Фрейзър развива сравнителния метод в етнографията и се явява един от родоначалниците на сравнителното изучаване на религиите. Работата му засяга широк кръг от антропологически изследвания. Фрейзър първи предполага наличие на връзка между мит и ритуал. Основа на неговите трудове са три принципа - еволюционното развитие, психическото единство на човечеството и фундаменталната противоположност на разум и предрасъдък. Влиянието му откриваме при Фройд, Юнг, Ерих Нойман, Джеймс Джойс, Уилям Бътлър, Т.С. Елиът и разбира се Джузеф Камбъл, Макс Мюлер и Едуард Тейлър.

Макар научният му подход да търпи сериозна критика от гледна точка на методологията, не бива да се забравя, че Фрейзър е преди всичко пионер, а 25-годишният му труд върху „Златната клонка” го прави достоен за званието Рицар на Британската корона, какъвто става през 1915 г. за приноси към науката и антропологията.

Фрейзър е неуморен в работата си дори когато ослепява през 1930 г. Единадесет години по-късно почива в Кеймбридж, на 7 май 1941 г., няколко часа преди съпругата си Лили Фрейзър.

Подробни биографични данни могат да се намерят тук.

„Знанието е над всичко. Всеки, който е принесъл частица знание,
вече е благодетел на човечеството. Всеки, събрал искрите на зна-
нието, ще бъде даващ светлина.
Да се научим да пазим всяка крачка на научното познание. Прене-
брежението към науката е потапяне в тъмнина. Всеки има право да
получи достъп до учението.“

Елена П. Блаватска

Тоя послеслов се налага с оглед на значителната кореспонденция която автора получи по повод статията „Приказки за Библията“. Значителна разбира се само дотолкова, доколкото друг публикуван тук материал (с изключение на „20 мита за хомосексуалността...“) не е предизвиквал подобна активност.

Автора получи няколко гневни и несвързани писма, от които по всичко личи, че уточнението в увода, а и в заключението на посочената статия някак е убегнало от вниманието на част от челите я. Най-напред са необходими няколко обяснения.

Автора напълно съзнава, че статията е лишена от сериозността на изчерпателното и строго научно изложение, но и не е претендирал да прави такова. Първоначалното намерение бе именно това, но с началото на проучвателната дейност, която предхожда всеки подобен труд стана ясно, че обясненията, които могат, а и е нужно да се добавят, та да добие статията тоя вид, са такива по характер и обем, че изложението би отнело време и труд за подготовка, иначе нужни за изготвянето на не особено голяма книга. Не е нужно да се споменава, че това начинание е в голяма степен безсмислено, доколкото автора излага (преразказва) факти и предава данни, описани и разисквани в множество други специализирани трудове. Целта на публикацията в тоя й вид, бе да представи на един научно-популярен език наложени и популярни в научните среди тези от областта. С оглед на това бе представена и библиография под формата на бележки под текста, които указват трудове на авторитетни автори, обговарящи темата. В тея трудове пространно се разглежда засегнатата проблематика по достатъчно компетентен и пространен начин.

Казаното дотук или бе вече обяснено в самата статия или е самоочевидно. Излишно е да се обяснява, че статията е непретенциозна и без особени амбиции, но е нужно да се препотвърди тезата, че тя излага научни и исторически факти и популярни в научните среди хипотези, т.е. популярният й характер не накърнява истинността на съдържанието й.

Целта на статията, както се отбеляза, бе чрез научно-популярния език тя да се обърне (1) към онези, които не са запознати добре с областта и подбудени от интерес с настоящето изложение да подирят повече информация (в трудовете, посочени като библиография); (2) към онези, с познания в областта, на които не са били известни някои от изложените факти, така че и техния интерес да се събуди и да ги подбуди към запълване на празнините. В края на краищата дирения резултат е осигуряване на знание в областта, което да даде на читателя една нова гледна точка върху нещата.

Стремежа в изложението бе на първо място истинност на фактите, а там, където тая истинност не е установена — представяне на популярни и логически свързани помежду си и/или с фактите научни хипотези. Именно по отношение на второто автора признава недостатъците на статията си.

Водещ принцип тук е, че фактите трябва да се изложат, а мненията да се представят като такива. На едно мнение в статията бе придаден статут на факт и това, без значение на колко силни основания почива това мнение, не бе правилно.

