше театрално, фръцваше се и се скриваше зад скалата за нова серия.  

По пътеката още личат следите на Главатаря, отпечатани в тревите като в бетон – завинаги.  

Нагоре въздухът се разрежда и започва да мирише на горски плодове и сняг, вместо на нагорещен пясък. Нищо чудно, защото по билото има няколко миниатюрни глетчера, във всеки от които се мъдри малка кошница с точно две филийки хляб, увити в палмови листа. Някои са със сладко от боровинки, а други – с горски ягоди. И парче бяло сирене. Преди да отворя кошничката, залагах срещу себе си на един домат кое сладко ще ми се падне. Всеки път губех, както и да го пресмятах, и щастливо облизвах вкусните си пръсти.    

След едно стръмно изкачване, където растенията намаляват за сметка на скалите, открих Езерцето.  

Стъпих на най-високото и се заковах. Задъхването ми изчезна, заедно с дишането въобще. Равно място, потънало в ниска бяла мъгла, като че ли някакъв малък палав облак се е откъснал от стадото си и е заспал забравен тук. Клекоподобни криви дървохрасти извират от него, а сред изкилиферчените им тела проблясва сребърна вода. Пристъпих, а босите ми краха потънаха в белия килим на облака. Всички звуци изчезнаха, освен несигурните притупвания на сърцето ми. И тихото клямбичкане на рома в бурето. Наведох глава и минах под изкривените ръце на дръвчетата.  

То спеше там. Бреговете му са обградени от тънка, бяла ледена дантела. Прозрачна вода покрива обли шарени камъни, а точно в средата лежи гладка бяла скала. Примигнах за пръв път и видях Философа. Седеше замислен в странната си поза – с лакът върху коляното. Чу примигването ми и вдигна глава. Разпозна ме, усмихна се и изчезна. Не се стопи, нито изтлея във въздуха, нито се дематериализира. Просто, в следващия миг вече го нямаше – толкова много, сякаш не го е имало никога. Не остави дори празно място. Само спящото Езерце и недокоснатата скала.  

Не знам колко съм стояла без да дишам. Под вода издържам адски дълго, но едва ли повече от 3-4 минути. Значи, там някъде. Усетих, че кислорода ми свършва и заобиколих тихо на пръсти, изкатерих се в безшумен устрем по следващия склон и чак когато стигнах върха на прохода, загълтах жадно въздуха и се разплаках.  

Плача за пръв път откакто съм на острова, а иначе съм ревлива. Сълзите ми бяха много и когато ароматът им попи във въздуха и се смеси с уханието на сняг, се разсмях с глас. Разтоварих бурето и се завъргалях по камъните, без да спирам да се хиля. Високо в небето видях вибрираща зелена точка и разбрах, най-накрая, защо се хили Крокодилът.

Смях се с часове, докато не ме заболя корем и не се разхълцах безконтролно, от което ми стана още по-смешно, но накрая някакси спрях. Бохчата с доматите лежеше смачкана, отцеждайки прозрачна червеникава струйка и оцветяваше белите камъни. Съжалих, че бурето не е пълно с водка, за да прибавя доматения сок и да си направя Блъди Мери, но се сетих, че не пия водка. Ето, че този лаф за живота, лимоните и лимонадата не е толкова лесно приложим на практика.  

Тогава се огледах. Намирах се на билото на проход между редица високи скални възвишения и най-високия островен връх. Напред и настрани се простираше огромното плато, огряно от специалните пролетно-планински слънчеви лъчи. Цялото покрито с обикновена нашенска трева – много късичка и равна като английска ливада. Жълтите и лилави точици на минзухарите пъстрееха, а точно по средата се виеше удивителен поток. Дълбок и бавен, с абсолютно еднаква ширина във всяка точка. Отгоре изглеждаше като част от безконтролно пораснала змия, която бавно пълзи образувайки с тялото си еднакви, гладки, сребристи дъги.

Затичах щастливо надолу и почти стигнах тревата, преди да се сетя за забравеното буре. Така че, просто забих пети и без да губя инерция се втурнах обратно по нанагорнището. Когато накрая задъхана стигнах до тревата, мекият й допир потресе загрубелите ми ходила. Бях открила пролетта.  

