Първо правило е, че в идеалния свят всеки сам си измисля правилата. От тук - нататък почвам да говоря за моя идеал за свят!

Взимаш два стола, наричаш ги "влакче" и толкоз - никой не може да каже, че те са на дебелата леля от магазина или че влакчето не може да е влакче без локомотив. Когато кажеш, че не ти се говори, наистина не ти се говори и другите разбират, че това си е твое правило и го спазват. В идеалния свят всеки си има кутия с упътване за употреба и всички ги четат. А ги четат първо защото ти имаш право да ги променяш посотянно и второ защото в идеалния свят абсолютно всички могат и обичат да четат и пишат. Не са чукчи, а истински мислещи хора. И читатели и всичко.

Идеалният свят е зелен свят. И мирише на напечено от слънцето дърво. В него спокойно можеш да си играеш на криеница и никой няма да те гледа лошо. Можеш да си ожулваш коленете всеки следобед, можеш да ядеш филийка със сол, разхождайки назеленените си гащи из някоя от хилядите градинки. И това е един наистина шумен свят.

Навсякъде се чуват птички,

а жълтите животни са в изобилие. Жълтите хора са на почит също.

Всички обаче са приятели, а когато играят на стражари и апаши, всеки е предупреден и сам си носи отговорност.

Всеки има възможност да прави каквото си иска, стига да е предупредил другите, защото би било глупаво да кажа, че може да прави само неща, които не вердят на другите. Примерно Яна иска да кара кола, ми само ме предупреждава и се скривам. Няма да я спирам, я! Дори имаш правото да се учиш да летиш без син сак със зехтин и гръцки картички.

В Идеалния МИ свят всички са или в приятелски или в никакви отношения и се приема за нещо не само нормално (Диана, ето го твоето нормално през моя поглед), ми даже за задължително да почешеш носа на приятеля си, когато го сърби на главния площад.

В този свят имаш право да играеш както си искаш, но да не разваляш хорото. Може на един крак да подскачаш, но никога не изпускаш приятелите си, както и те - теб.

В играта има място дори и за хомосексуалните, воайорите, ексихибиционистите и вяска друга дума от челния списък на Гугъл.

Освен другите спесимени (много готина дума :) ), в идеалния свят виреят и жени - те са красиви, доволни от себе си, могат да носят кон на ръцете си, да пекат курабийки, да разказват интересни истории, да бродират покривки, да носят рокли тип тез-ръчички-ушиха-си-самички с гордост...

Като основно си остава и правилото всяка жена да си има поне двама мъже. Това не е от някакви лигави наши претенции, ами щото на един нормален мъж и половин жена му идва много.

Ей го на - резрвата отзад тича, сякаш са му взели близалката... Или пък играят на гоненица. Знае ли човек. На жените етикета с упътването винаги го намирам трудно.

Жените, разбира се, са няколко, за да не се загрозява светът от толко мъже и игри на лимки и кибритки.

Друго много показателно е, че в целия свят има само два телефона. Нали е по-забавно сам да си измайсториш уред с две чаши и конец, тайна азбука или нещо такова... Телефоните се ползват само от жените и то в моменти, когато наистина няма нищо по-интересно наоколо - динозаврите спят, мъжете са нахранени, а всички тихоокеански държави просперират. Важното е да видят, че говориш по телефона, а не да има някаква полза от това. Типичен пример е двете жени да се чуват и без помощта на апарати, но да са се избрали и да се опитват да си изговорят безплатните минути.

В идеалния ми свят роклите на Мерилин Монро не са демоде, вентилаторите също, особено тия, дето се закачат на шапка с козирка (за роклята - горната снимка). Специално по тоя повод всички имат официалното разрешение да лежат по корем, където си искат, когато си искат, да гризат ябълка върху бъчви, да скачат през балкони. В моя свят няма дума за "любов", защото няма дума и за "въздух". Всички емоции са силни и осветяват снимките. (нека приемем, че омразата като антилюбов също е любов и й намерим местенце при нас, приемем ли, че хората имат право да мразят, значи сме станали по-добри)

Етикетче на Светлина Витанова за 00:27 на 17,07,2008

Правила на играта - допускат се минимум двама участници, като всеки от тях има пижама, омекотена и ароматизирана, чорапи еднакъв цвят и точни на размер, чехли/обувки също по размер. Начин на игра - всеки пее или свири каквото си иска. Цел на играта - накрая всички да свирят обща мелодия, всеки да почувства другия и музикалните им емоции да се слеят. Награда за победителя - право да си отглежда вкъщи жълти пилета.

Драги ми Смехурко, сядай да пишеш своето етикетче и утре ще се срещнем под палмата да разиграем някоя игричка. Без да мамим - нали така го направихме света - всеки е искрен и истински.

***

Според условието на играта, трябва да предизвикам още трима души да мислят по своя идеален свят. Под ножа падат:

• Жени;
• Кралят;
• Горчо.

Хич и да не си помислят да ми се измъкват!

------------------------------------------------------------

Къде пикаят таксиджиите?

След няколкоседмични дълбоки размисли и пространни проучвания все още не се чувствам изцяло готова да говоря по темата за енергийните вампири, но ще приема, че истината се ражда в спора и ще подложа изводите си на градивната критика на хилядите си фенове. Лутах се в енергийни разговори с Арлина, Нийли и Деничеро, които само ми потвърдиха подозренията, че енергията не тече в някакъв постоянен поток, а си има знак и е много повече от това, което физиците смеят да признаят. Още повече - има хора, които искат да се докопат до жизнените ти сили и да си ги ползват "на аванта".

Вече знам, че вески си има собствена енергия - вътре в себе си, че и навън - аура, която даже си има различни цветове. Енергията ти е не само нещо, което ти дава сили и можеш да ползваш в нужда, но е и пасивна защита, и нещо като марка, по която се различаваш от другите. Всички сме направени от плът и кръв, които са подредени що-годе идентично, та отликата ни е в тази точно енергия.

Сещам се за онзи фантастичен разказ за дядото, който събирал слънчева енергия в буркани, която го топлила през зимата, а в края се казваше и че години след това мястото, където я събирал си останало специално. Та, човек може и да е склад за енергия, но тя се изчерпва. Бавно, но все пак. И ние си имаме собствени начини да си я възвърнем. Едни спят, други имат чувство за хумор...

