Бях на 16 когато го изсънувах това. Пролет, от онези хубавите, когато още в края на март грейва слънчицето и всичко се раззеленява. В един такъв прекрасен ден със сестра ми си намираме едно малко, сладурско дакелче. Шляеше се по улицата, абсолютно хаотично и безстопанствено. И естествено си го взехме и право вкъщи. Обаче там майка ни, която явно е в отпуск, казва че не може да го вземем. И се почва едно увещаване!
- Добре, добре. Може да го вземем, обаче трябва да го заведем на ветеринар.
И дружно тръгнахме към ветеринаря. А се оказа, че кабинетът му се помещава в директорския кабинет на училището, в което учехме. Странно, но пък сън е, нормално е да са странни нещата.

Влизаме в сградата, чукаме на вратата на ветеринаря. Но вместо него ни отваря една медицинска сестра, много класическа - с престилка и касинка, от онези пластмасовите, които носеха едно време през осемдесетте.
- Добър ден госпожо! Идваме за ваксинация на кучето. - казва майка ми.
- Какви ваксинации?! Тук се извършват екзекуциите. - и трите занемяваме - Хайде тя първа - посочва мен - после и другата.

Настана смут, кучето изчезна, никой не мислеше и за него. Мен ме обля студена пот, как така ще ме екзекутират. В това време медицинската сестра ми посочи един стол, който приличаше на стол в бръснарски салон. Хвана нещо,което трябваше да е каската, през която се пуска тока, но в случая това беше тава. Странното беше,че майка ми почти не протестира срещу безцеремонността и нарежданията на сестрата. Нямах никаква свободна воля и седнах на стола без да се опитвам да избягам.

Сестрата започна да ми връзва ръцете с каиши. В този момент погледнах през прозореца. А там, както и в действителност, имаше едно огромно липово дърво, листата му бяха млади и зелени, фини и изпълнени с всичкия живот на света, болезнено зелени. Слънцето грееше през тях и всичко изглеждаше като зелена мозайка.

Погледнах към майка си с очакване да направи нещо. Тя беше прегърнала сестра ми, за да се сбогува с нея. И тогава изведнъж се изпълних с омраза. Мразех мисълта, че трябва да изчезна, сякаш никога не ме е имало, и че никой няма да си спомня за мен. Онази нелепа тава вече беше на главата ми, а аз мразех сестра си. Мразех я, заради това, че ще живее още пет минути след мен. Мразех я, че ще съществува пет минути повече и ще вижда зелените липи, че ще е в прегръдката на майка ми, ще диша, ще бъде.

Точно в този момент сестрата тръгна да дърпа ръчката с тока и часовника звънна! Не знам как стана в точният момент преди да мозъка ми да бъде изпържен, но наистина часовника звънна в седем без петнадесет и хукнах за училище.

От тогава като стане пролет чакам онова зелено да се появи по клоните и му се радвам искрено, но ми става и тъжно, че в онзи момент в съня си съм почувствала такова нещо като омразата. Но все пак надделява радостта от това, че съм.

И за още нещо се сещам покрай това зеленко: няколко години след това четох една книжка - "Времетръс" на Кърт Вонегът. Вече не си спомням детайли от книгата. Разказваше се за времетръс случил се през 2001 г. и върнал времето назад с десет години, до 1991 г. Всеки трябваше да изживее наново тези десет години, без да има свободната воля да промени нещо от вече случилото се. След края на книгата със седмици се носех с изострени сетива, открита за миризмата на бял хляб от близката фурна, онова зелено на дърветата, шума на падащите прашинки и всичко, което ни заобикаля. Хубаво нещо се живота, красиво.