Става въпрос за генеалогията на божеството Яхве, която, отвеждайки в представения си вид до няколко езически божества, събуди силното недоволство на някои религиозни люде. Тая хипотеза лансирана (независимо?) от една страна от руските изтоковеди като Иля Шифман¹ и Юрий Циркин,² както и М. Б. Мейлах,³ а от друга от американския проф. Марк С. Смит,⁴ почива на разчитането на текстовете от финикийския град Угарит. Откритите там клинописни надписи разказват за божеството Яву (YW), считано за прообраз на Йево, финикийското име на палестинския Яхве (YHWH). И макар тая връзка да е хипотеза, почиваща на родственост в имената, доста по-трудно ще е да се отрече, видимата автономност на Елохим и Яхве (които по-късно се сливат чрез редакциите на анонимния редактор от 7 век). В тия образи можем да припознаем образите от митологично-фолклорния цикъл за Ел и Баал: Ел, царя на небесното царство, белобрад старец на трон (Исаия 6:1, Даниил 7:9) и глава на небесния съд (Псалм 81, Йов 1:6-8) и Баал, войнствено божество-гръмовержец (Псалм 17, 2 Царства 22:7-16). Макар и да отрича теорията на Ю. Велхаузен за различните източници на старозаветния митично-легендарен цикъл, равин Умберто Казуто отбелязва, като част от изследването си на угаритските плочки, че редица сцени и литературни формули в Библията имат паралели в митологичния цикъл за Баал.⁵ Още по-скандално е твърдението на У. Робъртсън Смит,⁶ подето отпосле от Велхаузен,⁷ Теофил Мийк⁸ и др., които намират родословието на Яхве за... арабско. Името на това божество, бидейки според тях чуждо на евреите, било свързано от тях с думата хаях (היה), „съм“. „Арабската“ теория твърди обаче, че името има за корен арабското HWY (хуи), „духам“. Тая семантична успоредица с „бог, който духа“, събужда асоциации с божествата на бурята и морските стихии. Любопитен в тоя смисъл е и жреческия мит за сътворението (от жреческия цикъл, Ж; вж. разделението на митично-легендарния цикъл, представено в обсъжданата статия) от 4 век пр. Хр., започващ с думите:

В начало Елохим сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата. -- Битие 1:1-2

Хипотезите свързващи произхода на култа към Яхве-Елохим с морското финикийско божество Яву могат да намерят чудесни отклици в текстове като този, който представя водната бездна И демиурга като изначални в битийността си. Любопитен е и мотива за сътворение чрез слово, който в една юнгианска анализа би родил много любопитни плодове и впрочем никак не е изобретение на западносемитската митологично-фолклорна култура, предвид че около две хилядолетия преди него такъв мотив вече е бил налице в Египет. (Става дума за мита за сътворението от демиурга Птах, запазен в Британския музей в началото на 19 век върху стела № 797.)

Накратко - без значение хипотетична ли е или не връзката между Яво и Яхве, то има достатъчно очевидни и обширно проучени от съвременната наука връзки с култовете към Илу-Ел и Балу-Баал. Още по-голямо любопитство биха събудили и хуритските влияния в библейския легендарен цикъл, които според Камбъл изглежда имат на свой ред индоевропейски влияния.⁹ А това събужда нови и смели хипотези за по-късни влияния върху „алтернативни“ доктрини, като тази не есеите, гностическата и пр.

При все че тия факти и хипотези са широко приемани и лансирани, автора бе обвинен в лъжа. Бе набеден още за автор (сиреч съчинител) на тия факти и хипотези, въпреки положената библиография и въпреки препратките към цялостното творчество на именити личности от областта на историята на религиите. Ще си позволим тук само един такъв цитат от статията, използвайки го и като успоредица с настоящите нападки:

Трябва да се отбележи, че въпреки дългогодишния научен интерес към тези факти, малко са религиозните, готови да ги признаят. [...] Учените с приноси в областта, и особено онези, които добиват широка популярност (Мирча Елиаде, Джузеф Камбъл…) почти винаги са получавали званието „анти-семити“, само заради факта, че казват истината така, както са я установили по емпиричен път.

Достатъчно е да се отвори „Речник на религиите“ на М. Елиаде и Й. Кулиано (С., 1999) или пък „Западна митология“ на Дж. Камбъл (С., 2005), та да се запознае читателя с една далеч по-широка и обстоятелствена картина, каквато тук трудно бихме могли да си позволим.

Който обаче не желае да види и чуе, никога няма да може ни да вижда, ни да чува. Вярата в заблуди е избор на всеки и всеки има право да вярва в каквото пожелае. В мига обаче, когато тая вяра започва да се натрапва на Другия или да се ползва с претенцията на социално значима и на критерии за живота на социума, тя става модел на тоталитарна мисловна конюнктура способна да изгаря хората на клада и да хвърля в тъмница всеки помисъл за инакомислие. Механизмът на това пагубно ретроградно действие автора ще разкрие в следващи публикации.

