Нямаше как да откажа на Г.Д.В. празнуването на Нова Година в новия му любим кемпър. Нарича го Хилтън и дори му беше сложил подарък под коледната елха. Фенер, който - както ще имате възможност да се убедите по-долу – се оказа свръх полезен. Стигна дотам, че да подкукуросва дори сина ни да ме навива… така, че просто не ми остави избор. Все едно да вземеш на дете близалката.

Затова се въоръжих с леко пресилен ентусиазъм и се запътихме към село Заселе, където семейството на Нашия Най-добър Приятел ни чакаше в новопридобитата си селска къща. Г.Д.В., сина ни, силно притесненият Бъстър и аз, споделяща емоциите му.

Бяхме обявили, че ще решим къде ще празнуваме на 31-ви, когато се събудим, затова така и направихме. Станахме късно и решихме. После стана по-късно и когато приближавахме Своге Нашите Приятели вече ни звъняха да ни питат за коя Нова Година сме се уговорили – тази или китайската.

След около час трябваше да им звъним ние.

Когато подминеш и последната махала на Заселе има полускрит селски път към най-последната махала. Към малкото плато където е тяхната къща и откъдето в добро време се вижда целия свят. Или поне Рила. Когато е леко заледен, а ти се движиш по него с кемпър – закъсваш на първото баирче. Когато опиташ „обади се на приятел”, пише „sos calls only”, сякаш затъването в снега насред планината нощем не е повод да търсиш спасение.

Г.Д.В. ни остави в работещия кемпър и тръгна с фенера (от 1-во действие) да търси сигнал. Седях си на предната седалка, пълна с мрачни предчувствия, първобитен страх и ядни мисли по отношение на момчетата и техните глупави, тъпи, скапани играчки, когато Хилтън тръгна назад. Изпищях и се метнах към шофьорското място.

- Залягай и крий главата! – изкрещях към детето.

Опитах се да седна зад волана, но си заклещих крака в скоростния лост, докато Хилтън набираше скорост, а ръчната се оказа вече вдигната. Когато накрая успях да скоча върху спирачките и спряхме, ревнах. С глас. Краката ми трепереха така, че не можех да се изправя, за да се преместя на мястото си, когато Г.Д.В. се върна. Поражения нямаше, Хилтън се беше придвижил 15-тина метра назад в собствените си следи.

После Нашият Най-добър Приятел пристигна с Приятеля, който Понякога ни Липсва и с една кофа спасителна сгурия и един час се бориха, за да придвижват Хилтън напред. Слагаха специални пластмасови подложки под гумите и ръсеха сгурия и така до следващото баирче. Аз седях в пилотната кола и ту треперех, ту се опитвах да продъня ламарината, щом се засилехме с шеметните 15 км в час*. Установих също, че джиокс не само дишат, но и гълтат вода. Бяха им стигнали точно 3 секунди и половина, за да се напълнят, а краката ми не чакаха втора подкана, за да измръзнат до побеляване. Синът ми скучаеше на задната седалка леко сърдит, че не му дават и на него да бута кемпъра.

Накрая Хилтън беше паркиран в двора, огънят бумтеше в печката, а Бъстър тичаше в снега щастлив, плътно до лабрадора Леми и по-далеч от котарака Били Джоу. Леми демонстрираше на Бъстър как може да носи 5-метров клон, а Бъстър сядаше и озадачено накланяше глава. Идилията продължи кратко, защото на съседния хълм има хотелче, пълно със светлини, цивилизация и приятелска компания, която ни чакаше, за да посрещаме заедно. 

31/01. Хотел на края на вселената

Натоварихме нашата 11-членна банда на 2 коли и потеглихме натам, зарязвайки кучетата**. Успяхме да приближим колите на не повече от 500 м разстояние, като и денивелацията се оказа подобна. Така, че в 10 и нещо всичките задъхани и пързалящи се катерехме един баир към хотела, водени от светлата, топла надежда, която струеше от прозорците. Пристигнахме като в реклама на тъмна бира. Снежни, измръзнали и запъхтени, а вътре ни посрещнаха с радостни възгласи и прегръдки, музика, светлина и смях.

Някои празници се получават, други – не. Този си го биваше.

После дойде Новата година, сред шампанско***, целувки и пожелания. Фойервеките бяха много добри, а синът ми научи един важен урок, за щастие по лесния начин. Една от касетите, и без друго сложена твърде близо до безгрижната групичка жени и деца, падна и започна да стреля към тях. Г.Д.В. се опитал да предпази с тяло Малката щерка и Другото Момиченце, надявайки се, че нашият 11 годишен син, насърчаван от виковете „бягай!” ще се дръпне от линията на обстрела. Той обаче бил по-скоро любопитен и не реагирал. Радвам се, че не видях този момент. Когато усетих, че нещо става, касетата се беше изстреляла, а Г.Д.В. беше прегърнал детето.

-         Не е в окото, под него е! Всичко е ок! – извика срещу ужасената ми физиономия.

После танцувахме и ядохме баници с късмети. Пихме още, смяхме се още и се прибрахме в нашата селска идилия, возени от двамата безалкохолни в компанията. 

01. Вчера "иху", днеска ... знам ли

На първи се събудих в Хилтън, прегърнала Г.Д.В., малко накриво, защото собственият ми син ми направи мамба, малко по-рано сутринта. Децата се бяха натръшкали в алтковена, смееха се и ядяха линдчета, а през прозореца влизаше въздух, какъвто има само в зимната планина. Денят на първи е винаги такъв спокоен, лежерен, обещаващ.

Следобяд ходихме да караме шейни с децата и кучетата до близкото хълмче. Вилняха там доста време, докато аз се опитвах да не измръзна и се борех със странните последствия за организма си от предишната нощ. Кучетата пречеха ужасно и много развеселяваха обстановката – всеки по различен начин. Леми се втурваше и захапваше първото стърчащо нещо от пързалящия се човек - обикновено крак - и дърпаше наобратно в успешен опит да го спаси от пързаляне с шейна. А Бъстър тичаше като заек и се пречкаше пред шейните, принуждавайки децата да спират чрез падане, само за да не го прегазят. Планината ехтеше от смях и викове.

-         Леми! Пусни! Келеш, с келеш! Ела тука веднага!

-         Ихаааа! Това беше яко!

-         Бъстър! Не! Пази се! Ей, пази Бъстър! Падай, падай!

После се стъмни изведнъж, другите гости потеглиха след известно бутане, а ние останахме до топлата печка да си бърборим и да гледаме това, което бтв и канал едно наричат празнични телевизионни програми. Разсмяха ни до сълзи като казаха, че в годината на плъха трябвало да носим жълти и червени камъни и тъмни и сиви дрехи.

-   Че то какви дрехи да носиш, докато мъкнеш камъни? Били те жълти или червени. То си има униформа. - и така нататък.

Семейството на Най-добрия ни Приятел са измислили нонсенс чата, но колкото и да ги бива в това, моят личен фаворит е Малката щерка – Кралицата на нонсенса. Така, че се кискахме и забавлявахме страхотно, докато не се хванах да играя с нея шах. Това няма връзка с горното, още повече, че в първата игра успях да я матирам по чиста случайност, но втората ме би, както се казва с една ръка – гледайки телевизия. Уговорихме се с всички да не казват на Татко ми, защото той знае, че тя няма и шест години. Снегът не спираше да вали.

