Да кажем, че твърдението е обективно наблюдаемо. Какви биха могли да бъдат съответните доказателства? Има ли измерим начин да се демонстрира? Ако такъв има, то българките не се представят успешно при него. Те отсъстват от списъка на победителките в международните конкурси за красота, международните класации за "най-красива личност на годината" или за всички времена, от списъците на световните топ модели. Е, да кажем че всички те са нагласени, че страната ни няма влияние и затова не печели по такива конкурси, но все пак! Не може да се каже, че Венесуела е най-влиятелната страна на света, но като процент нейните жени са най-печеливши в Мис Свят.

Но нали казват, че такива вкусови предпочитания са винаги лични и необективни, значи и красотата не е измерима величина, а собствено възприятие. Да кажем, че българските мъже наистина харесват повече българските жени, в сравнение с останалите. А може и да не харесват повече българките, но така твърдят по различни причини.

Ако е вярно, че българските мъже необективно харесват най-много българските жени, в сравнение с всички други, защо е така? Защо на национален признак има такова предпочитание, ако да речем жените от различните страни са еднакво хубави? Някои казват, че красотата не признава национални или етнически граници, а разбирането за нея е генетично вродено. Например книгата Survival of the prettiest, която горещо препоръчвам като интересно четиво, твърди, че критерият за красота е генетично заложен, почти еднакъв за всяка култура и дори бебетата си го имат (и всички несъзнателно предпочитат красивите хора - не случайно и заглавието на книгата е игра на думи с дарвиновия принцип Survival of the fittest, оцеляване на най-способните при естествения подбор. Други смятат, че хората предпочитат приличащите на тях самите, защото приликата е гаранция, че при съчетаването в поколението ще се изявят същите гени, които са се оказали печеливши при самите тях. Съответно затова не е чудно, когато мъже се женят за жени, приличащи на майките им. Трети казват че това не е вярно, иначе всички щяха да се женят само за роднини и нямаше да имаме табу за инцест. А от друга страна, като си израснал с еталон за красота на хора от един етнос (грубо казано), този еталон ще ти служи като критерий за цял живот.

Във всеки случай, ако се знае, че харесването е субективно, изниква големият въпрос: Защо мъжете го твърдят като обективна истина? Защо не казват, "За мен лично българските жени са най-красивите" а го казват като неопровержимо и наблюдаемо твърдение валидно за всички мъже на света? Че и до степен да се хвалят с него? Защото за една патриархална култура, каквато все още сме до голяма степен, красотата на жените е един от необходимите съставни елементи на мъжката чест. Бидейки тя издигната на национално ниво, съответно обобщението за българските жени като цяло е необходимо условие за националната чест. Забележете, няма твърдение за красотата на мъжете, само за жените. За една патриархална култура е важно жените да са най-хубавите, а мъжете най-силните. Спомнете си, че в много от случаите фразата е "Нашите жени са най-хубавите" - тоест, изказалите го мъже един вид присвояват не всички българки с това "нашите", а присвояват съответно привилегията/честта/заслугата която идва с принадлежността си към групата на "всички българи" и съответно засягаща красотата на женската и част. Един вид някой да се хвали, "Моята жена/майка/сестра/ е най-хубавата" само че издигнато на национално ниво. Спомнете си, че един от най-разпространените начини мъж да обиди друг мъж е да нарече жена му грозна. Така че красотата на жените от племето е въпрос на племенна чест. Когато нищо друго не ни върви на национално ниво, "нашите жени са най-хубави" един вид компенсира останалите неуспехи, а жалкото е, че красотата сама по себе си не е успех или постижение за някакво усилие. (Вярно ли беше това последното?)

В крайна сметка, красотата на българските жени е твърдение от същия порядък, от което е и твърдението на майката на Вазов за красотата на България. Тя е внушила на сина си от малък, че България е най-хубавата земя на света. Вазов след време се пита: как тази жена, която никога не беше виждала други земи, твърдо вярваше в несравнимата хубост на България? Вяра, убеждение, знание. Не изследване, сравнение, извод. Нито уговорка "така мисля аз, това е само мой вкус, това ми харесва".

Ето, това е патриотизъм. Българките - най-красивите на света.

Както отбелязва вестник Сега, Хитър Петър е звездна фигура по българските земи още от Добри-Войниково време. Обаче, оказва се, Итар Пейо (както е познат в Македония) се е смятал за реално съществувала личност от Прилепско, като фолклорният събирач на тези прилепски истории го окачествява като българския Настрадин Ходжа. Възниква противоречие: има ли "право" град Прилеп да издигне паметник на Итар Пейо, при положение, че последният е българин и от Прилеп? Вместо да използват случая да подчертаят иронията, игнорирана от македонските вестници, българските им събратя за съжаление също се плъзгат по повърхността и първосигнално се възмущават на "кражбата".

Възможно е персонаж Итар Пейо наистина да е съществувал. Много е вероятно също историите, уж случили се с него, да са му приписани по фолклорному по-късно. Има такъв фолклорен механизъм, при който се присъждат популярни циркулиращи истории на тази или онази легендарни личности. Но ако ще прилагаме този аршин, същото можем да кажем и за "българския" Хитър Петър: че сюжетите, което ние познаваме като приказки за него, са "отмъкнати" от сюжетите за Настрадин Ходжа във фолклора на Близкия Изток (всъщност дори от Албания до Средна Азия). Слава Богу, обаче, че такъв тип защитеност на марка няма във фолклора.

Кой е Настрадин Ходжа? Хитър Петър при нас е беден селянин с маргинализиран социален статус, който обаче защитава себе си и другите бедни и отритнати с ум, хитрост и бърз език. Настрадин Ходжа се среща приказно с Хитър Петър само в българския фолклор, а навсякъде другаде заема същото място в приказки със същите сюжети. Забележете например паралела в приказката на магарето, яхнато заднишком в рисунката на Илия Бешков и популярните образи на Настрадин. Или пък познатата приказка за аромата на вкусната гозба, заплатен със звъна на монетата. Настрадин също е аутсайдер, който се сблъсква със силните в обществото с единственото оръжие, което притежава, бърз ум и език. Но фигурата му води началото от суфизма, където логиката на парадокса и различния подход към познати, изтъркани схващания е начин за съмнение в установени социални норми и отхвърлянето им. Също като гладния бедняк, който не може да си купи гозбата (и в действителност дори не я опитва), но под натиск от бизнес-ориентирания продавач да си плати се измъква с логичен парадокс. Нестандартното мислене побеждава правилата.

Ще ми се авторите на Платон и птицечовката да бяха хванали някоя и друга приказка от този тип в краткото си изложение на философските идеи :) Или, още по-добре, в час по философия да се разискват казусите, представени от тези приказки. Би бил чудесен проект за някой ученик или студент по философия...

