И макар да го докарах малко Дзен, това ми отне около 10 години от живота ми. Е, тъй като в началото на това пътешествие бях на девет, не мисля, че наистина цифрата е особено впечатляваща, но мисля че ме разбрахте.

Днес затворих окончателно още една врата.
Не просто да я притвориш и някой неделен следобед изкушен да хвърлиш едно око, дотолкова отегчен от света, че всичко би направил. Не притваряне, за да можеш да надничаш от време на време и ти не знаеш точно защо. Не, говоря за окончателно затръшване и продължаване напред. Защото да се връщаш назад смисъл няма. А да държиш разни отоврени врати, от които в някакъв момент може да нахълта някое неискано, неканено и неочаквано чудовище... е просто вид мазохизъм, към който нямам вкус.

Трудно е да превъзмогнеш някой. Трудно е да забравиш някой (открих, че да се опитваш да забравиш някой е равно на запомни го завинаги). Има по-добър подход. Остави нещата да се натрупат. Да ги изместят. Да ги изтласкат. Да се сдобиеш с нови асоциации за старите думи, места, преживявания. Някой мжое д акаже, че това е егоистично, но миналото си е минало. Минало - бешело. И самоизмъчването колкото и романтично да звучи, е просто излишна загуба на време и енергия. Още един трудно научен урок. ;)

Зад вратата остават много неща. Надежди, страхове, мечти, приятели, места, планове, познати, концепции, вярвания и предубеждения. И някаква частичка от теб също си остава. За това и го има онзи импулс "абе я да видя какво става там" от време на време. Убедила съм се, че този импулс е по-деструктивен дори от седенето на ръба на пропаст люлеенето на кракта и инстинктивното желание да се изправиш.

Интересно ми е. Вие как се отнасяте към вратите си?