02. "Бях единайстия извън вратата..."

Към обяд на 2-ри, обстановката беше напрегната. Мъжете станаха късно, след щафетни молби, укори и заплахи, а снегът беше вече половин метър и се покачваше.

Риха и копаха цял следобед, пробваха някакви неставащи вериги върху Хилтън и накрая решихме да се приберем всички с единствената кола. Бяхме 7 души, 2 кучета и 1 котарак. Разрешиха ни да си вземем само лаптопите. 

До асфалтовия път има 2 км. Нашият Най-добър Приятел изкопа цялата пъртина от къщата до него съвсем сам. Г.Д.В. караше, Най-добрата ни Приятелка и синът ни бутаха, а ние с Малката Щерка и Голямата Щерка „тежахме” в колата. Малката поради невръстна възраст, а ние с Голямата поради лошо оборудване и (само в моя случай) други проблеми, изискващи валидол. Движехме се така – копачът копае, копае 10-20 метра, после бутачите и понякога копачът бутат, шофьорът кара, докъдето може, а ние тежачите си тежим. И пак. По едно време Г.Д.В. се върна пеша до къщата, за да вземе 2-рия комплект вериги, фенера от 1-во действие и забравените телефони. И пак така. 

Преди асфалтовия път има хълм – последното препятствие.

-         Идва човек с лопата! – изведнъж изтърси Г.Д.В.

-         Къде е, не го виждам?

-         Задава се иззад хълма.

-         Миличък, - казах меко, след като позяпах в посоката достатъчно дълго. – да не е някакъв мираж? – Отвсякъде ни обгръщаше пустинна белота, вече сивкава в падащия здрач и само червената дреха на Най-добрия ни Приятел се мержелееше отпред.

-         Да, - разсмя се Г.Д.В. – възможно е. - И добави замечтано. - Рота войници с лопати и патриотични песни на уста.

Оказа се съседката от някаква близка, невидима къща, възрастна жена. Забелязала, че копаем и излязла, за да ни помогне както може. Лопата й представляваше временно ненужна табела „Пазете гората от пожар”. Беше невероятно. После стъпихме на асфалт. Така, де.

Когато най-накрая успяхме да изминем и 8-те километра по снежния завойчест планински път до този за Своге, спряхме, за да махнем веригите, защото едната се скъса. И отново невероятно! Една софийска кола също спря, симпатично момиче отвори вратата и ни попита дали имаме нужда от помощ. Пръв се окопити Г.Д.В.

-         Само сменяме веригите, благодаря много!

На Нова Година стават чудеса.

До София стигнахме в шеги и закачки. Най-големият дзен беше един гараж в някакво село след Своге. Има надпис, който гласи „(Еди кой си), върни ми тенджерата. От Цецка”, ор съмтинг. Написано с блажна боя, с големи многозначителни букви, така че да се чете и от ниско прелитащи трактори. Синът ми пък имаше силна нонсенс серия, а другите само това и чакахме. Разкаваше ни за някакво светещо бебе, възможностите да си имплантираш рога****, както и високоговорител под езика. Докато се надпреварвахме да измисляме глупости по тези теми, се оказа, че бил говорел сериозно и дори малко се обиди. После взе да му капе вода на главата отнякъде, но Голямата Щерка го отряза.

-         Радвай се, че не си светещо бебе.

Само Били Джоу продължаваше да има проблеми с пътуването. Мисля, че получаваше пристъпи на паника - отваряше уста, изцъкляше невъзможно жълтите си очи и изплезваше език и като цяло заприличваше на базилиск. В тези моменти трябваше да го държим здраво, защото искаше да се самоубие чрез влизане в комбито – при кучетата. После го галехме и гушкахме и му минаваше.

Така пропътувахме целия път до Руски паметник.

На едно оемви касиерката като ни видя строени до касата попита:

-         Кой е с колата с газта?

-         Всички! – отговорихме.

---------

*Впрочем, Най-добрият ни Приятел е един от съвсем малкото хора, които карат нарочно бавно, когато ме возят, само след едно „моля” казано някога. Без да забравя какъв ми е случая и без „ама защо”, „то нищо не може да стане” и „споко, бе”. 

**В хотелчето има 8 или 10-месечен каракачанец, с когото ни посъветваха да не ги срещаме. Животното вече е с размер на пораснало теле, изобщо не се шегувам. Не съм виждала такова чудовищно огромно куче от тази порода досега. Нито толкова мило, както се оказа. 

***Наложи се да открадна чашите за шампанско. Не че ги взех за себе си – просто ги извадих от кашоните им тайно от дамата, която стопанисва хотела от името на децата си. Тя има съвсем нормални проблеми с празничните оргии на младото поколение. 

**** По избор от каквото искаш животно, но мисля, че се спряхме на крава. А днес Г.Д.В. заяви, че „светещото бебе” всъщност било котка, а не човек, както всички мислехме. Няма да проверявам.

Е, за много години! Здраве и късмет, и любов и щастие, много весели моменти.

Пътувайки след една работна среща към друга, изведнъж ни се прищя да поспрем някъде, където ще се чувстваме наистина добре. Обадих се на Приятелката си:

- Може ли тъп въпрос? - попитах с обичайната си учтивост.

- Хахаха, казвай, – зарадва се тя.

- Има ли някакъв вълшебен начин да се сетиш за някое малко прекрасно селце или градче по пътя за Асизи, плюс име и/или локация на хотел там?

- Аааа-ъ.

- Или ако не се сещаш, да звъннеш на твоите италиански приятелки, ако те знаят и да ми кажеш. А, а?

- Амиии, чакай сещам се едно място. Губио се казва.

Спелна ми го три пъти, но всуе, защото картата показа, че се отклоняваме от начертания път с 50-тина километра и Г.Д.В се запъна.

-  Тц, трябва ни нещо по пътя, - отсече.

Продължихме си и в един момент се оказа, че пътуваме право към Фиренцето. Така е като се оставиш на GPS-a. В един момент забравяш на кой свят си, така да се каже. Като се замисля, голяма част от местата, в личния ми топ 10 се намират в Италия. Топ 3 от тях включва вълшебната Флоренция, известна сред италианците като Фиренце, а сред мен като Фиренце-то. Милото, прекрасно.

Взе да наближава 9 вечерта и идеята, че можем да спрем там само колкото да хапнем и преспим никак не ми се връзваше. Толкова съм влюбена в този град, че по-скоро бих се натъжила от такава кратка среща. Затова звъннах пак.

- А около Фиренцето?

- О, там е пълно с такива. Областта е много красива, - отговори ми тя, но имаше още нещо в тона й. Пренебрегнах го и достигнахме след няколко повторения до наименование на едно село. Поприказвахме си, а аз й помрънках срещу несгодите на пътуващия куфар. Тя ме изслуша внимателно и преди да приключим разговора подхвърли:

- Абе… Ти знаеш ли, че днес имам рожден ден?

