Предишна част

После тя събра останалата латра, уви я и я взе със себе си. Тръгнаха. Наоколо всичко бе посърнало. Не се чуваха звуците на поляната. Не се виждаха рояците пърхащи семенца. Само тревите и листата изглеждаха непроменени, но Брил каза, че и те сега са напоени с отрова.

- Брил, какво стана? - окопити се най-сетне Биола. - Нали казваше, че латрата е отровна, ако я ядем?

- Отровна е - отвърна кратко Брил. - Но сухият дъжд е още по-отровен от нея. Когато се посипе отгоре, винаги трябва да сдъвчеш латра!... Не знам как, но едната отрова пречи на другата да те убие.

- И преди ли се е случвало?

- Да... и преди.

В този миг Биола видя на земята едно сгърчено човешко дърво - мъртво, дори неизмъкнало корените си. Тя се спусна към него, но Брил я задържа:

- Те всички са мъртви.

- Всички? - стъписа се Биола.

- Всички до едно...

- А Рио, Атида, Менандра, другите? - изреди задъхано тя.

Брил не отговори, само сведе глава.

- Не! - прошепна Биола. - Не, Брил, това не може да е истина! Те са се скрили в пещерата. Да вървим по-бързо при тях!

И колкото ги държаха краката, те забързаха напред. Биола - с повече сили, защото се надяваше да завари живи сестрите си, но Брил знаеше какво ще завари там и с болка в сърцето и насълзени очи едва-едва креташе и изостана далеч назад по пътеката.

На другия ден зората дойде по-тъжна от всякога. Биола плачеше и плачеше. Не бе спряла нито за миг. Брил галеше косите ú. Нейното сърце кървеше отвътре, но очите ú бяха пресъхнали. Двете мълчаха, седнали сред скупчените на постелята мъртви тела на сестрите си. Така ги завари изгревът.

И поляната отвън бе пуста и тиха, както никога досега. Нямаше кой да откликне на светлината на слънцето. Дори листата на храстите и дърветата бяха оклюмали и застинали в студенина. Езерото чернееше като помътняло око, цялото покрито с трупове на риба и птици. А асплата бе слегнала като прекършена покрай бреговете му.

- Кой им причини това, Брил, кажи ми, кой им причини това? - започна да пита Биола, когато се посъвзе от мъката.

- За какво ти е да знаеш? - погледна я Брил.

- Искам да знам, кажи ми!

Брил вдигна рамене:

- Мисля, че са същите, които ни създадоха, защото само те имат такава мощ.

- И кои са те? Къде са?

- Хора, казват се хора, човеци.

- Как изглеждат?

- Като теб и мен.

- Като нас ли са? Защо тогава ни убиват? - изненада се Биола.

- Не са като нас... Химерите не са хора. Но ти, Биола, ти си човек като тях... Ти дойде при нас от там - посочи тя небето, - от такъв ковчег, като онзи. Спуснаха те в езерото и Атида те извади.

Биола беше много изненадана да чуе това, но споменаването на Атида я натъжи и тя пак се разрида.

- Грешиш, Брил, аз съм химера като вас.

- Не, не си. Макар да те обичахме като наша сестра, вече трябва да знаеш коя си - ти си повече от нас! Ти си като нашите създатели. И сигурно можеш да правиш всичко, което могат те.

- Не искам да съм като тях. Те убиват...

- Но и създават.

- Ще ги намеря и ще ги питам защо, Брил!

- Добре - каза тихо Брил.

- Но ти ще дойдеш с мен, нали?

Брил я погледна и погали косите ú:

- Не знам какво да правя, Биола...

- Просто ела с мен, не искам да се разделяме.

- И аз не искам..., но мястото ми сякаш е тук.

- Не, няма да те оставя сама! Да вървим двете заедно, моля те, Брил!

Брил погледна сестрите си. Ако останеше тук сама, не знаеше дали ще има сили да живее без тях. Човешките дървета също бяха мъртви, но скоро щяха да долетят семена и да родят нови техни събратя, а химерите нямаше да се върнат никога. И Брил реши да тръгне с Биола.

Тази нощ заровиха сестрите си в дупка, изкопана с ръце. В нея оставиха и сълзите, кръвта и сърцата си. Взеха само няколко кожи и латрата и с изгрева на слънцето поеха на път. Към стената, която ограждаше отвсякъде техния свят.

Край

Знам какво ще се случи нататък, но още не съм го написала. И не беше за зарибяване. Просто исках да се върна към нея (Геневопея) и да продължа да я пиша. Това завръщане понякога е трудно. Един цял свят, в който трябва да "влезеш" отново. Прекъснах я, за да пиша разкази за конкурсите. Явно не е било добра идея.

Предишна част

Тази сутрин поляната бе особено уханна. Фината роса по високото бавно се топеше на утринното слънце и изпълваше въздуха със свежест и прохлада. Солта скърцаше приятно под ходилата. Лекота и безгрижие обгръщаха сърцето.

Само Брил изглеждаше умислена и не можеше да се развесели нито с песен, нито с думи. Докато сестрите ú блажено се изтягаха под сенките отвън, тя влезе в пещерата и започна да тършува в ъгъла, където държаха важните неща. Биола я последва.

- Какво има, Брил? Какво търсиш? - попита я загрижено.

- Латрата ни е изсъхнала. Ще отида да събера нова.

- Аз ще дойда с теб.

- Добре... Увий си ръцете.

Биола намери една от по-старите си препаски, разкъса я и я омота прилежно около пръстите и дланите си.

- Къде отивате? - попита Рио, когато ги видя да излизат.

- За латра - каза Брил. - Защо не дойдете с нас?

- О, Брил, вие ще наберете достатъчно. Толкова е приятно тук, под сенките, а след малко нататък ще напече. Никъде не ни се ходи.

Брил задържа погледа си върху нея, но не каза нищо. Двете с Биола се отправиха надалеч, към задната страна на хълма, където растеше латрата. Денят наистина щеше да стане горещ, а дърветата в тази посока оредяваха. Пътят беше дълъг под палещите лъчи на слънцето - до там, а после и обратно. Но латрата им беше нужна. Винаги трябваше да имат от нея, колкото можеше по-прясна.

На Биола топлината не ú пречеше. Тя обичаше слънцето, радваше се на всичко наоколо, попиваше с наслада красотата на дивните пъстри поляни, на ведрото синьо небе. Но Брил бързаше. Така напрегната и неразговорлива Биола не я бе виждала никога досега.