Както и да е, щенията настрана, макар че Настрадин Ходжа е популярен в много страни и на места се е преобразил в някаква местна фигура в културите, които са го харесали и "присвоили", българският фолклор наистина е уникален заради раздвоението, което се е получило на неговия образ. От една страна, стандартните настрадинови истории си получават местен герой, Хитър Петър. От друга страна, обаче, Настрадин понякога също участва в тях. Понякога като събрат-хитрец и борец за онеправданите, но понякога като губещ в словесната схватка с българския хитрец представител на установения ред (бидейки турчин). Хак му е... с неговите камъни и суфистка логика по неговата глава.

Тъй че хайде да не се косим, че и Хитър Петър ни откраднаха македноците, а да си помислим за неговите теми и какво означава паметникът в Прилеп за нас. Хубаво ли ще е да полагаме официални правителствени венци пред него, щом е паметник? Ще бъдат ли те изхвърляни след това? Кой празник бихме му отделили, за да го честваме?

Всъщност, защо Хитър Петър не е толкова популярен днес като образ? Хората се заяждат много повече с Бай Ганьо (и дори го сравняват с него, което ми е абсолютно непонятно защо), рядко с Андрешко, а Хитър Петър? Какви биха били неговите проявления в реалността днес? Би ли го приел някой за свой личен - или дори национален - герой?

Внимание, той не е обаче онеправданият, объхтан и трагичен селянин тип Боне Крайненеца. Да сте чели някоя приказка, в която да се говори за неуморния труд на Хитър Петър?

Освен това ми се струва много идейно, че имаме празник на знанието и словото. Струва ми се една универсална ценност, която има потенциал да обединява вместо да разделя. Честитя този празник на всеки около мен, а хората се радват на поздрава и се учудват. Научават нещо за България и колко по-сложна е историята от това, което са знаели.

Само че така и не мога да проумея защо трябва да почитам кирилицата като нещо свято. Твърде ми е чудна войнствеността на рицарите, които бранят кирилицата срещу "шльокавицата" и ми е смешно, когато някой демонстративно не отговаря на мой е-мeйл заради това, че съм му писала с латински букви. (Още повече, че не би предложил техническа помощ за моя добър приятел, Мак). Ужасих се, когато разбрах за истерията с професор Кронщайнер, сметкаджийските ходове, които разни политици решиха да играят в нея и особено оттеглянето на почетната му университетска титла по този повод. Писах му с моята подкрепа. Какво ли е един цял народ, на който си посветил учението си, интереса си, кариерата си, да се опълчи със сопа срещу тебе? Изобщо не искам да си мисля как аз бих се чувствала на негово място, особено ако кариерата ми продължава да бъде свързана с този народ.

Всъщност предложението на Кронщайнер е възможността за паралелно използване на латиница наред с кирилица - процес, който така или иначе съществува. И не виждам защо трябва да се възмущаваме от това. Откъде идва идеята да е свята? Глаголицата е била създадена по образ и подобие на букви от гръцки, латински, иврит и може би грузински. На българска територия тя е сменена с кирилицата така леко, че днес дори не знаем със сигурност какви са били аргументите за това. Явно не е било твърде необходимо те да се пропагандират особено. Но най-вероятно политически е било по-удобно (предвид амбициите на Симеон) да се използват букви, наподобяващи повече гръцките. И ето, кирилицата наистина прилича повече на заклеймяваната гръцка азбука отколкото глаголицата и отново са останали някои от иврит, например. Освен това от първоначалния й ранен вариант до ден днешен по практически причини са отпаднали 17 букви, които днес дори не бихме могли да прочетем без специално обучениe. Защо изведнъж точно сегашният вариант на кирилицата да е свещен?

Да кажем, че азбуката може да се нарече свещена затова, защото първите християнски богослужебни книги са били написани на нея. Но и това не е вярно. Ако една азбука се смята за свещена по тази причина, то това би трябвало да е глаголицата. А и да си спомним по какъв повод е измислена азбуката. Измислена е точно като противовес на триезичната догма. Което значи отхвърляне на постулата, че дадени езици са свещени. Един дотогава само говорим език е придобил правото си да бъде записан на книга. Уважен е с нов статус и така е подкрепен. Не е ли идея достойна за подражание? Вместо обратното, да се правим на триезичници? И то с параноя от развитието му? От някакви "незаконни" промени? От игра с него, която - не знам защо - би го принизила?

Един език е жив, когато се употребява. Един книжовен език е жив, когато се употребява книжовно. Най-хубавият начин да се празнува знанието е чрез практикуването му. Ако искаме образованието да се смята за наша ценност, трябва наистина да го ценим. За да може книгата да е нещо важно, трябва просто да я четем. Когато нещо придобива ранг на свещено, това е знак, че е застрашено от изчезване, а то не се дължи на някой отвън, който би се опитал да ни отнеме азбуката. Никой не може насила "да отнеме" езика на някой друг.

Преди време спорехме с една приятелка, която обичаше книгите. Предпочиташе да си купува луксозните издания на класиката, когато те се намираха. И ако ги четеше, то беше с внимателно полуотваряне и разбира се, пазейки нежните страници чисти без никакво отбелязване. Аз пък смятах, че ако наистина обичаш една книга и я смяташ за своя, няма нищо лошо да си отбелязваш в нея думи и мисли. И много се радвам, когато попадна на книга, в която някой друг е отбелязвал такива мисли. Книги износени, с огънати страници и драскулки - някой е живял в тях и ги е обичал, препрочитал ги е на непретенциозни места в ежедневието си. Несвещени книги.

Сега си спомням едновремешната теория на едно съседче в детството ми, че ако наистина обичаш някого точно затова няма да търсиш секс с него/я. Днес порасналият му вариант сигурно би казал: "Държа да защитавам българската книжовност от посегателство, но не за да я практикувам."

А ако заведете детето си на алианс, ще го запишете ли в групата на Раиса Сидорова, която е завършила английска филология и говори български с руски акцент? Защо?

Моля ви, отговорете ми на тези въпроси, ако пишете коментар.

Всички, които живеят в чужбина са наясно колко властно и неотменно ги определя езикът. В родината може да не са се замисляли за това, тъй като той е бил за тях един прозрачен, незабележим ежедневен инструмент. Но попаднат ли на място, където вечер се чувстват уморени само от говорене на чуждия, a името им постоянно бива кълчено, езикът техен изведнъж става ако не враг, то поне противник, с който трябва да се борят. Дори бих казала, че този вид шок е по-голямата част от културния шок, с който се сблъсква новодошлият където и да било. За мен това жизнено откритие дойде малко по-рано, но езиковата идеология продължава да ме вълнува и очарова. А и имам много материал за това, тъй като наоколо ми е пълно с хора с различни майчини езици.

Това положение е особено болезнено за хора, чието битие и съзнание е свързано със словото или имат съответната професия. Дали ще бъдат убедителни зависи от начина, по който се изразяват, но не съвсем. Не става дума дори дали ще е граматическо коректно. Дори ако се изразяваш съвсем правилно, но имаш акцент, това ще определя и авторитета, с който се изказваш и който ти се отдава. Особено по отношение на неща, които страната-домакин смята за важни за себе си.