Егати какъв кошмар сънувах сънувах тази нощ! След вчерашните размисли на тема дали пък "ЧНГ" не означава "Честито ново гадже!" и споменаването на любимката ми Мила Кунис в коментарите.. та сънувам я тая нощ (тя явно подремва и през деня щом се засякохме; предвид часовата разлика) и тя ми вика, "Глей са, Вов, ти си страшен, много си готин КАТО СЪБЕСЕДНИК, знаеш - аз те обичам, като сестра те обичам, любоФта ми е истинска и възвишена.. та хайде да си бъдем САМО ПРИЯТЕЛИ!”. На мен ми беше на устата да и кажа "Абе само приятели, не може ли САМО да се.. направим щастливи :)”, обаче аз на сън съм много добричък и възпитан, и си замълчах. После започнах да осъзнавам, че тя ще ми е 793-тата приятелка и че сърцето ми ще пръсне от толкова много истинска любоФ.. и се събудих, крещейки и облян в пот: "Ай аман вече от тия приятелки, ще фана и сичките ще ви направя по няколко пъти диви и щастливи”. След това се сетих, че все пак съм член на Ордена на деФствените смотльовци, Справка - "13 сериозни причини да останеш неженен (поне до 72)"; и че не бива да се поддавам на това дяволско изкушение! Само ще разсъждавам.. продължавам на глас и публично разговора от вчера по темата за гаджетата с две приятелки..

Значи поне на теория имаме две категории мъже: (1) такива, които умеят да доставят - цитирам! - "интелектуален гъдел" и/или "душевен уют" на жените, с които контактуват и (2) такива, които изглеждат секси и предизвикват истински хормонален тормоз и идиопатична мускулна слабост в областта на долните крайници.

Първата категория мъже са най-общо казано тези, за които жените казват "той ми е истински приятел!". Такъв мъж е "най-добрата приятелка", дори и да не е с хомосексуална ориентация ( нали знаете, най-добрият приятел на жената е гей ;) ); той е гей по душа, в смисъл, че е разпознал и приел в себе си женската си част и умее да я използва; той често чува неща от рода на "сякаш те познавам от много, много отдавна", "чувствам те много близък", "ти разбираш жените", "умееш да изслушваш", "как ти ги ражда главата тия?!" в смисъл на "забавен си", "хайде да си говорим", "о, заболяха ме скулите", "изчакай, че трябва да отида до тоалетната" и т.н. Чувал е фразата "Хайде да си бъдем само приятели!" около 392 пъти. Той е "човекът с най-много приятелки". Според жените "мъжете завиждат" за последното, но той е наясно със значението на техническия термин "путьо" или "путка". Също така той интерпретира фразата "Хайде да бъдем само приятели!" определено по-различно от буквалното значение, а именно "Глей са, пич, готин си, забавен си, ама не си достъчно 'cool', така че за да съм на далавера ще постъпя по следния начин: теб ще гледам да те задържа за да има на чие рамо да рИва, пък ще ходя да се плющя с онзи там мъж от другата категория". Което означава, че той може да кара жените да се чувстват добре в неговата компания, но последните са източник само на кошмари и стенокардични проблеми, както и идиопатична слабост на и болки в китките :)

( В скоби, астрологически погледнато, такива мъже имат силна Венера в хороскопа си, а Марс е затикан някъде там. По тази причина в тях жените виждат една "нежна и женска Венера", която може да ги изслуша, разбере и утеши, но не и един Марс, който може да ги.. изплющи :) )

Втората категория мъже са “секси пичове". Изобщо не говоря за мускули. В крайна сметка красотата, вкл. и мъжката е относително понятие. За ония “истинските мъже" си струва да пиша отделно, така че тук имам предвид просто добре изглеждащи мъже, които са достъчно мъжествени и “отворени" за да склонят една жена да си легне с тях. Те са умели лъжци и добри словоползватели (“ти си най-красивата" - естествено, че не е най-красивата; “Обичам те!" - особено, когато правим джиджибиджи, щото тогава АЗ се чувствам ок; и т.н.). Добри танцьори са. Да умееш да танцуваш в смисъл да умееш да изразяваш свободно емоциите си, да не си дърво, да не си прекалено стеснителен; да умееш да изразяваш добре емоциите си, означава да намираш сроден език с жените с по-близко - дори и пространствено - родство с анатомичните дадености там "долу". Понякога това са мъже, които разплакват жените, но последните неизменно казват "Но аз го обичам!". Името им е вариация на 'Казанова': на български това би могло да е Кирил :) (applause)