После четох за интелектуалните вампири. Не се имам за някаква интелектуалка, ама се замислих има ли какво да ми вземат на мен. Хрумна ми как всички колеги вечерта преди изпит налитат да ме питат какво съм учила, те какво да учат, от колко часа и къде сме... Поинтересувах се, но се оказа, че само мен използват за справки. Никой от познатите ми в курса няма този проблем. Ето, точно днес дивях по повод поредния човек, който 4 пъти ми задава един и същ въпрос в разстояние на 15 минути, аз отговарям подробно, но той пак пита. Скоро си направих нов скайп, където да няма хора, ползващи ме за забавление. Като се замисля... поне двадесетина човека ме ползват за играчка - ако няма с кого другиго да разговарят, ако им е скучно, ако искат виц, ако не знаят какво да наготвят... Това уморява. Разбирате ли? Ако искаха да си говорим за световния ред или за произхода на Луната, няма порблеми - мога и да не спя и пак ще ми е хубаво. Обаче те наистина ме употребяват. Ми да си пуснат телевизора, бе! Все някъде ще дават смешки и усмивки.

Деничеро ми пообясни как човек се научава да страни от такива хора и как не е хубаво така да се оставяш. Е, не го връзвахме разговора с енергии, ама...

Великото ми проучване откри, че съществува понятие "детски вампиризъм" - нещо като: на какъвто вид енергия те държат дълго време, от такъв вид започваш да се нуждаеш. Нещо като пристрастен си. Примерно децата, израснали в семейства с отрицателна енергия (депресии, мигрени, побои, песимизъм...) свикват и се нуждаят постоянно от тази отрицателна енергия и стават побойници, размирници или обиконвени грубияни. Няма ли го и обратното? Възможно ли е да се пристрастиш към положителната енергия? Да не можеш да живееш без нечия усмивка? И тогава трябва ли да сме добри с ближния? Трябва ли да го приучаваме да ни ползва енергията? Вероятно да, защото в противния случай той ще се пристрасти към отрицателната ни енергия и пак ще си остане пристрастен. Да се изолираш от околните? Да си пъхнеш аурата в някоя самотна пещера? Твое право си е. Вероятно номерът се крие в разнооразието.

Имаше една теория за реалиите. Точно днес хапвах кебабче и разказвах за нея. Ми идеята е, че всеки си има своя реалност, живее си в нея и понякога тя се среща с друга. Но при тази среща двете се смесват на места и така винаги получаваш изкривен, субективен поглед към чуждата реалия. Никого не можеш да опознаеш напълно. Но след всяка среща се променяш. Малко или много вие разменяте свои части, вероятно се подобрявате взаимно. Но не съм убедена какво значи да се подобриш, когато става дума за светоглед. Сигурно значи да научиш повече неща за себе си и други неща. Може би е свързано и с продължителността на съществуване на сапунения ти мехур.

Нали точно така правят чехълчетата. Могат да съществуват самостоятелно, но все пак обменят части от ядрата си. Това ги поддържа. Дали пък енергията не се крие точно там - в ядрото, в сърцето? Има една дума на английски, която много харесвам - мастърмайнд - движеща сила. Смятам за много удачно да се приравнят смислово изразите "главен разум" (мой си превод) и "движеща сила".

От друга страна пък същото се наблюдава и при ДНК. Сещате ли се как двете вериги се допират по средата и си разменят части? Така се създава живот. Допир и качествена размяна. Защо тогава да не си мисля, че енергията е заложена в самата ни физика?

Родиха се още хиляди въпроси. За това как започваш да си енергиен вампир, как спираш да бъдеш такъв...

Роди се и решението на века. Светлина прави интервю! Истинско блиц интервю! Избра си двама души с положителен коефициент на интелигентност, на коренно различна възраст, различен пол, различна сфера на работа... Малко е редактирано, защото е провеждано на неутралната територия на Icq, където хората забравят да посатвят запетайки, обаче много, много, много интересно. На моменти подозирах, че двамата си говорят, но не е възможно географски, пък и не знаеха един за друг. На вашето внимание - Анатоли Маринов и Яна Мицева (с тяхно официално съгласие, разбира се):

Вярваш ли, че хората имат своя енергия, както онези герои в Диабло, че тя е изчерпаема, че можеш да си я събираш?
Тя
някои го наричат аура. аз предпочитам да не давам определения! но да, имат нещо такова хората и малко като Дънкан Маклауд можем да я събираме (е, не така ефектно). тази енергия рефлектира върху нас, понякога се слива с нашата, понякога не... сложно е...
Той
вярвам,че хората излъчват нещо и когато това нещо съвпадне с твоето се харесвате,а когато нe ,изпитваш безпричинна неприязън
А според теб какви видове енергия има?
Тя
ъъъъъ... тук ме хвана неподготвена... различни са, но със сигурност не се дели на добра и лоша. просто носеща различен заряд, да речем основно положителен и отрицателен...
Той
лилава и люлякова,ама бял
Той
може-тъмна и светла
Той
в смисъл+ и -
А мозъкът и сърцето чрез енергия ли се задвижват?
Тя
естествено
Той
мозъкът,чрез дразнения,сърцето с емоции
Той
ама то е свързано,ако видиш готина мацка, почва да ти дразни очите и не можеш да ги откъснеш от нея, пък ако ти се усмихне благосклоно, тогава и сърцето се включва в играта
Той
или готин мъж съответно за другата нежна половина
Може ли да си бил щастлив и да ти вземат усмивката или да си плачел и да ти съберат сълзите и накрая да не си спомняш за какво си бил тъжен?
Тя
вероятно е възможно! не помня! макар че все си мисля, че не умея изкуството на забравянето... но със сигурност можеш да прехвърлиш емоцията върху другите... а някои хора са като мопове за емоции...
Той
може да ги промени
примерно изпитваш положителни такива, идва някой и с една дума или жест ги променя в отрицателни
Той
възможно е и обратното,ама се случва доста по-рядко
Той
ами аз по принцип,когато съм много щастлив, ми се насълзяват очите
Той
ами то щастието е кратко състояние и обикновено твърде късно го разбираш
Той
за тъгата,винаги си спомням,но за щастието май по рядко
Според теб има ли енергийни вампири, които могат да ти откраднат енергията? И дали го правят случайно или нарочно?
Тя
да, има. някои го правят нарочно, буквално не могат да живеят без това, но други го правят несъзнателно. мисля, че втория вид са по-коварните, защото не винаги можеш да ги различиш и съответно трудно можеш да се защитиш.
Той
мисля,че не го правят нарочно,казват,че имало такива
Той
По ми е интересно, ако се срещнат двама такива, какво ще изпитат един към друг
Той
това може би е свързано с по-горния въпрос за енергията
Той
мисля, че става въпрос за биополета, ако съвпадат се харесвате, ако не - не се харесвате
А тея вампири какво правят с енергията? Складират ли я по някакъв начин или я консумират в големи количества?
Тя
хихихи! те да не са енергийни скъперници? имат нужда от нея и я използват естествено.
Той
едва ли, просто я ползват за техен двигател
А човек може ли нарочно да стане енергиен вампир?
Тя
малко или много всички сме такива. лошо е когато стане патологично! но не знам дали може да стане нарочно. то си е въпрос на пристрастяване.
Той
не мисля,те даже самите не го усещат и не го разбират
Той
той се чувства добре с даден човек,но другият след срещата ще се чувства изцеден
Той
просто се зареждат с позитивна енергия според мен
Какво може да убие енергиен вампир?
Тя
ами каквото може да убие и другите живи същества, той не е с нищо по-осебнно от тях като биология.
Той
може би друг такъв-не знам
А дали има енергийни вампири-самоубийци - такива, които не се харесват и искат да се унищожат?
Тя
те обикновенно стават такива вампири именно защото не се харесват. испоред мен са склонни към самоубийство точно толкова колкото и вички останали самотни, нещастни, отчаянии т.н. хора...
Той
сега се сетих,май животните ги разпознават и бягат от такива хора,дори и да обичат животни
Той
имам предвид домашните любимци
А защо домашните любимци бягат от такива хора? Нали пак са си хора.
Тя
Да, хора са си! На животинките не им понася негативизма им!
Той
ами усещат им енергията
Това значи ли, че многото енергия може да е неприятна или вредна?
Тя
значи - независимо с какъв заряд е
Той
тя е отрицателна, не е много, но е неприятна и затова бягат според мен