Под мъхестия склон на хълма, в дълбоките сенчести цепнатини на скалата, се криеха латрените бурени. Листата им бяха дребни и нащърбени. Брил опъна на сянка една голяма кожа и започна да бере и да хвърля клонките на нея. Биола провря пръсти и откъсна малък стрък. Поднесе го към носа си, но той не миришеше. За какво им трябваха тези мънички криви листенца? Брил казваше, че са отровни, ако се изядат. Дори ако ги пипаш по-дълго време с голи ръце, отровата можела да мине през кожата ти и да те убие. Защо тогава толкова често ги беряха и ги пазеха в пещерата?

Но нямаше време да попита. Изневиделица над тях се появи един от летящите ковчези. Брил дръпна Биола към себе си, натисна главата ú надолу, за да я скрие под храстите, и също с приведена глава продължи да къса латра още по-бързо и припряно.

Биола не смееше да помръдне, но любопитството ú надделя, и без да се отделя от земята, тя извърна поглед нагоре. Облак прах бе забулил небето и се стелеше бавно надолу към дърветата. От където беше минал ковчегът, бе оставил зад себе си тази прашна диря. Тя се разнасяше вече и Биола понечи да каже това на Брил - да я успокои. В този миг обаче почувства, че не ú достигат сили да се надигне от земята, трудно и стана да си поеме въздух, главата я болеше, а по бузата ú се стичаше слюнка.

Брил вече беше готова - извади бързо от устата си сдъвканите латрени листа и ги натика между зъбите на Биола.

- Гълтай! - заповяда ú тя и с едно движение я обърна по гръб право върху набраната латра.

Заскуба от бурените със шепи, задъвка отново и започна да обтрива с листа Биола и себе си - с последните си останали сили. Докато не падна ничком до нея.

Когато се събуди, видя Биола коленичила, опряла ръце в земята, да кашля, да повръща и хрипти. Брил едва надигна глава. Всичко отвътре ú гореше. Непосилно ú бе да помръдне крайниците си, но дишаше. Въздействието на отровата беше отминало.

Когато най-после раздвижи ръце, първата ú работа бе да хване Биола и да не я пуска да изпълзи на поляната. Трябваше да стоят върху кожата с латра, докато се свестят. Биола разбра, легна до Брил и я прегърна.

Чак когато слънцето започна да се снишава, Брил стана и откъсна няколко ивици кожа от краищата на постелята им. Подаде две от тях на Биола и ú показа, че трябва да покрие ходилата си:

- Отровата е навсякъде, където стъпваме. Ще минат няколко изгрева преди да се разнесе.

Следва продължение

Предишна част

И тази сутрин той стана рано, издои Вирха, пусна я да пасе пред пещерата, закуси и се захвана с работата си. Внезапно обаче бе стреснат от остро, пронизително свистене някъде отвън, последвано от гръм и тътен, който за миг разтресе пода под краката му. Оскорел замръзна на място. Умът му заработи трескаво.

След няколко секунди той се спусна към ъгъла до вратата, измъкна изпод купчина нахвърляни сандъци оръжието и маската си и пак се услуша. Нищо, освен истеричните врясъци на Вирха, не се чуваше.

Клекнал долу, Оскорел бързо нахлузи предпазната маска и провери дали покрива добре устата, носа и очите му. После с една ръка завъртя колелото и напъна силно, за да отвори вратата. Крясъците на Вирха пронизаха ушите му. Уплашена до смърт, тя напираше с рога да влезе вътре.

Щом се размина с нея, той подаде предпазливо глава навън. Само на няколко метра от входа на пещерата се виждаха повалени дървета, изтръгнати с корените.

Оскорел свали маската и изтри очи. Щом на Вирха ú нямаше нищо, значи не беше обгазяване. Той тръгна напред - внимателно и бавно - да провери накъде водеше дирята и какво можеше да е съборило тези големи, високи десетки метри дървета.

Веднага щом излезе от пещерата, го видя - беше направило просеката при падането си и от силния удар се бе зарило наполовина в земята. Не приличаше на бленд. Беше по-малко и с форма на капсула. Очукан и сплескан, корпусът му още димеше.

Оскорел се огледа на всички страни, и като не откри нищо друго, се втурна тичешком към капсулата. Тревожеше го мисълта, че ако този летателен апарат беше на Хипоба, те съвсем скоро щяха да си го потърсят и по просеката в гората и червения му цвят лесно щяха да го открият. Трябваше да се действа бързо.

Оскорел се покатери пъргаво отгоре му и намери вратата. От ударите тя се беше изкривила и като блъсна отгоре ú с крак, веднага поддаде. Насреща му през отвора се показа клюмналата глава на пилота с кестенява, късо подстригана коса.

Оскорел свали оръжието и го прибра в шортите си. Спусна се вътре, опипа врата на мъжа и установи, че още е жив. Захвана се да го освободи от коланите му, после с немалко усилия го измъкна от капсулата и го свали на земята. Обърна го по гръб и потен и задъхан го извлачи за мишниците до укритието си. Остави го да лежи на пода. Вирха дойде да види какво става.

Оскорел изрови в бункера едно от големите зеленикави платнища, които навремето се беше опитал да използва за лов на дивеч. Единственото му попадение с тях бе окапрата. Но сега щяха да му послужат да покрие тази издайна машина, за да не привлече вниманието на Хипоба към убежището му. Събра набързо стърчащите краища, натъпка всичко между ръцете си и понесе купчината плат навън.

Отне му доста време да покрие капсулата. Искаше да е сигурен, че всичко вътре е угаснало, и че платнището е здраво затиснато и няма да излети или да бъде отнесено от хомомуси.

Край на първа глава

Предишна част

Животинчето смучеше лакомо и изпиваше бързо вкусната бяла кръв. Стана по-силно, по-голямо и подвижно. Пълзеше и излизаше само вън на поляната. Брил трябваше да пълни човката все по-често. Дърветата вече знаеха какво иска от тях и безмълвно ú го даваха.

Химерите нарекоха малкото създание Биола, което трябваше да значи истинска. Защото беше като тях.

Не за първи път даваха име. Откакто живееха тук, малко неща останаха същите, повечето се променяха, появяваха се нови и ставаше нужда да бъдат наречени.

Биола растеше бързо, а тялото ú не само се източваше, но и се променяше. Гърдите ú започнаха да набъбват и скоро се уголемиха, не останаха равни като на химерите. Между краката ú се появиха косми, каквито никоя химера нямаше. Затова я покриха с препаски от обработена кожа. Косата ú порасна много по-дълга от техните, и за да не ú пречи, я връзваха и увиваха около тялото ú.

Всички вече знаеха какво е тя - човек. Повечето бяха виждали и общували с хора - жени и мъже - там, от където идваха. Биола не беше създадена химера, но те я обичаха като своя сестра. И я научиха на всичко, което знаеха да правят.