- …!!! ???? !!!! А! О! А! Баси, каква съм овца! Днес ли е!?! Явно… А-ъ!

И така нататък, тотална излагация. Самата аз, не знам защо, много държа на рождения си ден. Когато някой, който не трябва го забрави страдам искрено, макар, че не стигам до сръдня. Щеше да е нагло, при положение, че аз забравям рожденните дни на абсолютно всички, без тези, които познавам цял живот, а и тях… Нейсе, разбрахме се да го празнуваме заедно, духом. Мислех си колко обичам Приятелката си и за кой ли път разказвах на Г.Д.В. колко е щедра и великодушна нейната любов към мен и въобще. И как забавно изговаря италианските лични съществителни имена. Говори, говори на български и като стигне до съответната дума спира за предихание и я изговаря на чист италински - благозвучно и разтеглено.  Забравила или не, хубаво е, че бях точно в Италия на рождения й ден.

Щастливо загубени

Слязохме от магистралата, за да търсим селцето, което изчезна и час по час звъняхме на Мама, да търси хотели около всяко населено място, край което преминавахме, докато не й писна адски. И така, изоставени на собствената си глупост, се спряхме на първото крайпътно мижаво мотело-хотелче.

Помъкнахме се тъжно към рецепцията, следвани от леката миризма на слабоумие, характерна за хора, отказали преди това и без видима причина три оферти за замъци от 16 век. Любезният човек там ни излъга на чист италиански и без да му мигне окото, че няма ама никакви места. Дори беглият поглед към таблото, пълно с ключове отзад показваше, че това, което в мотела няма, всъщност е пукнат клиент, а на местния пейзан му се спи като на кафява мечка. Това, кой знае защо, ни развесели. Посмяхме се, измисляйки петнайсет весело-идиотски истории за него, семейството му и местния хотелски бизнес.

И щастливи, и освободени от отговорност потеглихме през провинцията търсейки първия вход към магистралата посока Фиренце. 

До магистрала не стигнахме, защото този път изненадахме Фиренце в гръб.

Както си карахме сред селца и хълмове, селцата се превърнаха в градчета, където вилите ставаха все по-огромни и разточително красиви, и все по-начесто. Накрая изведнъж опряхме в центъра на града, до местната триумфална арка – Piazza della Liberta.* Това адски ми хареса. Ей така без да усетим, успяхме да се вмъкнем право в сърцето на Фиренце, пренебрегвайки първите и неотменни посрещачи в един град – магистралите и идустриалните зони. Все едно си идваме от крайградската вила.

Затичахме към най-близкия хотел, един от онези дето се намират на втория етаж на някаква сграда, и винаги е малко шокиращо докато се качиш до ... хм, фоайето. Но стаите като правило са съвсем прилични, повечето са чисти и са си добра сделка за 100-тина евра на пъпа на града. Е, трябва да внимавате да не попаднете в някое съвсем типично „Аз и ти на ниски цени”, освен ако не търсите точно това, де.

Хвърлихме багажа и бегом на кръчма. Беше към 10:30, което в почти цяла Италия значи край на купона, разотивайте се, чао. Затова, още повече се зарадвахме, когато точно зад ъгъла, до Катедралата видяхме цели две отворени кръчми, при това с маси на навън. Това последното е важно, защото в Италия вече няма живот за пушачите през зимата. Поне навън все още дават да се пуши, но никъде другаде. Няма клубове, няма барове.

Робин Худ и лейди Мариан

В избраната кръчма бяха много напред с материала, не смятаха да си ходят, усмихваха се, шегуваха се и бяха почти адекватни, което иначе не е точно типично за европейското обслужване, особено в туристическите места. Така, че моментално забравихме за базовите изисквания за готвена храна и заседнахме да празнуваме рождения ден на Приятелката ми, както се полага.

До нас се вихреше една странна англоговоряща двойка, която първо помислихме за дама с наето жиголо, понеже тя беше доста пияна, а изглеждаше изискана, а той – твърде симпатичен. След втори поглед се оказа, че хората са гаджета. А след трети поглед, плюс случайно подслушване съвсем се изясни, че просто празнуват рождения му ден, а тя го плаща. Бяха симпатяги – тя флиртуваше на висок глас и при пълна взаимност със всички сервитьори, а той ни довери, че са от Нотингам.

- Робин Худ, нали се сещаш? – попита и се застрахова, като пусна една стрела към Катедралата, с обиграно движение.

Стрелата мина покрай един закъснял гълъб, заби се в каменната стена и изтрака на паважа, след което всички се сетихме. Оказа се, че са дошли точно в тази кръчма чак от Нотингам съвсем нарочно и специално, за да си празнуват там рождения ден. Прочели в блога на Ню Йорк Таймс, че кръчмата е много яка, купили си самолетни билети за завидната сума от стотина евра и шляп на масата. Пихме грапа, вино и лимончело заедно, за съответните рождени дни и даже ни предложиха да ходим на клуб, но от тяхна страна бяха празни приказки - тя просто изведнъж дропна и ги пратихме да спят.

Фиренце миа

После тръгнахме да си обикаляме Фиренцето. Нощем е дори по-красиво, ако е възможно. Зяпахме, прегръщахме се и снимахме с променлив успех изящните фасади на тъмните сгради. Дори в 1 през нощта, извън сезона беше пълно с разнообразни изпаднали туристи като нас. Не знам как издържат тези италианци.

Под колонадата на Mercato Nuovo, в средата на нищото, двама души седяха до малка маса, самотни под светлината на лампата. Изглеждаха като в сцена от филм, но се оказа, че единият е ..ъ, врачка. Трудно е да се обясни. После се запътихме към Ponte Vecchio, традиционно спорейки за посоката. В един момент стигнахме до тясна уличка, цялата в затворени кепенци.

- Ето ти го Ponte Vecchio, - съобщи Г.Д.В.

- Не е това, какво ти става?! Ето виж, тук има табелка, сега ще прочета, - заядох се аз.

- Давай. Какво пише? – попита невинно Г.Д.В.

- Пишеее… „Ponte… - засричах.

- Да. Понте какво?

- …Vecchio”. Стига, бе!

В последния ми спомен, така наречения стар мост приличаше на шест часа пред Халите, по три. Хора, шум, светлина, сергии с бижута, дрънкулки и дори катинарчета, които можеш да закопчаваш за решетката около паметника на Джото, с неясната цел да се върнеш пак. Сега беше тихо, призрачно и романтично, реката блестеше от нощните светлини, а малките балкончета над сергиите изглеждаха като във филм на Антониони. На оградката на паметника се мъдреше малка табелка, която забраняваше на туристите да закачат катинарчета. Това ни зарадва, защото вече се чудехме откъде да вземем катинарче по това време.

Откъснахме се трудно от Ponte Vecchio и затичахме към Galleria Uffizi, където има барелефи (ли се наричат) на всички известни италианци. Обсъждахме човека, чиято статуя се намира на втория ред, зад другите – вероятно меценат или градски управник.

- Мдаа, - заяви изведнъж Г.Д.В. – знам на кого никога няма да направят паметник. На Джордж Буш, например.