14,07,2008 (оригиналният правопис е запазен)

Такааааааа. Оставям всичко във вашите ръце. Ще чакам допълнения по темата, но определено сяматам да се въздържа да коментирам блица, поне що се отнася до разликите в отговорите според пола на интервюирания.

А за да съм докрай честна, ето и малко пояснение за това в каква реалия роди тази публикация.

--------------------------------------------------------------

Днес ми е едно такова... щ, ж, в, г, д, пр, дж, дз, стр, хфу!

]]> http://vitanova.wordpress.com/?p=374 Sun, 13 Jul 2008 21:01:10 +0000 Svetlina http://vitanova.wordpress.com/?p=374 Дадено:

голяма чиния, малка чинийка, паничка, тенджерка, салфетки, котлонче, прибори

Търси се:

Радо

Решение:

Намираш рецепта и я представяш на г-н инж. Радо със злия замисъл да му потекат лигите, да му се развали клавиатурата и да дойде да ползва твоята. Ако това не свърши работа, ще се наложи да включиш котлона. Намираш 2 тиквички и копър и си дотук с късмета. Няма квасена сметана, няма цедено мляко, няма нищо в магазина. Спокойно казваш, че ти трябва едно кисело мляко бабешко, ама кафяво (то е ясно, че там Данони не продават), една майонеза, малко маслинки, хляб и брашно. Няма страшно - дори да те питат два пъти, накрая пак ще ти дадат бяло бабешко мляко.

Прибираш се вкъщи и известно време стоиш с крака на масата, защото видиш ли болят те малко, трябва да си починеш от разходката до Витоша, трябва обезателно да играеш на новата си игра с цветарка... абе, важното е, че навън е 32 градуса и това те кара да забравиш къде е котлонът. Привечер ти хрумва, че не е зле да започнеш решението на задачата. Дефинираш допустимото множество от съдове, които можеш да ползваш и определяш порядъка на пътите, които можеш да ги измиеш без да изкъртиш кран, да се подзхлъзнеш в банята или да метнеш тенджерката през прозореца (на нечетни дати той варира от 3 до 4, ама днес имаше магнитна буря, та достигна максимума си от 5 пъти за 2 часа).

Нареждаш всичко в стаята и започваш. Тиквички нарязани на дълго, олиото нагорещено, чинийка със солена вода, паничка брашънце (никой да не пита защо не ги размених), а на другата маса красиво се мъдрят две найлонови торбички, върху които са наредени най, ама най-грозните на света розови салфетки с далматинци. Естествено, прозорецът е отворен и салфеткитесе разлетяват. Редиш нови и ги затискаш с телефони, лютеници и всичко мило и драго.

От тук започва частното решение на Светлина:

След час и нещо имаш:

• 9 парчета панирани тиквички - всякакъв цвят;
• 1 откровено негърче;
• няколко (примерно 10) малки парченца, щото тиквичките не се събират в тенджерката по цялата си дължина и си им рязала опашките;
• сълзи в очите (около 100+епсилон);
• пушек в косата и най-вече в междунишковото пространство на полата;
• почти загоряла тенджерка;
• нещо като сос от майонеза, мляко, маслинки, копър, черен пипер (нямах с какво да го цедя, нямах и желатин, в магазина нямаше извара... та това е - с вилица почти не може да се сипва ;) );
• брашно между пръстите на левия крак (това не знам как стана, ама е много забавно).

След това интегрираш получения резултат по номера на етажа и получаваш ъгълче в хладилника на определен приятел. Остава само да изчакаш Радо да научи за геройството, да дойде утре следобед да се наяде, а самото математическо тяло да мине през процес на хигиенизация. Дълъг и подробен!!!

-----------------------------------------

Блу, сега искаш ли да ме вземеш за домашен любимец? Щото аз смятам способността си да ям прегорели неща за предимство пред качествата на едно обикновено кролик-че или хамстерче.

]]> http://vitanova.wordpress.com/?p=372 Sat, 12 Jul 2008 23:51:14 +0000 Svetlina http://vitanova.wordpress.com/?p=372 "Тоз, който е добър към теб безкрайно, прости му, ако те обиди случайно." Слушкам си аз тая нощ приказка и направо не знам на кой свят съм. Като малка имах една книжка. От твърд картон. Цялата само с картинки. Ама най-прекрасните картинки, които можеха да съществуват. Леле, леле... колко пъти рисувах джамии и кубета с всичките цветове на фулмастерите... колко пъти се опитвах да очертая мъж и жена в шлвари... Книжката наистина беше специална. Мама ми разказваше, че била от нейното детство и към нея имало притурка на френски, където е разказана историята. Само че в многото местения... притурката се загубила. Сюжетът знам от мама и то не целия. Все си измислях свои разкази по картинките. Ох... ноистина бяах прелестни тея картинки. Имаше някакъв човек с тюрбан и шалвари и най-цветните везани обувки с криви върхове. После имаше търговец с грамадни кошници... двама мъже при езеро... два много красиви щъркела... нощ, кула, сова... хепи енд - човек в клетка, около нея тичат две момченца, а на пейка седят красива жена и мъжът с тюрбана. Мама казваше, че ой е халиф и заедно със своя везир се е превърнал в щъркел. Совата пък била принцеса омагьосана. След това незнайно как те успяват да я спасят, всички заедно си връщат човешкия вид и хващат лошия търговец. Общо взето това чувах аз. А такива красиви истории се въртяха из главата ми...

