Така постъпваме често с нашите малки момиченца - първо им прочитаме безброй приказки за принцеси, а после им казваме (когато му дойде времето, де), че животът няма нищо общо с приказките и да не чакат прекрасния принц, ами да се вземат в ръце и, грубо казано, да си избият всички илюзии от главичките. Ако ли пък не, той - животът - сам си свършва работата и го прави вместо тях, като им нанася безброй удари под пояса.

Удивително е обаче как някои от нас успяват все още да хранят илюзии - да вярват в принца на белия кон, макар че и той, милият - принцът - очукан и смачкан от живота, едва крета под тежките доспехи, които е принуден да носи на гърба си.

Така постъпваме често и с нашите малки момченца - надъхваме ги с приказки за смели, силни, самоотвержени мъже - принцове, рицари, победители... За да разберат един ден, че най-трудно от всичко, почти невъзможно, е човек да бъде такъв и да живее добре.

Удивително е обаче как някои от тях успяват да съхранят завинаги този стремеж към смелост, героизъм, свобода.

Веднъж чух как една моя приятелка забрани на друга да чете на дъщеря си приказката за Пепеляшка. Защото, ако ú насадяла този модел на поведение, тя щяла да стане пасивна - да седи и да чака принца, който да я измъкне от малкия ú свят и да я реализира в живота, вместо сама да надигне глава и да предприеме нещо.

В хороскопите на Линда Гудман веднъж прочетох следното за детето Овен: „Недейте отрано да убивате вярата му в Дядо Коледа. Неговата чувствителност се закалява от това, че първо вярва силно, а после свиква да не вярва. Това е необходим урок."

Всичко това аз си го обяснявам така: като малки всички имаме нужда от приказно вдъхновение, имаме нужда от илюзии, не бива твърде рано да се сблъскваме с истините за живота и бързо да порастваме. Хубаво е да сме защитени.

Когато обаче му дойде времето, всеки сам трябва да се справи със задачата - как най-безболезнено да се отърве от своите илюзии и да навлезе в реалността. Оставят ни някак си на произвола с целия този запас от представи какъв трябва да бъде света, и ден след ден ние виждаме и разбираме, че той всъщност не е такъв.

Това е израстването, което всеки трябва да понесе. Ами който не успее...?

И въпреки, въпреки всичко, аз мисля, че сме длъжни да възпитаваме деца с идеали, иначе какво би станало въобще...