Има значение и какъв ще е акцентът. В някои случаи да говориш с чужд акцент е предимство и дори привнася допълнителна тежест към това, което ще кажеш. Френският и британският акцент се котират високо в САЩ в интелектуалните занимания. Не е случайно, че местната ни радиостанция за класическа музика има водещи с британско произношение. Ако си чужденец в България също в зависимост от акцента се оценява и позицията ти на авторитет в различни ситуации. Затова Кеми Тодороф показваше търсената западна звездност чрез забравянето на българския и оцветяването му с английски акцент.

Ако си чужденец и употребяваш дума, която звучи странно на събеседника ти, първата му реакция е да го класифицира като грешка и да те поправи. По-късно може да се окаже, че не грешиш и такава дума съществува. Но като чуженец авторитетът ти за местния език по подразбиране е по-малък от този на домакина, независимо от образованието на двамата. Това всъщност ми се е случвало и с американци - eдна позната например настояваше, че греша, като казвам на зеленчука vj-t-bl правилното било vjt-bl - но по мои наблюдения, българите са особено чувствителни тук. По тази причина изкълченият български на Симеон беше уличаващ аргумент за скрити намерения или некомпетентност. Ако ли ще правиш литература на местния език, тя ще се приема като благонамерен, но безнадежден опит да се достигне до богатството на местната дълга и славна литературна традиция. Ако ще си специалист в историята на страната-домакин, авторитетът ти дори в научните среди не може да се мери с авторитетността на местните историци. На изследванията ти ще се гледа снизхоздително, като непълни и недоизпипани, или подозрително, като враждебни. Така беше отхврълено първо правото и после компетентността на "немец" (Улф Брунбауер) да изследва Батак. Той първо бива дефиниран като немец/австриец, а после евентуално се търсят неговите академични квалификации.

Забелязала съм обаче една закономерност. Има страни, в които се умиляват от факта, че говориш езика им. Италия например е такава. Италианският не е от най-популярните чужди езици в света; малко са чуждениците, които го учат. И италианците се прехласват, когато се срещнат с такъв екземпляр, който виждаш ли го говори така добре. Американците, обратно, са обръгнали. Чужденецът, учещ английски не ги впечатлява. Да не говорим, че според славата, която им се носи по света, те самите не знаят чужди езици и един вид очакват, че всички ще им говорят на родния им. Обаче точно умиляващите се отричат правото на чужденеца да се изказва по въпроси от местно значение, засягащи идентичността. От всички познати ми култури, американците най-радушно приемат чужденци да тълкуват историята им, да пишат на английски литература (която да се смята за американска) и да им преподават собствената им идентичност. Да имаш акцент в Америка се смята чаровно. Но в Италия един чужденец трудно би пробил като учител по италиански (въпреки че има едно голямо българско изключение), а според една уважавана колумнистка, няма шанс чужденците-пришълци някога да се интегрират, защото не са чели Данте.

Нали едно време на писателите-изгнаници им е секвало вдъхновението, задето им е липсвала публиката на родния им език. Това се дължи на схващането, че запазването на националната идентичност се гради преди всичко на езика. Нали затова се и казва, че сме се запазили като българи през вековете запазвайки езика си. Всъщност, ттова изобщо не е вярно; той се е променял толкова много, че ако с машина на времето се пренесем векове назад едва ли ще можем да се оправим в местното наречие. Никой не може да чете старославянски без специална подготовка. А който е учил арабски е откривал с радост колко много когнати го улесняват: китаб, тефтер, сахат, халва (=сладък). Въпреки това езика смятаме за свещен. А различното отношение към хората, които говорят български с акцент, не се счита за важна тема. От една страна, голяма част от тях са поначало маргинализирани. Други са външни лица - временно пребиваващи чужденци, които се приемат като такива без нужда да бъдат приети като свои.

Но тъй виждам нещата като чужденец другаде, особено интересна ми е гледната точка на един чужденец в България. При едно мое пътуване в България, при едно случайно посещение в магазин за електроуреди бях свидетел как една англичанка на средна възраст, явно преселничка в някое близко село, се опитваше да преговаря с продавачката за някакви електрически крушки. Справяше се достатъчно добре и ентусиазирано с ограничен запас думи и джобен речник в ръка. Искаше ми се да я заговоря и разпитам как се справя и оправя, как се чувства в българска езикова среда, но за съжаление тя бързо изхвърча да търси крушките другаде. Чудя се как вижда нещата една хипотетична Раиса, която пък преподава английски. Дали нейният авторитет в английския би страдал от качеството й на чужденка, макар че той е чужд и за българите. Да не говорим за госпожа Хюсеинова по български.

Въпреки това си мисля, че Бай Ганьо е хиперболизиран негов ужас за това как традиционните български манталитет не може да се съвмести с цивилизования (тоест европейския). И е имал чувство за докачливост от това как европейците (или частния им случай американците) не ни зачитат като отделна достойна нация, ами ни слагат в кюпа на Турция и по негово усещане, с основание. Помните ли например случката от До Чикаго и назад, в която Алеко и компания пристигат на Елис Айлънд на път за Чикагското изложение? И когато митническият чиновник изпитва трудности да определи националността им, за да ги регистрира надлежно? В края на краищата след момент на недоразумяване дали са руснаци или унгарци ги записва като турци. Всъщност, оказва се, че в действителност са ги записали съвсем правилно като българи. Просто Алеко е изразил художествено чувството си за недостатъчност с такъв изкълчен пример на недооцененост от страна на чиновника. Признавам си, че това ми прилича на скептицизма, с който и аз гледам на българското, в опозиция на ентусиазираното национално гордеене. И все пак.

Разбира се, аз самата не бих препоръчала Байганьов подход на никого. Бай Ганьо, за разлика от чувствителния за различното Алеко, изобщо не се интересува от това, което наблюдава около себе си, нито се опитва да го разбере по негови си критерии. Aз самата, като въплъщение на Алековия контра-анти-герой на Бай Ганьо (в бившето ми битие на студент в чужбина) бих казала, че разбирам за какво говори авторът.

Въпреки това Бай Ганьо обира симпатията ми. Предприел е приключението да завоюва Европа, дори да открива Америка, чрез розовото си масло. Не е отишъл при европейците да купува ум, като студентчетата, а е отишъл да им продава мускали. Самото положение на пътешественик сред тях, на техен откривател чрез въжделена от тях стока - и то такава, която си играе с чувствените им импулси, розовото масло - го поставя в изгодно положение. От позиция на комерсиалната си притегателна сила той не се чувства длъжен да се съобразява с техните порядки, защото владее нещо желано, с което ги съблазнява и което е в състояние да им продаде. Маркс и Фройд се срещат фатално в Байганьовата критическа теория на фетишизма.

Всъщност понеже не се гордея пред света с българските светли образи, по същия начин не изпитвам отговорността да се срамувам и от тъмните.