Преди няколко месеца открих мп3-ка с приказката и много се колебах дали да я слушам. Все си мислех, че ще загубя магията на собствените си приказки, ако седна да я слушам. Ей на, тая вечер Астилар нещо ме подхвана с някакво копче от нейното детство с вълшебни плочи и на мен ми дойде музата най-сетне да си пусна "Халифът-щърк" на Вилхем Хауф.

Отначало слушках музика и се опитах да нарисувам картинката от задната корица:

Не ми се получи и пуснах приказката, вторачена в стената отсреща. Вълшебна история за халифи, смръкнали прах, за щъркел и кукумявка, които се женят... И всичко това с гласовете, които така обичам...

Навремето мама е лежала почти през цялата бременност с мен в болницата. Тогава компания й е правило малко касетофонче. Май й е подарък от нейния баща... Абе, дълга история. Важното е, че това си е моето радио! Като пораснах, тати ме научи да работя с него и много пъти са ме заварвали заспала с глава върху него. Маминка обикаляше страната и ми носеше всякакви касетки, а аз си ги слушах ли слушах. Толкова прекалявах, че един ден касетофонът взе да ми набира лентите и бързо-бързо ги накъса всичките. Така си и останаха. Аз започнах да чета книжки... Години по-късно слушах радио. Бях си харесала Фреш и заспивах без да го изключвам. Даже си спомням как го усилвах, за да мога да го чувам и в банята. Явно от малка ненавиждам тишината и това винаги ми е влияело. Та... точно тия гласове чух пак. И вълшебната дума НУТАБОР. С нея всичко започва и свършва.

Така и моята публикация. В момента звучат последните звуци от 50 минутната приказка, а малката стрелка на часовника упорито сочи 3.

Ако все пак има някой буден, ето една картинка, която няма нищо общо с моята книжка, но пък също е красива и заслужава да бъде изсънувана.

-----------------------------------------------------------

Който чувства, че още не е достатъчно голям за приказки, нека види тук: http://slackpack.net/?q=node/175.

[googlevideo=http://video.google.com/videosearch?q=nickleback&sitesearch=#q=nickleback%20far%20&sitesearch=]

И си подреждам новата стая.

Ъ хол ню уърлд ту дисордър ай хев фаунд.

]]> http://vitanova.wordpress.com/?p=368 Thu, 10 Jul 2008 14:07:28 +0000 Svetlina http://vitanova.wordpress.com/?p=368 Здравейте, драги земляни. Говори ви съвременната Ане Франк. Ще ми се да можете да видите историята в ръкописен вариант - със зацапани петна от лютеница и лосион за след слънце, ще ми се да се мъчите да ми разчитате почерка, но ще се примиря и с това електронно издание на моя така интересен дневник от тази седмица. Тази нелитературна немедийна форма се консумира най-правилно по следния начин:

• чете се отляво-надясно и отгоре-надолу. Повтарям за информатиците - това е точно като обхождане на масив по адреси - започва се по редове надясно;
• картинки, линкове и всичко се употребят, само когато се стигне до тях;
• не опитвайте да правите това у дома си!

земен ден сряда, земно число 8++

Много съм изморена от тия земни обичаи да си устройват интервюта в най-горещото време. Пък и после извървях толкова много километри. Още ми е трудно да свикна с този странен начин на придвижване - слагаш единя долен крайник отпред, след това избутваш другия пред него... Така или иначе първите етапи на мисията ми са изпълнени. Вече живея в тайна нелегална квартира, имам Интернет връзка с родната станция, имам хранителни продукти тип добруджанско олио и лютеница с хоро на картинката, имам угворка за подписване на трудов договор в петък, имам спрей за тяло афтър сън, всичко е тип-топ, както казват местните.

Остават 66 земни дни до приключване на мисията.

земен ден четвъртък, земно число 9++

Събуждам се и отварям прозореца на новата си бетонена кутийка. Поздравявам стената отсреща и стискам палци никой да не види антените, стърчащи от главата ми или пък специалния ми метод за ядене на филийки с лютеница. Сутрешната гимнастика се състои в объркано търсене на кошче в кухнята, което вече втори ден ми се крие в банята. Бордовият компютър е прихванал някаква болест - пуска само хип-хоп, при това толкова качествено, че и аз се заигравам. Седя си пред монитора и се кълча като третокласен марсианец и не ща и да си помислям за вогонска поезия. Отне ми 3 човешки часа да се приготвя за излизане - сложих си модерна жълта тениска и отгоре облякох червената пижама. Вързах се с три цвята ластички и излязох. Това хората са много странни същества! Не стига че не разговарят с празните стени отсреща, ами и са си измислили куп глупости като карти за градски транспорт, трудови книжки, ксерокопия на дипломи и снимки. Един мъжки екземпляр ме накара да му дам 6 български лева само за да ме снима. Това било даже с намаление за студенти! Ех, ако знаех, че "студент" е обидна дума, нямаше да се издам и сигурно щеше да ми вземе по-малко пари.

Оказа се, че ми трябва свидетелство за съдимост, но го давали срещу акт за раждане. Аз продължавам да се чудя - да не си съден, не значи ли че съществуваш... Трябва ли хем да си роден, хем да не си съден, за ад подпишеш новия си трудов договор? Трябва ли да караш сестра си да праща разни актове на чужд адрес, само за да дадеш 5 лева в районния съд? Също така се оказа, че на Земята 3 седмици не са достатъчни да се провери един изпит по информатика. А любимото ми е, че канцелариите си сменят работното време, когато се появят кандидат-студенти, за ад може редовите студенти да чакат по час - час и нещо за една усмивка работа.

Специалисти докладваха, че на тази планета киното било изкуство и модел за подражание, та ще ми се наложи довечера да си поръчам пица по Интернет и мъж по Icq. Добрата новина е, че поне вече взех да свиквам с мисълта, че съм идеално сама - няма шумни съседи, няма руси футболни съпруги, няма чалгари, няма досадни колеги.

Остават 65 земни денонощия до края на мисията ми.