Много скоро Биола започна да работи наравно с тях. Скубеше ожесточено бодли и пера, без да обръща внимание на разкървавените си длани. Събираше сол, носеше палистра за постелите. Ловеше птици със същата лекота, с която го правеха и химерите. Те я научиха да плува бързо, да се гмурка надълбоко, да издържа дълго под водата, да хваща риба с ръце.

Научиха я също да разпознава билките, растенията, които се ядяха и онези, от които трябваше да се пази. Научиха я и да пее. Гласът ú беше силен, тялото също - закърмено с живата бяла кръв на човешко дърво.

Сега тя се хранеше с месо, защото вече имаше зъби. И на едно нещо се беше научила съвсем сама - да обича човешките дървета, които растяха в долината. Понякога Биола сядаше сред тях и им пееше. Обикновено това се случваше, когато намереше мъртъв някой от събратята им. Със своите песни им благодареше за кожите, за очите им, пълни с топлина и разбиране. За кръвта не им благодареше, защото химерите не ú бяха казали за нея.

Биола обикаляше долината надлъж и нашир. Катереше се по възвишенията ú, за да я обхване с поглед цялата. Обичаше да се рее с вятъра, да усеща силата и свободата му. А вечер бе щастлива да се завърне в пещерата. Щастлива бе да споделя живота си с химерите, защото се чувстваше истинска сестра на сестрите си, чувстваше, че им принадлежи.

***

Дълбоко в недрата на изоставената планина Нейша, далеч на запад от най-големия център на Хипоба - Карон, се разполагаха останките на старо подземно съоръжение за въздушен контрол. Големият бункер, който отдавна не фигурираше на картите на Терамод, имаше само един отвор и той зееше като паст на гигантско влечуго, обрасъл в треви и листа. Тъй като се намираше в гората, прелитащите макар и рядко оттук блендове не можеха да го забележат.

От две десетилетия тук бе намерил убежище Симон Оскорел Трети - учен, нано-сензорен конструктор, когото Хипобът преследваше заради кражбата на професор Талиен и прототипа на устройството за разчитане на химични сигнали - УРХС.

Оскорел имаше усет и влечение към старите неща. Знаеше много за тях. През тези двайсет години той постигна чудеса с възстановяването на техниката в бункера, но все още не беше успял да „съживи" професора.

Отворът на бункера зееше, но вътрешните помещения имаха здрави и тежки врати, запазили се непокътнати от столетия. Благодарение на тях Оскорел бе защитен от хищници и хомомуси и спеше спокойно. Сутрин се събуждаше рано, закусваше. Да си набавя храна не му представляваше особена трудност. Наоколо имаше плодове в изобилие. А вярната му окапра Вирха го поеше преобилно с мляко.

От това меню и от многото години, прекарани в самота, упорит труд и единение със суровата природа, външният му облик бе напълно променен - имаше дълга коса и брада, вече сиви, бръчки по лицето, слабо тяло, странно и оскъдно облекло. Но затова пък беше станал жилав, ловък и бърз, много по-жизнен, отколкото когато работеше затворен в стерилните лаборатории на Хипоба.

Оскорел си имаше тук свой собствен енергиен център, захранван с органично гориво. В състава на това гориво влизаха: почва, съдържащите се в нея гъби, плесени, бактерии, гниеща растителност, включително и покоите на Вирха бяха разположени така, че отделяната от нея преработена маса да се оттича право в мелачката на подготвителната система. Тоалетната на стопанина ú - също.

Енергийният център захранваше остарелите уреди и машини, които не служеха за нищо друго, освен с приятния си ритмичен звук да правят компания на Оскорел. Техният пулс - пиукането, святкането на контролните лампички и нескончаемата крива на екраните, която вървеше все напред - бе станал неизменна част от живота му - неговото друго, механично сърце.

Но по-важното предназначение на енергийния център бе да захранва сложно конструирания микроскоп, под чиито обектив ученият твореше липсващото звено между живота и машината.

С подръчните материали тук му отне почти пет години да сглоби микроскопа и вече петнайсет години работеше върху недовършеното устройство за връзка с наносензорите, вградени в мозъка на професор Талиен. С помощта на УРХС професорът щеше да „оживее" чрез която и да било машина и най-после да разкрие голямата си тайна - загадката, която повече от три столетия след смъртта му не можа да бъде разгадана от никой учен и само споменаването на името ú изправяше на нокти целия мислещ високотехнологичен свят - ГЕНЕВОПЕЯ.

Оскорел се молеше само да му стигне животът, за да довърши устройството. Не искаше нищо повече. Беше си обещал да работи търпеливо и упорито, да се пази, доколкото можеше, в добро здраве и да посвети всяка свободна минута на заветната цел.

Следва продължение

Предишна част

Голите химери бяха нагазили в разкаляната пръст около купчината пелеглосидски тела. По две или три заедно те хващаха мъртвата птица и се заемаха с очистването ú. По крилата нямаше много месо, но трябваше да изскубят перата, за да оберат мекия птичи пух под тях. Тялото на птицата беше покрито с дълги остри бодли, които разраняваха до кръв дланите на химерите. Но листата, с които после Брил покриваше зачервената и подута на мехури кожа, успокояваха болката още до следващия изгрев.

Когато първата птица беше готова почти наполовина, Брил даде знак на Менандра и Рио да спрат. После поднесе оголената ú плът към устата си, захапа силно и след не малко усилия откъсна със зъби кървенисто парче месо.

Останалите продължиха работата си, а тя тръгна към входа на пещерата.

Животинчето лежеше и не мърдаше. Брил приседна до него и разтвори с пръст устата му. Чу се хриптене. Но не то я разтревожи, а това, че бедното създание нямаше зъби. Взе го и го изнесе навън.

От свежо палистрово листо Брил направи фуния. Стисна с пръсти малката ú дупчица отдолу и изцеди в нея пресните птичи сокове. Отвори пак устата на животинчето и мушна вътре фунийката.

Малкото създание засмука здраво крайчето, от което се стичаше живителният сок. Бавно изпразни листото и езичето му започна да облизва нежно пръстите на Брил. Тя не ги отдръпна, само се пресегна, взе месото и изцеди от него още колкото можа. Животинчето погълна лакомо и това.

Брил го остави и тръгна за ново месо. Искаше ú се да го храни докато то само откажеше да поема повече. Но какво щяха да правят после? Месото можеше да се запази за дълго време, обилно обтрито със сол, но соковете му не можеха. Вълшебните птичи сокове щеше да ги има само няколко изгрева. Дотогава Брил трябваше да реши какво друго да му даде.

