В кратките часове на ограниченото ми съществуване, как бих подредил приоритети си? Със сигурност бих отделил време за семейството си. Те ме познават най-добре и ме обичат такъв какъвто съм. В последния си ден, бих направил добро на непознат / а. Да зарадвам човешко същество, ей така, като изненада; без да очаквам услуга в замяна. В последния си ден, бих прекарал време в планината, сред природата. Да се полюбувам на Божието творение… това винаги ми вдъхва спокойствие и мир.

Е, надявам се да живея още дълго на тази земя. Надявам се хората да ме запомнят с добро… Тези мисли ми се завъртяха в главата след като гледах филма “Не може да бъде”       (Stranger than fiction- 2006 г.)

Много приятно ме изненада филма, макар че бях с предубеждение към Уил Фарел. Той участва предимно в “плоски комедии”, но тук случая е различен. Главният герой, който години наред живее монотонен, еднообразен и премерен живот един ден е разтърсен. Чува гласа на жена писател-разказвач, която описва всяко негово движение, паралелно с действията му. Неочаквано е предречена и смъртта на героя. Изненадващо оригинален и непредсказуем сценарии, прекрасни актьори в необичайно амплоа. Препоръчвам филма и естествено след това да има размисъл…

Пилея ли си времето с временни и непостоянни дейности? Живея ли пълноценно битието си? Ако се замислям по – често над тези въпроси, вероятността за стойностен живот е по-голяма?

Как  си представяш последния  ден от живота ти?

Нещо, което мечтаеш да направиш? 

Връзки:

http://www.sonypictures.com/homevideo/strangerthanfiction/

- да изям едно кило прекрасни соленки, по рецепта от преди 10 години. Не ми харесва как ги произвеждат сега.
- някой да се сети да направи шоколад, който се топи като милките, но да не е толкова сладък, защото чак ми става лошо. Идеалният вкус на шоколад е този на Млечен - онзи евтин шоколад със светлосинята опаковка. Той ми е любимият, макар и понякога да му изневерявам (ама наистина е инцидентно)

Прочетохме „Пухкава приказка" на LeeAnn, и както бях обещала, ще споделя впечатленията си от нея.

В продължение на няколко следобеди и вечери, Анди я изслуша с интерес, умили се на картинките и даже направи няколко коментара - там, където най-силно го впечатляваше. Той е само на четири години, но по отношение на книжките слуша и следи действието така, както малко деца на тази възраст успяват да го правят.

Изслуша я с удоволствие, защото е мелодична, много мелодична. Изчела съм безброй страници на глас - на моите деца - и мога да сравня. Освен това, се разказва за облаци, ветрове, бури и гръмотевици - все неща, които иначе го плашат, защото са далечни и непознати, големи и шумни, такива, които не можеш да контролираш или да се скриеш от тях, да си запушиш ушите и да не ги чуваш, когато се появят. Обаче в книжката на LeeAnn те не са такива. Там са весели, смешни, играят си, чувстват, и като ги видиш по този начин, като че ли наистина стават по-малко страшни.

Докато той слушаше за „уобуаците", както звучи от него думата облаци, аз пък откривах във всеки ред човекът, който стои зад написаното - LeeAnn детето и LeeAnn майката. Това обаче беше до към средата на книжката. После реших, че по-правилно ще е да не търся зад текста автора, а да постъпя като Анди и просто да се потопя в мелодията.

А мелодията не прекъсва. Продължава да се лее и дори след края на приказката остава да звучи в главата ти. Без нито една нотка фалш (в смисъл - няма нещо казано не така, както е дошло отвътре само за да се хареса на някого). Та, според мен, книжката е ценна именно с това - излязла е от сърцето и уцелва право в сърцата. Всеки, който носи истинско, голямо сърце.

