1.

“Въведоха го в един кабинет и директорът му стисна ръка.

            - Господин Формън, исках да поговоря с вас за парите, които държите на влог при нас. Това е много голяма сума, за да се държи в книжка и аз бих ви посъветвал да ги вложите в ценни книжа.

            - Не бих искал да се излагам на рискове, господине. Зная, че в банката са сигурни.

            - Няма причина да храните никакви опасения. Ние ще ви приготвим списък на абсолютно доходоносни облигации. Те ще ви носят по-доходоносни лихви, отколкото бихме могли да ви предложим ние. Единственото, което ще поискаме от вас, ще бъде, когато дойдете следващият път, да подпишете трансферите.

            - Това мога да направя лесно – каза неуверено Албърт. – Но отде ще зная какво подписвам?

            - Предполагам, че знаете да четете – отговори малко по-остро директорът.

            Господин Формън го изгледа с обезоръжаваща усмивка:

            - Там е работата, господине, че не зная. Мога само да си напиша името, пък и това научих, чак като станах търговец.

            Директорът го гледаше като някакво праисторическо чудовище.

            - И вие искате да кажете, че сте изградили тази голяма търговска мрежа и сте натрупали състояние, без да знаете да четете и пишете? Господи боже, човече, какво ли щяхте да бъдете, ако знаехте?

            - Това мога да ви кажа, господине – рече господин Формън с лека усмивка на спокойното си аристократично лице: - ...”

            Каква е щяла да бъде професията на г-н Формън, ако можеше да чете?

2.

            “Мак откри картите си с подкупваща почтеност.

            - Ли - поде той, - аз и Еди, и останалите чухме, че Абивиловата постройка станала твоя.

            Ли Чун кимна и зачака.

            - Аз и моите приятели си рекохме: я да го питаме не може ли да се пренесем там. Ще поддържаме имота - побърза да прибави Мак. - Ще пазим да не 6и някой да счупи или повреди нещо. Децата, знаеш, могат прозорците да ти изкъртят… Ако няма кой да пази, току виж избухнал и пожар! - подхвърли той.

            Ли отметна глава и се загледа в очите на Мак през полуочилата си. Едновременно с това потропващият му пръст забавя темпото си - Ли дълбоко се замисли. В очите на Мак той съзря и добри намерения, и добро приятелство, и стремеж всекиго да направи щастлив. Защо тогава Ли Чун се почувствува като в клопка? Защо мисълта му взе внимателно да си пробира път, сякаш котка сред кактуси? Всичко бе извършено трогателно, едва ли не в дух на благодеяние. Разсъжденията му се втурнаха към вероятностите - но не, това бяха възможности - и почукването на пръста още повече се забавя. Представи си, че отхвърля предложението на Мак и видя счупените стъкла на прозорците. След това Мак за втори път ще му предложи да наглеждат и пазят имота му; при втория отказ Ли можа да надуши пушека, да види малките пламъчета, плъзнали по стените. Мак и приятелите му ще се опитат да помогнат в изгасяването. Пръстът на Ли спря укротен върху паничката за дребни пари да си почине. Беше победен. Разбираше това. Оставаше му само удобният случай да спаси достойнството си, при което Мак сигурно щеше да се покаже извънредно щедър.

            - Съгласни да плащате наем за къщата? Съгласни да живеете като на хотел?

            Мак широко се усмихна, щедростта му бликна:

            - Но да - извика той. - Това е идея! Естествено. Колко?

            Ли помисли. Знаеше, че каквато и сума да каже, това няма да има никакво значение. Парите така или иначе нямаше да получи. Значи можеше да поиска една истински внушителна сума, колкото да запази доброто си име.

            - Пет дола’а седмично - отсече Ли.

            Мак изигра играта докрай:

            - Ще трябва да поговорим с момчетата - поколеба се той. - Не можеш ли да смъкнеш на четири долара?

            - Пет дола’а! - настоя Ли.

            - Добре, да видим какво ще кажат момчетата.

            С това цялата работа се свърши. Всички бяха доволни.”

            Как момчетата кръщават Абивиловата постройка, след като се нанасят в нея?

3.

Началото:

“Тагобар Ларнимискулус Верф, Боргакс на Фенигвиснок. Това беше дълго име и важна титла и той се гордееше с тях. Титлата означаваше приблизително «Върховен Шериф, Адмирал на Фенигвиснок», а Фенигвиснок беше богата и важна планета в империята Дел. Титлата и името изглеждаха внушително на документи, а трябваше да се подписват много документи.”