Разскачах се и се разтанцувах, даже пях нещо с пълен глас, а скалите завибрираха в отчаян опит да се преместят накъде другаде. После заспах до потока върху топлата трева. 

Събудих се от подритването на Крокодила, вкочанена от студ. Излетяхме нагоре към лятото и неизменните малки виолончелисти кацнаха на рамото ми с традиционно разстроените си инструменти. Бяха превъзбудени и не можаха да ги настроят през целия полет до вкъщи. С Крокодила се хилехме на това в синхрон, което много ядосваше щурците и никак не им помагаше да се справят.  

В пещерата заварих един непознат мъничък макак да прави цигански колела под атриума. Оставих го на лятната му лудост и заспах. В просъница чух как счупи един сталакмит, протегнах се и го докопах за крака с едно ловко движение. Той закри очите си с ръка, но аз го погалих и го сложих да легне в краката ми.

- Спокойно – казах му. – Няма и няколко милиона години и пак ще порасне. Можем да изчакаме, но друг път да внимаваш, разбираш ли? 

Той кимна и успокоен захърка.

Основен въпрос: По колко въпросителни (?) върви една удивителна (!)?

Основно откритие: 2 монети тежат повече от цял сандък

Поука: Любовта няма спирачки

Лозунг на седмицата: Всеки домат – бомба, всяко буре с ром – летяща крепост срещу липсата на идеи.   

Нямало ме е цели две седмици??? Кей, разбирам, че може да стана досадна с това „аууу колко време ли мина”, ама, карамба, как минаха??? И ето тук се питам, аджеба, дали две серии по три въпросителни се равняват на 5 удивителни – моята твърда граница за нормалност.

Първо мързелувах, после бях заета - това е положението. Просто дойдоха пирати, това е.

Явиха се петима, с голям сандък, но не и кораб, доплуваха безпрепятствено през всички мореплавателни драми на рифа, който – мислех си – състрадателно изолира малкото ми плажче, летящите крокодили и прекрасната ми пещера. Паркираха сандъка на пясъка. Бяха мокри, мръсни, дрипави и беззъби, толкова органични, че в първия миг се почувствах безпомощна като акула, и то в средата на собствената си територия. Но един добре прицелен шут с боса пета изгони малкото, мазно чудовище Страх и ми мина.

После си помислих, че се ще е уместно да проявя гостоприемство. Все пак имам бездънно буре с първокласен ром - грозно ще е да не го споделя с тези ценители. Но реших да изчакам. Входът на пещерата е естествено замаскиран, а те дори не се огледаха - направо взеха да си крещят. Скрих се по-навътре и чувах само колкото да си запиша по-ефектните изрази, което и направих.

Обаче после не издържах. От залата с атриума тръгва галерия – една от много, които, въпреки че се заклех да не изследвам, все пак проверих. Е, за щастие, тази свършва твърде наблизо и има една величествена екстра – карстова дупка в тавана, която е някак съвсем лесно достъпна. Скалата там е супер удобна за катерене, а и аз надобрявам. Така че, я изкачих и излязох точно над плажа. Оставаше ми само да легна по корем, да скръстя ръце под брадичката си и да ... шпионирам. Ок, знам всичко. Не е хубаво, не е честно – направих го. Гледах ги отгоре и дори успях да схвана за какво толкова спорят. Драма голяма.

Имали уговорка да поделят съкровището си посредством една самоубийствена система редуваща предложения, гласуването им и убиване. Главатарят, обаче, се оказа чист византиец – успя да скара всички, принуди ги да гласуват неговото предложение, после раздаде 3 (три) златни монети на двама от тях и честно си прибра целия остатък. Четиримата други направо побесняха, псуваха и викаха, но наистина нямаше какво да направят. Те са хора на честта. Затова си взеха бакшиша и, за да не са съвсем капо, блъснаха Главатаря на пясъка и отплуваха – през рифа и към големия тюркоазен океан. Падайки, Главатарят им си фрасна главата в ръба на сандъка и бавно, като в балет, затвори очи и припадна.

