„Рамо до рамо с човешкия род тича една друга порода същества, безчовечните същества, расата на творците, които, подтиквани от неизвестни импулси, вземат безжизнената човешка маса и напоявайки я с кипеж и оживление, превръщат това влажно тесто в хляб, хлябът във вино, виното в песен. От неодушевената смес и инертната шлака те създават една заразителна песен. Виждам как тази раса от по-други личности претършува вселената и обръща всичко наопаки, как краката им винаги газят в кръв и сълзи, а ръцете им винаги са празни, как непрекъснато посягат да хванат отвъдното, недостижимия Бог и как убиват всичко наоколо, за да усмирят чудовището, което гризе жизнено важните им органи. Виждам това, когато те скубят коси, напрягайки се да разберат, да схванат вечно недостижимото. Виждам това, когато те реват като побеснели зверове и мушкат и разкъсват, виждам, че това е правилно, че друг път няма. Принадлежащият към тази раса трябва да застане нависоко, да крещи безсмислици и да разкъсва вътрешностите си. Така е правилно и справедливо, той трябва да го направи! Всяко нещо, което не е на висотата на този ужасяващ спектакъл, всичко друго, което е недостатъчно страховито, недостатъчно чудовищно, недостатъчно безумно, недостатъчно опияняващо и недостатъчно оскверняващо, не е изкуство. Останалото е имитация. Останалото е човешко. Останалото принадлежи на живота и безжизнеността."

Хенри Милър, Тропикът на Рака, стр. 237, долу

"Любов по време на холера" е един от малкото филми с не до там типична история за любовта, несладникава, реална, но и романтична, красива... Екранизация по едноименния роман на Габриел Гарсия Маркес, история описваща любовта между бабата и дядото на автора.

Любов, топлила едно мъжко сърце цели 51 години, докато дойде моментът, в който 'сърцето ми най-после намери покой' с отвърнатата любов от тази, на която е принадлежало.

Не подценяваме ли силата на първата ни истинска любов, тази с която откриваме себе си, не я ли слагаме в грешната категория - на 'илюзиите', на наивността... Не сме ли най-много себе си именно в тази първа любов, отдадени на нея чисти, неопитни, ненаучени как да лавираме и хиртурваме...

"Любов по време на холера" постави пред мен много въпроси, които смятах, че вече съм си изяснила... и е глътка кристално чист и свеж въздух, прогнващ актуалния циничен, грозен, зацапн и свръхсексуално пренаситен образ на любовта на 21 век.

днес се върнах на мястото, снимах и определено думите напираха и нямах търпение да се прибера и споделя.

НО, след като свалих снимките на компа и ги разгледах... отново останах без думи. може би някой друг път ще пиша повече по темата.

изолация, а?! не на мене тия!

чух по новините и се стреснах. после се натъжих, просълзих се.

Поклон пред паметта му.

България се сбогува с маестро Вили Казасян

Аз поне във Варна не знам да има такива, или тези, които съществуват са в доста окаяно състояние. За сметка на това в много заведения можете да ползвате добре изчистена и заредена тоалетна, често дори и с музикален фон. Идилия...а след като прекарах 10-на мин облекчавайки се, изразът "ходене на кафе" придоби нов смисъл за мен. Да не говорим и за множеството допълнителни екстри, с които заведение подпомага вашето облекчаване - например кафето се отразява благоприятно на храносмилането и отделителната система,а и има къде да седнеш и да изчакаш. Човек би предположил че кафенетата всъщност са възникнали около градските тоалетни и едва после са се отделили в независими структури. Е когато нуждата ви е напънала насред градския пейзаж, огледайте се за близкото кафе...

Една позната си е купила сандали за доста пари и не беше казала на мъжа си. Притесняваше се, че ще има скандал, но каза:

Е, скандалът ще мине и замине, а сандалите ще ми останат.

Чудно кога точно женените хора започват да мислят така и всички ли се обръщат към тази желязна, но малко странна логика.

Колко е лесно да пишеш много лични неща, когато знаеш че никой не ги чете.

И как някак си е тъжно, че на статистиките нямаш нито едно посещение, и мислите ти са една малка частичка от киберпространството (Интернет)

Е, веднъж съм имала посетители ... на стария блог, и тогава като знаех че си имам "публика" си мерих приказките.

