Знаете ли колко много хора пишат и колко много от написаното остава непрочетено. И ужасно много хубави и стойностни неща лежат захвърлени някъде там из плявата и чакат някой да ги намери. Някой да ги пресътвори в своята глава, да ги съживи със своите сърце и ум.

Не говоря за себе си. Моите читатели, макар и малко, ги има. Вдъхват ми кураж. Вдъхват живот на творенията ми.

Говоря за онези знайни и незнайни творби, които още не са намерили своите ценители. Защото, за да стане едно нещо хубаво, поне един трябва да го хареса истински.

Забелязала съм, че нашата дивна психика често се влияе от хорското мнение. Ако няколко човека кажат: „Това е хубаво", то става хубаво. Ако повече хора кажат: „Това е лошо", то става лошо. Винаги имаме нужда от оценката и на друг - някой авторитет, та бил той и самозванец.

Защо ги пиша тези работи?

Защото вярата ми в собствените ми възможности постоянно търпи възходи и спадове. Преминава през цялата гама от еуфория до отчаяние.

Ясно е, че докато не ме оцени литературно жури, никой няма да пожелае да отпечата нещо мое. Нито пък аз самата ще повярвам, че съм способна да се конкурирам с други писатели.

А парадоксът е, че литературните журита имат особен и специфичен вкус. Те се съобразяват със свои издателски интереси, съобразяват се с това, какво се търси и купува. То не винаги е стойностно. Така че едно литературно жури не винаги е обективен критерий за стойността на написаното.

Какво остава тогава? Да бъда търпелива и да пиша. Да вярвам, че късметът ще е на моя страна. И че някой ден ще се случи чудо.

Колкото и наивно да е, аз го вярвам. Не съм се отчаяла сериозно. Просто правя опит за анализ на изминалото време - това, от както пиша. И на някои други неща.

„Чакай и се надявай!" - така, мисля, завършваше и Граф Монте Кристо.

Това трябваше да е отговор на коментара на Sickdreamer:

"А защо да не е написването на един роман най-трудната част? Струва ми се, че всяка книга е редно да се пише без краен срок и без съображения доколко продаваема ще е, иначе се превръща в поредния продукт за пазара... По-скоро авторът някак си трябва да се стреми да вложи себе си в творбата си Мисля, че Балзак (или някой друг велик класик) беше онзи, дето творял ден и нощ без почивка, за да спази сроковете си и така и си остана чудно за мен как може постоянно да пишеш и писанията ти да бъдат оценени толкова високо - нима е възможно да е имал муза през цялото време?!
Това му е гадното да си писател (в днешно време?) по мое мнение - че трябва да съобразяваш с пазара. Винаги обичам да цитирам една мисъл на Атанас Далчев, която открих в блога на Stalik [http://stalik.wordpress.com]- „Делото на твореца трябва да бъде безкористно. Затова и всяка истинска слава е посмъртна."

Но се отплеснах и се получи дълъг, хубав и напоителен пост:

Започвам от края - „...всяка истинска слава е посмъртна" - това са силни и верни думи, защото наистина само времето пресява кое ще остане и кое ще отшуми. Но творецът винаги се стреми да получи признание приживе - първо, защото има нужда от средства и второ, защото иска да се увери, че е на прав път. Сигурна съм, че Ван Гог е умрял с мисълта, че е пълен некадърник, защото приживе не е продал и една своя картина. Той не е разбрал, че онова, на което е посветил живота си, си е заслужавало.

Затова пък сега има автори, които са добри и го знаят - продават скъпо творчеството си и се радват на признание. Те няма да си отидат с мисълта, че онова, което са създали, е просто поредния безсмислен, напразен житейски и творчески напън във вселената. Някои от тях ще издържат и „проверката на времето.

Вдъхновението (музата) не е онова, което повечето хора си представят - да изпаднеш в лирично или философско настроение, да те сполетят нечакани мъдри мисли, да се потопиш във вълшебната нега на безкрая и да черпиш от нея безплътни помисли. Вдъхновението е упорита и систематична работа, без почивка и без откат. Написване на едно изречение десетки пъти по различен начин, за да изрази мисълта ти най-точно. Вдъхновението е събраният ти опит, мъдростта, натрупана с времето, отлежалите спомени за изживени мигове - добри и лоши. Вдъхновението е още много неща - всяко нещо може да стане вдъхновение.