Крокодилът, знаете кой, долетя иззад скалите от юг, ухили се и кацна до сандъка. Слязох при него, а той като никога стоя мирно и кротко, докато натоваря свръх тежкия сандък върху импровизираното седло, собствено производство, на гърба му и метна отгоре му Главатаря. После пеша, хилейки се, дотътри плячката ми до средата на моя атриум-хол и я стовари, тресейки се от смях. Дадох му един домат за награда и той отлетя, забърсвайки половината ми хендмейд мебели с опашка – прави го нарочно, за да ме дразни.

Главатарят си спеше, затова го довлякох до леглото си и взех да броя парите. Опитах се да построя кула, но на 997-мата монета се срутваше. Почувствах се като някаква кръстоска между Сизиф, Крез и Дребосъчето, затова се отказах и прибрах всичко отново в сандъка.

Седнах на плажа да помисля и точно тогава един избягал нос взе да пори вълните около брега, шмъркайки застрашително и плашейки до смърт беззъбите акули. Разсмях се като крокодил и пак нищо не измислих. Скочих във водата при него, гонихме се и се гмуркахме, докато той не ми помаха за сбогом и гордо отплува към океана – тюркоазения.

На брега ме чакаше Главатарят.

-         Две монети много тежат – каза. – Много повече от цял сандък.

Замълчах си на това, обличайки палмовата поличка.

-         Искам ром – добави Главатарят с гладните си сини очи.

Кимнах към пещерата и той се затътри олюлявайки се. Пред входа пак падна балетно и го завлачих вътре. Напълних по един кокосов орех с ром, а той само леко повдигна вежди като видя бурето. Веднага позна, че е от бездънните бурета. Изгълта своя орех на един дъх, избърса се с ръкав и се ухили. После ми разказа как потънал корабът им.

Бил направен от точно 1000 дъски. Всеки ден една се чупела, а те я хвърляли в морето и я подменяли със здрава от другия край. Преди два дни останала само една – средната. Били 42-ма души върху нея и сандъка. Издавили се всички, освен 5-тима. Всеки се държал за една страна на сандъка, а Главатарят седнал на капака. Така доплували до мен.

-         Защо точно тук? – попитах най-накрая.

-         За да ти дам това – отговори Главатарят. Бръкна в джоба на препатилото си палто и извади малка шнола. Сребърна, отрупана с миниатюрни черни диаманти. – Някой те обича. Не съм аз – оправда се.

-         Знам, споко.

Сложих си шнолата, свирнах на Крокодила и отлетяхме към Вечните Доматени Поля. Той много обича да ходи там, лети над тях и тихичко се киска, щастлив да вдъхва аромата им. Сам не може да го прави, не разбирам защо, но съм напълно доволна от положението – той се нави да ме транспортира с минимум хилене, друсане и номера, а аз го водя веднъж дневно да лети над Полята.

Кръжахме над тях, докато черните диамантчета в косата ми не погълнаха цялата дневна светлина и останаха само звездите. Трите щуреца – както всяка вечер - кацнаха на лявото ми рамо. След кратко скърцане, успяха да настроят виолончелата си и засвириха точно в ухото ми. Крокодилът направи широк вибриращ завой и отлетяхме към пещерата. Щом кацнахме, веднага се просна до вече спящите си събратя и моментално засънува. Позяпах го как се превива от смях в съня си – зъбеше се и се тресеше, а понякога се обръщаше по гръб и риташе с крака във въздуха. 

Прибрах се в пещерата. Както и очаквах беше празна, сандъкът с монетите липсваше, а върху капака на бурето още вибрираше нож, забит върху бележка. Веднага изтичах навън, но плажът тихо белееше под звездите, а листата на палмите над скалите трептяха от нощния бриз.

Върнах се при бележката.

„Жилайа ти прийатно тарсене. Збогом и благодарйа за ромът.

ПС: зех си нйаколко домата, манийажки са!!!!!”

Оттдолу имаше нарисувана груба карта на съкровище. Пиратите са такива традиционалисти.

____________________

сандъкът

основен въпрос: С кого съм?

основно откритие: Зъбите в природата са константен брой

поука: Времето е в нас, без майтап

лозунг на седмицата: "Понякога, не винаги е уместно"  

Как мина цяла седмица?

