Пътуването мина добре, макар да беше леко скучно. Слизаме на Централна гара и на първото кръстовището ни посреща шум от спирачки и пищене на клаксони. Дааа, в София сме, няма грешка. След това започнахме поред – УАСГ, кафе, среща с единия ми братовчед (който за този изпит го раздаваше конкуренция), ходене до ФМИ, а в ранния следобед – настаняване в общежитие за нощувка. Последното изглеждаше много запазено, чисто и спретнато, по-късно през деня имаше проблеми с тока и лампите, освен това ми беше съобщено, че е чисто и запазено, защото това е изолационната... Все още не съм си открил заразни болести, значи всичко е минало добре. Имаше и размотаване из София, в търсене на риза за моя милост. Размотаването беше осъществено с помощта на карта, с която се сдобих при предното си посещение на столицата. Приличах малко на заблуден немски турист, но пък ми беше интересно. Имаше и забавни изцепки. Аз съм се вторачил в картата, съобщавайки, че май сме се загубили, при което последва коментар за коефициента ми на интелигентност, с пояснение, че точно отсреща има една хубава табела, гласяща „бул. Мадрид“. И така нататък...

В Неделя сутринта с Дъката се натоварихме на №94 и слязохме до ФМИ. В автобуса чух нови изрази („Евалата, кежуалии!“) и видях PVC бутилки, достатъчни за един скромен селски магазин. Това било то студентския живот... След доста чакане във ФМИ най-накрая ни бяха връчени задачите. Реших каквото и колкото можах и си тръгнах (сякаш мога да направя друго?). Оттам нататък се чувствах не особено добре, заради представянето си, а за капак си изпуснах и влака, та се прибрах с автобус.

Все пак начинанието беше полезно, а и това е само предварителен изпит, ще има още два. Макар да ми се щеше да си почина след матурите...

(cc by-sa) Fritz Geller-Grimm

Допреди няколко дни даже не знаех, че се казва и така, гадината ми беше известна под името „скрипя“. Но десет минути след като се върнах от Боровец видях такова нещо да ходи необезпокоявяно в стаята ми. ОТВРАТ!!! Мразя повечето гадини с 4+ крака, а ако са с около 40, дълги една педя и с големи „ногочелюсти“ ми се обръщат червата. Имам страх от някои паяци и насекоми, за многоножки да не говорим. Чудя се как да се излекувам от него. Дотогава всяка близка среща с тях ще е едно малко изпитание за мен.

За капак с мен беше и баба ми, която е хапана от такова нещо като малка, и когато го видя се паникьоса много, което ми повлия допълнително. Всъщност, аз си бях направо спокоен в сравнение с нея. Пратих я за лопатка, за съжаление докато ми беше връчен инструмента сколопендрата сви зад едни саксии, с което вся допълнителен смут. Тъй де, ще вземе да се мушне някъде, пък после иди я търси. Слава Богу, животното имаше повече крака, отколкото акъл, и се показа отново, при което беше защипано с лопатка, насметено в друга лопатка, изхвърлено на двора и тъпкано на воля. Спокойно може да играе подържаща роля в „Умирай трудно“, твърдата му хитинова обвивка е трудна за чупене, но в крайна сметка след доста гърчене си умря.

Което обаче не е успокоение, сега ми е донякъде смешно и интересно, но още се озъртам из стаята и не ме блазни идеята да бъркам под леглото, чудя се откъде се е взело. Дали е дошло отвън (ще взема да си херметизирам стаята), или отвътре (с какво се е хранило, по дяволите)? Търсих из Мрежата, само за да попадна на видео на сколопендра, ядяща мишка... Изобщо, голяма лудница. Ще взема да си купя АК-47, или поне ще си обзаведа стаята с дебел метален прът, който да ми е под ръка за бъдещи срещи с подобни гости.

Повечето хора пишат в блоговете си не само за себе си, а и за обществено значими, или просто любопитни неща. Аз пиша само за себе си и за калпавите си виждания. Чета си публикациите от преди и какво виждам? Безпочвен на места оптимизъм, наивни изказвания другаде, необосновани твърдения и други красоти. Ако имам малко срам трябва да си затрия блога и да не пипам клавиатура в близко бъдеще. Но няма, нека да стои за урок, бездруго май го четем само аз и родителите ми :D . Горното за триенето също е преувеличение, разбира се. Да не кажа „превземане“. Изобщо, станал съм много самокритичен, да се похваля (и да се порицая, за това, че се хваля, разбира се :) ). Затова и съм изпълнен със съмнения за всичко, което върша. Най-вече за мотивите ми да го върша.

Предполагам, че ако пораствам, блога ще расте заедно с мен. „Ако“. Може да го прекръстя, да го изоставя, да започна друг и т.н. Важното е да не ме мързи да върша нещо. Важното е да не се спирам. На другото – майната му :)