Вървя самотен в тъмнината без цел, без посока, без това чувство, което всички искаме да изпитваме - любовта. Усещам се толкова празен и безсилен, отчаян от всичко, което ме заобикаля - една грозна, сива скука. Идва ми да изкрещя и да викам безкрайно дълго, докато всичко свърши...

Недалеч, в мрака, се прокрадна нещо. Да, нещо, което привлече блуждаещия ми, сломен поглед. Не можах да схвана, беше само за миг. Продължих унило. След няколко мига, обаче, тя просто се роди от чернотата. Светлина. И не заслепяваща, а малка светла искрица. Толкова невинна и чиста. И някак по своему красива - също като малка вълшебна фея. Стоеше сама в центъра на безкрайното пространство. И колко силна ми се стори. И пълна с живот. Да, тази малка и безразлична, навсякъде другаде, точка.

Приближих неочаквано развълнуван, сякаш срещах нещо необикновено и неземно. Чудех се как може да е толкова жизнена и игрива, сякаш всичко наоколо бе рай. Реших се да я докосна. Посегнах внимателно, много внимателно, защото ръката ми трепереше. Започнах да усещам толкова приятна топлина, сякаш изпадах в безтегловност. Приближавах се все повече и повече и изведнъж изтръпнах...

Опари ме толкова силно и изчезна така, както се беше появила. Защо ли? Какво и бях сторил и с какво бях жесток, та да отвърне тъй? Тази невинност. Изпадах все повече в недоумение, което прибавих към колекцията си от моите самота, неприязън, тъга...

Въпреки всичко срещата беше невероятна. Нещо толкова различно от това, което бях свикнал да приемам и усещам. Не да чувствам, а да усещам. Защото чувствата отдавна бяха закърнели.

И следващия път, когато видя отново моята малка фея, колкото и да боли, колкото и да ме изгаря, ще я притисна с две ръце точно до сърцето. За да може да го съживи за нещо, което не е кой знае какво, но все пак живот.

   Малцина, обаче, през живота си я намират, а още по-малко от тях успяват да повярват в нея. Аз съвсем несъзнателно и без да искам я намерих. Не знам как, но я намерих. Усещането е като никое друго - то те кара да се чувстваш някак особено, някак не от общоприетия свят, някак извън сетивата, някак в друго измерение... Кара те да летиш и да вярваш, че можеш да стигнеш дори звездите. Това е, както хората казват, „да намериш смисъла на живота", който и без това повечето смятат за напълно безсмислен. Може би защото не са Я открили. Или търсят смисъл в нещо друго. Или не...

   Не можете (моля се дано не всички) да разберете наистина какво е. Това е просто опиянение. Не те интересува нищо друго, освен Тя.

   Бих изживял още хиляди, дори милиони живота като този - кратки, но със сбъднати мечти. Това е наистина стойностно. Горд съм, щастлив съм, но най-вече съм жив, защото аз Я намерих.

Аз искам да стана програмист когато порасна голям, защото това е суперска работа и е проста. Затова и сега има толкова много програмисти и непрекъснато стават все повече.

Програмистите не са длъжни да ходят на училище, те трябва да се учат да четат на компютърен език, за да могат да разговарят с компютрите. Мисля, че програмистите трябва да са смели, за да не се плашат когато всичко се повреди, така че никой да не разбере. Те трябва да говорят на английски език, за да знаят какво трябва да правят. И трябва да имат добро зрение, за да могат да виждат под дрехите на хората и да не се боят от секретарките, защото трябва да работят с тях.

Освен това ми харесва заплатата, която програмистите получават. Те получават толкова много пари, че не успяват да похарчат всичките. Това става така защото всички мислят, че работата на програмистите е трудна, само програмистите знаят, че е проста.

Няма нищо, което да не ми харесва, освен това, че всички момичета харесват програмистите и искат да се омъжат за тях и затова жените трябва да ги гонят, за да не пречат на работата.

Надявам се, че нямам алергия към офисния прах, защото имам алергия към кучета. Ако имам алергия към офисен прах, няма да мога да стана програмист и ще трябва да си търся истинска работа.

Май и аз искам да стана ТАКЪВ програмист :D

Аз може би ще напиша за първи път моята молива, преди да целуна иконата, преди изобщо някога да съм я казвал цялата. Молитва, която да освободи душата от най-страшната прокоба- да изгубиш себе си, тогава когато си се намерил. Сигурно най- голямото доказателство за това е любовта. Ако си я изпитвал, несъмнено си направил най- ценната крачка, но няма по-сакат човек от влюбения, независимо от развитието му.