Работата по очистването на птиците напредваше. Брил сама отдели едри, сочни късове месо, нареди ги в изтръгнатите от главите пелеглосидски човки и ги прибра на хладно в пещерата. Отпред до входа Атида копаеше дупка с ръце, за да забърка в нея кашата за щавене. Одрис събираше сол. Бе увила дланите си в листа, за да не се докосва разранената ú кожа до сипкавите кристали. Оцапани от главата до петите в кръв, с жестоко раздрани от чупливите крехки кости устни и езици, няколко химери още хапеха и се бореха яростно да отделят последните парчета от кокалите.

Слънцето вървеше към своя край.

След няколко изгрева кашата в дупката кипна и трябваше вече да свалят кожата на мъртвото човешко дърво и да я намажат. Изида събра сол, изсипа я в тритиавенената отвара и я размеси с ръце. После всички химери наобиколиха дупката и застанаха плътно една до друга, за да я закрият с телата си. Брил извлачи от пещерата човешкото дърво и живият пръстен се затвори около нея.

Преди да започне да дялка с острия камък, тя приседна с подвити под тялото си крака и сведена глава и се замисли за миг. Всеки път в този ритуал се срещаше най-отблизо със смъртта. Онази смърт, която настъпваше сама, без някой да я причини. Откакто обитаваха тук, много дървета бяха умрели по този начин и нито една химера. И всеки път тя се тревожеше, че с някой изгрев ще настъпи и техният час. Но този изгрев все не идваше.

Брил вдигна ръка, удари и вряза дълбоко острието на камъка в отмалялата плът. Пръстите ú се напоиха с гъстата бяла кръв на дървото. Тя беше вкусна и хранителна. Въпреки това химерите никога не бяха убивали човешко дърво за кръвта му. Точно обратното - Брил даже ги лекуваше, когато биваха наранени от острия клюн на някоя птица, примамена от цветовете им.

Но тази кръв! С нея малкото животинче щеше да възвърне силите си и да запази живота си. Защото прясното месо вече бе свършило.

През цялото време докато свличаше кожата от дървото, Брил мислеше как да постъпи. И когато свърши, тя знаеше какво трябва да направи. Остави сестрите си, взе камъка и една празна пелеглосидска човка и се отправи към дърветата.

Поляната беше осеяна с тях. Някои лежаха свити на кълбо и спяха, други стояха изправени, отпуснали спокойно клони покрай снагите си, а трети - седнали, се взираха напред или нагоре в синевата. По меката им плът една след друга набъбваха едри пъпки, узряваха и се пукаха и от тях разцъфваха цветове - дребни и едри, сини, розови, бели. Телата им наподобяваха тези на химерите - голи, без косми - но някак уродливи и сковани, бавни и почти неподвижни. Не говореха, даже нямаха уста, но виждаха и разбираха, следяха с поглед всичко, което ставаше наоколо. Те черпеха храната си от земята, и цената, която плащаха за това, бе да останат през целия си живот вкопани в нея.

Брил избра едно от будните дървета - свежо и покрито с много цветове. Приближи се до него през рояка пърхащи наоколо му крилати семена и го помоли с поглед. То уплашено събра клони пред очите си. Тогава Брил му „показа", че не е за нея, а за животинчето. Дървото я погледна тъжно и примирено. После мълком склони.

Тя го удари с камъка и видя как очите му потъмняха от болка. Докато събираше сока от раната в жълтата пелеглосидска човка, му благодареше безгласно. После откъсна лист роздула и го сложи върху удареното. Той веднага залепна. Дървото я изпрати с поглед.

Следва продължение

Предишна част 

На разсъмване дивата поляна се оцвети, нежно докосната от светлината. Пъстрееше в отсенки на зеленото, наръсено с бялата сол, която бъбнеше на кристали от порите ú. Откъм езерото се разнесе мирис на палистра. Тя беше най-благоуханна рано сутрин.

Огненото слънце, показало се едва наполовина, погали бялата скала, но едва пристъпи до входа на пещерата. По-навътре то никога не влизаше. Там оставаше прохладно и тъмно през целия ден.

Голото животинче се размърда. Атида го беше сложила до себе си в постелята от прясна палистра и чакаше утрото, за да го разгледа. Любопитно ú беше какво е. Не ú се щеше веднага да го изяждат. Съгласна бе даже да оскубе сама всички птици, но да не закачат животинчето ú.

Брил щеше да реши какво да правят с него. Атида се помоли наум Брил да е благосклонна.

Телцето до нея започна да издава силни звуци, Атида го взе и излезе от пещерата. Пред входа се беше проснало по лице едно човешко дърво.

Сигурно вече е мъртво - помисли си Атида и го погали. Сбръчканата му кожа още беше влажна. Преди да умрат, всички човешки дървета имаха възможност да се отделят за няколко часа от земята. И всяко от тях се мъчеше да допълзи до пещерата. Някои дори успяваха да влязат вътре. Не правеха нищо лошо. Сигурно просто бяха любопитни какво има там. Химерите се отнасяха добре с тях, никога не ги нараняваха. Дори когато сваляха кожите на мъртвите дървета и ги обработваха, го правеха скришом, за да не причиняват мъка на останалите техни събратя. И за това дърво днес трябваше да се приготви каша от тритиавена за щавене.

Животинчето се беше успокоило. Мижеше на слънчевата светлина и Атида с почуда го заоглежда. Както се досети още в тъмното, тялото му беше досущ като техните, главата - също, макар и без коса.

От къде се беше появила тази миниатюрна химера? Дали пък не беше само някакво подобие на химера? И как щяха да я приемат другите? Може би някоя от тях беше виждала нещо такова на мястото, от което идваше. Атида - не. Там, където започна нейният живот, нямаше други като нея. Нито малки, нито големи. Не беше виждала други живи създания, докато не попадна тук. Много добре помнеше. Помнеше дори храната, която ядеше тогава, и как тя просто се спускаше отнякъде, без да трябва да се бори за нея. Но онази храна не беше толкова сладка, колкото суровото пелеглосидско месо. Атида никога не би заменила за нея живота си тук със своите сестри. Никога...

Тя се обърна и видя няколко от тях да излизат от пещерата. Рио дойде при нея и се усмихна, като видя какво държи в ръце.

- Какво е това, Атида?

- Улових го. Мисля, че падна от ковчега.

- От ковчега? Може да е опасно!

- Не е опасно, виж го!... Струва ми се, че е като нас...

- Като нас? Дали ни го изпращат тук да живее с нас? - учуди се Рио.

Животинчето пак се загърчи. И този път писна толкова силно, че всички, които бяха отвън, се струпаха около него.