Островното време фучи наоколо без видима цел и във всички посоки. Опитах да се настроя, но биологичният ми часовник гръмна с тихичко „пук”. Поцъка, поцъка, после се разцъка като шевна машина (цъкцъкцъкцъкцък), после като умиращ робот (цъъъък цъъъъъък цъъъъъъъъ ъъъ к), а сега от него стърчат само пружинки и като ходя, ръся зъбни колелца. Оказа се полезно, защото съм зле с ориентацията дори и тук, където се чувствам супер-пауърд и на няколко пъти щях да се загубя без малките зъбчати маркерчета.

Което ме подсеща за зъбатите крокодили, ниско прелитащи над и около пещерата. Любопитни са като макаци, твърде дружелюбни и, най-вече, необяснимо весели. Вместо да ронят крокодилски сълзи, както е по сценарий, те непрекъснато се кискат, показвайки по цели три реда блестящи зъби, някои с изискани метални шини на черепчета, сърчица и други символи. Впрочем, видях една акула съвсем без зъби да се мотае около рифа - има някаква история тук. Не ми стори нещастна, но когато Пипи дойде ще помоля да я прегледа, за всеки случай.

В пещерата ефектното осветление е забележително. Сталактитите светят надолу, а сталакмитите нагоре. Само сталактоните излъчват хомогенно сияние, а постоянната температура е около 20 C. Е, вечер малко се стопля, но не съм я мерила.

Просто се излежавах там няколко дни, зяпайки звездите нощем. Сутрин плувам в прибоя около рифа, малко е страшничко, но кроула ми е шампионски и много се забавлявам. Първият път, когато видях акулата щях да се удавя от страх - нагълтах вода и направо ми причерня, но мярнах голям приветлив надпис "БЕЗ ПАНИКА". Даже я подгоних на шега след това, от което вече ме е срам, защото горката акула не е съобразителна колкото мен и май доста се уплаши. Ще й се реванширам като я запозная с Пипи.

В пещерата има цели пет просторни зали, като първата е с атриум. Но не е цял, а се състои от няколко дупки, през които вечер се виждат звездите, а денем слънчевата светлина влиза на едри снопове, в които танцуват пеперуди и колибрита. Миатюрните птички са привлечени от винарките, които прекарват краткия си живот около бездънното буре с ром. Пеперудите идват само, за да се правят на прима-балерини под светлината на „прожекторите”. Понякога им ръкопляскам, великодушно и учтиво.

В пещерата има и няколко галерии, които водят навътре. В едната намерих щайга с домати, подредени красиво, всеки с малка лепенка: „Никола & Имеджънъри Френдс Фуудс ЕООД”. Размазващи домати, ухаят на пръст и слънце, а вкусът им е ..., мога само това да ям.

Ще изследвам по-обстойно галериите, когато ми се прииска да открия съкровището. И първо ще изчакам компания за него. Адска скука е да търсиш съкровище сам.  

Някой ден ходих до езерото. Чистият ром взе да ми писва и тръгнах да си търся изпросеното дайкири, или поне джулеп. Отначало опитах да хвана летящ крокодил, но все не можех да го възседна. Първо кацна точно до мен и застана неподвижно, като добре обучена камила, но обратно на известните ми камили, колчем се опитвах да го яхна, се изправяше рязко и аз тупвах назад с един крак във въздуха. След няколко такива опита се сетих, че той дори няма уши, с които да го управлявам и реших да оставя тази работа на майсторите. Да не говорим, че непрекъснато се хилеше, от което целият вибрираше и се тресеше, така че, взех да си представям по-скоро пътуване с трабант, отколкото елегантно реене из облаците. То и облаци няма.

Беше си дълго пътешествие. Не открих пътека и трябваше да се изкачвам почти до върха, за да пресека планината. Минавайки в подножието му, все пак се изкуших и го изкачих и него, ей така - за кеф. Гледката е главозамайваща точно както и от всеки друг връх, а най-отгоре има малка скална ниша, която ми се стори обитаема. Не че видях някакви артефакти, които да го доказват. Просто имах едно такова натрапчиво усещане, че някой друг също е там. Нека си се крие засега, това е свободен остров.

Слизането беше дълго. Видях Ю! в другия край на езерото. Седеше замислена на един камък, с крака във водата. До нея, един малък макак се опитваше да я имитира, но за него нямаше камък и някак си не му се получаше много добре. Във водата наблизо се появяваха водни кръгове и изчезваха сякаш от и към нищото. Хм.