„Не съдете, за да не бъдете съдени; защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени...“

____________________
• 1. Илья Шифман, Борис Тураев. Финикийская мифология. СПб, 1999.
• 2. Юрий Б. Циркин. Мифы Финикии и Угарита. М., 2000.
• 3. М. Б. Мейлах. „Иехова.“ В: Световните митологии. Енциклопедия. Т. ІІ. С., 2000.
• 4. Вж. книгата му Smith, Mark S. The Ugaritic Ba'al Cycle; Vol. I: Introduction with Text, Translation & Commentary of KTU 1.1-1.2. New York: E. J. Brill, 1994., както и The Ugaritic Ba'al Cycle. Wm. B. Eerdmans Publishing, 2002.
• 5. Umberto Cassuto. Biblical & Oriental Studies; Volume 2: Bible and Ancient Oriental Texts. Trans. I. Abrahams. Jerusalem: Magnes, 1975. Вж. стр. 16-109.
• 6. W. R. Smith. The Old Testament in the Jewish Church. New York: Appleton, 1881, p. 423.
• 7. J. Wellhausen. Israelitische und judische Geschichte. 3d ed.; Berlin: Reimer, 1897 25.
• 8. T. J. Meek. Hebrew Origins. 2d ed.; Toronto: University of Toronto, 1950, 99-102.
• 9. Джоузеф Камбъл. Западна митология. София: издателство „Рива“, 2005, стр. 132.

Авраамически се наричат трите преобладаващи монотеистични религии, а понякога и други, които се чувстват обвързани с тази традиция, като бахайството. Тези религии са юдаизмът, християнството и исляма. Терминът „авраамически религии” изглежда произхожда от ислямските свещени текстове на Корана,¹ предвид честото определяне в тях на ислямската религия като „религията на Авраам“. (вж. Сури 2:130,135; 3:95; 6:123,161; 12:38; 16:123; 22:78) Това название на религията обаче се ползва не само като средство за успоредица с подобните й, но и като отличителен белег, тъй като според Корана, Авраам не е нищо друго, освен мюсюлманин:

Ибрахим не бе нито юдей, нито християнин, а бе правоверен мюсюлманин, и не бе от съдружаващите. — Сура 3:67

Съвременните хуманитарни науки (главно на Запад) обаче, все по-често използват терминът авраамически религии именно като знак за родство.

Както става видно от наименованието на групата вероизповедания, тя е конструирана около общия център на патриарха Авраам, считан за ключова фигура във всички тях. Авраам, както и предшествениците му, били част от групата на западносемитските народи. „Семити“ е сборно название на народите и културите, разполагали се в древността на големи територии в Близкия и Среден изток, Арабския полуостров, които основали едни от най-развитите цивилизации в древността. Авраам и рода му били част от ханаанско-аморейската група (угарити и финикийци, юдеи и израилтяни, моавитяни, амонитяни, едомитяни) на западните семити. Ето защо тук ще разкажем най-напред за няколко особености в митологично-фолклорната култура на тия народи.

Имената на Бога

Въпреки езиковата си, а в голяма степен и културна близост, западносемитските народи не съумели да създадат единна за всички етнически групи система от митологични представи. Особеността на историческото им развитие и на първо място дългогодишната липса на уседналост, обуславят сложността в работата по възстановяване на вярванията им. Това, което е известно със сигурност, е че тези представи са многопластови и сложно преплетени, както помежду си, така и с привнесени от съседните народи култове. Работата по проследяване „родословията“ на множеството божества, демони, мотиви и теми е силно затруднена и от факта, че често пъти самоличностите на тези божества и пр. са подменяни с имена-заместители, предназначени да прикрият свещеното, табуизираното истинско име на божеството.

Историята на ханаанските религии и култове ни връща в 4-3 хилядолетие пр. Хр. на територията на Сирия, Финикия и Палестина. Изворите за нея, както стана ясно, са в най-добрия случай фрагментарни или ненадеждни. Епиграфиката и археологическите материали (напр. клинописни таблички), заедно с писмените паметници на съседните уседнали народи — египетски, месопотамски и хетски, — както и Стария завет, произведения на гръцки, римски и някои близкоизточни автори, заедно успяват все пак да предадат една малко по-пълна и относително ясна картина. Знаем, че в ранния етап на развитие са налични общи теми и мотиви в преданията на тези народи и дори общи божества. И тук парадоксът — тоя факт не води до характерния за индоевропейците религиозен синкретизъм, а напротив — у по-късните периоди местните божества съсредоточават все повече власт и значимост, приемат атрибути от по-ранните върховни богове, стават „племенни“ по характер, утвърждава се монолатрията.