Мъгла, от която изплуват дилеми

И дъжд по козирката плющи

Седя и мечтая да раждам поеми

А по листа се сипят само сиви следи

Ах, бъдещето... Представях си се на средна възраст, с жена и две деца и
доходен частен бизнес. Какви картини рисуваше въображението ми! Щях да бъда достатъчно богат, за да мога да купя на децата породисто куче и всяка година да ги водя на море в чужбина; на жена си щях да подарявам прекрасни бижута, да я водя на романтични вечери в скъпи ресторанти, да си устройваме незабравими екскурзии на всяка годишнина от сватбата ни... О, да, щях да се наслаждавам на
израстването на децата ми, да ги приуча да мислят; щях да се оттегля с авторитет от бизнес средите и да прекарам спокойни старини...
Какво се обърка? Аз ли омотах конците на живота си или съдбата ми подложи крак? Не, не се провалиха плановете ми. Просто... не се развиха, както очаквах.

Вместо на 35 да имах семейство, аз не можех да си позволя да създам дом с жената на сърцето ми, защото развивах фирмата си и пестях всяка стотинка. Ожених се на 40, на 41 се роди синът ми. Вече бях улегнал, но не можех да отделям достатъчно внимание вкъщи, защото бизнесът не се управлява сам... И така трупах сътояние и обезпечавах хорaта, които обичах, а те се променяха с времето... Синът ми така и не позна що е пълното бащинско внимание, а съпругата ми забрави каква е топлотата на пълното отдаване.

Намерих си приятели, но и с тях не можех да прекарвам много време. Поне аз да бях доволен! Поне аз да изпитвах удолволствие от всички онези делови срещи и напрежение, с които бе изпълнен животът ми! Радвах се на парите и на успехите... но всъщност бях празен. И никъде в издигането си не намерих лек за тази празнота.

За това ли пропилях живота си? За тези лъскави залъгалки ли убих
детето в мен и преждевременно дадох път на възрастния??! Нима в това се превърнаха бляновете ми, нима в това се случи да бъде „успеха” ми?! И сега аз стоя пред студеното лъскаво огледало, вече оттеглил се от бизнеса. Поглеждам тези очи, видели много безсънни нощи и предизвикателства. Те ме гледат разочаровано. „Защо?”, питат ме те. „Защо”, питам и аз Бог. Защо не мога да изживея живота си отново? Нямаше да допускам грешките, породени от наивните
мечти, нямаше бавно да се самоубивам. Нямаше да се докарам до състояние, в което бих проклинал амбицията и бих дал път на инфантилността.

Право е казал поетът:„Всички искат да стигнат върха, без да си дават сметка, че истинското щастие се състои в начина, по който изкачваш стръмния склон”. Уви, аз не го послушах! Дано обаче поне някой амбициозен младеж го чуе и се спре, преди окончателно да изкове оковите, които безмислостно ще го завлекат в мъртвите дълбини на „щастието”. Моето щастие…

---------------

Мое есе по литература от миналата пролет... Както винаги за оценка и без зададена тема. Дали няма да свърша като героя от есето?? :S

Ех... 

Не знам само как ще откажа интернета

-         Не съм добре, -  изплюх аз, изненадващо за себе си, но и не съвсем, защото бях донякъде подкована да споделям, след разговора с Ray. – Случвало ли ти се е да искаш нещо, да го получиш и да ... не успяваш да бъдеш щастлив с това, което си искал.

-         Аа...

-        Просто не успявам да бъда щастлива с това, което ме прави щастлива! – добавих припряно.

-         Наричат се мечти. – отговори той категорично.

-         Не са мечти, аз го имам, получила съм го, но....

-         Е да, де. Представи си, че си мечтала да отидеш в Калкута. Отиваш там, но не ти харесва, ама хич. Помисли си. Не можеш да промениш Калкута, това е голям град...

Само ако... Но не ни е отредено да постигаме всичко, което желаем, нали? В противен случай всеки две противоположни мечти щяха да се неутрализират и светът щеше да отиде към самоунищожение, нали?