----------------------------------------------------------

Прекъсваме предаването, за да може Светлина лично да изкаже поименни благодарности (редът е напълно случаен):

• Мерси на Яна, Тони, Jenfel, Климент за всичко (съжалявам, ама не мога да събера в едно дума всичките неща, които ми "причинихте");
• Мерси на Лорда и Винка, мерси на Христо, Жени, Смешко и Ивчо, Миро, Веско и Мирослава;
• Мерси на всички, които се включиха с идеи и съвети, с предложения - кои забавни, кои удачни... мерси, че бяхте с мене и както казва Вили, "ме мислихте" (я да видим... тук мога да сложа колегата Дани, мама Деничер... абе, цяла тераса вещици мога да сложа, още Тош, Павка, Андрей, Боян, че даже и домакинката на 20 блок... ще взема да пропусна някого, дай да млъквам вече ;) );
• Мерси на Радо!!! Мерси за това, че ми помогна с опаковането, че ми черта маршрути, че ми прибра пътеките, че се препече с мен вчера, че ми даде тема за съчинението, което написах на интервюто за работа, мерси за мазола, мерси за това, че си блъсна главата в новата ми маса... Абе, стига съм се подмазвала... знаеш къде искам да идем, знаеш и че съм ти задължена, искам да знаеш и че ще се издължа до последната усмивка...

ПП: никой да не си мисли, че благодарностите ми свършват с един надпис под черта!!! Чух, че земляните водели и материален живот, освен абстрактния, който явно им е подчинен в грижи за моето благодентсвие.

]]> http://vitanova.wordpress.com/?p=361 Sat, 05 Jul 2008 10:05:27 +0000 Svetlina http://vitanova.wordpress.com/?p=361 Слушайте внимателно докъде я докарах. Намерих къде да живея, но ще е нелегално и ще трябва да си редуцирам багажа сериозно. Спокойно, лятото мога да го изкарам и само с рокличка и гребен :) . Радо ще ми прибере част от багажа, както и Христо Манолов. Подадох 3 кандидатури за работа, чакаме да виидм кое как какво, междувременно не съм спряла да съм домашна помощница и се вихря у шефа два пъти седмично. Мирослава и приятелят й (ще живеем на една и съща улица) ще ми приберат сака и компютъра за до края на седмицата, което идеално ме устройва, щото на новото място ще се нанасям на етапи. Един съученик, който на шести има рожден ден, ще живее в същия блок като мен и ще удари едно носаческо рамо за пред портиерите. Гошко, голям предприемач да пораснеш, никога да не броиш стотинките, да си купиш оня мечтан остров и да знаеш - всичките 4 години съм гласувала ти да си отгворник на класа!!!! Опаковахме снощи с Радо багаж, обаче усещам как днес ще пренареждам сака, щото имам нов план. Христо, Лорде Винкин и ти Михаела, гледайте днес да се събудите, че имам зли намерения - вместо да идвам да живея при вас, смятам да помоля да минете с колата и да ми приберете няколко кашончета за съхранение до към края на септември. Мама е уведомена, че днес ще купя опаковъчна хартия и че понеделник ще получи голям колет. Намерили сме и легло за момичето, което живееше при мен. Нейният багаж вече е прибран из разни познати и пратен по автобуси. Вторник можело да спя у Яна, което е просто идеално.

Ако тая работа с кашончетата не стане, Жени и Жоки да се готвят, че съм им била шаферка и знам, че имат къща :) . И кола :D . Очаква се след понеделник да нямам нет, та ще позамлъкна, а телето вече отиде над 50лв и ще е шоу :))) .

Леле, страхотно е чувството!!! Единия ден не знаеш на кой свят си, на другия се появят хиляда приятели, които искат да ти помогнат. Ако тръгна да изброявам всички, които предложиха помощ или просто съчувствие, ще хвана тендовагинит на пръстите и на двете ръце. Абе хора, по цял ден ту се усмихвам, ту се унасям в мислене и все това изскача - как не съм вярвала, че мога да се опра на толкова много хора, как не съм забелязала, че съм обичана, че трябва да прекарвам повече време с вас... Знаете ли, освен всичко гореизброено, предложиха ми пари назаем, превозни средства, още няколко оферти за работа, места за спане, раници, торбички, носачи, опаковачи... И най-вече обич. Истинска приятелска обич и подкрепа! Каква я мислех, каква стана... А планът беше да не завързвам приятелства в София, щото после щяло да ми бъде мъчно да с еразделим... Въх, никога не ме е бивало да планирам :)

***********

Да не забравя, че ми трябват снимка за автобиографии и молба за напускане! И някой, на когото да подаря олио! Както и да не забравя да пусна молба за Интернет! А, да, Радо, тия пътеки с какво ще ги закараме до вас?

Сега започвам с молбите:

• В събота вечерта сигурно ще дойда в Южния, та ще е мило Диана също да дойде и пак да си поговорим за Светлина-сервитьорката;
• Не са ми излишни всякакви торбички и най-вече един сак;
• Приемам всякакви предложения за превоз на багажи, лошото е, че вероятно ще е през работната седмица;
• Разменям храна за пари с всякакви хора от Студентски град - нямам силно желание да пренасям пакети спагети и ориз, а са ми останали няколко. Смешко, ако четеш това, помисли си дали си гладен.

На когото му хрумне работа за мен или квартира за някоя почти минимална сума, или пък се сети за друг начин да ми удари рамо, нека не се плаши, а да си  каже. Официално заявявам, че заплатата ми трябва да отива към минимум 400лв на месец, защото до 5 септември трябва да съм си платила семестриална такса и скоро след това и такса общежитие (ако достатъчно често си повтарям, че ще се класирам, сигурно ще стане).

----------------------------------------------------

Не ме интересуват неидентифицираните облаци - слизам до магазина!

Време е да си върна всички направени някога услуги. Моля всеки, който чете тази публикация и му стане жал, преписвал е от мен на изпит, питал ме кое от колко часа е, карал ме е да му давам телефони, да му обяснявам по някой предмет, да му готвя, да му слушам любовните мъки или просто ме обича, да помага! От полза ще са ми всички хора с коли, камиони, бусове, хората в София със свободно място за багажа ми, хората в София със свободно легло за мен срещу готвене, чистене, гледане на деца и котки, разхождане на кучета, боядисване на стени или просто 60лв на месец, които ще ми върне общежитието. От полза ще ми е и всеки с връзки в Министерството на образованието, който да напраи така, че да не ни ремонтират блока. Евентуално бих ползвала услугите и на някой, който да ми намери доходоносна работа, добър зъболекар и интернет във Вършец.