След това е Piazza Della Signoria с Palazzo Vecchio и Давид на Микеланжело, копие. Площадът е забележителен, жалко че може да се разгледа на спокойствие само през нощта. Денем няма как да се обърнеш. 

J. J. Cathedral и селската дискотека

Върнахме се при Катедралата. На площада има кръчма на име J. J. Cathedral, с миниатюрно балконче с масичка за двама, на което може да се пуши. Има и табелка, че може, но само при затворена врата. Така, че я затворихме и поседяхме там, влюбени и развеселени. 

После, опиянени от Фиренце, задочния рожден ден и погълнатите напитки, решихме все пак да посетим клуба, за който ни казаха Робин Худ и лейди Мариан. Общо взето е сред най-скапаните, които съм виждала. Музиката е покъртително тъпа, озвучаването е още по-зле, но пък е голям и пълен с весели хора от всички раси и възрасти. Забавното е, че има много готин английски двор, където висят половината посетители, пушейки и разговаряйки на малко по-тихо.

Системата за влизане също е яка, особено за тези, които са готови да консумират. На входа ти дават билетче и после при всяка поръчка от бара ти го дупчат с различни перфоратори и в различно квадратче според групата напитки. На излизане плащаш, което си консумирал, но и доплащаш за празните квадратчета. Т.е. вход или куверт – по-избор. Ако си пил достатъчно, на практика не плащаш вход, а само консумация, чиито цени са съвсем прилични. Отделно, за разлика от България, алкохолът си е читав и коктейлите са доста добри. Поръчах си Long Island, вместо моята рожденничка, която се оплаква, че не може да намери свестен такъв тук. Е, този наистина си го биваше. Вторият също. За третия не знам. Не бе, не съм пила трети. По-късно пих грапа в денонощната кръчма до хотела.

След всичко това на сутринта се излюпихме свежи като минзухарчета. Затичах се към площада на Катедралата с тайната надежда да пийна кафе, докато Г.Д.В. си взима продължителния сутрешен душ. Първо помислих, че съм объркала посоката. Цялото пространство зад Баптисерията беше пълно хора и сергии с дрънкулки. Кожени джаджи, пинокиовци, чадърчета с ангелчетата от Сикстинската капела и боксерки с  каменната пишка на Давид, щампована на правилното място. Докато се залисвах по тях Г.Д.В, като никога набързо изкъпан, се яви и ме метна в колата за следващата среща.

Ciao, до #3.

------------

* тук има виртуални панорами и снимки. ще ви трябва QuickTime, но си струва.

 

Куфар с вертикално излитане

Много имам да разказвам за пътувания. Особено за пътувания с кола, каквито извършвам вече като една совалка, според както аз виждам ежедневието на совалките.

Според представите на Г.Д.В. това са си най-обикновени „отскоци”. До Венеция – 1000 км взети на два пъти след яко мрънкане от моя страна. После още към 200 км същия ден до вълшебното Фиренце. После Асизи, още 200-300, после към 400 км по-нагоре към Милано през Парма и област, после към 1000 км до Кьолн. След няколко дни, криволичейки като пияна змия около границата на Германия и Франция – обратно към Швейцария. После пак през Милано и във Венеция – 300 км. После, забележете, на ферибот до Игуменица (Ураа! Спане в легло, докато някой друг кара влака, така да се каже.). Оттам сто часа кандилкане през плътна серия строго обратни завои, Солун и, уф, до вкъщи – към 700 км. Нищо работа.

Аз съм куфар.

Един средно мрънкащ куфар, с болки в опашката, вграден детектор за магазини за обувки, скъпи малки ресторанчета на пъпа на нещо и, непонятно за Г.Д.В. – този чергар, влечение към китни скъпи хотелчета с гледка и сметка. Е, имам и вградена преводаческа функция, както и асистент-бележник с объркана номерация на страниците. Плюс не особено конвертируеми съобразителност и склонност да водя преговори, стига някой да смята вместо мен.

Добре де, имам и вграден фотоапарат, и все-още-не-освидетествано влечение към смешни, странни и красиви неща, а и празни страници в бележника. Обаче снимките са на другия компютър, сори. Ще постна и от тях, но утре – в другиден, защото на малкото ми читатели им писна от Мод.

Къщите с верните покриви

Ето например, докато минавахме през Словения, пак не можех да откъсна очи от техните специфични къщи. Имат един такъв счупен покрив, който от нищо и никакъв блок хаус прави китна алпийска къщичка, съвсем като на Хайди, Хензел и Гретел едновременно. Като й добавиш и малко посадени и отгледани с любов цветя по прозорците и прочее, става баси неустоимия кич. Но само братята словенци се стараят и дори строят новите си къщи по този тертип. В Австрия и Швейцария, където така или иначе си изглежда като декор на клип с лилава крава (да не се бърка с „лилава крава”) също няма. И в Германия няма. На тях, обаче, не им и трябва, за разлика от на нас. Мен ако питат, е добре да се задължат със закон, архитектите/строителите в .бг да правят и те такива. Не всички, само 50% от строителството на извънградски къщи. Нямате идея колко ще помогне на общия вид.

Езици и песни

После, най-напред в Италия, се намира Trst. Това е словенската версия на Триест. Можеш да се убедиш колко са различни хората, макар и близки съседи, само по разликата в начина им на говорене и писане. Trst за едни, Trieste за други. Италия – Словения, 3:0 гласни. Италианците по принцип прекаляват с гласните. Не знам езика, но няма да се учудя ако изобщо нямат дума, която завършва на съгласна. Което е ок, защото винаги много ме развеселяват с начина, по който говорят английски. „Айма гоингъ ту канфърм-ее.” Обаче как пеят! Докато минавахме покрай Модена, съвсем случайно и абсолютно тематично си пуснах Павароти, Бог да го прости. В диска има и едно парче, което той изпълнява на английски. Е, няма връзка, просто. Италианските думи се леят и реят, изпълвайки пространството с музика дълго след края си. Английските се самоограничават, блъскайки се челно в някоя ръбеста съгласна, и това е. Павароти пак ме и разплака и разсмя, благодаря Ви.

Монолози на ... не, не това

Като стана дума за табелки, пак в Словения, стигаме до отбито движение. Знаете, минаваш на порции, първо едната посока, после другата, регулирани от човек с флагче.

- Ей го и задръстеняка. – ухилва се Г.Д.В. Иначе не е злобен, нито невъзпитан, затова се учудих от този подбор на думи, но Г.Д.В. поясни. - Това е човекът, който прави задръстването.

След като минахме доста бързо Г.Д.В се зазяпа замислено в следващата табелка за ремонт на пътя.

- Абе тука и на човечето на табелката изглежда някак си по-работливо. Едно такова, копае ли копае ... старателно. Изобщо, щях да падна от колата с него този ден. Толкова е щастлив, че пътува, че направо му прелива през ушите.

Ето още:

- Чудя се защо тук всички превозни средства имат отзад табелки с елени?! – пита Г.Д.В.

- Лосове. – пояснявам разсеяно.

- Ааа, вярно. – разсъждава вдъхновено той. – Значи, сигурно имат предвид „Поннгг! Добъррр дееен” - учтивия лос. А не като при нас, всякакви грубости.

Или:

- Искам да включа лаптопа да се зарежда. – казвам на магистралата.