Наскоро Лешничка писа за училищен кулинарен конкурс като част от проект за борба с расизма и ксенофобията. И наистина, кулинарията си е много ефикасно средство за приемане на Другия ;) Нали има и поговорки: "Изял съм една торба сол с него" (познавам го добре), тоест опознал съм някого много добре именно чрез сътрапезничество. А да седнеш на нечия трапеза си е висша форма на доверие - не случайно траките са имали ритуални съдове за закрепване на приятелство, при които няколко души пият от обща съдина. Така няма съмнение за различност на гостбите и отровителска вероломност. А в много култури да откажеш сътрапезност, ако си гост, или да откажеш покана към гост е върл израз на отхвърляне, недопустим дори и между врагове. Нали и днес много важни въпроси се решават и скрепяват чрез гощавка. Сключване на сделка, сватба, интервю за работа. Когато човек приеме гощавката, приема и гостоприемството, съответно приема и ангажимент за сътрудничество и лоялност.

Но едно е да седнеш на маса с някой и насила да преглъщаш жабите, с които те гости. Друго е неговата манджа да ти хареса и то толкова, че да си вземеш рецептата и да си я готвиш и у дома. Дори и да не си записваш рецепта, а да те пуснат в кухнята, да гледаш как се приготовлява, да участваш. Това си е висша форма не само на доверие, а на приемане на чуждата култура, признаване, че и в нея се готви добре, че вкусовете на другите са нелоши, даже чудесни, че философията му за живота, въплътена в кулинарните предмети на изкуството, не е толкова погрешна. Ако човек е това, което яде, то яденето на ястието на чужденеца те прави малко по-негов.

Разбира се, както в идеологията изобщо, така и в кухненската такава има фундаменталисти. Например италианците, които никога не биха позволили идеологическия компромис пастата да се съчетава с пиле, наричат гадното кафе "американско", а в чужбина не готвят гъби, защото каквото и да купят няма да бъде така добре като манатарките, расли по хълмовете на Емилия Романя. Но не винаги италианската висока кухня е била толкова затворена за чужди влияния. Марко Поло е донесъл от Китай спагетени мостри, които са били посрещнати с ентусиазъм, доматите също са се преборили със скептицизма, а това, че днес в Умбрия се яде хляб (макар и отвратително безсолен) се дължи на факта, че латините преди да изтребят етруските едно време са се научили от тях да месят и пекат брашното, а не да го сърбат под формата на каша. Така че италианците нямат основание да протестират, че американците са взели техните кулинарни идеи и то без да ги разберат правилно. Какво че никъде в Италия няма ястие "паста алфредо" нито пица с ананас като в американските пицерии - по същия начин и спагетите не е задължително да са оризови като китайския оригинал.

Всъщност изниква въпросът дали приемането на дадено ястие върви от по-слабата политически нация към по-силната или обратно, или пък политическото господство няма никакво значение в случая. Венеция и Китай не са били политически конкуренти по маркополово време. Но пък като че ли при повечето примери на кухненско-идеологическо влияние то тече от по-слабата нация към по-силната. Един вид колониално заграбване на идеите и ресурсите. Европа трябва да благодари на Новия Свят за привилегията на пържените картофки, шоколада, пуканките и доматения сос върху пицата, а какво е получил той в замяна? Английското кухненско съществуване днес би било истинско мъчение без индийските ресторантчета. А да не говорим за американската кулинарна имиграционна политика, която приветства чуждите кухненски идеи така, както сметкаджийски приема и носителите им. Нали казват, че американска оригинална кухня няма: това е нация на имигранти, дошли в земята на меритокрацията да я осеят с таверните и такериите си.

Най-интересната кухня е колониалния фюжън. Не просто южноазиатска кухня, а такава пречупена през призмата на френския колониализъм. Не просто мексинанска, а текс-мекс. В един момент "местните" започват да прозират истината, че такова кулинарно заграбване всъщност намирисва на културна инвазия от страна на колонизираните. Или искат да разделят кухненските благинки от социалните претенции на колонизираните. Но вече е късно. Във Велика Британия, чувам, южноазиатците изтъкват, че ако британците обичат кърито трябва да приемат и тези, които им го носят.

В един момент кулинарният принос може да стане въпрос на национална идентичност също толкова важен, колкото и другите негови аспекти. Гърците и турците в САЩ например имат отколешен идеологически спор чии са мусаката, бюрекът, сувлакито. Този спор често излиза на повърхността под формата на съответните етно ресторанти, които претендират за "автентична кухня". Ето как кулинарията може да се бори с ксенофобията и верската нетърпимост (когато хранителните вкусове в Източното Средиземноморие са се омешали), но това не трябва впоследствие да се забравя. Иначе става като моя познат американец, който се учудва колко еднакво се готви на Балканите, а колко твърдо това се отрича от съответните кулинарни националисти.

И конкурсът си е много валидно начинание в тази посока. Децата демократично са си теглили бележки с имената на страни от ЕС, чиито кулинарни мирогледи да изследват. Тук искам да подчертая колко е важен елемента "представяне" в този проект - не са издирили рецептите само, а са ги претворили, като по този начин са се поставили на мястото на други, влезли са за малко в техния живот и начин на мислене. И то деца. Но от друга страна нали в България няма идеологически неприязни срещу французи и италианци, даже чувам, че и присъствието на англичаните преминава без ксенофобски напрежения. И техните кухни си се радват на престиж. А ако трябва като възрастни да се борим с истинската ксенофобия, можем да вкусим, правим и присвоим рецептите на: ..., ..., ..., (моля допълнете списъка ;)

Интересно, че през всички тези години откак 3 март е българският национален празник бях попадала на аргументи против като на историчката, но не и на възможност да се чуят гласовете на хора като Амир. Може би е мой пропуск, може дискусия да е имало. И все пак, аз също имам въпроси.

Какво трябва да внушава един национален празник? Единство, идентичност, гордост от националната си принадлежност, гняв от същата, унижение от същата?

Какво трябва да припомня един национален празник? Народния произход на човек, някаква историческа несправедливост или травма, момент на слава, аргумент за съществуването на нацията ти?

И накрая, какво следва, ако националният празник поначало не може да бъде прегърнат от една значителна част на една страна, а други оставя безразлични? Ако за едни той значи унижение, за друг, възмездие, за трети, нищо? Как трябва да се отнасяме към това?