Поздрави - едно бъдещо истинско хипи - с шарени гащи, малка раничка, рошава коса, боси крака, стопиращо камиони и гушкащо мокри котета, когато вали дъжд

Слагам себе си по средата и започвам да въртя крати по познатата схема. Не очаквам нищо ново. Всяка сутрин излиза едно и също. Така се чувствам спокойна. Готово. Обръщам ги една по една и си мърморя под носа тълкуванието им. В миналото... сватба, много път, забравена приятелка, мъж и жена, обърнати към себе си - харесва ми да си мисля, че са родителите ми. Вярвам, че някога са се обичали. В бъдещето пари и някакви валета, на които не мога да повярвам изцяло. В настоящето някакви пики и приятелка с мъничко валенце - усмихвам се - някой ден и аз така ще излизам - обърната с лице и тяло към някое бебче. Двете аса вече са излезли и не е интересно. Остана само да повдигна себе си и да видя какво "ми лежи на сърцето". Отварям със замах като почти не се интересувам какво ще излезе. Важен е ритуалът, не резултатът. Там обаче за мой шок стои най-невъзмутимо един поп. При това поп каро! Абсурд! Аз не харесвам русоляви! Веднага го затрупвам с три карти и нетърпеливо ги преглеждам. Девятка спатия, десятка спатия, асо спатия. Хм. Не знаех, че съм толкова тъжна. Не вярвам той да е тъжен, защото всъщност картите излязоха върху мене. Не. Трябва нещо да съм объркала. Опитвам пак. Тоя път държа картите по-дълго в ръцете си - искам да усетят точно моята съдба. Вече със сигурност закъснявам за работа.

Нареждам ги пак. Същото. Абсолютно същото. Само валетата от бъдещето са се обърнали към мене. Не, не вярвам, не вярвам да е той. Но пък от друга страна... друг рус никога не е имало около мен.

Замислям се за детската си "любов". Казваше се Симеон. Мони. Беше доста по-голям от нас и в детската градина и в училище, защото го бяха записали в един клас с брат му, който пък беше доста по-малък от мен.
Всички момичета бяха луднали по русата му коса, пък и нали е батко. Аз си кротувах и си рисувах. По-късно в училище играех предимно с брат му и му помагах да се грижи за него. Тайно. Никога нищо не си казахме. В четвърти клас нашите се разделиха и ме преместиха само с мама съвсем близо до Шумен. Сестра ми изпадаше в паника като се замислеше за времето преди това, а аз я успокоявах. Помня дълги часове на шеметно въртене на въртележката. Как не се откачи още не знам. Плачех без глас, но от вятъра не се виждаше. Постоянно си повтарях, че обичам Мони и че трябва да се върна да живея близо до него. Сигурно чак до шести клас съм си мислела за него.

Сега като голяма мога да кажа, че не съм го обичала, а съм се чудела какво оправдание да измисля за сълзите си. Сега ми е останал само навикът да изтръпвам всеки път, когато му чуя името. Даже разбрах, че "Шумен" значело "град на Симеон" според някаква фонетична теория.

В автобуса към работа все си мислех за тия спатии и изведнъж ми щукна! В момента съм се пристрастила към пасиансите. Не позволявам на слънцето да изгрее, ако не наредя сутрешната си колода. Така ми отърва най-много. За да не се налага сама да си отговарям на въпроси. Сама да взимам решения. Явно пак имам скрити проблеми. Възможно ли е моят поп каро да се е върнал, за да ми каже, че трябва да спра да си крия тъгата зад измислени поводи и че трябва сама да започна да се справям с нещата? С истинските неща. Да бръкна в себе си и да напипам истинските въпроси и после смело да се опитам да им отговоря. Така както някога признах пред себе си, че не съм го обичала, а ми е липсвал баща ми, семейството, приятелите, сигурността на детството. Утре ще си направя какао.

**************************************

Цялата тая работа с попа е във вразка с една вещерска идея всяка да разкаже за свой реален или измислен поп каро. Моят ли? Вие ще кажете какъв е. Иначе ето и останалите от тестето:

• един горещ поп на Деничеро;
• Шувил от града на Симеон;
• Сливил - майката на всички попове ;) ;
• Поп и в градината на Диана;
• Един овълчен поп на Нийли;
• Светла има много попове, но ги търсете из коментарите, щото са срамежливи;
• Яна и Астилар са в процес на опопване ;) та ще поизчакаме малко;
• Началото на поповете се крие тук;
• Някой да покани Жени и Кекла, че мен ме е страх да не ме набият!

-----------------------------------------------------------

Някоя от попадиите наготви ли ми, щото се отплеснах да пиша и забравих, че е време я за закуска, я за обяд?

]]> http://vitanova.wordpress.com/?p=333 Mon, 30 Jun 2008 17:27:55 +0000 Svetlina http://vitanova.wordpress.com/?p=333 Хммм, опитвам си аз да правя анкети, ма де да знам, че като пише, че нещо работи с уърдпрес, то всъщност не работи и по никакъв начин не иска да става уиджет :(

Eй ви вместо уиджет, едно утешително линкче, пък аз отивам да си рева някъде :(

Първо искам най-накрая да се включа към нашумялата напоследък тема за душата (просто хвърлете едно око при Диана и Графът). Та, моето участие е следното: има хора, които произнаят "душата" специално. Днес Дачи направи така и ми взе акъла. Едно такова... хем те кара да си я представиш, хем да потръпнеш, хем не искаш никога да не свършва ехото й.

Второ искам да благодаря за най-котешката жълта чаша и за възможността да се порадвам на чифт тичащи оранжеви чорапки + шапка.

После ще спомена, че днес имам курбан за здраве (сестра ми също), защото преди 2 години стана една катастрофа, която ние по чиста случайност избегнахме (на същия ден мама беше палила свещичка в параклис на Св. Петър и Павел, та е твърдо убедена, че това ни е спасило). Идеята е, че има автобуси в 13:30 - 2 броя, в 14 и в 15:30. Аз, мама и сестра ми сме пътували всяка в различен, но никоя не катастрофира. Аз бях най-близо и видях как автобусът пред мен се обърна и как шашардисаните ми приятели (все ученици) изпълзяват от него. От нас трите никоя нямаше телефон и дълго време се търсехме и не знаехме коя къде е пътувала. Драги зрители, чевствайте се почерпени за мое здрави (и моя сметка):

Днес светът празнува и рождения ден на моето магаре Влади, както й една година от запознанството ми с Андрей. То вече е толкова голямо, че му плащам такси, за да ми идва на гости ;) ...