- Ще го включиш на границата, докато чакаме на опашка.

Нямаше опашка и просто профучахме, а аз пак се размрънках за лаптопа. А Г.Д.В. се смее:

- Ами, какво да направя? Махнаха оградата и сега не можем да избягаме от лудницата.

Ето и от преди това.

Сръбската граница, където - като никога - ни прегледаха колата почти обстойно. Без багажника, защото и те много се стреснаха от него, както и аз всеки път когато го отворя. Митничаря се е навел през мен и изследва жабката, в която няма наистина единствено и само, това което търси. Но пък докопва чифт уоки-токита.

- Ща е то?

- Уоки-токи.

- Е, зáщо ви е?

Ние се впускаме в нестройно хорово обяснение на чист южнославянски, колко е удобно като се разхождаме по големите панаири да се търсим с радиостанция вместо през роуминга. Митничарят ни прекъсва на най-интересното:

- Ти да не си ловец? – обръща се към Г.Д.В.

- Кой, аз ли?!! – тук Г.Д.В., който недолюбва ловците, така заразително подскача, че митничаря за малко да си фрасне главата в прозореца. После Г.Д.В. отвори уста и аз тъкмо си представям как ще изтърси „Аз съм вълк”, а той възмутено отсича: - Аз съм вегетарианец! – от което аз се облещвам, а митничарят наистина си фраска главата на изваждане от прозореца и тихо стенейки приключва случая.

Или:

- Миличка, ти взе ли достатъчно ризи? – пита изведнъж Г.Д.В.

- Да, най-вече защото се сетих да ги дам на гладене. – отговарям гордо.

- Колко ти взеха?

„Упс!”. То беше и експресно.

Казвам му колко и той направо подскача на седалката:

- Леле! В Рим за пране и гладене ти взеха по-малко от половината!

- Искаш ли ризи или не? Аз какво да направя?! – заяждам се, отрудена и най-вече мразеща да глади.

- Нищо, споко. Вече ще перем и гладим само в Рим.

„Ура!”

А веднага на влизане (ли беше?) в Триест има стесняване на пътя и почти обратно завойче.

- Внимавай вече тука, - дудна аз – нали знаеш техните табелки...

- ... изскачат внезапно и в последния момент, знам. – довършва Г.Д.В. и добавя: - И се блещят и викат „Уууууииуу”.

А аз се кискам на идеята за табелки-банши.

Chiao, до #2.

И на мен ми се искаше да бях там, но се отказах най-глупашки. Обаче това изобщо не може да ме спре да ви разкажа и покажа за пътуването на любимия, приятелката ни, колата и фотоапаратчето в страната на смешните приказки и в страната на старите приказки. 

Имало в съвсем скоро време, и дори до вчера си го имало, едно голяяямо пристанище, в което вибрирайки и цапайки кацали предимно фериботи – малки, средни и най-вече огромни. Стояло си то кротко баш на границата между две странни страни – една стара и една хептен странна. И му викали Игуменица. Пътят дотам се виел из планината, като ту се превръщал в нова магистрала, ту задъхан се смалявал и катерел завойчесто, но неотклонно по баирите чак до зимната маркировка. Докато накрая спирал право до водата и бух в първия ферибот, пренебрегвайки мъничкото градче с интересното име.

Имало и едно гордо племе от странници, което местните византийски хитряги с остър търговски нюх наричали „бльагари”. Двама от тези били стари пантелеевци и същи пътници бродели и шарели през планини и морета, ама били малко циции та онези, местните се изхитрили и ги вкарали в примоция. Прас и в устата на ферибота. 

Влачел се ферибота из бурното море право покрай залеза, а блягарите зяпали островите от високо и цъкали с език, както само те си знаят. Снимали, щракали и понеже не знаели, че не може да бъде щракнали и един ниско летящ марсиански кораб, мъниче на фона на залеза, красиво и дребничко, тъмно и тайнствено в обятията на заспиващото слънце. После подскачали по палубата – тези щастливи пътешественици, завирали се навсякъде, и дори щели да пеят с разперени ръце на предната палуба, но се сетили, че са горди планинци и не знаят песента – пък се отказали. После тихо заспали омаяни от швейцарското ухание на крави, овце и ролекси за по 5 пари парчето, долитащи от близките и далечни тирове, дремещи - и те - в устата на ферибота.

Сутринта ги заварила в един голям южен град, който всъщност е едно друго пристанище в една друга странна и стара страна и щом стъпили на суша веднага отпрашили нагоре по картата, следвайки швейцарското ухание и електронните наставления на всезнаещата Джиджи – техният небесен водач.

Пътували, бродили, без спирка и почивка колко ли време, щото пътуването си е пътуване, ама бизнеса си е с пари. Спрели веднъж в един хотел. Толкова стари немски баби имало в него, че може да се каже, че си бил страноприемница. И съдържателите, като хора статистици залостили портата още след мръкване, сложили нощните шапки и хъррр в леглото. Да, ама нашите бльагари, те били нощни птици и им се дощяло разходка и след това кокоше време. Е, да, ама ядец. Е, да де, да. Ама бльагарите загубена битка нямат и няма да имат – шмугнали се оттук, проврели се оттам, през мрачни коридори и скърцащи порти и право от другата страна на вратата към рецепцията. Отворили я, естествено, и като писнала оная ми ти аларма! Нашите, беж на спокоен ход и айде обратно в стаята. След пет минути време им почукал съдържателят сънен и учтив, ама и досетлив, да видиш ти! „Вие ли сеньоре, такова, включихте алармата?.” „Си, аз бях. А в туе моменто ще ми отворите ли вратата, бите, порфавор?” „Ама, си, си, разбира се”. И така.

Сетне пак спрели да пощракат в едно малко градче, почти селце, старинно и комерсиално, но не и алчно, в което сувенирите от Потъващия град били на половин цена, ама и водата била поне 200 пъти по-малко.

А още след това, тия двама странници от бльагарското племе пак обърнали и взели да се връщат надолу към южното пристанище. Пък след време стигнали почти дотам. 

Момата от тях била хептен не сама, пък и всичко знае, че и инат. „Дай, та дай побратиме, да идем да видим едно село тука. Там има чудеса за три години, не за три дена!” „Ма къде ще ходим сеир да зяпаме като нямаме и 2 часа време до ферибота” – отмахвал се момъкът, но всуе. Накрая склонил, барем армаган вкъщи да отнесе и картинка някоя от това чудно село. „Как му е името?” – питал посестримата си. „Алберобело” – завъртяла езика си тя. – „А къщите им са „Трули””. „Тролски къщи да не са?” – питал веднага момъкът, че жена му била комай иноземка и много им разбирала на тия работи, а и него подучила. „Да, де.” – съгласила се кротко момата, да не му счупи хатъра. – „Тролски ще да са.” 

Щом видели трулите, станало им ясно, че друг път такова чудо не са виждали. Къщите само от камък, с бели квадратни основи и стени, тоя път наистина по метър дебели. И на всяка стена отгоре – купол от тъмни камъни. Ни хоросан, ни цимент, никаква спойка – само наредени овални камънаци. Един над друг и следващия ред по-навътре. Паднали им шапките и на двамата, добре, че си ги оставили в колата.

