Тези дни чета, пиша и разговарям за любовта. Ту си казвам че да обичаш е толкова лесно, ту се заплитам в някой казус и не успявам да се измъкна. Спомних си за филмите Eyes Wide Shut, Closer и Romance X. Много хора биха ги обявили за чисти фантасмагории, точно както подхождат към романите на Айрис. Тези хора или все още не са попадали в такива ситуации, или ако са, са предпочели да не си признават, понеже е някак смущаващо. Или са късметлии и никога няма и да попаднат.

Става въпрос за желанията, които твърде лесно и банално се приписват само на плътта.

Все още не мога да си изясня механизмите на изневярата и полигамията. Струва ми се че когато си в щастлива връзка, като че нямаш желание за сексуално общуване с друг, но не съм сигурна – понякога изглежда да е така, но понякога не. По-удобно за душата в нашата култура е да е така. Ето защо, когато ме питат за любим филм, казвам True Romance, а не Zandalee, и ми се иска животът ми да е така удобно прост като в този филм, но знам, че има толкова много неща, които не разбирам.

Мисля, че човек трябва да започне любовния си живот едва когато е достигнал определен минимум емоционална интелигентност, а когато усети, че е зациклил и многократно му се случват неща от които го боли, хубаво е да спре, да остане сам в тишина, за да прозре още мъничко, за да не се качва отново във въртележката.

Но повечето хора не влизат в любовния живот с грамотни сърца, а тези които се опитват да научат нещо са толкова малко. Останалите се задоволяват с банални премъдрости, които с нищо не им помагат да излезнат от необяснимата болка. За да не изглеждат глупави, те поетизират и възпяват болката - сякаш най-нормалното нещо в света е любовта да боли.

Мисля, че не любовта, а невежеството боли, но още не мога да го докажа.

ако те кефя, гласувай тук

Нароиха се комитети и възмутени майки, притеснени от религията, която щяла да... Трудно е да изброя какво се очаква от религията да направи, но е ясно, че каквото и да е то, ще съдържа в себе си всички възможни злини от А до Я, прилежно подредени и пронумеровани. Това е симптоматично.

Българинът никога не е бил особено вярващ. Никога не е вярвал със страстта, характерна например за гърците, с манията, характерна за предреволюционните руснаци. По време на турското робство ако е вярвал, то той го е правил от чиста проба инат. Хаджилъкът до Божи гроб е стъпка, продиктувана не толкова от вярата, колкото е символ на престиж. Но да оставим това, то не е толкова важно. По-важното, а и по-интересното между впрочем, е не атеизмът на българина.

Тук не говорим за атеизъм, тук, оказва се, става дума за омраза. Истинска, неподправена, дълбока омраза към Бога, към вярата, към религията, към всичко, свързано с тази метафизична област. Така и не разбрах от какво е продиктувано това, на какво се дължи избликът на толкова крайно и силно чувство. Атеистът си е атеист и по нищо не се различава от християнина, будиста или да речем привърженика на великия дух Маниту. Виж, фанатикът е друга работа. Фанатиците също не се отличават един от друг, независимо дали са ислямисти, поддръжници на Инквизицията или особената форма на радикал-атеисти, която се въди у нас.

Задавах въпроса „защо?”. Исках да знам защо религиознанието е толкова страшно нещо. Не разбрах. Отговорите на този въпрос могат да се обобщят с „ако имах власт щях да забраня всички религии и да разруша всички църкви”. Това е най-мекият вариант между впрочем.

Ами добре. Хайде да видим. В хилядолетната човешка история има ли общество, за което са останали писмени сведения, доказващи, че е било нерелигиозно? (Държа да подчертая, че „вяра” и „религия” са съвсем различни работи) Има ли? Такова общество? Нека да не е държава, нека да е селище някакво, което достатъчно дълго, че да остави следа във времето, се е обитавало от индивиди, които са получавали обриви само като чуят срамната дума „религия”. Няма, нали? Вероятно затова си има причина и тя не е толкова сложна за разбиране и обяснение.

Човек има нужда от вяра, така е устроен. В даден момент, рано или късно всеки от нас се изправя пред ситуация, на чийто изход по никакъв начин не може да повлияе. Рано или късно се сблъскваме с неща, с които не ни е по силите да се справим независимо какво желание имаме. Рано или късно Съдбата си слага боксовите ръкавици и ни издебва иззад ъгъла. Рано или късно всеки се оказва безпомощен пред нещо. И тогава, когато са изчерпани всички възможности, които Реалността ни предлага, тайно стигаме до надеждатата, че напук на всички изгледи нещата може и да се подредят. И ако се подредят... Лека полека Вярата се обгражда от правила и норми, които са самата Религия. А тя е многолика. Религията де. Успява да се промъкне практически навсякъде.