- Гладно е! - отсъди Зефир. - Да го нахраним.

- Какво ще каже Брил? - попита с тревога притежателката му.

- Сега ще я извикам - тръгна към пещерата Изида.

Брил заемаше особено място сред своите сестри. Защото бе получила от създателите си нещо повече от тях. Никой не знаеше точно какво, но то струеше от очите ú, от тялото ú, от думите ú. И всички виждаха, че го има, но не можеха да го пипнат. Затова понякога я наричаха Абрил, което трябваше да значи недостижима и неистинска. Но Брил бе тачена и почитана, защото винаги знаеше отговорите на важни въпроси. Можеше да ги предпази от смъртоносните отрови, които се изсипваха над долината. Можеше да излекува ударено или ухапано от животно. Тя бе измислила и как да запазват кожите на мъртвите човешки дървета от изсъхване. Знаеше кое става за храна и кое не, още преди някой да го е опитал. Знаеше дори кога ще завали дъжд след дълга, мъчителна суша.

Така, както се бяха надвесили над странното създание, слънцето вече не огряваше право в очите му и то ги отвори. Всички ахнаха от почуда, защото такъв прекрасен цвят имаха само едни други очи - очите на Брил.

В този миг се появи и самата тя.

- Виж, Брил - възкликна Рио, - има като твоите очи!

Брил го пое от ръцете на Атида и го вдигна към слънцето. Животинчето пак заскимтя, този път жално и отпаднало. Изглежда вече бе останало без сили от глад и жажда.

- Да оскубем птица и да го нахраним - каза Брил.

Атида въздъхна с облекчение. Тя занесе безпомощното създание в пещерата, положи го на постелята и изскочи навън да помогне на своите сестри.

Следва продължение

Това е началото на Геневопея - книгата, която пиша.

В тиха, безоблачна нощ, с ярка луна на небето, езерото Ниама блести като звезда, положена на земната гръд. А всичко наоколо тъмнее, засенчено от неговата бледа сребристо зелена светлина. Нито полъх на вятър, нито трепет на живот, нито дихание се долавя навред, докато не настане часът на пелеглосидите.

Всеки път по пълнолуние, примамени от омайната светлина и мириса на сладка вода, те идват тук да утолят жаждата си. И всеки път стават лесна плячка на потайните химери. Това се повтаря от незапомнени времена, и продължава да бъде същото.

***

В топлата лунна нощ един мъж се потеше под маската си за управление. По светло нямаше нужда да я слага на лицето си, но след здрач не можеше да кара без нея. А този път тя му осигуряваше не само видимост на трасето, но му показваше и контролните уреди, които не бяха осветени. Цялата кабина беше тъмна. Целият бленд.

От никъде не излъчваше и точка светлина. Беше и напълно безшумен, все едно изключен. Въпреки това се носеше плавно напред, управляван умело от Бруно Зранк 4П - бленд оператор втори разряд.

Цифрата след името показваше броя селекции на подвида му, а буквата - категорията му. В неговия случай - „П" - отстранени Повечето социално нежелани психически и поведенчески черти; надежден изпълнител; поведенчески стерилен, но обучен да взема някои решения, свързани с работата му.

Днес задачата му беше по-специална, затова налагаше светлините да бъдат напълно изключени. Но за Бруно не представляваше никаква трудност да кара и така. Летеше достатъчно високо, за да не се блъсне в нещо. Посоката сменяше с лекота. Тези машини не правеха завои, а с помощта на чувствителен лост просто тръгваха на избраната страна. И дори столът на оператора заедно с пулта пред него сам се завърташе в същата посока. Единствено потенето под маската го тормозеше.

Бруно бе включил на вътрешна комуникация, за да поддържа връзка с другите двама изпълнители, които се намираха долу в корпуса. По-точно с единия от тях - Гланс Вон 9П. Тя беше жена, при това много по-съвършена селекция от неговата и бе натоварена да ръководи изпълнението на задачата.

Другият при нея - Бруно не запомни името му, но беше категория „В" - отстранени Всички социално нежелани психически и поведенчески черти; перфектен изпълнител - беше тук, за да свърши същинската работа.

Всяко бебе лежеше опаковано в шумоизолиращ кувьоз. Така не се чуваше и звук от тях, дори да плачеха. Мъжът категория „В" само трябваше да ги взема едно по едно и да ги изтърсва от кутиите им през отворения люк на пода. Гланс Вон го наблюдаваше и му казваше кога да вземе следващото. Тя изчакваше по-големи интервали от време, за да не са много нагъсто.

Този начин за отърваване от несполучливите селекции се предпочиташе. Той бе сигурен - никой не оцеляваше след падане от такава височина. А беше и най-хуманно приемливият. Изпълнителите не виждаха лицата на обектите при смъртта им.

***

В избуялата аспла по плиткия бряг, Менандра, легнала по корем във водата и отправила поглед към неясния хоризонт, следеше зорко всяко раздвижване. Щом забеляза пелеглосида, изпъна тяло, опря крака и ръце в земята и се приготви да се оттласне стремглаво напред. Изчака да долови полъха от последния мах на крилете му и се стрелна като риба.

Само след миг изскочи точно на мястото, където пелеглосидът повдигаше човка, вече загребал от водата, и с буен замах го хвана за предните крака. Увисна цялата на него, крилете му я пляскаха през лицето докато той панически се опитваше да се отскубне и отлети. Успя да я издигне наполовина над водата. Беше силен, но не колкото Менандра. Тя го теглеше здраво надолу.

Пелеглосидът не се отказваше от борбата. Завлече хищницата още навътре в езерото. Впила пръсти в тънките му крака, тя извиваше тяло и напрягаше ръце да го придърпа до водата.

След още няколко минути Менандра вече беше потопила главата му и почти възседнала отгоре му, го тикаше към брега. Гола, гладка и блестяща, задъханата победителка измъкна тежкото тяло на животното и го завлачи нататък, към пещерата. Мястото ú в меката аспла зае Атида.

За химерите ловът на пелеглосиди беше нещо естествено и рядко се случваше да изпуснат някоя от птиците, дошла да пие вода на Ниама. Месото и кръвта на пелеглосидите им бяха нужни, за да оцеляват. Атида притихна и зачака да се появи следващата жертва.

Внезапно горе на небосклона въздухът се раздвижи. Гореща мараня обгърна короните на високите дървета. Прелиташе един от онези големи черни ковчези, които не бяха живи, но никога не се знаеше какво ще изхвърлят от търбуха си - понякога мъртви животни, понякога смъртоносна отрова. Със страх Атида притаи дъх в очакване.