Признавам си, че втората категория не ми е много ясна, така че нямам нищо против да допълвате. Току виж ми светне лампичката и прозра смисъла на понятието "секси пич" :)

Знам, че тази публикация още утре ще потъне "надолу" затрупана от новите, но който я изрови и имайки предвид точка 1 от "Лиценз © РМОДС / Закон е тук това!" нека да остави своя коментар. Мъж от коя категория предпочитате? Защо? Какво липсва в описанието на категориите? И т.н.

Вие сте на ход ;)

P.S. Логично, най-добре е условните категории да са въплътени в един и същи мъж. Понякога и това се случва. Но все пак не забравяйте, че живеем на Земята: тук идеални неща няма. Винаги нещо куца ;)

---

{ Нещо като продължение.. }

Хареса ли ти? Ако да, гласувай в Svejo.net! Мерси!

Град. Стари къщи. Не знам кой град, някъде на северозапад оттук, не съм сигурна, не съм била там преди. Може би е на север някъде. Може би има море, не знам. Студено е, небето е сивкаво. Не, няма точно небе. Страх ме е. Вали. Треперя. Те са наоколо. Не ги виждам, но знам за какво става дума.

Ники и Диана бяха някъде тук, потънаха в някакъв огромен търговски център. После спирам да мисля за тях, все едно никога не ги е имало. Мики. Мики е в опасност. Не знам каква. Тичам. Витрини, саксии, стари къщи.

Няма небе. Не, няма небе. Не знам какво има, там където трябва да има небе. Няма нищо. Не, има. Има нещо неопределено. Мрачно е. Витрини, тичам, спортни стоки, обувки, детски дрехи, тичам. Сиво. Хора. Еднакви, някакви никакви. Различавам ги, колкото различавам плочките на тротоара. Страх ме е.

Тичам, задъхана.

Ресторант. Много сме, а е тъмно, няма персонал, на масата сме, повечето ги познавам, но не мога да ги различа. Просто знам, че ги познавам. Знам, че докато всички сме заедно, не ме е страх. Не трябва да се отделяме. Пикае ми се. Ужасно много. Тоалетна, сама, после няма никого. Тръпки по гръбнака. В ръката ми има студен, закривен ятаган, или нещо подобно, не знам. Стълби. Студен е.

Острието му е тънко и... остро, да, остро. Знам, че трябва да убия някого. Още не знам кого. Но знам, че трябва да му прережа гръкляна с тънкото острие, и че ще има кръв. Треперя. Още не знам кого трябва да убия, но знам, че той ще е невинен. Знам, много добре знам, че някой ще се чувства така, както аз бих се чувствала ако убият Мики. Но ще го убия, въпреки това.

Ако не убия когото трябва, те ще убият Мики. Не може да убият Мики, не не може да убият Мики. Ако убият Мики, ще умра... не, ще бъде много по-лошо отколкото да умра... Никой не може да убива Мики!... НЕ! НЕ!

НЕ!

НЕ!!!!!!!

Искам да изкрещя, но трябва да съм тиха. Спокойна. Трябва хладнокръвно да прережа гръкляна на някого, още не знам на кого, иначе те ще убият Мики. Треперя.

Чувам шума от печката, някаква светкавица нацепва това, което трябва да е небе. Вижда се през пердето, някой хърка, аз съм някъде вътре. Не мога да помръдна. Топло е, изпотена съм. Май лежа.

* * *

Тъмно е, аз съм край някакво дърво с окачени свещи по клоните. Пълно е с народ, но виждам само черни силуети. Виждам някаква позната, но не знам коя е точно. Мисля си за някакви морски чудовища, но не мога да си спомня защо.

