Елитният блогър вече съм Аз. Костенурката е на заден план. А съм титан на мисълта и всички ми дишат прахта... ето.. дори спечелих срещу гиганта в българските Блогове.

За повече информация: CLICK!

Ако все още искате да продължа пълзеньето си, гласувайте за мен, чрез клик върху буквичката “B” горе вдясно или просто натиснете
тук

Отличителните черти на вътрешната политика през този период се илюстрират с отдавна изпуснали въздух фрази като – “изкуство на компромиса” и “действия в границите на възможното”.

Но редовият гражданин си задава въпроса “С какво аз съм по-лош или по-глупав от тях? Та аз също живея и действувам в границите на възможностите си.” Неговата електорална пасивност през последните години е резултат на тотално разочарование от социалната политика и конкретните й проявления, свързани с начина на живот и съществуване на населението.

Гражданинът с право иска да знае защо трябва да избира поредния парламентарен тъпанар, ако той няма способността да провиди отвъд видимите граници на така нареченото “възможно”. Ако той не може да стори това, защо трябва да ползва привилегиите на властта? Защо трябва да седи в последния модел мерцедес и да разполага с последната “класифицирана” информация? Защо въобще трябва да има какъвто и да е имунитет? Защо трябва да го показват редовно по телевизиите, за да говори един и същи омръзнали на всички неща? За това, че е “представител” на няколко хиляди души? Не, не стига.

В последните две-три години излезе на мода тезата, че българският народ е някакъв пасивен субстрат, който все чака някакъв “спасител”, тоест някой “да го оправи”. Порнографският сарказъм в подобна теза говори за късогледството на нейните автори. Тези господа май не са наясно, че всъщност близо два милиона българи вече сами се оправиха като напуснаха “тази страна”. Останалите, които оживяха въпреки избухването на демокрацията и останаха “вътре”, също са на път да се оправят, заявявайки на местните политоракули, че могат да ги изненадат на следващите избори, включително и продавайки гласа си. Това, което се случи при последния местен вот, всъщност е колективен отговор на либералната теза, че всичко е пазар. Е щом е така – на пазар като на пазар. Във всички случаи звучи по-добре отколкото “На война като на война”, нали?

Що се отнася до връзката между личността на политическия функционер и мисията на спасителя, тя, господа управляващи е пряка, колкото и това да не ви се иска. Като започнем от Мойсей, превел народа си през пустинята /тоест отвъд “възможното”/, и стигнем до световнонеизвестния тогава подпредседател на българския парламент Димитър Пешев /инициатора на спасителната мисия за българските евреи/ – всички те са политици в истинския смисъл на думата. Те са направили това, което на пръв поглед е било невъзможно.

Но днешна България, уви, не вижда в лицето на своите “елити” онези хора, които са способни да прогледнат отвъд “макрорамката” на собствените си, прочие, неясни и жалки амбиции.

Днешна България, която плаща все повече данъци, акцизи и такси, за да осигурява политически комфорт на “избранниците” посредством бюджетни излишъци.

Днешна България, която е стъписана от факта, че 11 хиляди деца в домовете живеят с по 30 стотинки на ден.

Днешна България, която е достатъчно интелигентна да пресметне, че сумата за месечната издръжка на тези наши деца не надхвърля цифрата за годежа на някакъв тлъст онанист, син на тлъстата си свиня-майка, посочена от "голямата политика" да управлява държавни комисии и частни активи.

Обикновените хора, както обичат да ги титуловат нашите “олимпийци”, не виждат в размазания образ на българския политически елит истинско и безкористно лидерство, не виждат водачите на нацията. Зад физиомутрата на “избраниците” все повече започва да прозира лицето на звяра. Онзи, който изяжда собствения си народ.

Въпросът е от екзистенциално-философско значение. Така например ние не знаем дали когато е изключен телевизорът Евгени Минчев съществува. Не знаем нищо. Вселената е пълна със загадки. Една от тях е въпросния ватман, самоназначил се за ролята на гуру на елита. Каква е дейността му? С какво се занимава? От какво печели? Галактика от въпросителни... На базата на какво си позволява да взема отношение по най-разнообразни въпроси - от българското участие във войната в Ирак, до капацитет, изказващ гледна точка за участвалите в "Пълна промяна"? Тези въпроси не са много коректни. Всички имаме мнение за войната в Ирак, а и доста хора гледаха "Пълна промяна", що пък Минчев да не си каже мнението? А и за колко наши сънародници сме наясно от какъв точно източник са си придобили имането, че се заяждам с Минчев, ще попитате? Или може би пък няма да попитате. Все едно... Само дето наистина не мога да си обясня на кого точно му пука за мнението на вулгарната мъжка проститутка, дебнеща екранно време, свободно от Бойко Борисов, за да напъпли ефира и да почне да логорейства?

