е най-хубавата книга, която съм чела тази година.

Смях се толкова, колкото съм се смяла и на романите на Джералд Даръл, но Даръл и Саполски се различават. Може би защото Даръл е британец, роден в колониите и би могъл да бъде баща на Саполски, който е американец, потомък на комунистически настроени евреи с корени в полското гето. Обожавам изтънчеността и чувството за хумор на британските джентълмени, в сравнение с които американците ми изглеждат леко инфантилни и малко в повече ентусиазирани. Мисля, че старите британци са доста по-корави от младите американци.

Подобно на стереотипните жени, на пръв поглед може да харесвам мъжествени темерути, но истината е, че предпочитам да прекарвам времето си с емоционално интелигентни мъже, с които мога да разговарям за всичко. Усещам как някои от вас веднага ще кажат “Аха! Ето защо харесва гей мъже!”, а аз ще отговоря, че сред гей мъжете се срещат коравосърдечни егоистични темерути, които не са особено симпатични, точно както се срещат чувствителни, самокритични и грижовни представители на хетеросексуалното братство. Дали си пич няма нищо общо с пола и сексуалната ориентация. Първото условие е да си честен със себе си. Ако бабуинките можеха да говорят, щяха да ви кажат същото.

От разказите за бабуини научих за хората важни неща, които тези дни ми бяха по-полезни от всичко, което съм научила от книгите за човешка психология. Забелязах, че всъщност повечето хора никога не се издигат много по-високо от бабуините и затвърдих няои теории за поведението на екземпляри от учителското съсловие, които ми причиняват главоболие напоследък. Бих могла да помисля за наръчник за оцеляване на тийнейджъри под заглавие “Ако бабуинът беше гимназист”.

И все пак, макар че отразява 20 годишните изследвания на бабуинско стадо с цел изясняване връзката между социалния статус и характера на общността с болестите, причинени от стреса, това е в известна степен автобиографична книга за порастването на един мъж. Обмислящите научна кариера, особено свързана с теренни изследвания, могат да преценят доколко им се захваща с това, особено като вземат предвид и историята на Даян Фоси, до която Саполски ни приближава.

Книгата би могла да е полезна и за интересуващите се от Африка. Може да съм гледала “Хотел Руанда” и “Кървав Диамант”, да съм слушала разказите на родителите си за Либия, но не знаех нищо за източна Африка и нейната смесица от култури, а Мемоарите хвърлят върху тази земя и историята й човечна светлина и перспективата е приближена в продължение на 20 години.

Може би всичко това изглежда доста тежичко, но не е. Книгата се чете леко, разплаква, разсмива и някак успокоява – да животът е болезнен, но и щастлив, стига да си позволиш да си щастлив. Не знам как се получи, но тази книга свали някакъв товар от мен.

* Ето как се влюбих в Саполски

някой дали може да ми намери цялата поредица от тези лекции?

Ако те кефя, гласувай за мен :)

]]>