Националните празници отбелязват "националността" на една страна. Националният празник се базира на "мита за основаването" (foundation myth) на една държава, като под това нямам предвид "някаква измислена история", а "разказ, почитан от всички". По това какво събитие бележи всеки един такъв празник можем да разберем много за страната, както и да направим извод как се конструира националното чувство на нейните граждани. В някои страни националният празник е денят, в който се почита светеца-покровител на страната. Това е традиция, наследена от Средновековието, когато, според библейската традиция, или Бог (както в случая с евреите), или даден светец е този, който е водил избрания народ в политическите и военните му стъпки. От друга страна пък, владетелят е търсел покровителство от съответния светец и съответно от църковната йерархия. Затова например Алфонсо Х изоставя Сантияго Мавроубиец (Апостол Яков) като покровител на Кастиля и избира Дева Мария, когато амбициите му стават имперски и търси подкрепа за кандидатурата си за Свещения Римски трон. Все пак Сантяго има местно иберийско значение, докато Дева Мария е била популярна в цяла Католическа Европа. Днес в Ирландия се празнува като национален деня на Свети Патрик. Той е християнският покръстител на ирландците. Празнуването му определя ирландците по два многозначителни начини. От една страна, свързва в едно цяло териториалната идея за Ирландия (островът, на който е действал Свети Патрик), католицизма (и тук служи за отлика от англичаните) и етноса (легендите за произхода му). Друго интересно следствие от това е факта, че Денят на Свети Патрик се празнува като ден на светеца в католическите църкви дори в Америка, но съвпадението му с националния празник на Ирландия на практика означава, че всички паради, шествия и прояви в чест на Свети Патрик на практика са в принос към ирландската идея. Религиозността подкрепя националното и обратно, както в малко други случаи, хората, които празнуват, се чувстват етнически и религиозно оправдани да го правят. Отчасти заради този празник, ако не си католик в Ирландия няма да можеш да се почувстваш истински ирландец, дори да си роден там.

Други страни почитат ден на някаква съдбовна трансформация на страната. Италия празнува превръщането си от монархия република на 2 юни (1946), а Франция шумно отбелязва на 14 юли превземането на Бастилията, с все военен парад, речи и други публични жестове за припомняне на историята. Бих казала, че такъв символен начин да се отбелязва националността е един от най-продуктивните. Той отбелязва идеали, прегърнати от нацията чрез определено историческо събитие, а не конкретиката на самото събитие. Разбира се, има много какво да се каже за идеалите на Революцията и как те били изродени на практика. Но идеалите са си идеали - може да се каже, че не са разбрани, че не са приложени добре, но не може човек лесно да се отрече от тях. Един случайно попаднал чужденец, един некатолик или някой от "нефренски" произход във Франция не би се почувствал отчужден от националния празник. Денят на Бастилията може лесно да се приспособява за припомняне на такива идеали и за включване в тях на хора, които биха потърсили свободата, равенството и братството не в отрицание на кралския абсолютизъм, а в съвременния си живот и проблеми, при което националният празник винаги има съвременно значение. В този смисъл, струва ми се, че бившият български национален празник, бидейки от тази категория, беше по-смислен (или еднакво безсмислен) за всички в България.

Националният празник е денят на независимостта в бивши колонии и територии, спечелили независимост в резултат на освободителна война или революция: по-голямата част от Латинска Америка, Африка и Азия, Балканите. Обикновено такива празници водят началото си от събития, случили се през XIX век и понякога (Африка) XX. Това не е случайно, защото нали 19 век е векът на националните освободителни движения и на раждането на държавата-нация. Но въпреки всичко това освобождение се разиграва психологически-празнично различно във всяка страна. Например никой не може да каже, че празнуването на независимостта на САЩ от Великобритания води до някакво психологическо противоречие с британщината у американците, нито че част от тях страдат от травмата, причинена от този исторически спомен. Все пак революционерите, започнали революцията, са били етнически същите както и лоялистите, само че последните са били кралските администратори на място. В този смисъл освобождаването (или по-точно, извоюването на независимостта) е било едно административно-териториално разцепление, чиито истински смисъл по-късно се е запълнил с други, доминиращи идеали: идеята за американската конституция, според Ричард Карни идеалът, който успява да обедини около себе си всички днешни американци, повечето от които са наследници на късни емигранти без нищо общо с Революцията от 1776. Така че, макар и формално американският празник да е от тип "извоювана независимост", по дух той е като френския "трансформираща промяна". Подобно действат и латиноамериканските национални празници. Те бележат независимостта от Испания, но местните революционери не са се виждали етнически различни от испанските администратори; те просто са били родени на американския континент, докато изпратените от короната чиновници (родени в Европа) просто са представлявали имперската бюрокрация и интереси. Едва по-късно в независимостта от Испания започват да се влагат и други значения: смесване на расите, среща на цивилизациите и подобни, които легитимират идеали, в които вече могат да се включат и етнически различните. Последно от тази категория, интересен куриоз е случаят с Австрия, чиито национален празник е 29 октомври, когато, през 1955 година, получава формално независимост от САЩ, СССР, Франция и Великобритания, които преустановяват окупацията й. И тук независимостта не е основана на етническо различие, нито конфликт с оставащо на територията и малцинство.

В този смисъл, да се върнем отново към въпроса за българския национален празник: какво означава той? Трябва ли да отчитаме тази дата като просто бележита дата, без някаква нейна допълнителна символична задача? Ако искаме да й дадем символ, защо точно тя трябва да го носи? Не бих искала да определям какво означава за всеки настоящия празник. Но искам да дам малко материал за мислене как за една голяма част от българските граждани този празник отчуждава и отблъсква поради самото си естество. У Амир и такива като него този празник внушава душевен конфликт: те се идентифицират с победените в честваното събитие, чувстват се отчуждени, унижени и виновни заради връзката си с друг етнос, който според логиката на празника хем е чужд на българското, хем е в конфликт с него. Вместо да включва и обединява, празникът разделя, напомня за исторически и неразрешен за тях конфликт, като по този начин го подновява. Мисля, че този логичен конфликт за Амир и други подобни нему заслужава внимание: все пак, макар и чувствал се винаги различен в България, тя означаваше достатъчно много за него, за да продължава да се интересува от българските въпроси и да се включи в групата на българистите. Амир на практика пледираше за национален празник, който да се основава на идея, а не на етнос.

Ако идеята, която въплъщава този празник за едно малцинство не ни харесва, може да си помислим какви идеали искаме да бъдат прегърнати от всички български граждани и следователно, коя дата/историческо събитие най-добре ги въплъщава и съответно да изберем него за национален празник. Може да си помислим кое събитие наистина въплъщава раждането или есенцията на нацията, някакъв идеал вместо противоречиво историческо събитие. Може би Съединението, при което да подчертаем териториалното единство на едно етническо многообразие? Или Денят на Народните Будители, които да ни будят всяка година за идеи и идеали, с които да продължаваме нещо, което те са ни завещали?

Колекцията по принцип е сбирка от (повече или по-малко) ценни предмети. Но помните ли популярните колекции от едно време? Те бяха колекции на дефицита. Бяха колекции на неща, които уж са достъпни за масово купуване, уж са предмети за ежедневна употреба, но на практика бяха точно обратното. На практика с колекционирането им се изваждаха от тази потенциална ежедневна употреба и им се даваше статус на уникални, неупотребени и "само за гледане". Говоря за следните колекции:

Салфетки. Ако сте били момичета по онова време сте имали колекция от салфетки или сте имали приятелка с такава. Един съвсем утилитарен, дори еднократен предмет става вечно нов, вечно консервиран и на него му се възхищаваме. Не знам откъде се придобиваха салфетките, може би отнякъде се носеха (от чужбина), но не беше ли толкова интересно, че чуждите еднократни салфетки ставаха наши съкровища. В опита си да "усвоим" едно ежедневие, което ни беше недостъпно, ние го превръщахме в не-ежедневие, в превъплъщаване в една мечта.