Над ливадата, до езерото беше паркиран Станиславския Дирижабъл. Крокодилите спяха под сянката му, макар че, един от тях ми намигна - ясно кой. Надявам се да не раздрънка на всички за жалките ми опити да пътувам с него. До Дирижабъла стоеше малка рекламна табелка с надпис:

„Кожен салон, климатик ... изобщо всички екстри”

Оказах се таргет, затова веднага се качих. Обстановката е мноого луксозна, неочаквано стилна и някак дигитална. Седалките са свръх ергономични, приемат формата на тялото. До всяка има елегантен панел с тъчскрийн и множество светлинки, отпред малък монитор, а под него - разгъваща се масичка за лаптоп. Нямаше никакви стюарди, нито други пътници, но имаше кабина - наглед херметизирана, с непроницаеми стъкла. Почуках съвсем аналогово, за всеки случай, но отговор нямаше. Харесах си една седалка и се пльоснах в нея да размишлявам.

Не стана. Първо, защото съм натоварила Размисли с тази задача и просто няма как да стане и второ, защото видях бутона с надпис „уместно облекло”. Естествено, че веднага го натиснах - поличките от палмови листа са ми досадно еднакви, а други дрехи нямам. Някъде от тавана с трясък падна капак и от дупката изскочи закачалка с прелестна лятна рокля тип „прегърни ме”, като ме стресна до подскок. Сандалите направо ми паднаха на главата, но няма нищо – бяха прекрасни, с тънки кожени лентички и прозрачно токче. Все пак, в следващия модел може да се усъвършенства системата за доставка.

Премених се щастливо и категорично натиснах бутонче с надпис „дайкири”. От малка вратичка пред мен изплува едно бананово, подрънквайки леко с трошения лед. На табличката до него се мъдреше елегантна визитка: 

„Комплименти от K-Bar” и отдолу: „За Голямото Откриване - следвай кокосовите орехи!”.

Ухилих се като пират на късмета си, облегнах се леко назад и затворих очи.

Събудих се, завита с леко памучно одеало. Изходът зееше отворен, сандалите ми се въргаляха на пътеката, а над пилотската кабина бягаше учтив електронен надпис. „Последна спирка: „Пещерата”. Благодаря Ви, че избрахте нас! Надявам се пътуването Ви да е било приятно”. А отдолу, с по-малки мигащи букви:

"Много смешно хъркаш :-D"

-------------------------------------

Картинките, натрупани така безогледно върху картата на острова са копирайт на съответните си притежатели:

Акула, Макак, Колибри, Дирижабъл, Доматите май са фри, Крокодил.

неделя: 1-ва.

основен въпрос: Къде съм?

основно откритие: Има 120-градусов ром

поука: Ромът не доказва нищо

лозунг на седмицата: Корабокрушенци от всички страни - обозначавайте се!

Разбира се, корабокруширахме неподготвени. Това беше първото и единствено засега реално нещо на острова. Ей така, събирайки албуми и правейки конспект, просто един ден вече бяхме там. Имаше кратка еуфория, предшествана от още по-кратка паника. Най-дълъг беше махмурлукът, предизвикан от местния 120-градусов ром. Батериите наистина не свършват, но, за беда или за щастие, и ромът – също. Приспособяването ще възникне по-късно.

Мярнах Ю! да тича към плажа с разсеяна физиономия и наточен лаптоп. Подозирам, че е написала послание за помощ, все пак. Именно тя, някак си успя да материализира острова, нека й е сега. Никола вероятно се е усамотил и предполагам, че прави хореография за Нетостоенето. Самотата тук е електронна, странно усещане. Всичко е още много объркано. Добре, че имаме някаква връзка със света. Или не е добре? Притесних се като видях, че са успели да снимат брат’чедката от марс. Все се мотае в обсега на камерите, бунтарка е. Но... там родата да си се оправят с нея. Аз, всъщност, я подкрепям – тайно.