Божественото, всемогъществото, изначалното, необратимото, единственото. Кое е било първо – Богът, или този, който вярва в него? Кой кого е създал? И доколко едното проявление е в състояние да съществува без другото? Кой от кого има по-голяма нужда – Богът от Човека, или Човекът от Бога? Че човек има нужда ако не от Бог, то поне от вяра, по това, надявам се, спор няма. Просто иначе нямаше да съществуват безбройните видове религии и религиозни системи, които си се размножават на воля във всяка човешка общност още от зората на цивилизацията.

Човекът е едно безпомощно същество. Върви напред, без да знае нито откъде е тръгнал, нито къде отива, без да знае какво го чака, без да помни какво е преживял. Животът му е кратък, а за периода, който следва след това е получил мъгляви обещания, които обаче ще се изпълнят ако спазва предписанията, които разни хора, озарени свише, са получили някога. Иначе казано, когато Съдбата те нарита с цялата си злоба и не остави здраво място по теб, тогава имаш отчайваща нужда от помощ. И когато не можеш да я получиш по конвенционален път, се обръщаш към метафизиката. И едно от неизменните следствия в човешката история е упоритата Вяра, много често въпреки крайния резултат.

А това лошо ли е?

След Великата октомврийска социалистическа революция християнската религия в Русия се измества от атеистичната такава. Атеизмът е точно толкова религия като всяка друга. Има си правила, има си норми, има си закони. Бог не съществува, съществува само материалният свят, дето можем да пипнем, видим, помиришем. Вместо „Отче наш” вдъхновени поети започват да бълват химни в прослава към Партията и Вожда. Самата дума „партия” започва да се изписва с главна буква. А Партията е една. „Аз съм Бог твой, ревнител, да нямаш други богове освен Мене” диктува Господ в Десетте Божи заповеди. „Има една Партия, да няма други партии освен Мене”, повелява Партията. Няма църковни празници, има обаче концерти в чест на поредния конгрес на Партията; манифестации в чест на победата, която е факт благодарение на Партията; фиести в чест на революцията, която е проведена от Партията; дни на труда (заради Партията), на жената (тази партийка), на какво ли не. Революционният календар е не по-беден от християнския. А доброто атеистче е задължено с цялото си сърце да не вярва, точно както дядо поп на село набива в час по вероучение, че пламенното християнче пък е задължено да вярва. Няма вяра в Бог, заместена от вярата в материалното. Но има ли вяра? Има. А където има вяра, има и религия. Така стоят нещата харесва ли ни или не.

Но нека и това да оставим. Не живеем в постреволюционна Русия, слава Богу. Говорех за омразата. За настървението. За ужаса от евентуалното въвеждане на часа по религия в училищата. Ние не знаем какво ще включва този час, но сме приели, че децата ни, излизайки от училище, ще хукнат и ще се замонашат в първия изпречил се на пътя им манастир. Вероятността да се случи подобно нещо е точно толкова голяма, колкото и вероятността единият час седмично по музика в общообразователно училище да успее да извае някой нов Моцарт. Няма да стане. Което е невъзможно, е невъзможно.

Обаче. Човек за да отрича нещо, трябва да е наясно какво е то. Независимо за какво става дума. Откъде ще знаеш, че не можеш да понасяш балета, ако никога през живота си не си виждал дори балерина? Откъде можеш извлечеш увереност, за да заявиш, че не харесваш импресионизма в изобразителното изкуство, ако никога през живота си не си чувал за Моне и не си стъпвал на изложба? Знаете ли, странно ми е да слушам или чета мнения, които могат да се обобщят по следния начин: „Убеден/а съм, че в Библията пише само глупости”. Това обикновено го казват хора, които не са и не биха докоснали Библия при никакви обстоятелства. Те просто знаят. Откъде? Свръхсензитивност нещо?

Принадлежността към някоя религиозна система трябва да е въпрос на избор точно както трябва да е въпрос на избор и атеизма. Аз избирам да вярвам ли или да не вярвам. Аз избирам на какво да вярвам. Аз преценявам коя част от християнството ми допада и коя не е нищо друго, освен облечено в догми суеверие. Аз избирам дали да бъда православна, католичка или примерно шинтуистка. Аз решавам дали да бъда атеистка. За да бъда обаче каквото и да е от изброените, а може би и нещо друго, трябва да имам някаква основа, върху която да стъпя. Насилственото държане в невежество е истинското посегателство срещу свободата на личността. За да разбера дали християнството ме влече, трябва да науча повече за него. Никой не знае дали то по-скоро няма да ме отблъсне по някаква причина, нали?

Учебната програма си има достатъчно кусури. Това са безумните и все по-усложнени учебници, натъпкани с безразборни и все по-несмилаеми уроци. Трактати за третокласници-вундеркинди, натъпкани с академични термини, написани на сух, непонятен език. Толкова тежки уроци, че човек може да трепе мухи с тях без да полага някакви специални усилия. Ако срещу нещо трябва да протестират родителските комитети, това са уроците по геология в четвърти клас, откъдето децата трябва да научат дали базалтът бил седиментна скала. Уроците, в които пак четвъртокласниците трябва да назубрят интересния факт, че между Девня и Бургас имало етиленопровод. Или да кажем подорбното описание на ядрена бомба в един от учебниците за седми клас.

