Човек колкото и пари да има, все пак трябва да яде. А ако няма достатъчно произведена храна? Цените скачат и летят нагоре и нагоре. За някои хора става невъзможно да се хранят, освен ако не си произвеждат храната сами.

Представи си, че утре цените на храните се повишат толкова много, че ти е невъзможно да си купиш храна. Чак тогава ще се сетиш че си можел да обработваш реституираната нива на дядо. Но ти не знаеш как да го правиш, нямаш технически средства, а и до нея отдавна не достига вода, понеже напоителната система се е разпаднала с времето.

Твои близки в чужбина или Червният кръст може да ти осигурят помощ известно време докато започнеш да изкарваш първите реколти. Ами ако нямаш земя?

В тази ситуация се намират милиони хора по света – или нямат собствена земя или са се отказали отдавна да я обработват.

Защо са се отказали да я обработват?

Защото е било много по-евтино да внасят храна от други страни вместо да я произвеждат, а кой не предпочита да се храни по-евтино, пък и да не се налага да си приготвя храната сам?

Откъде е идвала досега тази евтина храна?

От богатите страни, както и от някои не толкова богати, но произвеждащи съседи.

Как е било възможно богатите страни (ЕС, САЩ, Япония) да имат такъв излишък на евтини храни? А ако са имали толкова много евтина храна, защо техните граждани са консумирали доста по-скъпа храна от гражданите на третия свят?

Богатите страни са произвеждали много повече храна отколкото им е нужно, защото правителствата са субсидирали фермерите. Ако произвеждаш нещо, а голяма част от разходите по това производство ги плаща държавата, ти струва евтино да произвеждаш, така че можеш и да продаваш евтино, та дори и да подаряваш.

Ето как европейските, американските и японските фермери са произвеждали толкова много, че са можели да изнасят в бедните страни на ниски цени. По този начин те са подбивали цените на местните производители. Ето как е замряло селското стопанство в бедните страни. Хранителните помощи също са спомогнали за това.

А защо европейците и американците са плащали високи цени за храна, при положение че се произвежда в собствените им страни?

Ами защото са имали по-висок стандарт. Защо да не им вземат повче пари като могат да платят?

Не е ли имало конкуренция отвън, която да спомогне за поддържането на по-ниски цени?

Не. Богатите страни издигат митнически бариери, през които труно проникват храни от бедните страни. Може и да идват банани, но не и неща, които се отглеждат от местните фермери. Още една причина бедните страни да занемарят селскостопанското си производство. Първата беше, че те внасят евтина храна от богатите.

Другата причина е, че суровите храни струват евтино, а когато се обработят, пакетират и брендират, вече струват скъпо. А богатите страни не пропускат такива стоки от бедните страни. Те купуват суровината им евтино, обработват и пакетират и после продават скъпо на гражданите си. Един добър пример е кафето.

В такъв случай фермерите трябва да са доста богати. Защо тогава непрекъснато се оплакват?

Защото не всички фермери получават субсидии. Всъщност субсидиите отиват при малка част от тях – при най-големите и най-богатите, които са се сдушили с правителствата. Другите произвеждат трудно и скъпо и продават скъпо в собствените си страни, защитени от чуждестранна конкуренция чрез митата. За тях не е възможно да изнасят, тъй като не могат да предложат толкова ниски цени като субсидираните големи на международните пазари. Ако още не си схванал – част от твоите данъци субсидират земеделските акули, които на свой ред съсипват селското стопанство на бедните страни.

Защо изведнъж се появи хранителната криза? Нали досега бедните страни са внасяли евтини храни? Защо не продължат да го правят?

Хранителната криза може да се появи винаги когато природата реши да се пошегува с производителите, но днес това не е единствената причина.

Една от важните причини днес е, че фермерите решиха да отглеждат други култури, от които се произвежда не храна, а биогорива, тъй като нефтът се изчерпва и поскъпва.

Ако правителствата продължат здраво да субсидират фермерите, по някое време няма да зависим от петрола, защото колите ни ще се движдат с олио, но ще има по-малко храна, а когато има по-малко храна, тя ще е по-търсена и ще струва по-скъпо.

Ето и другата причина за хранителната криза – повишеното търсене. Първо, населението на земята се множи. Второ, големи части от това население наскоро се позамогнаха (примерно китайската средна класа) и вече не искат да ядат само ориз, а и мръвчици, а за да ги има, трябва да се отглеждат повече животни, а те също ядат.