„Леле, моята жена тук ако я доведа, тук и ще си остане.” – размечтал се момъкът. И като се разщракали тия бльагари, чак японците в малкия си джеб прибрали. Тичали, че ги чакал цял ферибот, с ееей такава уста, и щракали, и зяпали, и нищо не нащракали с това горкото старо апаратче. А пред една порта седи човек нито стар, нито млад и им маха с двете ръце. „Бите, грацие, сеньора и сеньоре, заповядайте, значи, да пощракаре и в мия фамилие каза! Ентрата еее почти либера.” И вас лъжа, мене истина, влезли му в къщата, а той гордо ги развел навсякъде сред каменни арки и огромни каменни ниши в стените, всичко им показал. После на масата видели паничка и в нея 10 пари. „Миле грацие и ариведерчи” - заотстъпвал назад момъкът, който сам търговец, бил схватлив и хитър. „Ниенте, значи, пак велкоммен!” – размахал човекът ръце в широк и щедър многозначителен жест, както само местните могат. И нашите, развеселени, му пуснали няколко пари и те в паничката. После хванали ферибота 9 минути след 90-тата.

   (тази къща не е онази, но все пак)

Нищо не разучили двамата пантелей-бльагари за трулите, а и аз там не бях и тролска ракия не пих, и даже мустаци нямам да беше потекла, но пак ще ви кажа.

Строили ги старите местни преди 10 пъти по 100 години. А от кого са видели никой не помни. Само в старата Сицилия и в старата Микена имало някога такива, подобни градежи. А тогавашните мафиоти и микенци, те пък от кого са видели – ей това всички учени глави още се чудят. Май нямало много дървета там където са измислени трулите и товашните дюлгери се изхитрили само от камък градеж да правят, без нужда да подпират с дървета докато расте. 

После, преди стоте по десет години, хората хич не обичали бирниците и други навлеци. И сега днешните не ги обичаме, затова още се вярва, че тия хора нарочно си направили домовете, така, че щом дойде бирник или навлек, докато се залисва още при първите къщи, от вторите до последните си събират камъните, бух в колите и беж към гората. Пък там пак си ги строят наново. А климатиците само си ги покриват с каменен покрив. Точка.

А тролите – малките, весели, пакостливи тролчета от местния вид, само се крият в кюшетата и се кискат.

Като изключим стандартната за .бг-къмпинг пълна липса на топла вода, на хигиена в твърде силно наричаните тоалетни* и прочее буржоазни отживелици (която липса съвсем не е чудесо, ама аз да си кажа), това е третото най-яко прекарване на времето в своя клас. Идва след къмпирането на 1-ва линия на морето и живота в хубавата голяаама замъкоподобна вила на вода (като тази от последната сцена в Casino Royal).  

Три причини. 

Тишината.

Човек може да срещне много тишини, но няма толкова мека тишина като горската. Чували ли сте тишината вечер, след като изключите всички компютри и всяка бръмчелива техника? Е, не е такава. Онова е друга, шокираща тишина, която прилича на слизане с бърз асансьор и ти прави „вууум” в ушите. А когато спиш в гората можеш да чуеш как кръвта пулсира в същите уши и как пълзи гъсеница. А! Като казах гъсеница, не е истина какво чудовище видяхме.

Прилича на пълзяща шишарка и е с размерите на средно врабче. Опитахме се да я снимаме как пълзи из тревата, но макрото на апарата все си мислеше, че искам да фокусирам тревичките и колкото и да се заяждахме, не се нави. Освен това животното е бързо като хлебарка и се принудихме да го подмамим да се качи на една пръчка, за да ни позира. Зяпахме го известно време, но нещо ме глождеше.

- Абе, това сега последния стадий ли му е на това животно? Какво ще се излюпи от него? – попитах разсеяно любимия.

- Птеродактил, много ясно. – отговори компетентно той.  

Уханието.

Колкото и да пушиш, не можеш да победиш този аромат на шишарки, треви, смола и, кой знае защо, горски плодове, при положение, че са презрели и/или обрани. Има различни аромати там – за всеки вкус, така да се каже. На мокри борове и треви, на напечена от слънцето смола, на слънчева поляна и на сенчеста поляна, на пръст и на мъгла.

Това ме подсеща да напомня на тези, дето не си прибират боклука от гората, че стрелям с най-обикновени капси, които пробиват малки многозначителни дупки точно където трябва, от 40 м. 

Огънят.

Огнището е някак задължителен атрибут. Нареждаш камъни в кръгче, събираш дърва от гората и палиш, когато дойде вечерта. Наблизо до къмпинга дървата естествено са кът и това превръща събирането им и най-вече пренасянето им в състезание под надслов „Чрез мързел – към прогрес”. Странно е, че всички искат да се разхождат из гората, и го правят, нали затова са там, но пък всеки го мързи да мъкне клон по клон от незнам си къде и хората стават много изобретателни. Може да си домъкнеш старата шейна или да си направиш кобилица, важното е да не се разхождаш по сто пъти.

Взирането в огъня е забележително, подценявано забавление. В огъня има много какво да се види. Включително, в него живеят всякакви същества, развиват се и умират. Ето какво изгледахме ние от нашия огън. 

Това е типичен саламадър, малко едричък и по-различен от картинките, които сте виждали, но те саламандрите не са длъжни да са еднакви, само защото ние си мислим, че са. Веднъж синът ми, беше много малък - отскоро проговорил, ми каза:

- Виж, там е луната! - и я посочи.

- Да миличък, там е. - отзовах се аз.

- А къде е другата? - изтърси той изведнъж. А аз се размях.

- На тази планета има само една луна, не знам на твоята как е. - уверих го.

Спомням си с какво подозрение ме изгледа. Не ми повярва и за секунда.

* Не можеш да си правиш тоалета там, колкото и да си мотивиран. И WC е силна дума за тях защото closed не е, и water тече на високосна година. Ама, нейсе. И това някой ден ще се промени, друг път ще ви разкажа как.

Колекцията ми от замъци нараства. Ето един, който нямам идея как да класифицирам. Идват ми някои словесни каламбури, но ще бъда дискретна.

Намира се на входа на с. Равадиново, което пък е на 3 км от Созопол навътре към сушата, един вид.

Самото село е отдавна познато на почитателите на откачени уникати. Там се намира, уви, световно неизвестния снек-бар Тропикал, с малката си екзотична ботаническа градина пълна с истински големи бананови и финикови палми, китайски рози и прочее адски трудни за отглеждане и шокиращи за Равадиново растения (малко понанамалели поради финансова криза), плюс студена мастика и твърде приличен миш-маш.

Замъкът засега не предлага такива екстри, но това няма връзка с колекционерската му стойност а го казвам само, за да започна следващото изречение. Като един полицай вчера. Докато преговаряха с Най-любимия ми приятел за почерпката, между другото го попитал: „А вие къде живеете?”. „Тука в селото” – отговорил моят човек и зачакал продължение. „Питам само, за да завържа разговор” – обяснил сериозно полицаят.

Та колекционерската стойност на замъка се образува от два показателя – абсолютна и откровена шантавост и пълен набор елементи за замък.

