В България техни дискове може да се закупят от Дюкян Меломан, въпреки че последният не ми е любим (понякога се чака дълго, доста по-дълго от сроковете, указани на сайта им). Както винаги, конкуренцията от международните торенти е на ниво.

Ето защо се зарадвах, когато днес прочетох тази статия на Jimmy Wales и Richard Baraniuk, която оповестява за една инициатива за свободен достъп до образователни ресурси. Разбира се, целите донякъде звучат идеалистично, но за начинание от този род приемам това за нормално. Предполагам, че и самите автори не очакват jstor и Elsevier да дадат свободен достъп до своите бази данни. Поне не скоро. Въпреки това ми се струва добре тази инициатива да получи повече гласност в България, тъй като това е начин образованието в страната (не само висшето), да се подобри, като накара хората да мислят, а не да възпроизвеждат. За тези, които се притесняват да публикуват образователни материали в интернет, страхувайки се да не би след време да ги намерят на чудесните родни сайтове работи.ком и реферати.ком, на сайта на инициативата за свободен достъп има чудесна секция FAQ.

Аз си падам малко нещо вещоман – привързвам се (доста) към (някои) вещи. Не толкова към дрехи и подаръчета, както май правят доста девойки, а към неща, с които мие приятно да си прекарвам времето и/или са ми много удобни и съм свикнала с тях. Например си нося удобните обувки до последно, изцеждам всяка капка живец от тях, а след това обикновено си ги складирам в кутия или шкаф и въздъхвам тежко, като трябва да обуя новите, не толкова удобни чепици, спомняйки си как съм припкала със старите. Много ми е трудно да ги изхвърлям (старите), обикновено се бавя възможно най-дълго, докато вече няма накъде и не ми дотрябва място. Или не изпадна в подходящото настроение за „голямото почистване”.

Подтикната от някои писания из мрежата, се замислих, ако трябва да започна на чисто какво бих взела с мен от сегашното си жилище и какво бих изхвърлила. Един вид списък с нещата, без които не мога. Пък и така ще мога да преценя дали положението е много зле. Първото, което ми хрумва, че ще взема, са книгите. Обичам си библиотеката, събирам си я с много любов и желание и въпреки, че при пренасяне това е нещото, което е най-неудобно за носене (предвид общото му тегло и моята скромна физика), не бих пропуснала да си ги подредя в кашончета и торбички и транспортирам на новото място.

Имам там едни чаши (винени и за кафе), които са ми много свидни. Не мога да кажа защо, но като пия от тях и си се чувствам спокойно и приятно. Меденото джезве обезателно, в нещо трябва да си правя кафе. Бих взела и няколко цветенца, с които сме отдавна заедно и сме си приятелчета (моля, без коментари от хора, които не са гледали цветя!) Ще ми е трудно да се разделя и със хладилника си, защото е една от първите по-крупни самостоятелни покупки, които съм направила в живота си, пък и е полезен, спор няма. Преди време май щях да пиша и компютъра (ПЪРВАТА значима съзнателно и самостоятелно направена покупка), но сега не съм сигурна – вече чувствам, че заема прекалено голяма част от пространството ми, в пряк и преносен смисъл. Сигурно ще е хубаво, да го заменя с лаптоп, но това е друга тема. Естествено ще ми трябват и малко дрешки и съм готова.

Списъкът май не излезе много голям, което е добре. В същото време обаче, ако трябва да съм честна, в практиката ще се окаже, че на човек му трябват още доста неща, които не е осъзнавал, а в същото време са си чиста проба необходимост. Например чинии, вилици и друга такава посуда. Не че не може всеки ден да си на ресторант или на сандвич, но домашната кухня си е друго. Най-неприятното е, че имам една камара подаръчета тип сувенирчета, плюшени играчки и други подобни безобразности, които като цяло не ми харесват, стоят най-отзад в дъното на шкафа, но ще ми е гузно да ги изхвърля заради хората, които са ми ги подарили, въпреки че знам, че те най-вероятно няма и да разберат. И май и тях си ги мъкна с мен, въпреки че са единствените, за които нямам никакво съмнение къде им е мястото.

В събота в Южния парк се проведе фолклорен фестивал Живо наследство. Имаше интересни и доста колоритни неща, които привличаха вниманието на фотографите наоколо. Представяха се непрофесионални групи от читалища и училища от страната, като освен песни и танци на сцената, в различните шатри имаше изложени обредни хлябове, везани изделия, разни хора демонстрираха дейности като предане на вълна, везане, плетене с шумки от царевица, ръкоделие, а един дядо ковеше обувки. Като цяло всички бяха в добро настроение, като на мен най-приятно ми стана от две „спонтанни” събития, които се развиха не на сцената, а около нея. Имаше две фолклорни групи, които пееха. Когато първата групичка започна някакво живо хорце, две госпожи на възраст 60+, от публиката, си се хванаха една за друга и засмени затанцуваха по поляната. Второто такова изпълнение беше доста по-различно като настроение. При изпълнението на по-жива песен от втората група точно пред сцената една баба и един дядо, които явно бяха от участниците в някоя шатра (май че дядото беше този, който ковеше обувки) започнаха да си танцуват и да се надиграват. Удоволствие беше да ги гледа човек, как тези старци рипат и скачат, и се усмихват и си се задяват и им е хубаво и весело и в целия свят са само те. Да са живи и здрави!