Монолатрия се нарича практиката на почитане на един собствен бог, без да се отрича съществуването на останалите. Собственият обаче е схващан като по-силен от чуждите и той се обвързва с посветилата му се етническа група, най-често посредством някакъв акт на обвързване, например сключване на „договор“, постановяване на етнически закон и пр. Този познат мотив ще видим у старозаветното божество Яхве, което в ранния период от завладяването на Ханаан от израилтяните се схваща като доминиращо над другите божества. В обобщение на този ред мисли ще кажем, че това мислене в последствие прераства в т.нар. етнически монотеизъм — вяра във върховен Бог, който е единствен истинен, а всички други са измамни. Тоя Бог не е синкретичен и образа му не се разпознава в чужди култове. Той е, грубо казано, „етническа собственост“. Така, за разлика от индоевропейците, при западните семити тенденцията в богопочитанието очевидно е към изключване на чуждото, отричането му, сепаратизъм и нетърпимост.⁴

Както вече се спомена особено неудобство създава практиката на подмяна имената на божествата с епитети и прозвища. Примери за това са Балу (по-късно Баал; вж. напр. Съдии 6:25, Еремия 32:29), което значи „стопанин“, „владетел“; Милком или Милк — „цар“; Адон — „господ“; Ешмун или Шем — „име“ и т.н.⁵

Белобрадият старец

И все пак изглежда у някои от древните семити е имало божество с върховен характер, по-късно загубило тази си привилегирована позиция.

На териториите на днешен Ливан и Сирия, във времето на историческия отрязък към който се обърнахме, се е намирала държавата Финикия. Това е обединение на повече или по-малко независими търговски градове на източното Средиземноморие. Жителите на това обединение, с малки изключения, били семитски племена от смесен произход, които са от една етническа група с ханаанците и днешните ливанци. С ключовото си положение и развитото си мореплаване Финикия бързо станала търговски посредник между Изтока и Запада, за което е излишно да се споменава колко доходоносно начинание било. Финикийската писменост станала една от първите в историята системи на фонетично писмо, а финикийците са автори на така прословутите „финикийски знаци“ — парите. Своят разцвет Финикия достига през 1200—800 г.пр.Хр. и няма да е пресилено ако кажем, че културното й влияние в региона било голямо. Финикийски бил и един от най-древните и особено важни за историци и археолози градове наоколо — Угарит (днес Рас Шамра). Градът съществувал още през трето хилядолетие пр. Хр. и писмените паметници, които са ни оставили жителите му, са един от главните източници на знание за културния и религиозен живот от това време.

Въпреки градския начин на живот финикийците съхранили старите номадски религии. Главният им бог бил Илу, известен още с имената Ел, Илум, Елим и Елохим. По значение след него идвало божеството Баал (предадено ни от гръцката фонетика като Ваал в Библията), един от синовете на Илу-Ел.

Илу е бог прародител и демиург, баща на богове и хора. Ханаанейски, обработен от жречеството мит, вероятно стои и в основата на старозаветното предание за сътворението чрез слово от страна на Елохим. Елохим е интензивно множествено число на името Елоах (אלוה) и има същия корен като арабското Иллах (значещо „бог“, в противовес на Аллах — „богът“) и арамейското Éлаха. Думата „Елохим“, която намираме в някои текстове от Угарит от късната бронзова епоха, видимо е употребявана, за да обозначи целия ханаанитски пантеон — „децата на Ел“ (елохими), баща на боговете. По-късния монотеистичен юдаизъм заема това божество и основава около него монолатристичен култ, който сетне преминава към етническо-монотеизтичен. В Стария завет както Елохим, така и Ел, са употребявани нееднократно. Илу (Ел) е представян като мъдър и милостив дългобрад старец, който образ се запазва и по-късно в християнството. В митологичните представи на финикийците той оглавява съвета на всички богове и в тоя смисъл голямо любопитство буди библейския текст от Псалтира, псалм 81 (псалом Асафов):

Бог застана в събранието на боговете; всред боговете произнесе съд: докога ще съдите несправедливо и ще показвате пристрастие към нечестивците?

Множествения образ на Елохим като „баща на боговете“ е засвидетелстват и в други текстове, като например Второзаконие 10:17:

[...] защото Господ, Бог ваш, е Бог на боговете и Господар на господарите, Бог велик, силен и страшен [...]