Пак днес чух Светльо енд дъ леджендс в Борисовата градина, защото бил някакъв ден за чистота или нещо такова. Бързичко избягах, но ако някой иска да ми подари книгата на Светльо, няма да я откажа ;) .

Сега да се скарам малко на Деничеро - тя не искаше да съм сресана, аз се захилих и ми се скъса едната ластичка от едната мързелива плитка, ма нямах време да я оправя и просто забих фиба, в автобуса съвсем бухнах от кеф и се наложи да разваля плитките, та на срещата бях с фуста и две ушички :) . Тя, Деничерото, имаше нещо против фустата също, та чак се чудя тя що оцеля... Ей, Алфабетке, недей така, че ще ти скрия шоколада! Казвали са ми, че като съм сресана, мога да бъда хубава.

За десерт ще споделя, че денят е толкова специален, че възнаемрявам да вечерям официално - на масата, вместо на леглото и даже сервирано в чиния, а не в тенджерката. Уиш ми лък!

------------------------------------------------------------

Някой иска ли да гледаме "Апартаментът на Джо"?

]]> http://vitanova.wordpress.com/?p=353 Fri, 27 Jun 2008 21:06:22 +0000 Svetlina http://vitanova.wordpress.com/?p=353 Оказа се, че ми е много трудно да си опаковам щастието в думи. Много. Примерно вчера. Толкова да ми е било хубаво пък... Знаете ли... ще разкажа за това как се чувствам днес.

Днес ме боли дупето от мускулна треска и постоянно се дръгна. Обула съм 3/4 клинче и обстойно обяснявам на всеки срещнат, че съм ходила в гора и съм надрана и нахапана и кое точно ме боли (най-добре това става с разперени ръце и скачане). Надигам ръкав, за да се види как съм изгоряла и охкам, всеки път като се сетя за ръцете си. Сто пъти повторих, че съм като раче в период за смяна на черупката - мекичка и червена :) . На изпита по математика седя, седя и току се присетя за някоя детска песен или как припках надолу по пътеките. Като говорех за щъркела направо прегръщах колегите. Ама за калинки и пеперуди и дума не съм обелила. Всички  квестори разбраха, че имам подуто от ужилено на ръката. А снощи щях да пиша в блога, ама от пулене ме боляха очите и заспах :D .

А на какво се пулих ли?

• 21+21+6 черни пеперуди на бели точки;
• ееееей такава трева;
• на всяка трева минимум калинка;
• едни грамадни неща като глухарчета, ама не съвсем;
• стаааари грамаааааааааадни разперени дървета, готови да им измисляш приказки (за това - друг път);
• още калинки;
• голямо мокро със зелени растения на повърхността и два щъркела малко по-нагоре по вертикалата;
• сокол;
• намерена от Радо следа от копито;
• пилета с жълтозеленикави глави и жълтозеленикави опашки - два броя (пилета, де);
• грамадни високи неща - като лайкучка, ама с други листа;
• много смешни шишарки;
• хииииииляди пеперуди, които очевидно обичат да си намират цвета и да танцуват с него, а ако случайно той не е пеперуда, да кацнат на него и да си правят гимнастика;
• трънче от акация, което още ми е в десния джоб на панталона;
• босите глезени на Радо, влачещ се пред мен...

Иначе има тоооолкова много, което не мога да изкажа. Примерно погледът на Радо, докато опитваше пълнения домат или студения тоник от термос. Допирът на онова огромнейшесто дърво. Звукът на гората, докато лежиш със затворени очи. Гледката на сякаш безкраен коловоз в тревата. "Добър ден"-ят на минаващите билкари. Желанието да хвърлиш раницата и да се затичаш право през тревата (висока има-няма колкото изправена маймуна). Гъделът, докато се отъркалваш в постелката, за да я изравниш. Миризмата на топлината и камъните и всичко... Въобще не мога да обясня. А ми беше толкова хубаво. И днес не спирам да се присещам за това и онова. Мисля си за това как навръщане две танцуващи жълти пеперуди ни ескортираха (ама това бяха единствените жълти от хилядите, които срещнахме), как изглежда Радо с шапка, колко е хубаво да си гушнал кутията с курабии и да подскачаш надолу, песните, с които му досаждах, как се опитваше да снима една изключително пъргава калинка, пееща птичка, опушена София, небето с всичките листа и клони... Леле, никога не съм си мислела, че щастието може да е лепкаво. Верно, може слънцето да ми е поразмекнало черепното съдържимо, но доста вероятно е наистина да ми е харесало да съм потна и червена и да не мога да си свия усмивката. Радо беше прав - никога не съм се замисляла, че мога покрай София да скиторя и да си тичам и да ми е зелено и хубаво. Като гръм от ясно небе ми дойде всичката тая красота на Плана. И Дяволския мост, дет не разбрах кое му е дяволското. А пък манастира? Ухааааааа!

Кокалянски манастир "Свети Архангел Михаил"!!! Красота!!! Жалкото е, че само събота и неделя допускат външни лица, но нищо. Отвън изглеждаше също прекрасно. Има зидана стена, която обикаля няколкото му сгради и дръвчета с дървените камбанарийки. От външната страна има и чешмичка - е, вече не работи, но още си пази металното нещо, от което се пие вода.Не знам защо, ама покрай манастирите все едно нищо не се движи или поне го прави бавно. Чешмата е застинала в някакъв спомен за себе си, пилетата наистина пеят по-тихо (във Врачеш направо си мълчаха), даже аз не викам - истинско вълшебство тегне наоколо. Навръщане тъкмо си мислех, че по-прекрасно не може да става и сварихме портите отворени :) . Вътре една красота... алейка тип къдрава се виеше между цветни лехи, оградени с ниски ковани оградки, виждаха се чардаци с мушката всякакъв цвят, а стените бяха едни светли и... и сякаш всичкото слънце се беше събрало там да позлатява. Брех, страхотна работа. Не, не издържам - ще сложа една от снимките на Радо.

Е, не! Направо ми иде да скоча и пак да хукна нататък. От спомените настръхвам. Вече не помня от колко години не ми се беше случвало да гоня пеперуди под жарките лъчи, почти бях забравила какво е да спиш под короната на дърво, да не споменавам, че не бях виждала щъркел от толкова близо или пък такова струпване на калинки. Даже и мъъънички гнезденца намерихме! Пуф! Вълшебно!

---------------------------------------------------

Пращам поздрави на всички глигани и да внимават да не си докарат мускулна треска на опашката от гимнастика! Леле, леле, много е смешно да те боли дупето!