За миг ковчегът закри луната, а след още миг химерата видя как нещо пада устремено надолу. Тя потопи лице и бърза като стрела се гмурна натам, където то вече прорязваше водата. Изскочи с яростен тласък, поела го в ръце, и го издигна победоносно нагоре.

Ковчегът бе далеч. Атида спокойно заплува към брега. Отровата винаги беше невидима, а това нещо тук приличаше на малко животно. То издаваше силни звуци и се гърчеше неспокойно в прегръдката ú. Тялото му беше гладко, без косми или пера, също като нейното.

Следва продължение

5 разных человек в 5 разных домах разного цвета, курят 5 разных марок сигарет, выращивают 5 разных видов животных, пьют 5 разных видов напитков.

Норвежец живет в первом доме.
Англичанин живет в красном доме.
Зеленый дом находится слева от белого.
Датчанин пьет чай.
Тот, кто курит Rothmans, живет рядом с тем, кто
выращивает кошек.
Тот, кто живет в желтом доме, курит Dunhill.
Немец курит Marlboro.
Тот, кто живет в центре, пьет молоко.
Сосед того, кто курит Rothmans, пьет воду.
Тот, кто курит Pall Mall, выращивает птиц.
Швед выращивает собак.
Норвежец живет рядом с синим домом.
Тот, кто выращивает лошадей, живет в синем доме.
Тот, кто курит Philip Morris, пьет пиво.
В зеленом доме пьют кофе.

Вопрос: Кто выращивает рыбок?

2. Не хрен, не морковка - красная головка. (Пионер в пилотке)

3. Сзади подошел,сунул и пошел.(Тапочки)

4. Как хорошо тебе и мне, когда лежишь ты на спине... (Ежик с яблоком )

5. Беру двумя руками, сую между ногами... (велосипед)

Въпрос: Как е осъществена сглобката?

Като ученик в образцовия механотехникум "Сталин",  учителят ни по шлосерство ни показа тази задача и ни разказа, че през 30-те години на инженерите приемани в Месершмид, наред със сложните задачи са им давали и такива които изискват логика и едропанелно мислене.

2. Ты помни его немножко, станет твердым как картошка. (Снежок)

3. Возьму его в руки, Сожму его крепко - Он станет упругим и твердым как
репка. (Снежок)

4. Красная головка в дырку лезет ловко (Дятел)

5. Маленькая, черная, сморщенная - есть у каждой женщины. (Изюминка)

2. Что ты смотришь на меня? Раздевайся я твоя! (Кровать)

3. Волосатая головка за щеку заходит ловко. (Зубная щетка)

4. Мы - ребята удалые лазим в щели половые! (Веник)

5. Лежит на спине - никому не нужна. Прислони к стене - пригодится она.
(Лестница)

2. Мальчик упал с 4 ступенек и сломал ногу. Сколько ног сломает мальчик, если упадет с 40 ступенек?
(Всего одну, т.к. вторая у него уже сломана.)

3. Что такое: маленькое, черненькое, в стекло бьется?
(Младенец в духовке.)

4. Ползут три черепахи по плоскости.
Одна говорит: впереди меня нет черепах, а сзади ползут две.
Другая говорит: впереди меня одна черепаха и сзади одна.
Оставшаяся говорит: впереди меня ползут две черепахи и сзади две.
Вопрос: В каком случае такое может быть?
(Ответ: В случае, если третья черепаха - пи$#ит.)

5. Маленький, желтенький, дверь собою открывает.
(Брюс Ли.)

6. С луком с яйцами, но не пирожок?
(Робин Гуд.)

2. Когда человек бывает в комнате без головы?
(Когда высовывает ее из окна на улицу.)

3. Почему зимой женщинам в чулках тепло, а мужчинам в джинсах холодно?
(Потому что у мужиков обогреватель х@#вый, а у баб п$@датый.)

4. Что такое: ходит по стене и играет?
(Муха с плеером в ушах.)

5. Когда женщина ногу поднимает, что видишь? Пять букв, на П начинается, на А кончается.
(Пятка.)

6. Что такое: твердое в мягкое вставляется, и шарики рядом болтаются?
(Сеpьги.)

7. В две руки беру,
между ног сую,
пять минут потею,
а потом балдею.
(Велотренажер.)

8. На букву Х. называется, П. увидит подымается.
(Хобот пищу берет.)

9. Ты помни его немножко, будет твердый, как картошка.
(Снежок.)

10. Маленький, серенький на слона похож.
(Слоненок.)

3) Что такое:
Черное - на одной ноге?
(Одноногий негр)

4) Что такое:
Черное - на двух ногах?
(Два одноногих негра)

5) Что такое:
Черное - на трех ногах?
(Рояль)

6) Что такое:
Черное - на четырех ногах?
(Одноногий негр за роялем)

7) Что такое: голова есть, головы нет, голова есть, головы нет?
(Хромой за забором)

8) Что такое: 90/60/90?
(Скорость при гаишнике)

9) Вылезает из воды, восемь сисек, три п@#ды
(Восьмисисечный трип@#дец)

10) На какой вопрос никто никогда не ответит “да”?
(Спящий на вопрос: “Вы спите?”)

Но има и по-лошо. Замисляли ли сте се какво би се случило, ако някой ви превърне в хлебарка?
Вашият собствен дом ще се превърне в нещо непознато и опасно.
Вашите собствени приятели могат да ви смачкат, докато ви търсят и се чудят къде сте изчезнали.
А дали няма да се чувствате погнусени от самите себе си?

В подобно положение се озовава и ентомологът Роджър Самс, който е главен герой в тази
история
Той цял живот се е чувствал мъничък, мачкан и тъпкан от другите (досущ като насекомо). Но Самс възнамерява да си го върне тъпкано (отново тази дума…). Интрото започва с това как Роджър се измъква с огромна сума пари, открадната от бившите му шефове. След това му предстои да избяга в Мексико.

Главният герой (изобразен на снимката, а понастоящем лазещ върху вестника) е ентомолог, който се е опитвал да разработи съвършената отрова против хлебарки

Нашият човек наистина е много зле. Той е самотен, отчаян, целият му живот е съсипан от раждането му та до сегашния момент. В куфара си той решава да вземе и един медальон, който принадлежи на покойната му майка (а тя е умряла при раждането му…). Когато Роджър докосва медальона, странна магия го превръща в хлебарка.
В тази си нова форма той ще научи повече за хората, с които живее. Но най-вече ще открие себе си и своето минало. Още от самото начало става ясно, че превъплъщението на Самс не е безсмислено стечение на обстоятелствата. Като хлебарка той трябва да преодолее чувството за вина, съмнение и самосъжаление, които винаги са го преследвали. Една от основните теми в историята е как можем да сме невежи за нещо, което стои пред очите ни.
Всъщност Bad Mojo е вдъхновен от две нихилистични истории, написани от Франц Кафка и Ървин Уелш. В тях героят се превръща в насекомо и в крайна сметка бива смачкан. Но за разлика от разказите (в които прозира безсмислието на света), играта предлага едно изпълнено със смисъл (и за мое съжаление, с малко мистика) преживяване.
Може да се каже, че Bad Mojo се доближава като
атмосфера
до игри като Silent Hill 2 и Sanitarium. Тя е мрачна, подтискаща, на места прилича на странен сън, а на други драматично задълбава в нечия лична трагедия. Преди всичко в нея пътувате към самите себе си. Въпреки това Sanitarium и SH предлагат много по-качествен сюжет и Bad Mojo не може да се мери с тях.