Името на Илу-Ел ще срещнем и като теофорна наставка в ангелските имена — Михаил (Миха-ел), Гавраил (Габра-ел), Рафаил (Рафа-ел) и т.н.

Около 1 хилядолетие пр. Хр. Илу губи водещата си позиция за сметка на местните култове. Характерни личностови черти и мотиви от култа към него обаче, както и името му, се сливат с култа към друго едно важно божество и нещата вземат нов и неочакван обрат…

Морският бог

Предвид силно развитото мореплаване, осигуряващо прехраната и представляващо важен поток на културен обмен, във Финикия широко почитано било едно морско божество на име Йамму (Яму). В угаритските текстове името му често се споменава редом с това на божеството Йаво (Яво; Йево). От характера на почитането на двете божества може да се заключи, че Яво е бил също морско божество.⁶ Това дало основание на изследователите да изведат заключението, че Яво е ипостас или прозвище на морското божество, и че в угаритските текстове Яму е назован Яво.⁷

В Палестина Яво (наричан там Яхве) става покровител на древноеврейското племе от коляното на Юда, а по-сетне и на целия древноизраилски племенен съюз, приемайки редица атрибути на други, по-слаби второстепенни божества (да си спомним на какво учеше монолатрията).⁸ На него е посветен например митологичен цикъл, силно повлиян от митовете за Балу (Баал).

В средата на второто хилядолетие пр. Хр. пустинното номадско племе (древноизраилския племенен съюз, наричан с името хабиру) вече обитавало земята Ханаан. Това заселване е описано в Библията. След като било изведено от египетско робство от патриарха Моше (Мойсей), хабиру (израилтяните) били доведени от него до границите на Ханаан, която земя, според древните монолатристични предания, им била обещана от тяхното божество. В тая земя обаче те били въведени от Йеошуа Бин Нун (Иисус Навин). Историята е разказана в Иисус Навин гл. 1-11. За неудобство обаче тая земя вече била заселена и евреите дълго воювали с местното население, додето и те най-сетне се заели със земеделие, а в по-неблагоприятните планински райони запазили старото си занятие — скотовъдството. Отделните племена обаче поддържали слабо връзките си и само при по-мащабни военни акции се обединявали. Ок. 1000 пр. Хр. те се обединяват в единна робовладелска държава, която обаче се разпаднала след управлението на първите трима владетели — Сул, Давид и Соломон. Тея две царства били Северно — Израил, и южно — Юдея.

Религията на тия племена с нищо не се различавала от тази на съседните пастирски народи: почитани били племенни богове, практикували тотемизъм (напр. Златният телец на Аарон и нехущана на Мойсей). Дори през епохата на царете, когато вече бил наложен монолатристичния култ към Яво-Яхве, в светилището образа на Бога бил позлатен бик. (Теолозите, разбира се, виждат в това съвсем друг смисъл.) Почитани били не само племенни божества, но и божествата на някогашното туземско палестинско население, божествата на народите, с които били осъществявани търговски връзки и пр.

С централизирането на властта в ръцете на рода Юда, се централизирала и религията. Както се спомена, покровител на това племе бил Яхве, чийто образ вече получил силно взаимодействие с култовете към Ел(охим) и Баал. И докато образа на Яво се слял с образа на първия, то той запазил една стара вражда с Баал. Повлияването от митологичния цикъл за Баал в култа към Яхве, явно е обосновало изключителната ненавист спрямо това божество от страна на авторите на библейските книги, не само от стремежа да се заличи конкурента, но и от финикийският митологичен цикъл, според който властта на Баал (Балу) е продукт на епична битка между двете божества, в което съперничество Балу е победител. Баал-Балу се борел с Яму-Яхве, тъй като Яму искал да му бъде вдигнат дворец, т.е. дирел първенство всред боговете. Общността на второстепенните безименни богове, наричани „синове на Ел“ (Елохими), изпървом се съгласили, ала единствен Баал, син на Илу (Ел), се опълчил на Яму (Яхве) с помощта на Анат и Астарта. Друг митичен враг на Балу е Латану (Левиатан) и тук проличава заимстването у култа към Яхве, който също е антипод на левиатана.⁹

Тук е мястото да се отбележи, че у западните семити Балу е име, употребявано за богове на отделни места, както и общи богове. (Собственото име на това божество вероятно е било Хадад.) В тоя смисъл противоборството между Балу-Баал и Яво-Яхве се изразява и в утвърждаване на монолатристичния модел в Палестина, т.е. Яхве се издига като божество, по-могъщо от другите божества, но в най-ранния етап все още не единствено признато.