От пътя изглежда като поредния недовършен хотел, малко по-странен. На влизане попитахме един учтив човек какво ще бъде това.

-          Като го довършим, ще видим. – усмихна се меко той, с което изчерпа темата и ни покани да разгледаме без да се притесняваме.

Първият шок за скептичния ни интерес е малката черква на входа.

Вторият е замайващата смес от градински аромати. Има хубави домати, всякакви подправки, цветя, японски кокошки (в Гоце Делчев май им викат „джинки”) и прочее, подредени в стройни лехи (без кокошките – те са свободни), спретнато обрамчени с интересни каменни бордюрчета. Ухае на южна къща, обаче алеите са дълги и сенчести, а цветята аранжирани. Малкият паркинг съдържа возила от всякакъв вид и клас, а в западната кула са се нанесли работниците, и волно простират без да им пука от неостъклените прозорци.

Строят го вече осем години, което само по себе си го прави учебник по еклектика, защото по кулите има бръшлян, но не и прозорци, бреговете на езерото са обрасли със зеленина, а покрив няма. Повечето известни архитектурни стилове съжителстват с водни колела в езерото и задължителните лебеди, включая един черен.

После пристигна собственикът с една четириколка.

Веднага след като се поздравихме ми се скара, че пускам децата да се катерят безнадзорни по кулите и да крещят „мамовижме!” от прозорзите с риск да се прекатурят, но го успокоих, че ги придружват. Още беше ядосан когато го попитах кога смята да довърши строежа.

-          Ако всеки дето ме пита това, вземе да пренесе барем по една тухла, може и по-бързо да стане! – тросна се той, и с право, и аз го оставих на мира.

Заизкачвах се по една от кулите и на втория етаж заварих Любимия да зяпа озадачено това. Как предлагате да го опиша?

После търсихме подземието и освен един съвсем автентичен хангар за зърно, със зърно в него, открихме просторен приземен склад със следното съдържание, доколкото видях през дупките в дървената портичка:

- недовършени статуи,

- торби с цимент или нещо такова,

- разни сечива и инструменти и, както ми се стори,

- един заключен, вероятно ранен рицар, който се оказа само празни доспехи, ама не съм проверила.

После снимахме камъка с надписа.

От другата страна на сградата дънеше народна музика и всички скептични и любопитни се понесохме натам. Оказа се, че там е подземието - чисто автентично, каменно и хладно. В предверието към голямата зала заварихме мургава компания плюс две руси деца, които щастливо си играеха хоро, плейнато от мптройка, а на каменната стена висеше голям екран с плейлистата. Една усмихната дама със щедър природен тен ни почерпи с бонбони черноморец.

Отвън има каскада от езерца с три мостчета. Минахме с любимия и по трите и на всяко се целунахме по три пъти, защото според сина ми всеки дъгообразен мост автоматично е и мост на влюбените, ерго, трябва да се използва по предназначение.

С това се „запушихме”, както казват любителите на махленски баскет и си тръгнахме объркани да размишляваме за домашно.

Тук има и повече статистика.

Блажения живот под тентата до пълно изпържване или поне докато си докараш слънчева треска или докато просто не се стопиш в собствeнaта си леко ферментирала ментова локвичка щастие.

Жизнерадостните подскоци по нажежения пясък (прясна доставка от ада – всеки ден), успокояващото хрускане на песъчинките в леглото, необяснимия самопречистващ се цикъл на морската вода.

Размотаването неглиже нонстоп - неустоимо грозна, с гладка и мека луничава кожа, тук-таме покрита с елегантна слънчева алергия, очарователно мръсни пети, ярки очи и изскубнала се далеч отвъд възможностите за описание, предлагани от съвременната поезия коса.  

Скапаното бачкане на лаптопа по цял следобед в уютното караванче ухаещо на бриз, семейство и вечно влажни мебели, изпрани и забравени затворени мокри, чиито аромат завинаги е застинал преди момента на пълното мухлясване.

Досадно подрънкване на вълнуващи слънчеви коктейли в изпотени чаши и противното ухание на задължителния антидот срещу тараторната вода – мастиката.

Свръхдосадното абсолютно щастие да гледаш как детето ти намусено и вдъхновено копае огромен трап на плажа, за да се размаже селянина с четириколката, но после малодушно и великодушно я зарива в полза личната си програма за защита на трудно изчезващите видове.

Очарователната трилема между врялата, щавеща кожата вода от маркуча на плажа, хипер освежителната ледена струя в едната баня или топлата и отпускаща такава в другата баня, под която пееш: „Топлата водаааа не мирише на пикня. Ит джъст пикнята в съседство мирише на пикняааа”

Уникалният социален континиум съдържащ: селянина с катамарана, роднините и приятелите на водещия с гъгнивия глас, малоумниците с телевизорите, сладките бармани без усет за количество и хипер досадните, невъзможно любими и разплакващо забавни приятели.

И много, много, много други, крещящи, боклукотворящи и съвсем кротки доказателства, че количествените натрупвания водят до некачествени изменения през Август.

Гордото отвращение, когато героично, с високо вдигнато чело изхвръляш химическата тоалетна и поправяш пясъчния водопровод.

Световните постижения на дартс, фризби и плуване с дюшек, и умилението на първобитния ужас от рева на самолетчето, с което любимите ти излитат.

Невъобразимо шокиращото великолепие на изгрева, когато слънчевата пътека опира точно в недоспалите ти крака, водата е мека като на филм, рибите те игнорират почти обидно, любовта е вечна и непосилната красота на сътворението съвсем те разплаква.

И накрая главозамайващо грозния облак на щъркелите, които покриват цялото небе от хоризонт до хоризонт и перпендикулярно, и жестоко, и ненавременно отнасят лятото с плавните си крила.

Днес се явява на изпит в СМГ за 5-ти клас, при 6:1, въоръжен с едномесечна подготовка, новопроявен интерес към математиката и вселенски мързел, събрал най-доброто от любимия и мен.

Преди изпита 

Предизпитната улица е впечатляваща гледка. Тълпата си я бива. Кандидатчетата, в по-голямата си част, са съвсем индиферентни към ставащото, някои са попритеснени отчасти заради тълпата, а съвсем малко са мрачни и решителни. Родителите, от своя страна, са най-вече мрачни и решителни. 

- Какво им е на тия хора, тук в България? – попитал синът ми, без връзка, докато моя корпулентен любим му съдействал да си открие името в списъка на входа.

- Какво им е?

- Ами, всички са едни такива строги. Защо ме гледат така?

Човек ще каже, че пада от марс. Е, донякъде…

Любимият му смънкал нещо за амбициите на родителите. Всички искат децата им да напредват и, човек не би повярвал, но борбата започва още от детската градина. Една приятелка ми разказа колко трудно успели да класират детенцето си в някаква популярна градина. Хем се сетили навреме – още през март.

- Ти разбираш ли, че вече си записват децата на градина тутакси щом излязат от родилното. – смее се тя.