Никой ли не прави нищо, за да насърчи бедните страни да си произвеждат сами храната?

Разбира се, че прави. Например, Световната Търговска Организация. Тя задължава Япония да внася – 4-7.2 % от консумирания в страната ориз. В същото време, обаче, Япония, като всички богати страни субсидира своите фермери. Така че и те произвеждат доста ориз, и всъщност внесеният по задължение ориз стои с години в складове. Миналата година е била ососбено добра за японските фермери, и благодарение на изобилната реколта, Япония има 770 000 тона излишен ориз на склад.

Хм. Миналата година като цяло са се произвели по-малко храни. Ето защо цените са се вдигнали. Япония е купила голямо количесто от тях – не само защото има парите, но и защото е била задължена. Така наличната храна е намаляла още, а оттам се е повишила цената й. Някои не могат да си позволят тази цена и гладуват.

Защо, обаче, Япония е била принудена да купува излишен ориз?

За да подпомогне по този начин производителите от бедните страни – да има къде да продават земеделската си продукция и така да се измъкнат от бедността.

Да, но ... те не могат да предложат атрактивни цени като субсидираните фермери от богатите страни. Ето защо по-голямата част от оризовата квота за Япония е внесена от ... Калифорния.

Американският народ е платил данъци, част от които са отишли за субсидии на американските фермери – за да произвеждат излишен ориз, който да бъде купен от Япония, която не се нуждае от този ориз, понеже японските фермери произвеждат предостатъчно, тъй като японският народ ги субсидира чрез данъците си.

В същото време, при това изобилие на евтин ориз в САЩ и Япония, местното население си купува скъп ориз – по този начин подпомага вероятно дребните фермери, които не могат да изнасят, затова са защитени от външната конкуренция с мита.

Не е ли по-добре тогава да няма селскостопански субсидии?

Това е доста спорен въпрос. Фермерството е тежка работа, която зависи и от капризите на природата. Ако правителствата не насърчават никак фермерите, те просто се отказват – както е станало в бедните страни.

Ако всичко се оставя на пазарните механизми, производителите избират да произвеждат това, от което печелят най-много – ето как са предпочели биогоривата пред храните. Ако в един момент фермерите започнат да произвеждат храна само за собствени нужди, а останалата част от продукцията им е биоорива или нещо друго, то май трябва да грабнем мотиките и да видим къде е буренясалата дядова нива.

Сложен въпрос.

Само богатите страни ли произвеждат храни?

Не.В Азия има големи производители на ориз, които, обаче, в момента са спрели да изнасят към непроизвеждащите съседи. Защо? Защото цените на храните се вдигнаха в световен мащаб и правителствата на въпросните страни-оризопроизводителки предпочитат да задържат ориза в страните си, за да могат да поддържат по-ниски цени на вътрешния пазар. Така че за да изхранват собствените си граждани, се налага да отказват храна на съседите.

На мен, обаче ми е интересно какво са правили досега някои бедни страни, които не са произвеждали храната си? Какво са произвеждали?

В Китай е ясно какво. Ами в Африка? Там са застроили куп обработваема земя, за да строят градове по модела на Лос Анжелис. С какво се занимават техните жители?

Време е да понауча нещо по въпроса.

Ако намираш статията за полезна, гласувай за блога, за да достигне до повече хора.

]]> http://lydblog.wordpress.com/?p=923 Thu, 01 May 2008 08:00:09 +0000 lyd http://lydblog.wordpress.com/?p=923

Прочетох първата част на “Колапсът” (от автора на “Пушки, вируси и стомана”). На стотина страници Даймънд описва ситуацията в щата Монтана – красиво място, което някога е процъфтявало икономически, но днес е сред най-бедните щати. Рудодобивът, дърводобивът и земеделието са рухнали, оставяйки след себе си сериозни екологични проблеми (веднага се сетих за колко много такива не подозираме, въобразявайки си, че застрояването на природните паркове е най-големият ни проблем).

Последните не изглежда да притесняват чак толкова свръхбогатите новозаселници, които купуват новопостроени къщи, за да почиват в тях веднъж годишно – да поиграят голф, да пояздят и да ловят риба, след което да отлетят с частните си самолети.

На коренните жители е все по-трудно да оцеляват, и изглежда, че най-доброто, което могат да направят за себе си е да продадат земите си на строителните предприемачи и да се преместят в по-урбанизирани общности, където да успяват да се издържат.