Отхвърлянето на другите божества се наложило като борба на централизираната власт с останките на родово-племенни култове (респективно родово-племенна власт) във време, когато напредъка на асирийците избутал на преден план въпроса за централизация на държавата. За да укрепи позициите на духовенството, което играло ръководна роля в управлението, през 622 г. пр. Хр. цар Йосия централизирал и религиозния култ: разрешени били само жертвоприношенията на Яхве в ерусалимския храм; другаде било забранено отдаването на почести на божеството и жертвените капища из цялата страна били разрушени, аводат зарах (богопочитание на чуждото) и аводат кочавим умазалот (богопочитание на планетите и съзвездията) станали наказуеми. Както свидетелства и Библията, тези мерки останали без особени резултати. Прогласяването на всемогъщество на Яхве и признаването му за Единствен бог, било обяснено със съюза (завет) сключен с Него. Ето защо и през годините на робство пророците обвинявали за съдбата на израил народа, който чрез подтисничество бил наказан от Яхве, заради идолопоклонничество (идололатрия).

Закон божи

Макар дисциплината история на религиите в по-малка или в по-голяма степен да е продукт на 20 век и често да се свързва с личността на Мирча Елиаде, що се отнася до историята на християнската религия и юдаизма решителни крачки в тая насока (извън теологичната мисъл) има доста преди това. За първи път към текстовете на Стария завет като към литературно произведение, не като Божие слово, се обръща немския теолог Вилхелм Мартин Леберехт де Вете (1780-1849) в книгата „Приноси, въвеждащи в Стария завет“ (Beiträge zur Einleitung in das Alte Testament, 2 тома, 1806-1807). Там той доказва, че (1) „Книгата на Закона“, която според ІV Царства е намерена от Хелкия през 621 г. пр. Хр. при възстановяването на Соломоновия храм, е в действителност ядро на Второзаконие; (2) че по-сетне на тая основа е преработен напълно целия предишен исторически и митологично фолклорен материал в Стария завет; (3) че Изход, Левит и Числа, чието авторство е приписвано на Мойсей, са всъщност книгата на закона на ортодоксалната жреческа традиция, донесена от Вавилон в Йерусалим от Ездра ок. 400 г. пр. Хр.

Като се върнем към разказаното за цар Йосия по-горе и неговата централизация на властта, ще обърнем внимание на тая мистериозно появила се в ІV Царства 22:3-17 Книга на закона на Мойсей, за която до тоя момент на религиозна криза (621 г. пр. Хр.) никой не бил чувал и всички се прекланяли на лъжебожества и кумири. И изведнъж книгата е намерена, а Бог е разгневен задето не са го уважили според Завета. Последвалата кампания по религиозно пречистване, за която стана дума по-горе, е описана в ІV Царства 23:1-25, където се разказва как по заповед на Йосия първосвещеника Хелкия и другите висши свещеници изнасят от храма Господен всички кумири на Астарта (Ищар) и Ваал (Баал, Балу) и прочее небесни „елохими“ и ги изгарят.

Това, което християните наричат Стар завет, е единствения завет за юдеите — те не признават „Нов“ завет. Книгите съставляващия Стария завет са 39, според еврейския и протестантския канон, но в различни конфесии (вероизповедания) достигат и до 50 (в Православието се добавят още 11 неканонични книги). Те възникват постепенно между 8 в. пр. Хр. и 2 в. сл. Хр. За юдаизма този сборник книги има точно определен състав, а свещения текст трябва да има точно определен брой срички. Ако тоя брой не е спазен (напр. някой от книжовниците е допуснал грешка) текстът не се признава за свещен. Старият завет се дели на три основни части:

1. Закон (евр. „Тора“) — Петокнижието, за чийто автор се сочи Мойсей.
2. Пророци (евр. „Невиим“ или „Набеим“) — започват с книгата Иисус Навин.
3. Писания (евр. „Кетувим“) — съдържат едни от най-художествените примери на древноеврейската литература (Песен на песните, Еклесиаст и др.).