И аз бях отишла да снимам, но тъй като техническата ми грамотност по отношение на фотоапаратите не е висока, по-голямата част от снимките ми е с отвратително качество на изображението. Приех провала доста лично, защото се оказа, че имаше много интересни неща за снимане и на не малка част от снимките съм успяла да уловя емоцията на участниците, особено на дечицата, които танцуваха (някаква смесица от сериозност, срамежливост, гордост, радост и въодушевление).

Моят неуспех със снимките (разбран чак вкъщи по тъмно) ме подтикна да се въодушевя да си прочета събраната фотографска литература, но точно в този момент монитора ми прецени, че в почивни дни не се работи и отиде да пие кафе. Така иначе един прекрасен ден завърши леко неприятно.

Което пък ме навежда на мисълта, че напоследък книжния ни пазар е залят с испаноезична литература. Лошо няма, наистина, преди си беше цяло чудо да намериш нещо различно от Гришъм и Форсайт, след това дойде езотеричната литература, сега май Лаура Ескивел и Изабел Алиенде са новите фаворити. Да си призная, харесват ми, въпреки че не винаги си спомням за какво са писали и какво тяхно съм чела. Камо ли коя книга от кого е. Просто ми идват малко, хм, еднакви. Четат се лесно, особено вечер, преди заспиване. Предполагам, че и на плажа ще вървят добре. Отплеснах се малко, това, което ми се искаше да кажа е, че май тукашният книжен пазар е леко еднообразен. Преди повече, сега по-малко. Винаги има книги, автори и теми, които ако си в точния момент ще намериш и имаш голям избор и такива, които не са модни, но евентуално ще станат такива. Пример – Орхан Памук преди да получи една известна награда. Най-вероятно това е правилното поведение за малък и ограничен пазар, в противен случай фалираш или се примиряваш с мижави тиражи. Остава да се надявам пазарът да порасне, което май няма да стане скоро. До тогава да живеят кашончетата по автобусните спирки.

1. B градинката на Народния театър, до фонтана, има една група от 3-4 души, леко мургави, които свирят по-скоро джазови парчета. Много са добри! На мен изключително симпатичен ми е човекът с тромпета, прави страхотни импровизации. Струва ми се, че всичко се ражда на момента (или поне не изглежда, че са го репетирали някъде), което прави изживяването още по-наситено.
2. В подлезът на Ялта, на парапета до магазина за мобилни телефони, към 5.30-6.00 часът, има един клошар (ама класически – размъкнат, брадясал, не особено чистоплътен, често лъхащ на алкохол), който свири на китара и пее френски песни (френският ми е много куц, повечето песни мога да ги тананикам, но не знам как се казват, единствената, която знам е онази за трите гълаба :-) ). Гласът му е много топъл, а и той влага много чувство в пеенето, без да преиграва. Изключително ми е приятно да минавам оттам след работа. Някой ден ако е там и аз съм с фотоапарат ще го снимам.
3. Преди време (не знам дали още е така, не съм минавала оттам има-няма година) срещу Спортната палата, на спирката на тролеите, имаше един човек, който свиреше на кларинет. Импровизираше. Хубаво беше.

Естествено има и (изключително) лоши улични музиканти, но за тях ще си мълча.

Down the street you can hear her scream
"you're a disgrace"
As she slams the door in his drunken face
And now he stands outside
And all the neighbours start to gossip and drool
He cries "oh girl, you must be mad
What happened to the sweet love you and me had"
Against the door he leans and starts a scene
And his tears fall and burn the garden green

And so castles made of sand,
Fall in the sea eventually

A little indian brave who before he was ten
Played war games in the woods with his indian friends
And he built a dream that when he grew up
He would be a fearless warrior indian chief
Many moons passed and the dream grew strong until tomorrow
He would sing his first war song
And fight his first battle but something went wrong
Surprise attack killed him in his sleep that night

And so castles made of sand
Melts into the sea eventually

There was a young girl whose heart was a frown
Because she was crippled for life and couldn't speak a sound
And she wished and prayed she would stop living
So she decided to die
She drew her wheel chair to the edge of the shore
And to her legs she smiled
"you won't hurt me no more"
But then a sight she'd never seen made her jump and say
"look a golden winged ship is passing my way"
And it really didn't have to stop
It just kept on going

And so castles made of sand
Slips into the sea eventually

Напълно случайна, но за сметка на това много успешна покупка. Историята на фадо.

В събота бях решила да пазарувам по женски. Предполагам, това включва харчене на много пари, особено ако се вярва на вицовете, но при мен не е така, често се връщам с празни ръце. Но не за това иде реч. Магазините, в които ми хареса отношението и квалификацията на продавачите са: магазин за дамска мода в подлеза на НДК до спирката на автобус 94, мисля че беше точно до клуб Амор; в едно базарче на Патриарха, продават панталони на Росита, продавачките са любезни и си разбират от професията; магазин Ние, до спирката на 94 до ВИАС. Малко, но от сърце :-Р Между другото, Витошка като пешеходна зона е много готина, няма много хора, не е тъпканица, само да се поизчисти малко и ще е идеално.