Наистина не мога да си събера мислите. Добре, че Размисли е тук някъде – тя да мисли и за мен. Моля и благодаря. Въобще, още не знам кои са тук, макар, че имам чувството, че не всички корабокрушират едновременно. Очаквам да дойдат и други. На всеки може да се случи. Може, примерно, и Пипи да е наоколо и да съчинява протестна нота срешу несправедливата липса на енфие в първата доставка с провизии. Истината е, че корабокруширахме по тъмно, после държахме речи и пихме много от този ром вечер, а денем спяхме – поне аз.

Всеки, който осъзнае, че е попаднал тук обаче, да не се притеснява да се обяви (или обозначи, ако е педант). Засега няма дъска за обяви, така че всеки да си пише за неговите преживявания в неговия си блог и просто да пингне Ю!. Смело, хора! Тук има живот, може да се окаже и много забавно, кой знае.

Уф, дори на Карибите човек не може да се отърве от организационни въпроси. Започвам да рисувам карта на острова. Засега виждате само много груба скица. Легенда (отвън-навътре, пълно с геоложки и други (не) природни аномалии):

Най-светлото синьо са плитчините около острова.

Жълтеникаво – прекрасните бели плажове. В западния край, дори има голяма пясъчна коса.

Ярко зелено – различни гористи и други флорирани местности, ниски.

На изток има доста висок връх, отбелязан в черно - скалист и съвсем гол на края. Изобщо източният бряг е стръмен и скалист. Има пещери и риф, както и малко прекрасно заливче. Уви и ура - трудно достъпно и откъм сушата и през рифа.

А обратно на запад, в океана се влива река, която идва от един водопад, врязан в скалите, които обрамчват голямо високо плато. Точно в средата му има дълбока котловина, с вълшебно сладководно езеро, което се пълни от една река, чийто извор е някъде на североизток – на високото.

Някъде в пещерите и/или в езерото има съкровище, много ясно.

Северозападният и южния край са богати на всякакви полезни и неизследвани растения.

Червената точка съм аз. В момента ви махам, ехоо. Другите не ги виждам наоколо, сигурно вече изследват острова. В гората нещо ръмжи, други пеят и крещят - не са блогърите.

Като казах "Карибите", какво ли съм имала предвид? Изобщо не съм сигурна, че сме там. Ромът не е доказателство.

Хайде, очакваме включване. Нали Ю!?

-Когато бях дете, по някои къщи имаше грамофони, с пружина и се навиваха с ръчка. Албумите бяха с немска музика и чат-пат някоя стара градска песен, както сега ги наричаме. Ние нямахме грамофон, а само един приемник Филипс от1935 г. В края на 50-те години пуснаха в продажба така наречените радиоли, лампови радиоприемници и грамофони монтирани в дървени шкафове. В къщи продължихме да ползваме филипса. През 60-те години се появиха съветските ролкови лампови касетофони. Бяха чудовища-тежаха 20 - 25 кг. Грюндинг и Ухер бяха мечти от картинките. В края на 60-те в Кореком се появиха Шарпове но с малки ролки. Те също бяха несбъдната мечта-струваха по 80 щ. долара. Първия радио- касетофон Шарп си купих през 1973 г. в Египет и струваше 70 щ.долара. По магазините, каквито записи искаш такива ти правят, но качеството беше ужастно-домашна работа. Едва 1986 година си купих висококачествена уредба Техникс, с грамофон и СД плайър + 14 тави на Битълс+ 4 тави Историята на Рок&Рола. Впрочем, синът ми се занимаваше с тази техника. По същото време се появиха видио плейъри и рекордъри VHS. Видиото отдавна е развалено, а в библиотеката ми се мъдрят записи на на много хубави концерти, включително и записи на първите няколко Top of the Pops. Сега ми е останало само едно радио на Сони, което ми свири на ушенцето най-разнообразна музика. Имам около 10 СД-та с музика, но любими ми са две МР3, тъй като сам съм ги записал с любимата ми музика.

- Ето какви албуми бих взел на въображяемия остров:

1. Албум на Kinks- заради песента You Realy Get me

2. Албум на David Bowie заради песента Space Odetety

3. Албум на Queen заради песента Bohemian Rhapsody

4. Албум на Pet Shop Boys заради песента West End Girls

5. Албум на Robbie Willians заради песента Angels

Тези пет албума обхващат периода 1955 - 2004 г.