Ако ЧОВЕКЪТ е до него, той се радва на своя недъг, защото вижда изгубената част от себе. Когато го няма, зверски крещи, страда тихо или ближе края на това, което сам е предизвикал. Смъртта въобще не е по страшна от самотата, самотата не е по- страшна от любовта, но любовта е смърт. Смърт в живота. За теб няма живот, има любов, която е еквивалент на себераздаване. Дал си всичко и цял живот го търсиш, не както сакатия търси ръката си, не както просякът търси хляба, а както обичащия търси любовта. Не отговорът, а своя въпрос. Пита за частицата или цялото, без която не може да диша, да ходи, да прави истински секс. Продължава да търси роклята, най- ценният пръстен, най- мъжката прегръдка. И, когато празнотата един ден е запълнена от човека, който търсиш, това наистина е световния оргазъм. Тогава на никого не можеш да обясниш, че цялата енергия, която притежаваш е толкова мощна, колкото света.. Но защо ли слабият отрича любовта, а силният я губи? Защото тя е едно постоянно РАЗ - МИНАВАНЕ. Толкова е бърза, че може да я забави само някой луд, който е решил да сподели с теб фундаменталния нагон на целият човешки плесенясал гении.

Бързайки да я определяме постоянно и да я отричаме, наистина я губим. Превръщаме я в средство, което да утолява егоизма ни и да храни тялото ни. А всеки, когато я загуби осъзнава, че:

Тя всъщност е някой с който да направиш къща и тя да остане дълго. Ти ще я нахраниш, той ще я завие, а Господ ще я пази. Никога не заспивайте преди да проверите дали тя е там, дали е жива. Дори след 100г. брак или два чаша пресен любовен сън. Времето събаря къщите на обитателите, които я смятат за своя собственост. Те се напукват от големите катинари и ръждясали пазачи, изричащи „ Обичам те" и се превръщат в жалки останки от една идея. Пазачите остават без работа и изчезват за да се превърнат в пастир и овца. Но пастирът никога няма да пасе тази овца, а овцата- да бъде при този пастир.

Виктор ПЕНКОВ

Каретите препускаха диво, шаловете на дамите се вееха. Вятърът бурно навяваше спомените на безтегловността. Селяни се ровеха в житото и подхвърляха калпаците си. Стар граф на бюрото кафяво, важно изцеждаше капката на порока от мастилото. Пишеше важното писмо, отмятайки къдрица. Пишеше писмото, което сивия гълъб ще отнесе на фронта при дивата война. Война кална, война последна. Колелото на каретата гореше а щикът на войник се бе забил в най-красивия и орнамент, който старите дворцови майстори бяха облели в подходящи багри. Най- старото дърво се разтресе от последния топ и се сгромоляса. Листата му, преди за последен път да се свият, се напериха и зашумяха, заканвайки се.

На другия баир байряците бяха забити, и опърлени гордо стърчаха. Животните се разбягаха а млада невеста береше синчец. Стар овчар се бе подпрял на студения камък и си режеше сланинка. Сякаш планините се пукаха от ехото на чистотата. Ручеят нежно галеше през мъхчетата, които бяха неговата завивка вечер. Вечер, когато тежкият полумесец, като кинжал се стрелваше в голямото небе, и само кучето легнало до огъня не искаше да го забележи.

От другата страна до камината се вихри полка.

На полката отговаряше кръшно балканско хоро. Вино цапаше белите ризи а момите се подхвърляха в екстаз. Кучето дебнеше за кюфтето на някой пиян, а кларинета донапукваше кирпичената къща. Но това беше сватба а не война. Свекърът гостеше с агне и ракия, свекървата се кипреше с пет вити баници, а малчуганите се сръгваха кой да открадне първи цигара от мократа маса. Тъкмо един хлапак да успее и една изсъхнала тиква го стресна, падайки от чардака. Там беше оркестъра- с кръшна въз- пълничка певица; тъпанджия със засукан мустак, а огромният акордеон беше като разтворена книга в ръцете на кмета. Две клюкарки спореха за млад левент. Гледаха го с бялото на очите и се чудеха коя ще го надпревари под сливата. Едната стана и разчупи снага, а другата с цвете росно но дясното ухо се снижи под масата и загледа невинно. Стар партизанин сви нещо в измъчените си ръце и от тях излезе цигара. Бавно я поднесе към устата си и се загледа в балкана. Спомни си за неговата сватба. Невестата му бе черната земя, а гората бе тяхното хоро. С полузатворени очи издишаше и не виждаше нищо около себе си.