Окончателния състав от 39 книги в т.нар. „Еврейска библия“ (Стария завет на християните) е определен от синедриона в Ямния (Явнеил, Явни; Иисус Навин 15:11, 2 Летописи 26:6) ок. 100 г. пр. Хр. Тея текстове се разделят не само по горепосоченият начин, но и според цикличното си развитие така:

1. Митичен цикъл (Битие 1:1 — Битие 11:9)
2. Легендарен цикъл (Битие 11:10 — книга Иисус Навин)
3. Документиран цикъл (Съдии Израилеви — ІV Царства 18-25; Вавилонски плен)

Пет са основните текстове, участвали в скрояването на митичния и на легендарния цикъл:^{4, 10}

1. Яхвисткия текст (Я), представящ митовете за Юдея (южното царство), през 9 в. пр. Хр. Върховния създател тук е Яхве, планината на закона е Синай;
2. Елохимски текст (Е), представящ митовете на Израил (северното царство), през 8 пр. Хр. Тоя текст е редактиран съобразно Яхвисткия възглед от анонимен редактор ок. 7 пр. Хр., който е обединил Я и Е. Планината на закона в Е е Хореб (Хорев), а демиурга е Елохим.
3. Кодекс на светостта (С), обредния кодекс, уж получен от Майсей на Синай, но очевидно с произход от 7 в. пр. Хр. (вж. пак разказа за Йосия). Запазен е в Левит 17-26.
4. Обреден кодекс на второзаконниците (В), където планината на закона отново е Хореб, само че създателя е Яхве. „Почти сигурно е, твърди Джоузеф Камбъл, че Свитъкът на закона на Йосия от 621 г. пр. Хр. е ядрото на Второзаконие.“⁴
5. Сборът жречески писания, събран след Вавилонския плен (Ж), чието ядро е Законът, провъзгласен в Йерусалим от Ездра през 397 г. пр. Хр., преработван сетне до ок. 300 г. пр. Хр.

Макар целия теологичен апарат на юдаизма и християнството вече векове наред да е впрегнат, та да слепи тия части и дозакърпи пукнатините, те личат още от първите страници на Светото писание (разликите между глава 1 и глава 2 на Битие, които са съответно с произход от Ж и от Я).

Послеслов

И тук, като че на най-интересното място, спирам. Но мисля достигнах крайната цел на моят сбит, много сбит преразказ на фактите. Това е едва началото на Приказките за Библията. Тая преобширна и интересна тема е била обект на многотомни трудове, които аз трудно бих могъл да предам тук.

Интересни неща в духа на тоя нов поглед към библейската историография можем да разкажем и за Новия завет, където по всичко личи, че притчите, сентенциите и проповедите на Иисус (Христос), предадени ни не от самия него, а от учениците му Матей, Марко и Лука, имат за основа по-стар и сега изгубен текст, наречен Q. Ръкописът Q или Евангелието Q заедно с евангелието на Марко са ползвани от Матей и Лука. Q вероятно е представлявал някакъв корпус от поговорки (logia), приписвани на Иисус, предавани първоначално устно, а сетне фиксирани в различни писания. Около век и половина след тази теория на Хърбърт Марш, отпосле подета и доразвита от много други учени, се появиха и текстовете от Наг-Хамади, осветляващи подобни „поговорки“ в една чисто гностическа светлина. Съществуването на Q обяснява наличните прилики между „ортодоксалното“ християнство такова, каквото ни е представено от Павел и последователи, и потъпканото и смазано свободомислие, засвидетелствано в Деянията на Йоана и гностиците. Q доказва общия корен на „нашето“ християнство и на гностическото, което ни отвежда по-назад във времето, към една обща езотерична доктрина, наследник на която е и Иисус.

Твърде любопитни са и тия линии на митологично развитие на мотивите и у исляма. Трябва да се отбележи, че въпреки дългогодишния научен интерес към тези факти, малко са религиозните, готови да ги признаят. Истината, че днешните християни почитат един силно изменен и многократно преиначаван с времето култ към едни чисто езически (според собствената им християнска дефиниция) божества, е крайно неудобна и нежелана. Учените с приноси в областта, и особено онези, които добиват широка популярност (Мирча Елиаде, Джузеф Камбъл...), почти винаги са били обвинявани в „анти-семитизъм“, само заради факта, че казват истината така, както са я установили по емпиричен път.

С настоящата статия не целя нараняването на религиозното чувство на който и да е човек, от което и да е вероизповедание. Целя да изясня някои положения около най-масовите религии по света, които ще ми помогнат в бъдещи публикации по-лесно да осветля лицемерието на верующи и проповедници по някои спорни социални въпроси.