Ако трябва да се протестира срещу нещо, това е постоянното усложняване и утежняване на материала, бълването на безброй учебници по един и същи предмет, тромавата учебна система, остарялата методика на преподаване... Но какво й има на религията? Защо децата да не научат какво проповядва християнството, що е то ислям, защо не е лошо човек да ходи на църква и защо това не е смешно...

Наистина, каква е тая омраза, а?

Поздрав с R.E.M. и Losing My Religion

Смысл этого речения кажется вполне очевидным, лежащим на поверхности. Жизнь человека зависит от состояния его сознания. Мысли – это дерево, слова, поступки и складывающаяся из них судьба – это плоды. Культивируя в сознании («сокровище в сердце») добрые мысли, мы приобретаем добрые плоды. Изменяя мышление, мы изменяем свою жизнь. До Иисуса, этому принципу учили Соломон, Конфуций и многие другие создатели великих этических учений. Но есть ли у нас возможность увидеть в этом отрывке более глубокое содержание?

Большинство людей убеждены, что знают, что такое добро. Но их понимание может отличаться от точки зрения Иисуса.

Наша основная проблема – это попытка судить о «добре и зле» с позиций обусловленного ума. Наше сознание, как это хорошо известно – не только вместилище божественного света. В нем обитают бесчисленные мыслеформы негативного характера – страхи, привязанности, предрассудки, комплексы, и многое другое. И если некоторые из них мы воспринимаем как проблемы, от которых нужно избавиться, другие кажутся нам совершенно естественными. Нам даже кажется, что они помогают нам выжить в мире. Именно поэтому людям бывает сложно отказаться от мыслеформ, стоящих на пути духовного роста.

Для Иисуса, добро – это все, что помогает человеку познать и раскрыть свою божественность, а зло – все, что мешает этому процессу. Добро – все, что помогает нам развиться. В понимании Иисуса, добро не сводится к выживанию и самосохранению. Напротив, во многих случаях добро подразумевает отказ от самозащиты. Не слепое, но сознательное движение навстречу вызову жизни.

Как ведет себя невежественное, непросветленное сознание? Оно систематически ограждает себя от света, отказываясь принимать вызов жизни. Оно слагает с себя ответственность за выбор. Оно отдает власть над своей жизнью внешним силам и с готовностью подчиняется политическим или общественным структурам. Оно ищет для себя гуру или священника, который бы занимался «душевным попечением» - указывал как поступить, говорил, что правильно и что неправильно.

Для невежественного сознания, добро служит средством защиты и поддержки. И в итоге получается, что нечто потенциально хорошее превращается в идола. Если добро начинает ограждать человека от реальности – жди беды. Вчерашнее добро, если вовремя от него не отказаться, вполне может стать сегодняшним злом.

Я предлагаю сейчас оставить вопрос о том, существуют ли так называемые абсолютные ценности. Дело в другом – мы не видим относительного и переходного характера большей части ценностей, которые принимаем сейчас. Мы принимаем временное за вечное. Мы не осознаем, что жизнь есть движение, и каждая остановка поступательного движения вызывает состояние дисгармонии и страдание. Ясно понимая этот факт, мы не держались бы за многое из того, что дорого нам сейчас.

«Вы так и не ответили на вопрос, что есть добро», - скажет нетерпеливый читатель. Но у автора не было такого намерения. Можно лишь повторить слова Иисуса: «Ищите, и найдете». Это – не просто красивая фраза, а призыв к активным внутренним действиям для каждого из нас. Иисус не говорил: «Я искал и нашел – и теперь расскажу вам все». Иисус не говорил: «Великие апостолы, пророки и просветленные мастера искали и нашли – и теперь вы должны во всем слушаться их». Поиск добра – это глубоко личный процесс. Как мое вчерашнее добро может оказаться сегодняшним злом, так и добро моего ближнего может оказаться моим злом. В духовной жизни недопустимо механическое заимствование чужого опыта, не учитывающего внутренней динамики. Только мы сами найдем – если будем искать – что есть добро для нас в данный конкретный момент времени, в данной ситуации.

«Каждый конечный факт – лишь начало нового ряда фактов. Каждый общий закон – лишь частный случай другого, более общего закона, суть которого вскоре будет раскрыта... Наивысшей добродетели не существует, любая из них – начальное звено цепи. Добродетели общества – не что иное как грехи святого. Боязнь нового – это боязнь оказаться перед необходимостью сбросить свои добродетели или то, что мы всегда с почтением именуем таковыми, в ту же пропасть, куда канули наши вопиющие пороки».
Ральф Эмерсон