Май си е по-добре че този блог си го знам само аз.

Та, изтрих половината дразнещи и безсмислени мои публикации, за да почна някак си наново.

Често запитвам самата себе си "Коя съм?" . Струва ми се, че се изгубих безвъзвратно. Изгубих пътя и изгубих себе си (или може би се изгубих в себе си?) Питам се каква искам да бъда като порасна, каква искам да стана, какъв искам да е живота ми. Излиза, че не знам. Отговарям си наум "Искам просто да бъда щастлива"

В музиката не ми върви, защото съм бездарница. Поругах двата мои таланта, в които бях уникална. Отвратително. Ще се радвам, ако бъда призната, ако някой ден си имам банда и джангъря, но това няма да е нещото, което ще осмисля живота ми. Искам да се занимавам с нещо... което ми харесва.. А даже не знам дали има такова нещо, дали ще го открия, дали ЩЕ МОГА?

Не ми пука дали един ден ще ме признаят че разбирам от музика и че съм точна (аз знам че съм:)), дали ще ме уважават по улиците, дали ще имам публика на анти-музикалната ми група и т.н.

Сякаш това не е от значение, а сякаш това не съм аз. Не съм музикална маниачка, добре че и не се правя де. Все пак малко хора се замислят "Осъзнвам ли какво говоря?", "Това наистина ли съм аз?"... Правежи и боклуци.  Толкова е пошло и смешно.

Усещам че щастието е много далеко, и не е по пътя, по който вървя. А иначе сме свикнали със злобата и я приемаме за нещо много нормално, не му обръщаме внимание. Вчера питах татко "Толкова ли е лош живота", и той ми каза "Толкова ли е лош?!" .. Разказа ми за две негови колежки, пълни женици, едната с пола, другата с панталон. Тази с панталона се подхилила в компанията на татко и разни други негови колеги "Аз ако имам такива крака в пола никога няма да се облека!".. После друг човечец, явно тъпичък, се обадил "Истински наденици" ... и само баща ми бил човекът,  който не отвърнал на злобните забележки, не станал част от това.

Еми ето това е живота. А уж животът ти е изписан, не можеш да избягаш от съдбата си. Може би както и да вървя, по този особено трънлив и НЕ МОЙ път, ще се върна все някога където трябва и ще си получа, това което ми е писано. Ама не е ли жалко да разчитам на съдбата?

Може и да не открия това, което търся, но държа да съм щастлива по пътя.

Имам чувството обаче, че от година някъде.. всъщност две, а може би и повече, живота ми е една грешка.

Уча италиански, занимавам се с музичка, улици, хехе. Добре е, интересно е. С достатъчно ум и интелект ги разбирам тези неща, веща съм, но май не ми е в сърцето. Уча италиански...

Днес си мислих дали ще замина в чужбина, дали ще си отворя бутик за дрехи или кво? Или ще имам участия в някакви забутани клубове, и това въпреки всичко няма да е нещо, което да ме радва напълно.

Та.. Всеки млад човек се пита дали ще замине. Има някои възможности, които са тривиални и просто се сещаш за тях. Може би защото е 21век. И мислейки си за моите възможности, а те са много (като оглед на неща които мога да върша като порасна) ... Май не са много удачни.

Как да се върнеш към нещо, което си оставил? И да почна пак да чета много книги, едва ли ще е същото. Иначе писах невероятни стихове, даже бях спечелила един конкурс с тях. И бях най-добрата от класа. И наистина всички ми се радваха. МОЖЕХ. Но така се стичат нещата, че човек понякога САМ се принизява и сам се разваля. Жалка и низка съм, а си имам достойнство, имам принципи и ум. Някои ме уважават, но искам аз да се харесвам.

А рисуването? От детската, от класовете, рисувах си добре! И беше нещо, което ме изпълва. И него поругах. Можех да съм художничка писателка. Вярвах и сега вярвам, че можех да бъда. Пак ли да се върна?

Все пак не съм мечтала да имам галерия с картини, или да издавам книги. Просто бяха неща, които си ме правеха щастлива.

А изгубих и вяра, и всичко. Може би до сега животът ми е бил абсолютно лайно, след като са ми се случвали пълни гадости.