От другата страна огромните сгради на каретите не виждаха нищо. Те нямаха свой вожд. Бяха създадени от много такива само за да ги има. Гордееха се единствено с това, че се пазеха от вятъра, а там, където го търсиха е наистина много високо. Малки, изящни дюкяни пълниха търбуха им. Там имаше палта, копчета, салами, въшки, палми, изобщо каквото се сетиш. Разделяха ги само огромни булеварди, в които можеш да усетиш, какво е да си около кошер. Там докато един изреве от щастие, други трима вече плачат, а четвърти чака тримата да изчезнат от втренчения му в шадравана поглед. Някакъв нахален трамвай тресе земята и вози хиляди неназовани съдби, като едновременно смущава радиото на възрастна дама. Зад нея музиката, която идва от спортна кола, гонеща гълъбите от площада, те кара да забравиш за секунда, че денят ти е решетка. Можеш да си купиш бира, да подариш сакото си на просяк, да се престориш на ангажиран, да видиш блясъка на една невероятна коса. Коса, която върви до теб от 15 мин. Поглеждаш нежната и безупречна кожа, стигаш до изящното бедро, заключено в строг ток. Небрежен бретон и студени и пълни със страст устни.

Май ти спря току що часовника. Превърти го с няколко часа, защото яденето е сервирано , кучето те позна а ракията е донесла мириса на влажно мазе. Включвайки телевизора си изклепваш панталона / нали си подари сакото/ с кисело зеле, защото ти напомня за огромните и стряскащи, които всяка вечер те изпращаха до твоята стрийт.

Комшийката, с която споделяхте каруцата до училище сега си стърже „Криция"- та на стъргалото. Сега стоиш на масата и всичко те блъска по главата. Спомените за разпиляната любов, за несъбраното жито, което е минало през пръстите ти. За огромните мощни коли, които те водят до местата на мечтите ти.

Удряш още една сливова от вашата слива, гледаш изгнилия чардак и душата ти се стопля.

Студения луксозен елек на Джон, който ти поднася перфектен бърбън, на перфектен бар в перфектна обстановка, те кара да спреш да се секнеш пред бащината къща. Този мимолетен спомен те вкоченява, но все пак те е научил на нещо.

Виктор ПЕНКОВ

Аз ще си спомня всичко. Сега го виждам кристално. Няма такъв ясен спомен за всичко, което те кара да си жив. Връщам се да взема момента, който цял живот съм търсил. Едно сърце, едни гърди, една усмивка, един шамар. Всичко това е той- моментът. Когато е около теб и крещи, не знаеш нищо. И една прекрасна сутрин, когато караш лимузина или печеш чушки / дано никога не заемаш една от двете страни /, моментът те удари и си спомниш силуета и красотата на сълзите, правиш обратен завой или просто преобръщаш чушката.

Когато той вървеше до теб, не го познаваше, за това сега бягаш, пълзиш, ровиш или плачеш. Раждат се деца и веднага, някой умира. Моментът хващаше децата и ги караше да вървят, а те се дърпаха и влачеха. Старците страняха от него, защото го познаваха от деца и се страхуваха от него.

Докато бягаш, не знаеш дали ще го задържиш. Искаш да го спреш и да поговориш с него. Мислейки всичко това започваш да тичаш лудо. Пътят е много равен, много широк и много тъжен. Смелите ти крака стават метални- за да издържат; много еднакви- за да стъпват добре; много мършави- за да успеят поне да го настигнат. Ще те познае ли? Знаеш ли какво да му кажеш?. Трябва да бягаш, за да му видиш лицето, ако има коса да я разрошиш.

Сваляш намордника на своето нещастие и се приближаваш до утопията. Тя съществува, но точно сега не е края на пътя. Търсил си много ръце, избягал си от тях и сега искаш да видиш само твоите. Тези, които са били до теб и не си познал- неосъзнатия неизлечим мазохизъм. Подхлъзваш се, падаш и усещаш , че душата ти кърви.

Ставаш бързо, защото си разбрал, че тези ръце са само за теб и те чакат да ги хванеш. Другите ги държат за да се топлят в тях. Но само ти имаш правото да ги целунеш.

Ще пристигнеш. Отслабнал, ръцете ти са загрубели, лицето ти е тъжно. Гърдите ти дишат трудно но остават най-пълното езеро. Покажи на моментът, когато спре да пие вода, че ти си най-смелия човек, в който кристално може да се огледа.

Ако го гониш- настигни го. Намигни му и не се обръщай а върви с него. Направи пътят му по- лек, накарай го да се почувства най- важното нещо на земята. И нека това бъде последното бягане- за друго просто няма да имаш сили. Щом веднъж си го познал- върви с него. Не изоставай- тогава падаш. Знай, че неговият кръг няма да се завърти повече за теб.