6. Vivaldi The four seasons в изпълнение на Nigel Kennedy. Ще си пускам музиката в зависимост от сезана на острова.

7. Албум на Черно Фередже. Такъв албум нямам и не знам дали изобщо има такъв, но болшинството от песните им са от моите ученически години, когато целия клас ги пеехме. Пък и тогава естрадните певци се брояха на пръстите на едната ръка.

Sorry за пенсионерския вкус.

П.П

-Посочен съм от този блог

-Посочвам:Longanlon ,   azkenkal    ,    andreytcho   , ssk                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                          

1/Развеселяваща, ободряваща и прочее жизнерадостна музика

Никой не копнее в някоя свежа утрин да се събуди на плажа, нагълтан със солена вода и пясък, подбутван от успокоените вълни, добре натъртен и сам. И когато се огледа, да установи, че е на някакъв необитаем остров, а единствените оцелели неща да са мп3-плейъра в джоба му и търкалящото се наблизо европале с батерии. Това може да доведе до известно понижаване на настроението. Затова се налага да се е подготвил с весела музика – може да е с някакви смешни, идиотски текстове или дълги, нищо не значещи истории и жив ритъм.

Frank Zappa - Freaks Out!, защото ме разсмива или

Creedence Clearwater Revival - Creedence Clearwater Revival, защото свързвам музиката им с действие и движение, а и историите им са едни безкрайни... – може да свършат работа и по точка 2.

Gabin - Mr. Freedom, защото повечето парчета са адски жизнени и просто ми харесват.

2/Музика, която няма да ти писне

Човек не знае колко дълго ще трябва да кисне на скапания остров. Ок, ще се развесели, после ще поработи за оцеляването си, но един ден ще почне да вали и така  - 6 месеца. Ще е добре, ако музиката не му втръсне дотам, че да запрати мп3-плейъра в стената и после горчиво да плаче над останките. Няколко месеца.

Mozart - #1 album, или каквото и да е, а най-добре всичко. Доколкото ми е известно, класиците не са писнали на никого със столетия.

3/Музика, която ти напомня кой си всъщност

Човек може леко да откачи дори и на обитаван остров, че дори и в собствения си град и да позагуби връзката със себе си. Какво остава за отвратителния самотен остров, където единствената ти компания са някакви некултурни пирати и диваци, кози и лами – твърде простодушни, за да представляват интелектуално предизвикателство. И един папагал, вярно интелигентен, но с твърде закостенели разбирания за живота. Музиката трябва да ти напомня как си живял, какво те е забавлявало, радвало, ядосвало, мъчело. Дори и да не си бил някакъв връх на сладоледа като личност, ще ти се иска да запазиш своя Аз.

Janis Joplin - The best of Janis Joplin, защото тя е моята първа истинска любов и

Louis Armstrong - The very best, защото няма нито една песен, в нито една ситуация, която да не ми е харесвало да слушам. Демек, очаквам и на острова да ми влиза под кожата.

4/Музика, която не слушаш често

Трябва да си подготвен с нещо различно от това, което харесваш днес, защото може адски да го закъсаш откъм висене на ненавистния остров и да мине толкова много време, че да се промениш и развиеш в неочаквана за теб посока. Да не говорим, какво могат да ти направят несгодите, лишенията и упоритият труд на открито. Затова, не бива да се окаже, че един ден, преглеждайки скромната си фонотека, ще ти се прииска да се ритнеш отзад, защото си бил задръстен, наивен, празноглав, егоистичен, куртоазен глупак. Някое от тези или, не дай си Боже, всичките.

Edvard Grig - Рeer Gynt и други по-кратки негови неща. Има нещо вълшебно в музиката му.

5/ Музика, която те вдъхновява

Независимо дали си креативен тип или не, на трижди проклетия остров ще трябва да пуснеш машинката да поработи. За да оцелееш физически, а и психически. Всеки има някаква музика, която го, хм, окрилява. Слушайки я, си казваш: „Мога да измисля лекарство срещу рака или поне вечен двигател, само да си изям вагона с ябълките”. Трябва да си установил коя е и да си я взел. И когато ти се стори, че няма нкакъв начин да пренесеш ценните дъвесни трупи от единия край на острова до твоята колиба - да я послушаш, белким проработи.

