Знам, че е лудост, но не преставам да използвам вродената си склонност към любопитство като трамплин към почти наркотична зависимост от страстно влечение по нещо привидно 'неприемливо' и странно познато, ала задължително неясно - правя го с ентусиазъм, на който би завидял и най-ревностният фанатик... Трябва ли непременно да се срамувам от силата на въображението си и онази особена тръпка от предварително предвкусваното хедонистично усещане за живителна енергия, будеща и интелекта, и сетивата?

Прекрасно знам, че и при най-малък опит за реализация на влечението 'треската' може и да угасне мигновено... още по-лошо - може да пламне и да се превърне в мазохистично себеотрицание или социален и емоционалне проблем, да те направи outcast - жалък в очите на околните, но нали именно в това е красотата - да поемеш риска при подобна сила на самовнушението!

Да, страх винаги има, но той се преодолява лесно - помага безкрайно удобната за съзнанието формула, че рядко се случва блян да съвпадне с действителност. Особено ако има ситуация на преекспониране на 'обективното себеусещане' (ха, що за термин сътворих!) върху... мечтата за самия себе си. ;)

Не говоря само за сексуалното влечение като първооснова на всяко друго, макар то да е най-близко до ревностния фанатизъм. Подобна максима може да се приложи към амбицията за професионална реализация, към жаждата за слава във вид на творчески импулс и дори, ако щете - към брака и родителството, възприети като личностна реализация...

Винаги си позволявам да бленувам, ако ме грабне лудата страст - насладата от въображаемото! И без това е само в моята глава ... поне докато не се реша на следващата стъпка. :)

Преди ден-два попаднах на Увод в насилието на Размисли - пост, който според мен е по-скоро увод в провокирането на човешката способност да изгражда перспективата на 'гледна точка' от различни ъгли. Почти по същото време попаднах и на деветте възгледа за иновацията в Най-готината бизнес дама на Nin и се запитах какво всъщност е въображението?

Въображението: въ-образ-яв-ане, пренареждане на образи, ключ към успеха на популярните нововъведения, механика на творчеството... ?

Според класическата психология съществува репродуктивно (повторно предизвикване на 'поява' на образите) и продуктивно (нови комбинации от образи или техни елементи) въображение, a религиозните учения отъждествяват въображение и материя, внушавайки идеята за единствения абсолют извън съзнанието - бог.

Много ми допадна етюдът на Hammill и неговото заключение - въображението се нуждае от мислене, за да се получи като резултат творчество. Тоест, не-мислщите не биха били способни на творчество...

Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че е така . :)

"Въображението ни примирява с това, което не сме, а хуморът - с това, което сме" - един доста популярен цитат в полза на тази чудесна статия, доказваща връзката смях<>въображение<>творчество и нейното нагледно измерение в новаторските за времето си платна на този средновековен творец - предшественик на Салвадор Дали:

Триптих "Градината на земните наслади" - дясно пано

Йеронимус Бош

А ето и новаторското творчество на един по-модерен автор, който за мен е последовател на Бош в своя апел към въображение отвъд всички видове граници, включително тези, определени от понятията "долу" и "горе" и тяхното религиозно-морално измерение в опозицията "ад-рай":

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката! ;)

Опитите рационално да се обосноват механизмите на интуитивното схващане, засега продължават. Дали това не се дължи на факта, че тя се е развила преди интелекта и че зачатието на мисълта е именно в нейното лоно, ръководено от нейните наставления?

В историята на човешката цивилизация отношенията между интелекта и интуицията никога не са били еднозначнo определяни. Амплитудата им се простира от краен интуитивизъм до краен рационализъм. Съвременният свят е приел за даденост боравенето с предпоставки и съждения, от които се изграждат умозаключения. И всеки факт, който не може да бъде доказан, изведен или проверен по този път, се приема за неистинен.

Работата на интелекта е да извежда своите заключения индуктивно и дедуктивно, анализирайки и синтезирайки. Готовите решения, формули и истини биват отхвърляни със същата страст, с която бяха отхвърляни старите митове и приказки, защото не се поддават на верифициране, не издържат логическите проверки за истинност.

Парадоксът на съвременното рационално мислене обаче е, че то е подвластно на ирационални (интуитивни) нагласи, които намират изява в сферата на дизайна, модата, неформалното поведение, личностните нагласи и мироглед, изкуството (музика, театър, кино, литература, изобразително изкуство), народопсихологията, политиката, дори науката.

Откъде произтича подобен парадокс?

От императивните внушения и изисквания на човешкото несъзнавано. Колкото по-силно мисленето се опитва да подтисне ирационалните нагласи и в частност интуитивните, толкова по-крайни са техните прояви.

Да вземем за пример модерното изкуство (абстракционизъм, дадаизъм, кубизъм и др.). То се появява като реплика в противовес на силната рационализация и като такова е трудно смилаемо, трудно разбираемо, и трудно обяснимо със средствата на разсъдъка, от друга страна то е свободно от неговите изисквания и предразсъдъци и свободно да изявява своите собствени.

Друг пример може да се потърси във философията. Сенсуализмът, като крайно упование в истинността на сетивните данни се появява след дългия период на метафизично догматизиране. Но той пък дава основание за развитие на интуитивизма и други подобни течения.

Да разгледаме основните определения на интуицията.

1. Интуицията като незсъзнавана личностна проява.

Спонтанността на проявите й в човешкото поведение е причина някои течения във философията да я доближават по механизъм на действие до инстинктите. Което е причина те да бъдат представяни за несъвместими с логиката.

2. Интуицията като творчески принцип.

Боравенето с образи и символи от дълбините на несъзнаваното винаги е вдъхновявало хората на изкуството, особено в модернизма и постмодернизма.

3. Интуицията като компенсаторен механизъм на личността.

Един от основоположниците на съвременната аналитична психология - К.Г.Юнг, разглежда интуицията като компенсаторен механизъм по отношение на всички прояви на личността, без да намира отношения на противопоставяне между интелекта и интуицията.

4. Интуицията като непосредствена интелектуална форма на познание.

В зората на европейската философия, Платоновия идеализъм представя сетивния опит за ненадежден източник на познание. Истинно познание според него се достига чрез непосредственото съзерцание на непреходните предобрази на сетивния свят. Разбира се, това е постижимо единствено за разума и то не всеки. В по-нови времена интелектуалната интуиция, под формата на внезапно просветление на ума, в резултат на неговите дирения, е вдъхновила много научни открития. Например таблицата на химичните елементи. Менделеев прогнозира съществуването на 10 неоткрити елемента и оставя празни места за тях в таблицата, описвайки техните специфични характеристики. В този смисъл интелектуалната интуиция има характера на откриване, разбулване. Тя се проявява във вид на прозрения на нивото на разсъдъка, ума или разума. Когато тези прозрения имат статута на предсказани научни истини, те все някога доживяват своята емпирична проверка или логическо верифициране.

5. Интуицията като принцип на мистично откровение.

Тук се включват всички езотерични и мистични практики. Една изключително широка област, почти толкова, колкото историята на религиозните вярвания.

Видно е, че проявите на интуицията не се ограничават единствено в сферата на ирационалното. Нещо повече, участието й в достигането на рационални истини и решения, се легитимира и оправдава разсъдъчно. В сферите на науките (дори точните), където емпиричните данни са недостатъчни или неприложими, се отваря пространство за интуитивно интелектуално дирене.

Какво остава за нашия живот? Като умалено подобие на човешкото развитие, той изобилства от рационални и ирационални залитания.