Виктор ПЕНКОВ

Human grandeur - what is it exactly and does it actually exist? I could hardly express an adequately universal opinion on the topic, as this is a notion far beyond explicitness. However, drawing on the “Man is a measure for everything” maxim, I can state my understanding that I do believe in human grandeur and I can clearly recognize it throughout the pages of history and even in my own everyday experience.

Passion is essential and inevitably everywhere in our world. It may be light and benevolent, or dark and malevolent. Quite often we give way to egotism and anger and do things hurtful to others. Nevertheless, is it not the most beautiful happening when one acknowledges their mistake and repents for it? And even more marvelous when one is requited with forgiveness and accepted back, and loved? As for me, it is. The ability to rue or pardon the harms once vigorously and mindlessly induced is a bliss, which should be most valued. It is the very thing that proves human soul superiority over low passions and differs good-hearted, capable of real relations individuals from the ones weak in true love.

Another victory over innate passions is endurance in situations of severe distress. A lot of people in world history expressed such respectable and excessive strength of will. Starting with Socrates, who stood for his adherence for truth and refused to avoid his death sentence through bribed escape and ending with the beggar from my neighbourhood, who refused to overstep his principles not to steal in order to avoid starvation, a person can easily fill their list of spiritual guides and strive for being better. I am far from the idea that everyone can achieve similar volitive results, but it is something obviously and definitely peculiar to men – to keep their virtues even in great sufferings.

Yes, human grandeur does exist. I find it every time I see an individual sustaining victory over our imperfect human nature and doing the right thing. As Alfred Lord Tennyson once remarked: “The happiness of man in this life does not consist in the absence of, but in the mastery of his passions.”

Нищо, дерзай... пък после ще се радвам да си кажете мнението, когато си кача нещата онлайн, да видим как съм се справила.

Малко оплакване. Нещо не си харесвам русите кичури, с които ме накичиха, но познати и приятели казват, че съм бонбон.

П.П. 1. В текста дотук има една лъжа. Коя е тя?

Чести първи април!!!

Борете се, братя, борете се с инвазията на циците в нашия живот, с тяхната хипнотозираща и сломяваща мъжката воля сила. Следващият път, когато някоя блондинка си разтръска приятелчетата пред вас Вие извърнете погнусен поглед и си мислете нещо друго – да кажем за пениси. Така всичко ще е нормално!

Ambition is one of the most valued qualities of our time. Nevertheless, the time we live in, however advanced it is said to be, is also a time of severe human disgrace. People know more, but think less; they own more, but disvalue what they have; they strive more, but remain unsatisfied. So where in this paradoxes-torn world does ambition take place and is its role so good as it is supposed to be? According to me, ambition is a graceful gift, but having its thorns in the forms of arrogance and hypocrisy.

Ambition is among the main catalysts, elevating a person in their career and every rise in social or economic status inevitably brings the most human sin - namely - haughtiness. Starting with the creation of the Babylon Tower and ending with my mist of boredom at school today, life offers us a various number of examples confirming this thesis. Can something be done to prevent the matter in question? I presume no. One who is determined to climb the ladder of success should also be prepared to meet the disappointment of both his and his audience’s behaviour.

Another trait career-hunting is stained with is hypocrisy. However socially revered candour is, when matters come to money and acquisition of any kind, egoistic people often disregard their principles and, although committing a moral crime, intentionally cheat and manipulate in order to achieve their goal. This I find inexcusable and wrong. For me sincerity in my relations is of grave importance and I do my best to preserve it this way. Alas… I strongly doubt it is the same with most people.

Concluding the above-exposed, in my opinion ambition is very similar to any remedy – overdosed its effect is quite undesirable. I believe that in order to keep the fragile balance between conscience and success, one has to stand for their principles and not violate them, except in extreme situations. A man’s happiness, after all, is not so much connected with their material winnings, as with their spiritual comfort.

--------------------

Мое есе по Английски, оценено на 6 :) Лично аз много му се радвам, защото поуспях да вложа стила на писане на Оскар Уайлд, който е наистина невероятен! :D

„Ивайло Аврамов от София е авторът на Desert Ice Project, където се предлага нова стратегия срещу затоплянето чрез напояване на пустинните райони. За тази цел ще се използва водата от отцепилите се айсберги, които плуват свободно в океана. Мотивът за тове е че тази допълнителна вода може да се използва за напояване и узеленяване, вместо да бъде заплаха за корабите или океаните, тъй като топящите ледове променят океанските течения и химическият състав на водата.”