Ако строителството продължава интензивно, обаче, красивата Монтана може да заприлича на нашето Черноморие. Това няма да е чак такъв проблем за някои от собствениците на новите къщи – когато останат без вода и пр., те просто ще си купят нови вили някъде другаде.

Само тази глава ми беше достатъчна, за да осъзная, че екологията е твърде сложно нещо, от което разбират наистина много малко хора. За съжаление, повечето “зелени” разбират не много повече от мен, и на повечето по правило им липсва общата картина. Ето защо, в много случаи добрите им намерения водят до ада. Не искам това разсъждение да ви оставя с впечатлението, че книгата е анти-зелена. Не. Тя е твърде балансирана и показва групи с различни интереси (икономически, политически, социални) и реакции на проблемите, което, предполагам, я прави лесна мишена за критики от всички страни.

“Колапсът” е книга за разрухата, която сполетява обществата под въздействието на екологичните фактори. Тя изследва сблъсъка на различни интереси и показва, че екологичните проблеми може да са наистина сериозни, но също толкова важни са и начините, по които хората реагират на тях, а последното е свързано не само с ценностите им, но и икономическата им ситуация.

Намирам я за исключително образователна и я препоръчвам не само на бизнесмени и политици, а на всеки, за който първоизточникът на храна е супермаркетът.

Очаквайте доклад за останалите 600 страници и не забравяйте да гласувате за мен тук.

Книгата “Пушки, вируси и стомана” на американския професор Джаред Даймънд се опитва да отговори на въпроса на Яли, жител на Нова Гвинея, “Защо вие, белите, произвеждате толкова много неща и ги докарвате с кораби, а ние черните, си имаме толкова малко наши стоки?”

Много от нас, белите, предлагат расистки обяснения, но не и Даймънд. Той доказва че днешните различния носят отпечатъка на далечното минало когато основна роля за развитието на народите са играли географски и екологични фактори. Разбира се, влиянието на културните разлики и някои исторически личности не се отрича, но не е и обект на изследване на тази книга, която по-скоро намеква, че културните разлики в голяма степен са производни на географски и екологични условия.

Джаред Даймънд се разпростира върху повече от 500 страници, защото не нахвърля набързо теориите си, а демонстрира КАК е стигнал до отговорите на въпросите си с помощта на множество изследвания в най-различни области (има и чудесна библиография). Използвам случая да повторя едно от любимите си поучения: за разрешаването на сложните проблеми не са достатъчни задълбочени познания в една област; важни са широкият поглед и сътрудничеството със специалисти от множество области. Това изисква от работещите по проблема да имат обща представа за колкото се може повече области, за да знаят какви специалисти да привлекат за проектите си. Ето защо има смисъл училищното образование да е общо, а не специализирано, а бакалавърското да не прекалява с тясната специализация – ясно е, че отново пробутвам идеята за либералното образование.

Джаред Даймънд ще ви разходи по всички континенти и ще ви върне хилядолетия назад, за да наблюдавате великите преселения на народите и заселването на целия свят. Ще ви покаже възникването на земеделието и по—късно на държавите, изобретения и завоевания и т.н. – всичко, от което доскоро смятах че ми се повдига.

След като осъзнах колко плосък и североцентричен е погледът ми върху света, реших да си купя глобус. Ще го въртя и ще размишлявам дали силата на духа може да ме предпази от малария и глад.

Очаквайте доклад за другата му, още по-дебела книга, “Колапсът” и не забравяйте да гласувате за мен тук.

]]> http://asenov2007.wordpress.com/?p=97 Fri, 14 Mar 2008 05:43:32 +0000 asenov2007 http://asenov2007.wordpress.com/?p=97 Разговор на Фили Ладгмън от радио SBS, Мелбърн, Австралия, с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България  

14.03.2008 

/Фили/ Поредица от събития през последните две седмици стана повод за силни критики срещу правителството в България.

На 28 февруари в движение се запалиха два вагона от влак по маршрута София-Кардам, като при пожара изгоряха девет души. Разследването по случая все още не е приключило и въпреки че бяха уволнени шестима от шефовете на Българските държавни железници, конкретни виновници за инцидента няма, а предлаганите мерки за подобряване на сигурността се оценяват като неефикасни или дори като неизпълними.