Имаше една притча за талантите, г-жата ми от 4ти клас много хубаво я  беше интерпретирала. Тази жена беше много голяма.

Но всъщност за какво говоря? Голям хаос са тези мисли.

Мисля да замълча, защото не знам какво да кажа...

Трябваше да я изхвърля... Или още по- добре – да я изгоря.

Да не бях си я вземала обратно. Огън ми гори душата като я погледна.

Все ме тегли да я облека и да сe запилея в горите.

Да не се връщам.

Отказа се от нея, нали се отказа, не я гледай сега...

Не съм се отказала, щом още я пазя, значи не съм.

На него показа ли я? Той нали знае...

Знае. И пак ме иска, нищо, че съм такава.

Чудна работа, знае и пак иска да те види в нея. Не знае ли, че повече няма да те види...

Знае, ама такива са мъжете – все искат непостижимото. Искат да задържат в ръце пясъка от пустинята, водата от морето, птиците от небето...

Не я гледай! Да не я беше оставяла, като толкова искаш.

Като знам, че я имам още и че мога пак да я сложа... като последен изход...

Това си е самоубийство.

Не, това е свобода!

Нали не си го избирала това, нали искаше да имаш избор...Нали затова я остави там.

Да...но нали мога сега да избера...

Но... така може да го загубиш...

Може би,...а може и да спечеля...Все пак е самодивска роба...

мисли и пак мисли ...

Винаги когато гледам тази картинка се питам все едно и също : КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ СИ МИСЛИ ТЯ В МОМЕНТА ?

• ПО-ДОБРЕ ДА УПРАВЛЯВАШ В АДА , ОТКОЛКОТО ДА СЛУЖИШ В РАЯ .
• Не бъди обезсърчен на прощаване. Сбогуването е необходимо, за да можем да се срещнем отново. А приятелите винаги се срещат след даден период от време.
• Щастието е единственото нещо, което човек може да раздава без да притежава

• Когато сърцата се разделят, няма смисъл ръцете да остават една в друга.
• Който иска да потуши страстите, като ги задоволява, той гаси огън със слама.
• Дори да си на верен път, ако просто седнеш на пътя ще те прегазят!
• Когато тръгнеш да се изкачваш по стълбата на успеха, не бъди жесток с останалите, защото можеш да ги срещнеш на връщане.

Малко съм позакъсняла, парчето е от 2004, но тук е именно мястото за: По-добре късно, отколкото по-късно!

Много ми се връзва с гореописаната картинка, ще го пробвам възможно най-скоро...

Как се случи това и аз не знам, но въпреки подтика в заглавието не можа да ме накара нито да му намеря заместител, нито нещо, което достатъчно основателно да ме побутне към бутона "Add" и да запратя Lettuce feat. Dwele на заточение в списъка "User's music profile history" (има го под всеки myspace player)...

Освен всичко останало, това има всички шансове ще се превърне и в първата ми vinyl покупка под формата на 7" EP, издание на Unique Records.

Оригиналът на парчето е на един от най-добрите soul funk изпълнители на 20-и век - Curtis Mayfield - и вземайки му „Move On Up“ Lettuce показват, че Curtis определено е наложил влияние в музиката им.

За вокалната част са успели да се сдобият с идващия от Detroit певец Dwele, който вече има зад гърба си съместни проекти с Kanye West. Музикалната му история, както и идеално пасващият soul глас явно не са единствения фактор за този избор. Той притежава силно изявена любов и искрено разбиране към изпълнители като Stevie Wonder, Marvin Gaye и Donny Hathawa, което му осигурява един стабилен музикален гръб.

Остана ми и аз да им ударя един гръб и направих, каквото можах...

-Но, господин Буше, къде сте видял такива багри?

Той ще ви отговори:

-В главата си.

-Но те не са истински.

-Възможно е, не съм се старал да бъдат истински. Аз рисувам приказно събитие с романтична четка. Какво знаете вие? Светлините на Тавор и на рая са може би такива. Спохождат ли ви нощем ангели?

-Не.

-Мен също не. Ето защо си опитвам възможностите, както ми харесва, в нещо, което няма първообраз в природата.

-Господин Буше, не сте добър философ, щом не знаете, че където и да отидете, заговорят ли ви за Бог, той е нещо различно от човека.