Участвала съм в конкурс. Написала съм нещо, което силно искам да спечели награда. Знам, че по-голямата част от него не е кой знае какво, писала съм го набързо, не посмявам да го кажа, но силно искам и тайно се надявам то да спечели, макар че не е кой знае какво. По-скоро искам някой да го забележи, да го издаде, да го четат някакви хора. Искам... да. Искам да пиша и други неща, и да ги четат хора...

Тъмно е. Има свещи. Оказва се, че никой не го е прочел. То е някъде назад, въобще не е сред първите. Оказва се, че трябвало да събера някакви точки. Мислех, че ще се оценява от жури, а се оказа, че всички са събирали някакви точки, казвали са на някакви хора, те са им гласували точки, аз нещо не съм разбрала. Ядосана съм.  

Онази позната, която не мога да различа, по дяволите, е на трето място. Аз съм някъде назад. Дори не знаех, че е участвала. Не мога да се зарадвам за нея, понеже не мога да я различа, и не знам за кого евентуално ще се радвам... не знам дали е някой, за когото бих се радвала. Ядосвам се. Нищо не ми е ясно, нищо не съм разбрала, още нищо не разбирам, ядосвам се.

Чувам някакви гласове, звуци като от порно филм, някакви гласове се смеят. Аз съм потна, а устата ми е пресъхнала. Май лежа. Май вали, чувам шум от  дъжд.

* * *

Мики е там, пред мен, виждам я сред тълпата, виждам гърба й, но не мога да я настигна. Не мога да я извикам. Още държа ятагана, или нещото подобно. Те са тук. Мразя ги. Мики е някъде там, с гръб, и не знае, че те искат да я убият. Те са в нещо като кръг, около мен, сега вече знам кого трябва да убия.

Майка. Ниска, слаба жена с тъмна коса и тесни, кафяви очи, големи и влажни. За ръка държи дете, малко дете, прилича на нея. Стиска ръката й. Трябва да й прережа гръкляна, с това. Иначе Мики ще умре. Те ме гледат. Много чифтове очи. Майката. Тя не знае, че ще умре. Подло е. Трябва да продължавам да вървя срещу нея, и просто да срежа. Спирам за малко, после тръгвам напред.

Знам много добре какво правя. Чувам острието в плътта, кръв, край... Това е. Не, не е това... Детето... Детето ме гледа. Детето ме гледа с влажни кафяви очи. Детето не може да понесе това. НЕ!

НЕ!

Още едно срязване, звук от острие в плът, като на филм, като на ужасен филм на някой болен мозък, на някой много болен мозък, когото бих убила, защото не може, не може, не трябва да става така, не може да става така. Детето пада до майка си. Кръв. Повръща ми се.

Плаче ми се. Краката ми се подкосват, сядам, но не, не може сега да се подкосяват, едвам ставам, едвам, много трудно, тръгвам след Мики. Не я виждам, какво, излъгаха ли ме?!? Не! Повръщам, спъвам се, тичам, повръщам, крещя, тичам...

НЕ!!!НЕ!!!

МИКИ!!!

Мики?????

Ми...киии...

не... не мога, не мога да извикам... мии... киии... едвам шепна, едвам...

Плувам в пот. Гореща съм, а треперя, не, треса се.

...

...

...

Пот... скърца, нещо...

- Ммм-м-м. Моничее, ще ми подадеш ли водичката?

Треса се, и чувам как дишам.

- Мониче, какво има? Сънувало си кошмар? Мониии... - (гушкане).

Боже... Мони е. Сънувала съм кошмар...

Светло е. Вали, дърветата се поклащат, планината се вижда от прозореца, долу се чува потракване, Миленчето сигурно е станала и прави кафе. Оффф... Снощи гледахме Хостел 2. Майната ви... шибани болни мозъци!...

Чтобы успокоиться, посмотрите этот забавный мультик о том, как трудно бывает развеселить кого-то, но как все просто получается.)

А я.. чтобы заснуть, посещу-ка эту "полезную" ссылочку :) ...

хрррр.... хрррр...