Картинки на коли. Тези бяха в домейна на момчетата и най-популярните бяха от опаковки на сръбски дъвки. Не знам какво е минавало през ума на този, измислил идеята за картинките в дъвките. Може би си е помислил, "А защо децата да не съзерцават и си мечтаят за дадена кола докато дъвчат дъвката?" В края на краищата преживяването с дъвката може да се оприличи на мечтаното преживяване с колата. В края на краищата, дъвката не носи никаква реална полза, а и колата не се мечтае от децата за транспортиране от А до Б, а за да се насладим на момента и на усещането за скорост и свобода. В този смисъл нещо утилитарно ставаше духовно.

Ваденки и лепенки. И момичета, и момчета. Добре, за тях трудно можеше да се каже, че са утилитарни, защото не са ежедневен предмет. Но ежедневните предмети по някакъв начин се одухотворяваха, когато върху тях се залепваше някоя лепенка. Аз имах лепенка на японската телевизия върху училищната чанта и така тя ставаше моя, непогрешима между всички останали чанти. Но въпросът е за колекциите. Макар че лепенките сами по себе си не са утилитарен предмет, те се използваха да одухотворят такива предмети, които по принцип бяха много масови и еднакви за всички потребители. Слагаха се по плочки в кухни, по тетрадки и други ежедневни пространства.

Други колекции служеха да приобщават. Колекциите от монети създаваха/създават усещането за принадлежност към един по-голям свят, неограничен от граница и притежание на паспорт. От значки, даваха късчета другаква идентичност на хората, които ги събираха (ако приемем, че значката обозначава идентичност). От картички, много подобно на марките, свързваха с широкия свят, но с по-голяма възможност да се влезе в него мислено, защото и картинките на тях бяха по-големи и реалистични.

Аз имам колекция от кръстове. Не лични кръстчета, които се носят като бижу, а за стена. Струват ми се достатъчно интимни, за да въплъщават някакъв личен мироглед, открит само за хората обитаващи същото домашно пространство, но и достатъчно общи, за да изразяват нещо споделено от други (семейството). Освен това предлагат и по-голямо пространство за изява, бидейки по-големи. Но не са прекалено големи, че да се губи в тях човешката перспектива. А защо кръстове? Интересно ми е по какви начини един предмет може да изразява визуално нещо духовно и толкова важно за човека, който го е "опитомил". Разбира се, има много други предмети и изкуства, които изразяват същото, например тази скулптура, но кръстовете са предмети на личното изразяване. Не са предмет на изкуството одобрен от някакъв авторитет, а са лична изява между масовия вкус и уникалната майсторска творба. Dори и да не са изработени индивидуално, възможността да бъдат избрани индивидуално заради ниската си цена и популярността си е достатъчна за мен. Чрез тях вярата се става предмет, с който може да се установи осезателна връзка: може да се скрие, да се постави на видно място, да се погали, да се съзерцава и да предизвиква асоциации. Обичам да гадая символите им, това, което може би изразяват за отделния им притежател, културата, от която идват. Сбирката ми е още малка, но с перспективи, и надявам се досегашните ми находки ви харесват :)

А колекцията, която много бих искала да започна, е колекция от българско народно изкуство. Не, не вездесъщите фалшиви пафти-тъкани+покривки-бродирани+ризи-пирографирани+кукли... такива официализирани "изкуствени" предмети не ме интересуват толкова. Искам истински народното, неформално и спонтанно изразяване на вкус, поглед, философия, а това може да бъде направено от жанр предмети ненатоварени от официалната задача да представят "българското", а оставени свободно да съществуват и изразяват едно лично разбиране за красота. Например домашно направени играчки, ковьорчета като едно време бродираните от баба ми, рисувани табли от месингови легла. Такива екземпляри са наистина достойните да влязат в този забележителен музей. Само че къде могат да се намерят в България?

Т. нар. градски училища изобщо не отговарят на българската представа за "градски"; на английски всъщност думата е "urban schools," което автоматично извиква представи за ученически банди, разпадащи се сгради и никакво учение. Те са училищата в големите градове, а в много от тях жителите са бедни. Средната класа живее в предградията, което оставя бедните в нещо като градско гето. А градските семейства с достатъчно средства обикновено пращат децата си в частни училища. Urban schools често разполагат с малко средства. Сградите не се поддържат, учебниците са стари и недостатъчно. От друга страна, учителите са добре заплатени, дори по-добре от останалите видове държавни училища, иначе би било доста трудно да се набират преподаватели за тях. Дисциплината в такива училища е лоша, често има насилие, отсъствия, ненаписани домашни и учебните изисквания към учениците са много ниски.

Някой би казал, че бедността не е оправдание положението да е толкова трагично, мотивацията обидно ниска, а изискванията никакви, всичко това при хаос и печална дисциплина. Но за съжаление връзка има и тя е много логична. Тези ученици не са израснали в среда, в която образоваността е издигната като ценност или средство за социална мобилност. Когато им се налага да работят, те виждат спечелените пари като моментален инструмент за постигане на статус (лъскави дрешки и дрънкулки) и не виждат смисъл да жертват време и усилия за образование, чиито плодове евентуално ще берат след доста време. Родителите им, освен че са бедни, са необразовани и не са в състояние да помагат и насочват децата си, нито да компенсират проблемите в учението им с частни учители, допълнителни занимания, уроци по интереси. Често те са оставени на самотек следобед, при което се плъзгат по наклонената плоскост към разхайтеност и невежество. Изобщо не помага, когато олющените стени, морално остарелите учебници, учителите вдигнали ръце сякаш непрекъснато им казват: образованието не е важно, на никой не му пука за вашето, интересното е само в дрехите, електронните джаджи, мускулите и насилието. Обратното на България, ниската образованост и бедността в САЩ са пряко свързани, което може би е справедливо според заслугите и положените усилия, но в същото време затруднява социалната мобилност и образователната мотивация на бедните ученици, които няма от кого да се учат и попиват опит, че чрез образование могат да постигнат успех. А това пък е лошо за цялото общество (пример: ромите в България).

