"Българската граница ни посреща със светещи, но неработещи пропусквателни пунктове, спуснати бариери и над 10 колони чакащи автомобили, без да се брои 4 километровата опашка от ТИР-ове. На видно място е поставен надпис "Добре дошли" и инструкции как и къде се подават "жалби и сигнали" за установени нарушения от страна на служителите на МВР, телефон, е-майл адрес, без обаче да има монтиран телефонен автомат, при наличие на забрана да се правят снимки !? / Не МОЖЕ да се фотодокументира нарушението,поради ЗАБРАНА да се снима, НЯМА директна телефонна връзка с министерството или друга някоя служба, НЯМА безжичен интернет, НЕ Е ВЪЗМОЖНА никаква намеса или помощ за гражданина веднага, на място, а само и единствено ПОСТФАКТУМ да се изпрати сигнал за нарушение, което си е "куче влачи, диря няма". Една формалност, създаваща впечатление за добри намерения, които в последствие ще се размият по стълбицата на бюрокращината, противоречивите закони и вратичките, заложени в тях, позволяващи само и единствено на гражданина да изпие "горчивата чаша" на умората и разочарованието при сблъсъка му с българските държавни институции дръзнал да потърси правото си да бъде обслужен по Европейски. Като се прибави към това и законовият 30-дневен срок за отговор на жалбата, през което време си влязъл и напуснал България /толкова е и отпуската ти/.... жалбата става безпредметна, защото вече си напуснал България и си във втората си Родина, където работиш, живееш по друг начин, друг стандарт и вече не ти се занимава с простоиите български. Без извинение.
Половин час чакане и се появиха първите митнически служители с накривени шапки и чаши кафе в ръце. Явно финалният мач беше започнал и до 15-тата минута не бе отбелязан гол. Митничарите започнаха работа.

Както вече казах по- горе пропускането на автомобилите ставаше почти стихийно, като всяка кола се промъкваше и подреждаше в една от 10-те колони, като само едната колона минавеше пред гишето, където се извършва смехотворният и според мен НЕзаконен ветиринарен контрол, който струва 6 лева и се състои в намокряне на шасито на автомобила. Останалите колони автомобили заобиколиха "мокренето", т.е. т.нар. ветеринарен закон, което за пореден път ми доказа, че съм наивна и тъпа българка, колкото и да ми внушават величието българско. Уж почтена българска гражданка и данъкоплатка, европейска гражданка, а таксувана като ЖИВОТНО. Без да возя животни в колата, без да съм имала в Европа никакви контакти с животни и никъде не преминахме през подобна процедура, дори не и в Сърбия,/ която не е член на ЕС/,освен само и единствено на входа на България.Явно се връщаме в родния ЗООпарк, определен като такъв от Българският парламент, в който само Мечките си имат резерват и медицински сертификат, че не е нужно да им бъдат деpифекцирани лапите, ако им се наложи да пътуват извън България.

Който може да коментира нуждата от този ВЕТИРИНАРЕН контрол срещу 6 лева, с който се блага човек и автомобил, според бг законодателство- моля, нека да ме убеди, че съм ЖИВОТНО. Аз твърдя, без извинение, че депутатите ни са Животни, с твърде съществената разлика, че НЕ са ПРИВЪРЗАНИ към Нас българските граждани и избиратели, както това могат животните. Нито ЗАВИСИМИ от НАС като животните. Тъкмо обратното. Ние ги храним и в разрез на всякаква логика Те ни третират като животни и ни събират законови ветиринарни такси. !?
След последната бариера- първата черна дупка на перфорираният сив асфалт, в която успяхме да влезем в тъмното, неосветено Драгоманско шосе и да изкривим колелото на ремаркето, за което бяхме забравили по Европейските магистрали. На следващата черна дупка спукахме гърнето на Лагуната.Никакво съмнение- вече сме си у дома.Ура!
"Добре дошли" в България! Без извинение."

Пътувайки към Милано, с едничката цел да го подминем и да стигнем до Комо, Швейцария, която също да пресечем в посока Германия  - ей тази нощ, и малко преди да го стигнем - Г.Д.В. изведнъж се плесна по челото и бодро скокна върху спирачките, на магистралата.

- Ей, чакай! – Аз си чаках, тиха и кротка на дясната седалка. -  Ние как ще минем Швейцария с тоя тир алкохол, дето го носим в багажника? – попита объркано.

Не можем да се разхождаме със +/- 100 кила алкохол извън Европейския съюз, точка. Защото питат, пишат, конфискуват и арестуват. В същия ред. Милано приближаваше със 150 км/час и аз панически се обадих на Приятелката си.