Средата:

            “Ед Магрудър седеше в малка стаичка с размери четири на шест фута, седеше гол като червей и гледаше през прозрачната стена шестимата пришълци, които тъй често бе виждал напоследък.

«Да — помисли той, през живота си съм събрал немалко хубави образци, а сега сам се превърнах в образец.»

Спомни си как бе постъпвал със своите образци и изтръпна.

«Е, добре. В ръцете им съм. Остава само да им покажа как трябва да се държа: стисни зъби, изправи глава и т.н.»

Едно от съществата се приближи до таблото с бутони и натисна един от тях. В същия миг Магрудър започна да чува звуковете в стаята зад прозрачната стена.

Тагобар Верф погледна образеца, после листа с въпроси в ръката си.

— Нашите психолози Ви обучиха на езика ни, нали? — хладно запита той.

Образецът заклати глава нагоре и надолу.

— Да! И аз наричам това принудително тъпчене.

— Много добре. Длъжен съм да Ви задам няколко въпроса. Ще отговаряте на тях истината.

— Но, разбира се — любезно отвърна Магрудър. — Карайте!

— Ние можем да узнаем кога лъжете — продължи Тагобар. — Лошо ще си изпатите, ако не говорите истината. И тъй, как се казвате?

— Теофилус К. Гасенпфефер — предпазливо произнесе Магрудър.

Зендоплит погледна трептящата стрелка и бавно поклати глава, като спря погледа си на Тагобар.

— Това е лъжа — каза Тагобар.

Образецът кимна.

— Естествено. Славна машинка имате.”

Краят:

“Когато «Верф» се спусна на повърхността на планетата, командирът се приближи до Магрудър и смутено запита:

— Как мислите, дали ще се харесаме на вашия народ?

Магрудър погледна бегло Детектора на истината. Детекторът беше изключен.

— Дали ще им се харесате? ...”

            Какво отговаря на въпроса Ед и защо?

            Надявам се загадките няма да ви затруднят. :)

Мы, считающие себя вершиной интеллекта в природе, утверждаем, что Бога нет и что все возникло путем естественной эволюции – в природе, в животном мире, во всей вселенной. При этом мы не в состоянии воссоздать даже самый примитивный живой организм – саморепродуцирующийся, саморегулируюшийся, словом – живой… даже травинку, да что там – даже бактерию… и это всё развилось само собой из хаоса???

С другой стороны, если всё это кто-то создал, то возникает бесконечно замыкающийся на самое себя вопрос: а кто создал того (тех?), кто это создал? Ведь он (они?) должен (должны?) стоять еще выше… или он (они?) развился (развились?) сам (сами?) по себе из хаоса?

Тази цигулка е дело на политически затворник от Варненския затвор. Човекът бил преследван от царските власти заради комунистическите си убеждения преди 9 септември 1944 г. Феноменалната цигулка има лък и струни и издава чуден звук, разказват запознати.

Инструментът е лакиран, но все още ясно личи, че основата му е направена от …???

Дайте предположения ...

Връзки:

Национален Исторически Музей

Повече за самата загадка и математика на:

63-year-old solves riddle from 1970

За по-лесно преглеждане на този блог препоръчваме използването на RSS FEED! Направете своята регистрация от тук!

Жената на моя Най-добър Приятел си изгубила чантата. Ама съвсем. И в пълно противоречие със закона за запазването на материята - нищичко не излеждало като да е останало след нея. С Най-добрият ми Приятел претърсили тази и няколко паралелни вселени – никаква следа.

Тогава сменили ключалките, блокирали кредитните карти, деактивирали мобилните сметки и дори купили нова чанта, портмоне и други тайнствени вещи, чието наличие е задължително, за да може една торба да постигне ранг на „дамска чанта”.

След като свършили всичко това, намерили чантата на балкона на нейната кола. Най-добрият ми Приятел споделил със свой приятел случката, пред жена си.

-         Тя си изгуби чантата… - започнал.

-         Чакай, чакай! – намесила се Жената на моя Приятел. – Не аз съм я изгубила. Ти не я намери!