Обстановката в Bad Mojo е и доста гнусна. Самс живее в долнопробна квартира. Затова ще се сблъскате с боклук, мръсотия, развалена храна, гадини, хранещи се от труповете на други гадини. Ходите по тоалетната чиния, по умрели животни, изяждани от паразити и след това по нечия възглавница. Мисля, че този пример е достатъчен, сами преценете дали искате да играете като хлебарка. Аз лично съм на мнението, че човек трябва да вижда и грозните неща (което не означава да започне да ги харесва).
Ако превъзмогнете погнусата си,
играта
ще ви дари с уникални изживявания. Досега може да сте приемали за даденост оцеляването и придвижването във вашата стая. Но как стоят нещата, когато имате тялото на едно незначително насекомо? Ще срещнете всякакви опасности – котката на хазяина, вашата собствена котка, паяци, плъхове… Пазете се от блажна боя (за която може да залепнете), от паяжини, от отрова против хлебарки. Не докосвайте горещите тръби на парното…
Мизерната хлебарка няма някакви специални способности – управлявате я с четири клавиша и това е всичко. Това, което можете да правите, е да пропълзите в дупки, да се катерите по стени и тавани, да бутате малки предмети или да им въздействате с тежестта на тялото си.
Може би тези умения ви се струват ограничени, но
загадките
са много оригинални. Представете си как избутвате приспивателно хапче в кутия с бира. Или пък факсът изплюва хартия, върху която се покатервате. А какво бихте направили с една горяща цигара? Ако прахосмукачка се опитва да ви погълне, как бихте могли да използвате това във ваша полза?

И това са загадки, които ви очакват в самото начало. Нататък става още по-интересно. Ще трябва да приготвяте капани за враговете си или да излъжете хазяина си да свърши нещо във ваша полза. Ще ви се налага да прекосявате странни препятствия като врящата или лепкава храна, разтекла се върху една печка. А може да се повозите и върху гърба на други… същества (ха-ха, няма да се издам).

Не забравяйте, че хлебарката може да се провре в най-необичайни места – например във вътрешността на старо радио. Може дори да я видите да пълзи под стъклото на стенен часовник… Изисква се добро пространствено мислене, за да си представите цялата картина – къде се намирате, къде трябва да отидете, какво всъщност ще постигнете с това, което правите. Ефектът от действията ви често е потресаващ – понякога от тях се променя нещо, което се намира чак в другия край на стаята. В някои случаи се заформят и верижни реакции.

Хазяинът ми крие заграбените пари под дюшека си

Кой, по дяволите, е лепил дъвки под масата??

Нивата в Bad Mojo са заплетени, а различните локации са свързани логически. Освен това имате и свободата да пълзите по места, които нямат нищо общо със загадките или с прогреса ви напред (все пак има ограничения, които да ви вкарат в сценария).

За да не се загубите, можете да наблюдавате накъде пълзят други случайно преминаващи хлебарки. По същия начин (наблюдавайки другите хлебарки) може да разберете дали някое място е опасно. Освен това ще срещате орнаменти, изобразяващи око. Когато ги настъпите, получавате видение. Виденията са странни, сюрреалистични, показват мястото, в което се намирате, в много странна светлина. В някои случаи в тях ще видите дори сцени от бъдещето. Докато ги гледате, глас на жена (виновницата за вашето превъплъщение) рецитира странна и объркана поема, която всъщност е подсказка за това какво да правите. Самите видения често ви биват доставяни като информация от приятелски настроени същества – плужеци, мравки, мишки, други хлебарки.

Информация получавате и от вестници, снимки и документи, върху които полазвате с гнусните си крачета. (Понякога снимките оживяват, показвайки ви някакъв спомен). Тук трябва да кажа, че може би ще приемете актьорската игра със смесени чувства. Артистът, който играе Роджър Самс, се изявява досущ като Джим Кери. Същите гримаси, преиграване и неадекватно поведение. На мен не ми пречеше, но някой може да бъде подразнен от това.
На финала на играта трябва за много кратко време да успеете да се вселите обратно в спящото си тяло, както и да изпълните една друга задачка по пътя. За да успеете, трябва не само да си спомните всичко, което сте видели, но и да си представите това, за което само сте чували. Тази последна “мисия” има четири различни финала. Само един е от тях е щастлив.
Остана малко място да си поговорим и за маловажни неща като
графика, звук
и някои технически въпроси. Bad Mojo всъщност е игра от 1996-та година и през 2004-та просто е преиздадена в малко по-висока резолюция. Тъй като във филмчетата участват и живи актьори, понякога е трудно да се прецени кои неща са моделирани чрез компютър и кои са заснети. Във всеки случай декорите са предварително рендерирани. Дори и днес те изглеждат приемливо – в тях има немалко детайли, като някои елементи са анимирани, за да се създаде усещане за живот. Най-важното е, че не ограничават свободата ви. Звукът е добър – мазен и лепкав, когато ходите по месо и скърцащо хлъзгав, когато сте върху тоалетната чиния. Изобщо – допринася за противната атмосфера. Музиката, не е нещо особено, но допълва мрачната, драматична и абсурдна история.

DVD версията на Bad Mojo предлага филмчета с по-висока резолюция, интервюта със създателите (от които ще разберете, че идеята за играта е дошла от технологичните ограничения, които са съществували през 1996-та), concept art, The making of Bad Mojo и изобщо характерните бонуси, повдигащи завесата, които може да очаквате от едно DVD. Те са изпълнени с прилична доза самоирония. Има и секция с карти и съвети за това как да минете играта.

Смесени чувства

И така, Bad Mojo е оригинален action-adventure, който предлага уникални загадки и преживявания. Играх го със смесени чувства, така че го опитвате на собствен риск. ;)

Вижте това филмче - но го вижте СЪС ЗВУК и може да си спестите всичките ми приказки по-надолу. Вижте и ЧУЙТЕ този мрачен, странен свят на механизирана експлоатация, в който нещо изначално, нещо много надълбоко не е наред. Как да не се развълнувам от това какво ме очаква в него?