Ако днес екологията е проблем на икономиката и други науки, то след сто години икономиката ще е част от проблемите на екологията, заедно с другите науки, като новите правила ще се подчиняват на всички стандарти за устойчив растеж и хармонично съжителство между човека и природата, което ще гарантира оцеляването на човешкия вид.

Мога да говоря много по темата за глобалното затопляне и с убедителни аргументи да защитя тезата, че това е една голяма лъжа, която цели създаването на индустрия за трилиони долари, обслужваща частни, лобистки интереси. Ала мога и да те убедя, че ако всички продължаваме да караме автомобили с гориво от петролни продукти, светът наистина ще свърши. Както винаги, истината е някъде по средата.

Не много далеч от нея е предположението, че върховни ръководители на държави като САЩ и Великобритания се показват по телевизора, за да ни продават лъжи. Те все пак са политици, които преследват глобални интереси. В същото време, можеш и с просто око да забележиш как съсипваме природата около себе си. Иди на Орлов мост и дишай!

Така че, при всички случаи, икономиката на бъдещето е екологична. Кой ще плати цената за това е отделен въпрос. Най-вероятно това ще сме пак аз или ти. Всъщност, над-държавният екологичен тероризъм вече започна. Втората световна сила, с която сключихме брак по сметка (ЕС) ще ни стъпи здраво на врата по тези въпроси.

Възможно е да се стигне до там, че човечеството да излее излишната вода от ледовете в пустинята, за да я превърне в градина и хем да се спаси от наводненията, хем от парниковия ефект и глобалното затопляне, но винаги когато сме започвали да си играем на Бог, сме получавали някакъв много силен шамар (спомни си деленето на атома), така че не вярвам да наводним пустините. Но пък можем да заселим океаните, за сметка на това. Нима вече първите изкуствени острови не са факт? Факт са и още как, направиха го арабите, които сме свикнали да разглеждаме като традиционно изостанали общества. Оказва се, че май проблемът е в традиционната бедност на Ориента. Довчерашните „мръсни” петролни пари са тези, които създават екологично чисти кътчета от рая днес.

Но да разгледаме някаква хипотеза и за икономиката. Как ще си купуваш хляб след 100 години? С безналично плащане, това е ясно, но дали вкусът му ще е същият? Дали ще е от жито, засято в слънчевите Добруджански ниви? Дали изобщо хората ще ядат хляб след сто години? И как ще функционира цялата икономика, ако „реалните” пари вече не съществуват?

Всъщност, парите са една голяма, добре организирана и масова халюцинация. Реално погледнато, някакви печатници принтират някакви хартийки с воден знак и ти ги пробутват, за да имаш веществено доказателство за цената на твоята собственост, на труда ти и на всички останали блага около теб. Парите могат да се пипнат и да се видят и за това хората им вярват първосигнално, като се доверяват на цифричките, които са изписани върху тях. Има неприятни моменти, в които илюзията се разпада под натиска на външни фактори и тогава всички ставаме свидетели на хиперинфлацията. Под нейния отрезвяващ диктат ние разбираме, че парите нямат никаква стойност, защото могат да се превърнат в бракувана печатарска хартия за по-малко от денонощие.

Ето защо, ако всички плащания станат безналични, тази илюзия ще престане да съществува. Тогава благата ще имат стойност по-близка до реалната от сега. За да изконсумираш един продукт или услуга, които струват 100 единици, трябва да създадеш и да продадеш някакво благо, което също струва 100 единици, толкова е просто. Като бартерната търговия, но в много по-усложнен и безналичен, глобален трансфер на стойности.

На не-икономистите искам да обясня: първото нещо, което научаваш в икономическия е, че „ресурсите са ограничени”. Всичко останало е въпрос на разпределение. Съществуват много теории, като човечеството е тествало повечето от тях, разорявайки се систематично за целта. Моята теория за икономиката на бъдещето е, че ресурсите няма да бъдат ограничени. Как? Ами като ти забранят да се размножаваш и в замяна ти предложат по-дълъг, по-качествен и по-богат живот. Ако не си съгласен, цивилизованото общество ще се лиши от твоето присъствие и ще те прати извън цивилизацията (първобитни общества все още съществуват под небето, ще съществуват и след сто години), където всички се множат като плъхове, живеят максимум до 50 годишна възраст и все още продължават да се избиват помежду си, тествайки някакви „нови” теории за по-„правилно” разпределение на ограничените ресурси.

За да сме богати, трябва да сме малко, а черната работа да я вършат машините, не емигрантите. Всъщност, след сто години емигранти няма да има (и аз няма да има с кого да се заяждам), защото държавата ще спре да функционира в сегашния си вид, но това е тема на един съвсем друг разговор...

Тихомир Димитров