-         Този път наистина, - казах притеснено. – Пак тъп въпрос, ама… Имаш ли човек в Милано, на когото можем да оставим няколко кашона вино и грапа до другата седмица … ъъъ, аа??

-         Да, - слънцето изгря с тази вълшебна усмивка, която не виждах, но си представях. – Ей сега ще й звънна да я питам.

След около час и половина бяхме натоварили кашоните в асансьора. След още малко, лесно и безпрепятствено, но пречейки на някакъв супер активен работен процес - до болка познат - си взехме довиждане и се запътихме, леки и безалкохолни като птички към Комо.

На стотина километра след границата има един тунел – Готард. Знам, че много от вас изобщо няма да се трогнат, но това е един от най-дългите тунели в Европа – 17 км. Демек, 17000 метра или ~13 минути, при ограничение 80 км/час. Ще ме прощават тези, дето нямат клаустофобия, но - мамка ви! (С цялата ми любов и/или уважение към близките и познатите от вас.) Минавам оттам за четвърти или пети път, досега все на валидол и, този път, понеже съм старо куче, реших да мина без хапчета, защото принципно ме мъчи идеята за хапчетата като такива. Все пак, за да не оставям цялата работа на случайността, реших да мушна още един Бакарди Брийзър. Първият влезе някъде следобяд, докато се юркахме с тревожната постоянна скорост от 150 км/час към Милано.  

Швейцария на ... (тийт). Не, нямах предвид „... балканите” 

Спряхме на швейцарската граница след, както винаги: „… ако обичате отбийте в ляво. Не излизайте от колата.” Като видя .бг, първият въпрос на митничаря, млад и беззъб, с жълто около устата и съответния ентусиазъм, беше:

-         Алкохол, цигари … за деклариране?

-         Тц, - отговорихме, отегчени от неговото племе и съсредоточени в следващите 6-700 км до Кьолн.

Това видимо го разочарова и – макар, че инстинкта на неговото племе е да ни пусне по живо, по здраво след това изявление – той се навря в колата. Въпросният Бакарди Брийзър #2 стоеше отворен и наченат до скоростния лост.

-         Какво е това? – попита строго митничарчето.

-         Bacardi Breezer (~250 г., 4% алкохол) – осведомих го, като леко повдигнах шишето. Наивно предполагах, че щом на 10 км по-надолу и изобщо в цяла Италия го продават по всички бензиностанции, то и швейцарският митничар ще е наясно.

-         Кой го пие? – попита той, с подозрение, радост и вече комична строгост.

-         Той, - заядох се аз фриволно, убедена, че целия свят знае, че Г.Д.В. - един от най-добрите шофьори, които познавам - никога не кара пил, но като видях физиономията на митничаря се отметнах. – Естествено, че аз го пия!!!

-         Хм ... – Митничарчето удари на камък и отиде да проверява багажника. И той, като своите сръбски колеги, се отказа твърде бързо, но затова пък накара Г.Д.В. да отвори задната дясна врата. Там видя Бакарди Брийзър #1 да се въргаля зад моята седалка, празен.

-         Хм ... – повтори се. - Ши дринкс? – тук Г.Д.В., предателят му с предател, енусиазирано закима.

-  Ту мъч. – обобщи проклетото митничарче и тук аз, за втори път* от дългата си пътешественическа история, преживях т. нар. културен шок. Отворих уста като риба на сухо, но преди да успея да му тегля една, той меко, широко и с разбиране се усмихна. Демек: „Нищо, случва се и в най-добрите семейства”.

Онемях така клиширано, че после ми се дощя да имаше огледало наблизо - да се видя как се цъкля и дишам на глътки. Докато отварях и затварях уста в опит да изплюя нещо унищожително и все пак законно, вече ни бяха пуснали да влезем в CH и Г.Д.В. предотврати неизбежния международен скандал, като просто запали и отпраши с мръсна газ право към Готард тунел. 

След това се хилихме като ученички в колата и аз звъннах на Приятелката си, за да й кажа, че ако не беше нейната миланска Франческа, аз щях да съм хоспитализирана, под полицейска охрана някъде в Швейцария, а Г.Д.В. щеше да седи до някой швейцарски радиатор - на топло и с белезници.

Ciao, до #4.

-------- 

* Виена, 1995 г. Вечеря с приятелка българка и нейния виенски съпруг, кореняк. Изведнъж ни хрумва с Г.Д.В. да отидем на опера, ей така като по филмите, ама не точно, а на ласт минит офър за правостоящи.

-         Знаеш ли какво дават в операта утре? – питам с цялата си наивност австрийския съпруг.

-         Не!!! – почти посдкача той, но като вижда стреснатите ни физиономии, меко и нравоучително, и с голяма гордост, добавя: - Аз съм инженер. Аз не ходя на опера!