Обаче тези градски училища имат едно светло изключение и всъщност между тях се намират някои, които не само че са добри, но и са измежду признатите за най-добри държавни училища в страната. Това са например Lowell High School в Сан Франсиско, Stuyvesant High School в Ню Йорк, Boston Latin School в Бостън. В тези училища се кандидатства с приемен изпит, конкуренцията е голяма и макар че "учениковият материал" влизащ в тях e от същата социална среда от същия град, тези училища са с добра база, амбициозни учители, висок университетски прием, отлични резултати на национални изпити. От една страна това е така, защото в бюджета на училището постъпват не само средства от общината, но и от бивши възпитаници, които с дарения компенсират недостига. Освен че имат много голям контингент от който да подбират питомците си по критерий способности (а с такива подбрани се работи лесно), те са си създали репутация, че в тях се отива да се работи здраво, учението е най-важното и съответно тази репутация се подплатява с ежедневно повтаряне на това послание във всичките му форми. Непрекъснато се говори за задачите стоящи пред учениците (кандидатстването в колеж) и необходимите стъпки за него (усилия в учението). А когато пристъпиш прага на училището с такава нагласа, резултатите са налице. Тези способни ученици, показали добри резултати на приемния изпит, получават големия си шанс в живота и после могат да продължат в добри университети. Такива училища на практика "спасяват" талантливите ученици от беден произход наред с останалите в града среднокласни. От една страна това е чудесно като функция на меритокрацията. Но от друга страна пък учениците от останалите пропаднали градски училища се лишават от примера, който биха представлявали те за по-скромно надарените си съгражданчета. Те се лишават от такъв модел и виждат пред очите си само алтернативата да работят нископлатена работа и да поставят учението като последен приоритет.

Следва другата важна група, училищата от предградията (suburban schools). Те са територия на средната класа, добре финансирани не само с данъците, но и с допълнителни средства, събрани от активни родители. Родителите са много ангажирани в образованието на децата си, следят отблизо развитието им и им помагат, осигуряват им разнообразни допълнителни възможности да се учат (клубове, пътувания, летни курсове...). Съответно връзката между репутацията на училището в дадено предградие и цените на имотите в него е много тясна. Колкото е по-добро то, толкова по-голям наплив има за желаещи да живеят в него, толкова повече растат цените там, толкова по-недостъпно става то за амбициозни, но по-бедни родители, толкова по-големи са очакванията на родителите и като следствие репутацията му расте още повече и така се завърта порочният кръг. Ако тези училища нямат голямата слава на изпитните от по-горната точка, то е защото те са задължени да обучават всички ученици от даденото предградие, а не само подбрани отличници. И все пак го правят много добре. Талантливите имат възможност да развиват способностите си, но и на изоставащите се помага индивидуално, а освен това могат и да се учат от досега с по-добрите. Осигурени са добри преподаватели, нови учебници, предметите се преподават на по-напреднало ниво (AP courses), има голям избор от всичко според интересите на учениците. От всички държавни училища тук най-често се среща породата "глезльовци" смятани за непризнати гении от родителите си и свикнали на непрестанно внимание.

Трета група училища са селските (rural schools). Те са нещо средно между градските и от предградията. Обикновено по-малки, не разполагат с много средства, нито учениците им виждат пред себе си големи перспективи за живота си. Изискванията не са особено големи, напредналите предмети почти липсват, мотивацията клони към ниска. Но в тях обикновено няма насилие като в градските.

Бих казала, че българските държавни (общински) училища приличат на американските, но не съвсем. Може би гимназиите, в които се влиза с изпит, са като градските изпитни училища в САЩ. Кварталните гимназии в България биха отговаряли съвсем ориентировъчно на типичните американски градски училища. А тези в малките градчета и селца биха могли да са като американските селски училища. За съжаление, не познавам отблизо сегашното положение в българските квартални и селски училища, така че не бих могла да твърдя, че приликата е абсолютна. Може би само тенденцията за развитие е такава. Ако е така, за да бъде предотвратен процеса на тотално заприличване на тези негативни американски примери, би могло те да послужат за предупреждение какво може да се случи, ако продължава социалната сегрегация в училищата. Да се замислим върху американския опит: перспективата, която вижда пред себе си един млад човек директно влияе върху мотивацията и оттам образованието му. Не наблюдаваме ли нещо такова и в България, без да успяваме напълно да напипаме причината за ученическия безинтерес и нехайство?

Освен това проблемите и дилемите, с които са се сблъсквали и (не)разрешили американските образователи биха могли да послужат като опит за българските. Особено такива, разпалено поставени и защитавани при учителската стачка. Например, настояваше се учителите да получават заплащане според качеството на преподаване. Един поглед към Щатите би могъл да даде представа колко трудно е да се определи това качество. Може ли това да стане например според броя на учениците, подготвени за олимпиада, когато не става въпрос за математическа гимназия? Как се изчислява качеството на преподаване, когато училището се населява от ученици с трудна семейна среда, със скромни способности или с необходимост да работят? Ако резултатите не изглеждат блестящи, как да разберем доколко причината е в условията и материала, с който работят учителите и доколко е в тях самите? Американските учители вече са се сблъскали с тези питанки и според техния опит учителите в такива училища не само че не трябва да получават по-ниски заплати, а дори обратното, за да бъдат привличани най-добрите от тях, както и да получават адекватна методическа подкрепа. Защо пък да не се поучим и дори научим от тях? Защо да преоткриваме топлата вода, или поне защо да я търсим там, където други вече са открили, че я няма?

В България няма тип училища "от предградията", тоест такива, които обучават ученици с всякакви способности, но чиито родители са живо заинтересувани от образованието на децата си и сравнително имотни, за да могат да си позволят да подплатят със средства допълнителните им нужди. Ако имаше, може би би бил ясен ефекта на заинтересуваните родители. Тук не става толкова въпрос за частни уроци, колкото за хилядите други начини, по които един ученик научава повече. Родителите му могат да му купят компютър, видеокамера и медиен софтуеър ако има творчески интереси. Да ходят заедно да снимат и монтират, да му се възхищават и съпреживяват от творческите опити. Могат да го пратят във Франция на ваканция ако иска да научи по-добре френския. Могат да му потърсят специалист, ако има проблеми с дислексията и да го окуражават, както и търсят поприща, където би могло да се изявява въпреки нея. И всичко останало, което не се предлага в едно обикновено училище, но би имало голямо влияние за лично развитие.

От своя страна пък в Щатите почти няма специализирани училища. Освен някои най-общо по изкуствата и известен брой ориентирани към природонаучните дисциплини, няма хореографски и спортни училища, езикови, класически, хуманитарни гимназии. Въпреки това учениците с изявени интереси нямат пречки да развиват уменията си, без да се специализират тясно и еднопосочно в такава млада възраст. По мое мнение това е прекрасен подход. От една страна, трудно е на 14 и по-малко години едно дете да избере област, с която до голяма степен предопределя бъдещето си, като изостави всички други, които в специализираното училище ще бъдат на заден план. Интересите се променят, а и не е необходимо да се избира само един. Задълбочаването без ограничаване е възможно в американските училища, тъй като те са големи (средно около 2000 ученици на гимназия) и могат да си позволят специализирани изборни дисциплини за интересуващите се от напреднало ниво на латински, история на изкуството и числен анализ. Като в същото време в класа по английска литература математиците са заедно с художниците, което е хубав начин на вторите да се заинтересуват от гледната точка и опита на първите, и обратно. А и защо едно математиче да не учи напреднало и друг предмет, например музика, щом му харесва и това развива в него и друг вид мислене? Ако ли не, следобед математиците могат да се запишат в клуба по танци, където репетициите са всеки ден и заниманията са сериозни, да участват в състезания по танци и дори да продължат професионално с това след завършването си, ако решат. Това е американската представа за хармонично развитие, което толкова много се търси при кандидатстването в колеж...