Да речем, че аз съм Чапай. Да речем, че предната седмица не знаех за съществуването на Камбаните - Международна детска асамблея "Знаме на мира". Да речем също, че Чапай беше лесно разпознаваем, защото беше изгорял като зебричка с ръкавки и два вида деколтета. А сега да се пресегнем за курабийка - ееей оная - пукнатата.

Мммм, кураби... камбаните са страхотни. Чапай припкаше със зеленото си потниче и бързаше да пипне всяко звънче - има ги толкова много видове... Някои бяха малки, малки, колкото 21 меденки с орехче отгоре, други бяха грамадни като за петорна доза арменски сладки. Ех, тия имена. Забравих да спомена, че Чапай е скаран с географията и не беше чувал голяма част от държавите, които сричаше по табелите, пък останалите не ги знаеше къде са. Добре, че с него беше Радо - богът на сладките да го поживи, който винаги е готов да ти каже какъв цвят е екипът на дадена държава, както и да ти снима пръстите върху някоя камбана. Ама го няма сега да види как се пресягам за поредното тестено топче.
Най ги обичам така - като дебели бисквити - хрупат ти между зъбите и ти оставят следа от канела по небцето. Та Чапай събираше колкото може повече слънце и то не само по деколтето си - твърдо беше решен да запомни това небе и жегата, и тревата, и звука на деца, тичащи да бият камбани, и насладата отново да държи скакалец в ръката си, и (тая ми се разтроши в ръцете) горските ягодки, и всичко. Пълнеше очите си с звуци, носа със слънце, ушите с трева...

Най-сладко от всичко си оставаше чувството, че на това място никой не може да го намери. Лежеше в зеленията и дочуваше някакви деца, но те бяха като оххх... оня народ, дето танцува и пее и лети и отива където си иска и повечето хора не могат да ги видят, но е на щастие да чуеш камбанките на краката им... питайте Екатерина Минкова... Ох, огладнях от толко мислене, ще взема оная там - голямата. После се премести на пейка, минаваха хора, ама сякаш не го забелязваха - просто някакви чуждоземни туристи. Кученца си лежаха на сянка и сякаш нямаха нищо против това зеленото с плитките да тича из парка им и да яде ягоди. Дали пък не са специални и кучетата? Сигурно. Не може да живееш сред постоянен звън и мирис на трева и да не си специален. Не може. Вероятно са принцове или рицари от таен орден, които вечер си връщат истинския вид, съвещават се, слагат нови езици на камбаните от подръчни материали, събират парченцата от балони, нашарили тревата и пият вода от чешмичката. Ех, чешмичката... Тея на Шаренкия от Слънчевия град нищо не са - чешмата на Чапай пускаше само вода, ама най-сладката, най-студената, най... най-мократа даже!

И тоя Радо (ще изям една изгореличка в негова чест)! Напълни водни балони и взе да замерва зелен Чапай! Чапай обаче хитър - облече си черно потниче и се втурна да отмъщава. Успя само с частта с втурването. Леле, как може да пада Чапай!!! А и какво е виновен той, че Радо е мекичък и балоните не се пукат, като го ударят?! Виж, за това колко от тях всъщност го удряха, виновникът го знаем, но ще го запазим в тайна. В момента той си пъха в устата цяла курабия (добре де, парви опити, щото курабията си я бива).

Чапай не знаеше накъде да гледа. Накрая избра да лежи на някакви острички неща и да разглежда книжка с картинки с Радо, опитваше се да го гъделичка с най-дългата трева на света и успя да си загуби герданчето. По едно време гората им се смееше как единият беше с лице към слънцето, а другият - с нелице и всеки си сушеше... мокрото. И пак камбани. Всяка с надпис. Имаше фигурки на деца за ръце, имаше корони, дракони, плетеници, даже и едно жълто пиле, кацнало на най-изтумбената част на грамадна камбана. Чапай гледаше повечето отдолу-нагоре, но нищо. Пак му беше много хубаво. На табелата пише, че е разрешено само на деца да звънят, та Чапай дрънна няколко пъти. Всъщност и той и кучетата знаеха, че е много по-величествено, когато знаеш, че камбаните могат да звъннат едновременно, отколкото като се протегнеш на пръсти, за да разклатиш някое почти ръждясало езиче. Да тръпнеш в очакване, да си представяш парка пълен с деца и камбанена песен, да "видиш" как и без това топлите метални куполи оживяват. Чапаева работа. Да се протегнеш за курабийка. Чапаева работа.

Чапай невъзвращенеца. По принцип това са извън земни, които попадат на Земята, но не могат да се върнат по своите планети и остават тук под прикритие. За ЧАпай принципите са други. Само там и само тогава той беше Чапай, който никога няма да се върне в града, Чапай, който се търкаля в еднометрова трева, Чапай, който нахлупил шапка бере ягоди, за да им нарисува салфетка. Днес Чапай го няма. Днес Светлина яде курабии. Защото тя дълбоко в себе си не е невъзвращенец. Тя живее на всички места, където се е усмихвала, живее във всички треви, които е нагазила, живее в няколко десетки сърца, някои - на кучета, живее в песни, в блогове, живее. Светлина принадлежи на целия свят. А Чапай остана там - тя със сигурност пак ще се върне при него, като при стар приятел, най-вероятно ще му занесе курабии или ще го запознае с децата си, но надали чувството, че са единни ще се повтори. Човек не може да е щастлив два пъти по един и същи начин. Макар че си струва да се провери дали оная курабия има същия вкус като предната.

Да имаш толко курабии и да не ги ядеш, за да можеш след 3 дни да пишеш за тях. Писателска работа. Да имаш най-хубавите снимки на света, но да не ги покажеш. Писателска работа.

Да си препечен като бабина ореховка и пак да се смееш. Светлинина работа. Радо също беше там. И той яде. И той се смя. И той помни. Тревата, де.

-----------------------------------------------------------------

Янче, тая вечер ме накара да си мисля за това как искам да дойдете на Вършец. Искам да съм сигурна, че знаете пътя за моето вкъщи. Макар, че където и да сме, ще сме си заедно в мислите, харесва ми идеята, че има място, където да се намираме. Моля те - не забравяй, че рядко те будя нарочно. Аз всъщност съм много послушна.

Задачата се решава чрез схема на Бернули за вероятност при многократни опити с връщане :) Не се бъзикам - многократни опити с връщане! Това математиците са много готини хора :)

В случай, че все пак някой се запита за отговора, той е 30,25%.