____________________
• 1. За това твърдение виж есето на Jonathan Z. Smith "Religion, Religions, Religious", публикувано в Mark C. Taylor. Critical Terms for Religious Studies. University of Chicago Press, 1998, стр. 276.
• 2. David Frawley. From the River of Heaven: Hindu and Vedic Knowledge for the Modern Age. Berkeley, California: Book Passage Press, 1990, стр. 27.
• 3. Michael York. Pagan Theology: Paganism as a World Religion. New York: NYU Press, 2005, стр. 166.
• 4. Джоузеф Камбъл. Западна митология. София: издателство „Рива“, 2005.
• 5. И. Ш. Шифман. „Западносемитска митология.“ В: Световните митологии. Енциклопедия. Т. ІІ. С., 2000.
• 6. Юрий Б. Циркин. Мифы Финикии и Угарита. М., 2000.
• 7. Илья Шифман, Борис Тураев. Финикийская мифология. СПб, 1999.
• 8. М. Б. Мейлах. „Иехова.“ В: Световните митологии. Енциклопедия. Т. ІІ. С., 2000.
• 9. Андре Како. „Религии на западните семити.“ В: История на религиите. Том І. София: ИК „Прозорец“, 1996.
• 10. Мирча Елиаде и Йон Кулиано. Речник нарелигиите. София: издателство „Лик“, 1999.

Приживе Уайт стана скандално известен с това, че поддържаше спорната концепция за културния еволюционизъм. Почитател на марксическата теория преди тя да се наложи в антропологията, той бе принуден да претърпи остра и сериозна критика и да се окаже в центъра на концептуален спор в областта на американската антропология, в който стана жертва на явно неразбиране и демагогски похвати. Това бе обусловено не само от факта, че за един немалък период той бе единственият именит американски учен в областта, занимаващ се и подкрепящ идеята на неоеволюционизма, както и про-социалистическите му нагласи, но и заради откритата му критика срещу организираната религия във време, когато в САЩ стабилно се е разпростряла цяла мрежа от религиозни организации, а влиянието на често фундаменталното в някои свои концепции протестантство прозира през тях.

Интересно е да се отбележи, че на подобни антиинтелектуални упреци, отправени от позицията на религиозни убеждения, Уайт почти не обръща пряко внимание в трудовете си. Подобна критика далеч не е единствената, но само нея той тенденциозно игнорира, явно демонстрирайки желанието си да пренебрегне научната й стойност и да отрече приложимостта й в една научна дискусия. А критиката към Уайт е насочено от много различни страни и позиции. Най-застрашителната (във времето на 50-те и 60-те) е именно онази критика, която го обвинява в „материализъм“ и „марксизъм“. Уайт кръстосва шпаги и с идейните последователи на Франц Боас. Като цяло тенденцията в критиката към него е към едно общо неразбиране и липса на проникновеност в концепциите застъпени от него. В предговора си към второто издание на фундаменталния си труд „Науката за културата“ Уайт пише:

Не е достатъчно да се каже, че много читатели са разбрали погрешно отделни части на „Науката за културата“; те са я разбрали в противоположен на вложения от мен смисъл. С други думи, те не само не са успели да разберат казаното от мен; те направо твърдят, че съм казал нещо съвсем различно, и без заобикалки ме заклеймяват за това.

Сблъсъкът му с последователите на Боас — „бащата на американската антропология“ — е разковничето в проблематизирането на идеите му и той започва още с концепцията за самата природа на антропологията и връзката й с останалите науки. Без да проявявам желание да се впускам в подробен разрез на подобни сериозни и обширни научни сблъсъци, ще маркирам само още една интересна концепция на Уайт.

Уайт разглежда културата като общ феномен и не говори за „култури“, а за култура — сбор от културите на цялото човечество. Според него човешката култура еволюира. Уайт определя три нейни компонента: технологичния, социологическият и идеологическият, маркирайки първия като двигател на културната еволюция или по-точно определя водещата му роля, пред тази на другите два компонента. Аргументите за важността на технологичния компонент са четири:

1. Чрез технологията се решава от части водещият проблем за оцеляването.
2. Това означава, че добиването на енергия е необходимо, за да бъде приложена тя в полза на човешките нужди.
3. Онези общества, които съумеят да добият повече енергия и да я използват по-ефикасно, добиват предимство и (да го кажем другояче) доминират над останалите.
4. В резултат тези общества са по-напреднали в еволюционен смисъл.

По-прозорливите (или пък мнителните) ще прозрат в тази концепция идеологическата основа на политиката на САЩ през последните десетилетия. Аз обаче не бих се наел да коментирам този обширен въпрос. Нито пък ще привеждам биография му тук. Но името на Лесли Уайт в никакъв случай не бива да бъде пренебрегвано или забравяно, каквато тенденция бе отчетена в американската социална и културна антропология през последното десетилетие. Това би ни уличило в идеологическа фобия.