И още нещо, което би могло да е любопитно за сравнение. В държавните американски училища учебниците са безплатни за всички класове. :)

Обещах на sickdreamer да напиша серия с информация за образованието в САЩ и сравнението му с българското, но темата е толкова обширна, че ще трябва да я захапвам с отделни темички малко по малко. Освен това срещам и мнения в блогове относно "частните училища на Запад," които не отговарят на реалното състояние на нещата. Така че, мисля си, не е лошо първата такава тема да е за сравнението между частната и държавната система на образование; може за някой тази информация да се окаже полезна. Ще говоря преди всичко за гимназиите (средното образование). На първо място искам да отбележа, че за "образование на Запад" не може да се говори, просто защото няма такъв събирателен образ. Всяка страна си има своя система с различна специфика, а аз ще говоря за САЩ и ще сравнявам с България, доколкото имам информацията. Всъщност, дори и за образование в САЩ е трудно да се говори обобщително, заради огромното разнообразие от подходи, структури и правила. Да, има държавни и частни училища, но всички те са толкова различни и съвсем не може да се каже, че "частните са по-добри от държавните," а само "зависи".

Има една стара, престижна група от частни училища, така наречените prep schools, които датират от основаването на САЩ и съответно носят славата на възпитаниците си, гордо изброени на училищния уебсайт. Това са училищата от лигата на Андоувър и Екзетър, Мидълсекс и Милтън. Те са основани като училища с пансион, в които са учили редица фигури от американската история, а днес учат младежи от цялата страна и от чужбина. Тези училища имат невероятно добра материална база, често сравнима с тази на доста колежи: библиотеки, картинни галерии, лаборатории, концертни зали, спортни съоръжения за чудо и приказ. В тях се влиза с прием подобен на кандидатстването за колеж, дори и когато става въпрос за шестокласници. Приетите са често 10% до 20% от кандидатите. Съотношението учители-ученици в класната стая достига до 12:1 и особено се цени възможността за дискусия и личен контакт между тях. Ученикът се смята за уважавана личност със свое виждане, което се култивира чрез образование на собствена инициатива, като се избягват строго определените рамки в учебната програма и се обръща внимание на личните склонности на всеки. Да не говорим, че самите учители са високо образовани и продължаващи да се образоват. Таксата за тези училища е висока и стига до $35 000 на година, но и доста ученици получават стипендии. Обаче тези училища не разчитат много на таксата за бюджета си; той се формира също от лихви от инвестирани капитали и от дарения на бивши възпитаници. Така те могат да си позволят да се рекламират като места за просвещение, където се влиза независимо от финансовите възможности, а заради умствените способности на учениците. Съответно и нивото на образование е високо.

Мнението ми за такива училища е амбивалентно. От една страна, наистина са достойни за възхищение предвид резултатите, които постигат. Наистина са средища на знанията, в които учението е просто върховно удоволствие, всяка любознателност се посреща с подкрепа, всеки интерес се култивира до максимален резултат. Учениците им в повечето случаи са брилянтни. В същото време, не знам дали бих могла да ги определя като "добри училища" - не защото не са добри, разбира се, дори са превъзходни, но едно умно дете дори и пуснато в пустинята би се образовало добре. В този смисъл, каква е заслугата ти да образоваш изключително умни деца, освен че им предоставяш всички възможности и стимули те да се развиват. Освен това традицията да се дават стипендии на умни, но бедни ученици не е толкова отдавнашна. Допреди 30-40 години тези училища са си били гнезда на висшата класа. Дори ми се струва, че колкото и егалитарна да е атмосферата в тях сега, все пак едно дете на чистачка би се чувствало малко неудобно пред съквартиранта си с фамилия Рокфелър, който разполага с джобни за $300 на седмица (и това при положение, че храната и учебните материали са вече включени в сметката). Тези две деца може би никога няма да станат истински приятели. Все пак, при повторно замисляне си давам сметка, че това би се случило и в едно държавно училище, както и в живота по-късно и не трябва да виним училището за житейското неравенство.

Друга категория частни училища са тези на местно ниво, за местни ученици без пансион. Те също са с добра ориентация и принципи, но разбира се не могат да се мерят с prep schools, от една страна защото разчитат повече на учебните такси и също приемът им се базира повече на способността на родителите им да си плащат, отколкото на откриване на супер талантливи, макар и бедни ученици. Приемът се извършва на базата на по-ограничен брой кандидати. Разбира се, и в тези училища се влиза след сложен приемен процес, също се залага на индивидуалното внимание към способностите на всеки, обучението е творческо, а не наизустително. Да кажем, че тази категория се стреми да прилага принципите на prep schools, но не може да достигне тяхното изключително ниво. Съответно тук често попадат ученици, които не са толкова талантливи, просто имат нужда от малко повече помощ, внимание и индивидуална подкрепа от страна на учителите, каквато може би не биха получили в държавно училище, а родителите им могат да си позволят да платят за това. Такива училища не са лоши, но понеже в тях има повече почва за хлапашки прояви на богати глезльовци те не са ми особено симпатични. Бих казала, че в тях има повече класова сегрегация, отколкото в най-скъпите престижни училища.

Третата категория са училища основани от религиозни организации и църкви, в по-голямата си част католически. Те са парадоксът на частната образователна система, тъй като се смята, че правят чудеса от всякакъв материал, а не само от отбрания постъпващ в "нормалните" частни. Някои от тези католически училища се смятат за престижни, но в повечето се влиза без особена приемна процедура. Таксата е много по-малка от другите (примерно може да бъде $2 000 - $4 000 на година), но стипендии почти не се предлагат. Интересното е, че голяма част от учениците в такива училища не са католици, макар че в програмата има задължително включени някои предмети с религиозна тематика. Защо родителите изпращат децата си в тях тогава? Децата не стават католици само по силата на посещението си на такова училище; дори католиците скоро след това "забравят" да ходят на църква. Системата на тези училища работи, защото те дават дисциплина и възможност за съсредоточаване върху знанието на деца, които иначе биха се разхайтили на други места. Разбира се, боят с пръчки не се прилага, но когато на дисциплината се държи, тя става даденост неподлежима на съмнение, а важното става учението. В тези училища (като изключим "престижните" между тях) учениците са от по-бедни семейства и дори такива, чиито родители са необразовани, но държат децата им да получат добър старт, какъвто не биха имали в едно държавно квартално училище с нулева дисциплина и мотивация. Базата им е общо взето оскъдна, но те умеят да я използват до последната капка. Аз много уважавам католическите училища, особено йезуитските; имат един възрожденски дух и желание за работа с малко средства. Може би това се дължи на религията, която ги крепи и им дава хъс да върват напред макар и лишени от глезотии. Освен това специално към йезуитските имам слабост заради стремежа им към интелектуалност (незавиcимо от задължителните часове по вероучение).

Има една основна разлика �