Миналия петък пък беше обявено, че временно се прекратяват плащания за около сто и четиридесет милиона евро по европейската програма САПАРД, която финансира развитието на селското стопанство. В писмо, изпратено от Жан-Люк Демарти, генерален директор на европейската дирекция “Земеделие и развитие на селските райони” се казва, че “поради възникналите сериозни проблеми през миналата година с усвояването на средства по предприсъединителната програма САПАРД, които засягат мярка 2 – подобряване на преработката и маркетинга на селскостопански и рибни продукти - е взето решение да бъдат прекратени плащанията по тази мярка, докато не се изясни положението с разследването”. В случая се визира започнало през миналата година разследване във връзка с  източването на 7.5 милиона евро от група български и чуждестранни граждани. Източването е станало, като с парите е закупувана стара преработвателна техника, която е отчитана като нова, а разликата в цената е потъвала в различни джобове. В скандала се оказа замесен бизнесмен, за който се смята, че е близък до президента Георги Първанов, като е финансирал неговата кампания, а разследването по делото продължава вече повече от година.

Това спиране на финансирането от европейските източници обаче не е единичен случай. Седмица по-рано заради съмнения, свързани с начина, по който се разпределят средствата, бяха прекратени някои от плащанията и по програма ФАР, а по-рано през януари същото се случи с проекти по програма ИСПА.

Опозицията определи спирането на плащанията от страна на европейските институции като истински вот на недоверие, за който не могат да бъдат обвинявани вътрешни врагове и поиска оставки на министри.  

Освен исканите от опозицията оставки, общото между всички тези случаи, което стои в основата на критиките,  се оказа оценката, че управляващите реагират малко или много неадекватно и в обществото все повече се налага усещане за тяхното безисилие. 

- Пламен, доколко основателни са обвиненията към правителството, че се държи неадекватно и не може да се справи със ситуацията? 

- Преди два дни, Фили, един приятел, който е специалист по европейските стандарти и консултант на български фирми при въвеждането на такива стандарти каза, че правителството напоследък се държи като първокласник. От една страна много иска да изяде забранения шоколад, но не може да обясни на никого защо иска да го изяде. От друга страна не може да обясни на себе си защо го пляскат през ръцете, когато посегне към шоколада. Въпреки че е от частен раговор, позволих си да цитирам това сравнение, защото според мен то доста добре описва ситуацията.

Ако анализираме примера, ще видим, че на пръв поглед проблемът на първокласника е чисто комуникативен – той-просто не знае достатъчно думи, за да обясни нещата на когото и да било. Точно това казва за себе си българското правителство. Вече не веднъж и дваж, например по повод междинните доклади на Европейската комисия за напредъка на страната, но и многократно покрай последните случаи с европейското финансиране, то твърди, че има проблеми в комуникацията с Европейския съюз. И само се поставя в ролята на първокласника.Но проблемът не е единствено в недостига на думи. Или ако обърнем нещата – не е само в трудния за научаване бюрократичен език на Брюксел. Проблемът е, че съществуват забрани, които трябва да се спазват, защото са в полза на обществото. Например има забрана средствата от европейските фондове да се разпределят сред приятелски и роднински кръгове от фирми, както стана ясно че се случва покрай аферата с арестуваните за подкуп бивши служители от Фонд “Републиканска пътна инфраструктура” и излезлият на бял свят отчетлив конфликт на интереси на  бившия шеф на фонда Веселин Георгиев. Заради този скандал бяха спряни парите по програма ФАР.

Има също забрана да се лъже за това как точно са изразходвани средствата по дадена европейска програма, защото лъжата в такъв случай означава, че си откраднал част от тези средства. Но група безнесмени, сред които и президентският спонсор Людмил Стойков, според Европейската агенция за борба с измамите ОЛАФ, са изработили схема, при която в проектите и отчетните документи фигурират средства за закупуване на нова техника, а реално закупената е стара и рециклирана. Сигналът от ОЛАФ беше получен през февруари миналата година, води се следствие, но обвинителният акт все още не е внесен от прокуратурата в съда. Както казват от съда. Макар че вече е готов и “всеки момент ще бъде внесен” – както казват пък от прокуратурата.

Всъщност тук проблемът вече съвсем се изяснява - и той не е че не разбираш забраната, а че не се съобразяваш с нея.  

- Но някой може да каже, че такива неща стават навсякъде, че във всички страни корупцията, роднинските и приятелските връзки в една или друга степен играят някаква роля и да попита къде е пряката вина на правителството в случая? 

- Всъщност това е едно от поредицата логически твърде съмнителни разсъждения,  които мнозинството хвърля в публичното пространство, като се опитва да се оправдае или поне да замаже вината си. А тя може да се търси в няколко направления.