Amy Winehouse, всичко. Прави ми нещо тази жена. Гореописаното. Музиката й е страхотна. Харесва ми, че всъщност е достъпна и лесна за слушане, а същевременно е толкова богата и ъъъ ... красива.

6/ Релаксираща музика

Когато оцеляването ти на тоя тиийт остров зависи от това да бачкаш по 16 часа на ден „на тръстиката” – го правиш. И се изморяваш. Знам, че не сте пробвали, но вEрвайте ми – така е. Имаш нужда от сън, но понякога сънят не идва за предобрените ти мускули и може да се наложи да си пуснеш някоя друга приспивна песничка, вместо да броиш овце или да нападаш хладилника посред нощ. Последното няма да помогне за утрешната ти форма, а и ще увеличи работата по събирането на ценните хранителни запаси. Така че, ти трябва музикален фон – нещо мелодично, ненатрапчиво, приспивно.

Pink Floyd - The wall. Не бе, шегувам се:

Simon and Garfunkel - The definitive Simon and Garfunkel – нежна, музикална музика, без странни звуци и перчене.

Deep Forest - Boheme. Tук е по-скоро обратно на последното, но свързвам този албум с море, хубави преживявания и почивки – ще заспя спокойна.

7/ Приказки, радио-пиеса или аудио-уроци по суахили

Ще ти се реве за истинска човешка реч накрая. Ако наистина те сполети съдбата на г-н Крузо и се наложи да поостанеш на този тийт тийт тийт остров, ще искаш да чуваш истински думи, казани, а не изпяти. Ами, представяш ли си, музиката от т.3 да е била неподходяща или просто не проработи? Ще имаш нужда от план Б.

The Complete Hitchhiker's Guide to The Galaxy. Там има и много екстри, които допълват музиките по всички точки. И голям надпис – „БЕЗ ПАНИКА”. И, един личен съвет - без връзка, спазвайки традицията. Никога не напускайте тази планета без Пътеводителя!

Преди да реша окончателно, снощи, вечеряйки с Най-добрите ни Приятели и Миличките, накарах всеки поотделно да си каже 7-те албума. Оказа се забавно, защото всички избрахме подобна музика и веднага взехме твърдо решение, ако попадаме на необитаеми острови – да е заедно. Няма никакъв смисъл всеки хем да стои сам, хем да е помъкнал същата музика – може просто да вземе само тези свои албуми, които другите не са избрали.

Щяхме да имаме съвсем дребни разногласия с някои от избраните – като Oasis на Голямата щерка, прекалената бройка (по цели 3 албума) Mothorhead и Kiss на баща й и Pink Floyd на Г.Д.В. Всички се надяваме островът да е по-големичък, така че да не се стигне до директна конфронтация, нали. От друга страна сме защитени от навлеци с прекалено неподходяща музикална култура, защото предвидливият Г.Д.В. взима Вагнер. Той винаги гони чалгаджийте с „Полетът на Валкириите” – завидно успешно. Иначе имаме общо следните неща, освен моите, в азбучен ред:

Бетовен, Вагнер, Гершуин, Горан Брегович, Нова Генерация, Остава, ABBA, Arctic Monkeys, Clash, David Bowie, Edith Piaf, Kiss (Kiss, Unmasked, Lick It Up), Manu Chao, Motorhead (Another Perfect Day, Motorhead, Ace of Spades), Nirvana, Oasis (Live Forever, single), Pink Floyd (The Wall, Wish You Were here, The Dark Side Of The Moon), Placebo, Rainbow, Rammstein, Rolling Stones, Sex Pistols, Vangelis, Zakk Wylde’s Black Label Society, И (мисля, че Голямата Щерка го измисли много добре) Z-Rock Radio.

Като цяло, музиката ни се стори твърде малко.

- Явно няма да се застояваме на тоя остров. То ... тъкмо да корабокрушираме и ще трябва да се връщаме – каза Най-добрият Ни Приятел. И добави, докато се хилехме – Трябва да приготвим и Moloko за кучетата и котарака.

Цитирайки чинно правилата,

цитирам този пост,

кой ме натопи

и подканям razmisli, mislidumi (Ю) и yovko.

----------------

*  Първо бях написала "самотен", но синът ми каза:

- Островът не може да бъде самотен, той е необитаем. Ти може да си самотна на този остров.