Но това филмче е с много лошо качество, затова най-добре свалете по-добра (евентуално) версия оттук.

А сега - приказките.

Metronome има доста необичаен замисъл. В нея трябва да записвате звуци, които героят чува по време на игра и да ги използвате по най-различни начини. Например с приятна, увличаща мелодия може да промените настроението и поведението на героите в играта. Шумовете могат да плашат, заблуждават или успокояват враговете ви. Звукът е и ключ за решаването на загадки. Ако запишете нечий глас, може да успеете да излъжете гласова ключалка. (Много устройства за разпознаване на личността в града работят на този принцип. Например, пътниците имат “гласови билети”). Друг пример за загадка е да запишете нечий разговор, който по-късно да използвате като компромат.

Ако не можете да намерите някакъв звук, може да си го създадете сами. Например може да търкулнете боклукчийска кофа надолу по стълбище, създавайки ужасен шум. Или да ядосате някого, той да ви се разкрещи и вие да запишете крясъците му.

След това може да се вживеете в ролята на тон-режисьор. Звуците могат да бъдат редактирани. Ако запишете как малко кученце лае и забавите звука, ще получите чудовищен лай. После само остава да изплашите някого с него. Редактираният звук може и да разрушава – може да счупи стъклата на прозорците, да нарани врагове и дори да събори цяла сграда.

Нашето момче се крие от механизиран стражар??!

В играта има и малки същества, наречени Metrognomes. Те може и някога да са били хора. Сега обаче са лишени от душа кукли, които приличат на Пинокио. Metrognomes са нещо средно между зомбита и роботчета и вършат черна работа. Може чрез подходящи звуци да ги накарате да свършат проста задача. Например да преместят предмет. Или пък самоубийствено да се хвърлят сред зъбни колела, по този начин задръствайки някаква машина.

А това какво е? Метрогномче върши черна работа?

Историята в Metronome избягва cut-сцените, и ще се разкрива по време на самия геймплей. За това ще помагат и разговорите с различни персонажи. Действието в играта се развива в мрачен град, населен с хора, странни роботи и същества. Машините имат много зъбни колела и използват въглища, изобщо технологиите напомнят за 19. век. Макар че голяма част от града в началото е недостъпен, сте свободни да изследвате виещите се улички, наклонените покриви и пренаселените апартаменти.

Но какъв е този град? Кой сте вие? Всъщност точно на тези въпроси ще трябва да си отговорите по време на играта. Героят среща момиче, наречено Нова. Тя го кара да се усъмни във всичко. Да се запита за това какъв е смисълът на живота в това място. Каква е целта на самия град? Към какво е насочен целият робски труд, който всички са принудени да извършват? И най-накрая – дали градът е истински? Какво всъщност представлява Корпорацията, която го притежава? И какво всъщност са жителите му, един от които е самият той?

щракни на картинката, няма да заболи!!
само ще я видиш в истинската й големина!!

Играта има доста стилна графика. Тя с нещо ми напомня за триизмерния куест Normality, в който също ставаше дума за антиутопичен свят, в който системата държи всички. Светът е изобразен по шантав и интересен начин, и сякаш е излязъл от страниците на комикс. Много ми харесаха самоходните камери (стил 19-ти век), които следят героя.

Историята все още е забулена в тайна. Ако имам някакви притеснения, те са свързани именно с някои нелогични (клонящи към мистика) елементи в нея. Чуйте само! Поробени от корпорацията деца, на които са откраднати душите, се превръщат в бездушни метрогномчета (вж. по-горе). Същите тези души се използват, за да движат механизираните полицаи. Освен това корпорацията притежава машина, която създава, цитирам, “идеи за светове”. Какво трябва да значи това? (Проблемът не е в лош превод или оскъдна информация, просто навсякъде срещам този абсурд). Макар че ако търся смисъл в тези изречения, мога да заложа на това, че играта ще е по-ирационална версия на Матрицата + разказ за експлоатация и опредметяване на хората в стил Oddworld.

Картинката казва:
"Щракни ме, за да ме видиш в по-голям размер, бибипец!!"

Вярвам, че това ще бъде една от малкото игри, които ще осмислят живота ми като играч през следващата година.

Hapland e от онези игри, за които се пише трудно. Първо, защото не би трябвало да ви разказвам почти нищо за нея, за да не ви развалям изненадата (а цялата игра се крепи на изненади, разкрития и хумор). И второ, защото тя трудно може да влезе в някакъв шаблон и да се опише със спретнати, подредени изречения.

Но нека опитам. Hapland с нещо напомня за The Incredible Machine. В тази стара игра навързвахте обекти в работеща система – например мишката се опитва да стигне сиренцето, но пада и включва фенерче, неговата светлина попада в лупа и запалва фитила на оръдие, то изстрелва топка, която… и т.н., схващате идеята. Разликата е в това, че в Hapland oбектите нямат истински (симулирани) свойства, като в ТIM, а всичко е предварително измислено и скриптирано от автора. За сметка на това взаимодействията са толкова неочаквани, смешни, оригинални, че просто не подлежат на описание.

Какво ли няма да намерите в тази игра! Крадливи чудовища, буболечки, заврели се в електрозахранването, птици, които изпълняват ролята на куриери, мушици, които разсейват човеците, камбани, чието звънене привлича вниманието на същите тези човеци, катапулти, кучета с моторни резачки (!!!), риби, рибари с въдици и какво ли още не. Целта е да обедините всичката тази сган, да създадете работеща система и да постигнете целта си. Но най-вероятно единственото, което ще постигнете, е злощастна участ за злочестите обитатели на нивото. Ще ви подскажа, че за да минете играта, трябва да ги запазите живи, но това никак не е лесно.

Мислейки за трудността на Hapland, си спомням за една логическа задача, за която Айнщайн е казал, че може да бъде решена само от 5% от населението на Земята. Вярвам, че повечето читатели на този блог могат да я решат, като това не оборва думите на Айнщайн – защото тези читатели просто са част именно от тези 5%.

Ситуацията с Hapland e същата. Въпросната flash-базирана игра има 3 части (нива), като всяко следващо ниво става все по-невъзможно от предишното. Въпросните нива заемат само един екран и се минават за около 5 минути, ако знаете решението, но на мен ми трябваше близо месец (!!!) за да открия всички взаимодействия и да ги навържа логически след това. Усещането, че може и никога през живота си да не стигна до решението само ме подтикваше да упорствам, да мисля и да си създавам всякакви ша