Първото от тях е, че въпреки немалките възможности, с които управляващите разполагат, те не внимават достатъчно за това кого назначават на висши държавни постове или с какви приятели се събират да си пият питието.

Второто направление е в механизмите за взаимодействие и контрол на институциите, които съществуват, и в които вратата насред полето изглежда по-широка от полето наоколо. Особено ако си близък с портиера.

Третото направление всъщност е най-важното. То се свежда до припомняне на въпроса - в колко поредни европейски доклада за напредъка на България липсата на готовност за усвояването на европейските фондове и неефективността на правосъдната система са записани с предупредителни червени букви като проблемни области. Правилният отговор на този въпрос е – във всичките досегашни доклади. Но резултат от това няма.

Четвъртото направление, по което могат да бъдат обвинявани управляващите е заради начина, по който те, вече традиционно, реагират на трудни ситуации. Като правило първичната им реакцията обикновено се свежда до обвинения, че някой ги мрази и иска да им направи нещо лошо, докато те непрекъснато полагат усилия. Това може да се проследи например като се започне от откритите обвинения за участие в някаква виртуална антибългарска кампания, отправени към екипите на ВВС, които снимаха филми за търговията с плът и за нечовешките условия, при които живеят децата от социалния дом в Могилино. Може да се мине през неадекватните реакции, че законът, който самите управляващи изработиха и гласуваха, е лош - при осветяването на досиетата на президента и бившите сътрудници на Държавна сигурност в управлението. И може да се стигне до сегашното, наистина, по-меко и завоалирано, отношение към европейските институции, чиито изисквания, свързани със спирането на средствата, се оказват неясни според правителството, а  в същото време те пък, европейците, не разбират ясните и разумни аргументи на българската страна.  

- Защо случилото се транспортно произшествие във влака Кардам-София, при което загинаха девет души, също се превърна в повод за остри критики? 

- Ами например защото правителството обяви национален траур по този повод едва седмица след трагедията, за да не отложи тържествата по случай 130-годишнината от Трети март и така да накърни ефекта от неотдавнашното посещение на Владимир Путин, което мина под знака на тази годишнина.

Или защото се появи информация, че в деня след трагедията президентът е ходил на лов за вълци, но убил само една лисица – информация, която бе неколкократно, но доста неубедително, отречена от самия Георги Първанов и неговата канцелария.

Или защото бе уволнено на практика цялото ръководство на БДЖ, без обаче мерките за сигурност, които се предлагат от министъра и новите шефове в железниците, да изглеждат достатъчно адекватни.

Сериозно може да се помисли и по въпроса дали министърът на транспорта трябваше да си подаде оставката две седмици след събитието, на практика в един никакъв момент. Това не стана веднага, както обикновено се прави. Не стана и след като е приключило разследването, което не е приключило все още. Стана всъщност по никое време, като при това беше съвсем ясно, че оставката няма да бъде приета. В случая не искам да бъда разбран погрешно. Аз лично познавам Петър Мутафчиев вече повече от десет години, от времето, когато беше редови политик в Пловдив и го уважавам като човек с принципи. А и не смятам, че сегашното мнозинство е способно да извади по-добър министър за неговото място. В същото време обаче съм сигурен, че ако беше подал оставката си още на другия ден след случилото се във влака, тя пак нямаше да бъде приета, но не само аз, а и други хора щяха да бъдат убедени в неговата принципност. Макар това в българската политика да е доказано без значение. 

- Може ли вълната от критики срещу правителството да доведе до нещо повече от шум – например по-сериозни промени в кабинета или дори предсрочни избори? 

- Очаквам вълната от критики да се засилва и поводите за това да стават все повече.

Вчера например беше съобщено, че само за първите два месеца на 2008-ма инфлацията е достигнала два и половина процента, което е над половината от предвидената за цялата година стойност от 4.8 на сто. Това е нещо, което не може да не остане без последствия както във вътрешен, така и във външен план.

В същото време е ясно, че някакви промени в правителството вероятно ще бъдат предприети. Те са на дневен ред отдавна, но се отлагат по различни съображения. Доколко същностни ще бъдат те обаче е друга тема, като се имат предвид начина на мислене на управляващите и характера на досегашните им действия.

В същото време смятам че все още няма чак толкова сериозен провал, който да доведе до предсрочни избори. За тях липсват също обществени нагласи, алтернативни възможности за управление, а до голяма степен вече и технологично време.       

Очаквайте подробности.