Пътна помощ

Тръгвам си аз от едно гостуване, през далечната 1994 година, към един през нощта. Кварталът – до затвора - е тих по това време. Понечвам да запаля колата – ядец. Въртя, суча – нищо. Колата беше нова служебна фиестичка, и в няколкото месеца, в които всеки ден я ползвах, се е държеше напълно прилично. „Ще я подкарам, каквото ще да става”. Улицата беше идеална – права, дълга, празна, с обещаващ лек наклон.

Добутах я до правилната позиция и задействах познатата система за палене от инерция. Тц. Повторих операцията няколко пъти, без успех. Вече започвах да преполовявам удобната улица, моят единствен шанс.

Отстрани имаше миниатюрна кръчмичка, гостоприемно осветена и пълна с няколко местни пияници. Минах покрай тях като на парад, пуснала колата по инерция, увлечена в нецензурен монолог пълен с обиди, заплахи и редки, за разнообразие, молби. Пияниците зяпаха втренчено няколко мига, после единодушно скочиха и ме обградиха с героизъм, леко ферментирал.

-         К’во бе, маце? Що не пали? Дай ние ш’те бутнеме, няма проблеми.

Бутнаха, трима мъже. Така я засилиха, че можеше и да излети ако беше запалила, ама не.

-         Ръчкай втора, втора, давай с’а, давай!! К’во прайш, бе? – вече съм спряла. – Дай на мене!

Дадох му, колкото да се уверят, че няма да стане. След 2-3 опита бяха съвсем сигурни, с изпарени ентусиазъм и ценни грамове от изпитата евтина водка. Предложиха ми да викна пътна помощ и да пийнем заедно, докато чакам. Беше вече два и нещо, но щедро ме увериха, че мога да остана и цяла нощ с тях, ако искам.

Мисля, че точно тази перспектива ме накара да се сетя. Колата имаше секюрити прекъсвач, скрит под педалите. Лично го бях включила, когато я паркирах. Ритнах го тайно, моментално запалих и отпраших. Единият ми помаха.

Загуба

Някога Високият Мъж от Онзи Бар отишъл с приятели на зимна хижа. Били петима - една двойка, Високият Мъж, и неговият Приятел с Девойка, с която бил стигнал само до първа база. Приятелят тръпнел да постигне по-високо спортно майсторство същата нощ в хижата. Там заварили още пет парчета, така че направили весела, шумна компания. Пили, яли, закачали се, забавлявали се. Приятелят на Високия Мъж, също висок и доста як, изведнъж скочил и изревал.

-         Няма ми паспорта!!!

Всички млъкнали и го зяпали.

-         Международен паспорт, с 10 долара в него!!!

-         Чакай бе, пич, – отзовал се един Отворко от другата група. - Виж си първо в багажа, потърси го. К’во си се развикал. – И дълбоко погрешно се усмихнал на Девойката, тази с първата база.

Приятелят го изгледал с много мрачно подозрение, но потърсил. Всъщност скоро всички търсели. Навсякъде. Но не би. Паспортът го нямало, заветните 10 долара - също.

Тия момчета не са от колебаещите се, а и били в позиция на силата – чиста, мускулна – затова заградили вече вражеската група и буквално взели да ги претърсват. Приятелят на Високия Мъж особено подозирал Отворкото. Той пък много се дърпал и не щял да бъде унижаван с претърсване, макар, че назрявала пиянска свада и собствените му хора го увещавали да обърне джобовете, за да „види тоя тииийт, че не си му гепил паспорта и да миряса”.

Отворкото се заинатил, така че нашият Висок Мъж и третият от тяхната двуметрова дружинка - нямало как - го хванали и го ... задържали. Сценката ставала все по-грозна, насилието било по-скоро психологическо, но затова и по-гадно. Момичетата мълчали, но не с възхищение. Сложили Отворкото да полегне, а Приятелят, изпълнен с праведен гняв се навел да го тараши.

Тогава Девойката се пресегнала и измъкнала от задния джоб на Приятеля стърчащия международен паспорт.

-         Това ли търсиш?

-         Ъъъ! – не бил много съобразителен тази вечер. – Да! Я дай да видя 10-те долара вътре ли са... Тука са! Тоя тииийт тиийт ги беше взел и ей с’а ми ги е пъхнал обратно в джоба, сигурен съм...

-         Аха. – споделила Девойката последните си думи.

Високият Мъж каза, че на сутринта се спасила към града, самичка, неподатлива на увещания.

-         Засили се през пъртината и това беше.