Театърът се променя. От нещо, за което никой няма парите, енергията и желанието да ходи (по време на социализма), през ингорирането му, за сметка на операта, до завръщането му като символ на ерудираност и интелигенцията, театърът не остава статичен, още по-малко, безличен.

И въпреки всичко, всеки път когато ходя на театър, леко стискам зъби. Защото екстраполирането е толкова явно, особено в този бранш. И често границата се прекрачва и добрият вкус се нарушава.

Избягвам да ходя на премиери. Позирането и себедемнстрацията ме дразнят до голяма степен, особено когато всеки държи да подчертае колко е оригинален, самобитен и уникален. Последвалата мешавица е достойна за перото на Удхаус.

Е, избягвам премиери, но вчера ходих. В младежкия театър се играеше постановката "Черна комедия" на Питър Шафтър. Името е изключително показателно, поне според мен. Актьорският състав много ми допадна, което е изключение, а не правило.

Историята се развива в Лондон. Милър и неговата годеница Карла очакват посещение от баща й - бивш военен, който по думите на на самият Милър, е "противен кошмар". Милър, пък който е склуптор, наричащ себе си художник, чака също така и милионерът Бамбергер, ценител на изкуството и се надява негови произведения да бъдат закупени. Те ще са билетът му към хубав и спкоен живот с неговата (потенциална) съпруга. За да впечатлят очакваните гости, двамата млади са отмъкнали мебелите на съседа си. Ценител на изкуството, който би се отнесъл крайно отрицателно към посегателството над личните му вещи.

За съжаление, нещата рядко се развиват по план. Токът спира и всички остават на тъмно. Съседка, уплашена от тъмното, с баща баптистки свещеник и интересно отношение към бутилката се настанява на дивана им. Зловещият баща пристига, съседът се връща по-рано от пътуването си и Милър на тъмно трябва да върне всички предмети. Иначе лошо...

За капак, от енергото не знаят кога ще пратят човек, за да погледне светлините.

Историята поне мен ме впечатли с това, че хората обожават да вярват в нещата, които ги устройват. Личната представа за света, а не реалността е това, в което твърдо вярват всичките герои. Това не е комедия, поне не в буквалниятсмисъл на думата. Да, има доста ситуационни шеги, но освен това много от нещата се развиват в самото действие, чрез личностите и чрез взаимоотношенията им. Лесно можем да разпознаем свои черти или чужди. И макар леко преувеличени, нашите осбствени лица, грешки, страхове, лъжи и глупост надничат през лицата на актьорите.

Има над какво да се помисли след като се напусне седалката. Препоръчвам постановката горещо. ;)

Актьорският състав, както по-горе казах, ми хареса. Личеше си, че са леко притеснени заради премиерата, но играта беше повече от добра и с няколко леки гафа и преигравания, се наредиха в списъка на най-добрите премиери, които съм виждала до сега.