Това е вдъхновението - когато седнеш да пишеш, не го чакаш да дойде, а отиваш при него. Всичко, от което аз имам нужда, е тишина и съсредоточаване.

Казах, че написването на един роман е най-лесната част от неговата реализация, защото го научих от опит. Написах два романа (това са две години - писане всеки ден, без изключение), които вероятно никога няма да бъдат издадени на хартия по една или друга причина. След цяла година пращане на писма до издателства и четене по форуми и други места кой какво прави, за да си издаде книгата, смея да твърдя, че е така.

Издаването на самата книга също не е достатъчно. За да се получи нещо добро, тя трябва да намери и своите читатели. Според мен литературата я правят заедно авторът, издателят (това включва и редактора) и читателите. Само едно от тези звена да липсва по веригата, не се получава никаква литература.

За издателите не ми се пише надълго и нашироко. Само ще кажа, че никой издател няма да издаде за своя сметка книга на неизвестен автор, поне в тези наши времена.

Що се отнася до читателите, там вече вкусовете са най-различни, но като цяло те са станали по-придирчиви - едно, защото са презадоволени с книжни продукти от всякакво качество и второ, защото прагът им на възприемчивост се е повишил в резултат на постоянното дразнене на сетивата им с други средства - къде-къде по-атрактивни от простия текст (зрителни и звукови ефекти и т.н., сещайте се). Но са станали по-придирчиви не по отношение на качеството, а по отношение на изразните средства. За да грабнеш масовия читател и да стане книгата ти продаваема, трябва явно да заложиш не на някакви си тихи наблюдения и анализи на човешката душевност, а на фрапиращи, безумни ситуации, непресъздавани досега. За пример ще дам това, че всички ме „посъветваха" още на първата страница на романа да сложа поне две шокиращи убийства.

Стигнах и до друг извод - че основната грешка на българския писател е, че пише на български. Българският книжен пазар бил силно свит по принцип. А и български писатели на него не вървели, освен шепа вече утвърдени имена.

Уточнявам, че всичко това са мои разсъждения и констатации и е напълно възможно някой (никой) да не е съгласен с тях!

„Не ми трябва още един блог, ама нека да има" - да се запасяваме, че може да свършат...

Явно има някаква стратегия в правенето на допълнителни блогове, която още не съм схванала. (Ако някой иска да ми я разясни, нека го направи или поне да ме насочи къде да прочета!)

Признавам, че и за мен блогърството не е безкористно занимание - искам да намеря издател, ако не на първия, то поне на следващите си романи. А и издателите не правят нищо безкористно.

Накратко казано, писателят трябва да е станал популярен по някакъв начин още преди да са го издали, иначе трябва да си плати.

А в платеното издаване аз виждам само една висша форма на грандомания (извинявам се, че се повтарям с тая грандомания!), и нищо друго.

Смятам, че ако си платя издаването на книгата, трябва после да я подарявам, не да я продавам.

Признавам също, че блогът на Тишо ме накара да си направя свой. Благородно му завиждам за това колко много хора го четат (и аз съм една от тях) и коментират темите му. Непринуденият му стил понякога чак ме комплексира - да, аз съм по-префърцунена!

Темите му за Земята след 100 години ги изгълтах всичките. Още едно признание - и аз пиша роман за бъдещето.

И последно признание: да списваш блог е доста обсебваща работа, краде ми от времето, без да се усетя. Започнах да мисля като блогър, ако ме разбирате - всяко нещо, което ми мине през главата, го виждам като бъдеща тема и почвам да нахвърлям бележки по нея. И вместо да си пиша романите, разказите или с каквото там съм се захванала, отварям час по час прозореца да проверя колко хора са ме посетили и дали нямам някой коментар.

Сега е среднощ - вместо да си лягам, пиша това.

Ето, че си плащам данък за блога, удържан в единици интелектуален и емоционален труд и безсъние. Дано си струва!