Аз разбирам. Нали гледам филми – така е и в Ню Йорк, а ние тук с какво им отстъпваме на братята нюйоркчани. И ние искаме децата ни като пораснат да са част от някаква престижна секта. Възпитаниците на Детска Градина „Палаво козленце” с разширено изучаване на ракетни двигатели и втори език китайски. Само ми е чудно как се разпознават после. С колежите и университетите е лесно – имат си специални вратовръзки, шапки и прочее. Но от детската какво пазят – лигавниците?

Но не всички родители изглеждат така. Другата част са заели позата „Кой аз ли? Аз само минавам. Къде са напитките?” Ние с любимия сме от тях. На нас също ни пука, даже полях на детето вода със здравец пред прага, а съседът отсреща пожела „Ни пуха, ни пера!”, с което ме трогна и вече не му се сърдя, че си държа боклука пред вратата два дена миналата седмица. Но сме неоправдано весели и се бъзикаме с всичко. Най-добрият Приятел на сина ми стоеше сам, когато пристигнахме. 

- Къде са вашите? – питам.

- Ами, забравил съм си личната карта и тати се върна да я вземе. – отговаря безгрижно.

- Типикъл. – отбеляза Баща му, профучавайки край мен десет минути по-късно, когато двете деца вече са заели позиция до вратата и само чакат въпросния документ.

После, в дух на непукизъм, обсъдихме някои теории за тълпата и дисциплината.

- В Щатите проблема с опашките, като тази, е решен. – сподели Бащата, докато гледахме как напредва влизането на кандидатчетата. – Има едни колци на принципа на хармониката, едни големи табели и народа като овчици се придвижва – който накъдето трябва. На нашето летище бяха се опитали да организират така такситата, но после се отказаха, а сега май пак се опитват. В Балтимор, слизаш на гарата и веднага те разпределят. А ние тука малко …

- Няма връзка с „ние тука”. – отбелязах. – В Германия също е така - колци и дисциплина. Но не и в Париж, например. На Шарл де Гол също има стоянка и разпоредители, които да разпределят хората по такситата. Само, че половината не щат да бъдат разпределяни. Бутат се, спорят кой е бил пръв и прочее. Така, че системата се аплайва според субектите. Една друга тема е, че в Германия никой не се натиска на таксита, защото са измислили градския транспорт.

- Обаче, представям си, в Москва, където хората се блъскат най-много от навсякъде – сподели опита си и любимият – някой да се опита да изпревари! Просто ще го разстрелят задните от опашката. – Извади невидим Калашник и изпонатръшка две дузини невинни родители наоколо.

- Заповядайте! – обади се учтив глас и една любезно усмихната дама ни раздаде по едно листче А5 с информация за паралеките от 5-ти клас в 41-во училище и условията за прием. На мен зелено.

Ей това най-много ме впечатли. Тя беше третият ловец на петокласнически глави, който ни атакува от идването насам. Цивилизация, казвам ви, при това в добрия смисъл. Амбициозни училища, за които наплива все пак не е толкова голям, причакват умните дечица на водопоя, така да се каже. Щом е имало акъл да учи за изпитите в СМГ, значи все ще стане човек от него, нищо, че не успяло да влезе. Пък и хич да не го е бивало по математика горкото, след неколкомесечно набиване на задачи, е напреднало доста, за да ти се иска да го приемеш и в твоето училище. Я някой конкурс по математика ще спечели, я в някоя готина гимназия ще влезе после. И  ще повдигне акциите на родното училище.

После дечицата ни помахаха тържествено от входа и изчезнаха вътре. 

По време на изпита 

- Имаше една много строга квесторка, която ни лъжеше, че е учителка по английски, за да не й задаваме въпроси по задачите.

Гъвкав подход, а и ме подсети пак за детската градина. Дечицата все още не осъзнават, че са тръгнали по наклонената и с наивна упоритост пробват на опън нервите на всеки, който им се изпречи. Обаче са подозрителни като невестулки и никоя, присъстваща на математически изит квесторка не може да ги убеди, че не е професор по математика под прикритие.

След изпита 

Децата излизат едно по едно, вече без блъскане. Които са имали нещастието да бъдат забелязани от родителите си, че напускат преди края на уречения час, ядат як калай по кюшетата.

Повечето родители, обаче, вместо мрачни и решителни сега изглеждат горди и ентусиазирани. Разбира се, напълно неоснователно градят тези емоции върху уверенията на децата, че са решили всички задачи и колко били лесни. И те го разбират, но въпреки това потупват децата, прегръщат ги къде по-сръчно, къде по-не и се оглеждат наоколо с глупави усмивки. Самите деца надигат бутилки с вода, пуфтят и събличат фланелки, като боксьори след мач. Минават нови любезни девойки и раздават рекламни листовки за частна математическа гимназия, на която цените в евро са грижливо покрити с бял коректор. Така де, да не се стряскат родителите още от първия момент, а да обмислят алтернативите. Браво и на тях.

- Ей, мамо, виж как си сложих часовника! – започва синът ми след като се прегръщаме. Ние с любимия го зяпаме очаквателно.

- Ааа. Направо на темата ли да мина? – цитирам дословно.

- Аха! – потвърждаваме хорово.

Нейсе, бил се справил много по-добре, отколкото на пробния и така нататък.

- Сети ли се да отбележиш произволен отговор на задачите, които не си решил? – питам го притеснено, защото забравихме да го инструктираме за това, макар, че любимият твърдеше, че „той е умен, бе, ще се сети и сам”. Детето, обаче е стигнало далеч по-напред.

- Естествено (не ставай смешен)! Дори елиминирах отговорите, за които съм почти сигурен, че не са верни. И така шансовете ми стават 2 към 1 или 3:1, а не цели 4:1.

Малии! Това дете не е от мен.

Заведохме двамата приятели на обяд, където те се лигавиха съвсем умерено и после ги оставихме да стрелят по някакви келти вкъщи.

- И ви е абсолютно забранено да решавате задачи днес!!! – заповядахме с цялата строгост на закона.

- Ама, защо??? – веднага подскочиха децата.

Послеслов

И следизпитната улица е впечатляваща гледка.

Фасове, хартийки и всякакви боклуци, като след мач. И аз пуша, но в 99.7 % от случаите си хвърлям фасовете в кофите - надлежно изгасени. Уважаеми колеги-родители.

През нощта някой ме погали:

- Миличка, мръдни по-навътре.

„Брей!” – казах си. - „Вярно казват, че гладна кокошка просо сънува”, но отворих очи и любимият беше там, ухилен като тиква в здрача на утрото.

- Честит рожден ден!

Аз го зяпах.

- Върнах се. – отбеляза той.

- Мммм?!! – това можах да кажа.

- Гръм удари турската митница! – обяви радостно той, а после домъкна завивките на детето и тримата заспахме като щастливи сардели в съпружеската спалня.

На сутринта ми докладва следното.

Отишли вечерта на Капитан Андреево и още извън митницата схванали, че нещата там не са под контрол. Автомобилите се тълпяли навсякъде в широката зона пред нея и преливали дори навън.

- Какво става? – попитали един от нашите полицаи.

- Абе, в турската митница паднал гръм и им убил компютрите. Има да си чакате...

- Айде, да поспим в Свиленград и сутринта ще дойдем. – реагирали моментално любимият ми и бра