Има много спорове и мнения по темата съществува ли нещото "български елит". Т. нар. "елитни" сборища у нас представляват съвкупност от нискочели новобогаташи, вървящи в комплект с недохранена, но цицеста блондинка, задължително присъствие на някоя попфолк-дива, всичко това под патронажа на някой политик и накрая гарнирано вместо със сметана, с лъщящия зализан перчем на Евгени Минчев.

Какво е той? Какво се крие под лика на бълващия тъпизми гелосан архетип на съвременната българска висша класа? Може би зад тая лигава усмивка, зад тези вулгарни слова, зад всичкото това парадиране на пошлост, безвкусица и крайна точка на кич, се крие чувствителната душа на наранен мъж, опитващ се да избяга от образа на отрудения ватман, дрънчащ в пет часа по релсите на столицата?

Разбира се, вината за раждането на това уродливо бебе носят изцяло неговите родители. Иначе казано, щеше ли Евгени Минчев да съществува, ако ги нямаше лудите, натикали апетитната баница в ръцете му? В една нормална вселена гелосаното създание би будило насмешка, примесена с известна доза съжаление. В нашата вселена обаче той е фактор. Без него елитно събитие не се провежда. Той е водещ, той е лице, той дори е задник в случай на необходимост, на българския каймак на обществото, на това, което по света го наричат хай-лайф. Играе ролята на Мадам, организирала парти в бардака си, а поканените отиват да целунат ръката й. Той е част от свят, който не е наш, не принадлежи на нас, които живеем в другата вселена, така различна от измерението с розовите драперии, златните бидета и поръчковите майербаси.

Очевидно Евгени Минчев съществува, защото се е появила ниша, дупка, в която само той е успял да се вмести и запълни. Дупка в елита, ядро, без което висшата каста не би могла да съществува. Силиконовите барбита, двайсетгодишните милионери и паркираните ягуари по столичните сокаци биха били толкова самотни без него, без чантата му от одрани котки и пословичните му обувки. А там, в депото, един трамвай горко плаче, самотен, изоставен, съкрушен...

В годините на твърде дълго продължилата либерална демокрация се роди една знаменателна сценка, която се е случвала в почти всеки български дом. В тясното антре на панелката, под светлината на мъждукаща крушка , средностатистическият български мъж се готви да излезе и приглажда посивелите си коси пред огледалото. Понамества връхната дрешка връз поизгърбения си силует и за кой ли път казва на жена си:

" Гледай, ма Маро, чисто нов балтон - за седем години му се такова майката.На нищо го направих."

Зад тези небрежно подхвърлени фрази се крие богат спектър от чувства. Първото е свързано с известна гордост, че въпреки годините, балтончето още важи - е, не е за Народния театър , ама да идеш до магазина или за някой митинг - става. Второ - артикулира се известна виновност относно състоянието на дрешката. От една страна годините са му "таковали майката", но от друга и аз "на нищо го направих". Тоест в тези 7-10-15 е имало няколко топли зими, тъй че балтончето би следвало повечко да се държи в нафталина. На трето място - мъжът на средна възраст изразява и плаха надежда, че жена му Мара, би могла да стъкми някак бюджета за ново балтонче. Разбира се, след като бъде отчислено дължимото на: парното, водното, стълбищното, данъчното, винетното и така нататък - докато окончателно свърши "сухото".

Такъв е животът на мнозинството от населението, което бива титуловано от нашите "елити" с прозвището "обикновени хора". Това в известен смисъл е логично, тъй като у нас "горният ред на щайгата" рязко се отличава от населението. Не само в имуществен план, но и в, така да се каже, психо-социален. В "горния ред" е многократно завишена концентрацията на "различните", за сметка на обикновените. Различни, най-напред по партиен признак, а след това по отношение на секса с деца, другари и господа от същия пол. Не че сред обикновените хора няма педофили. Но както стана ясно напоследък, те бързо се ориентират към шоубизнеса, а оттам до Парламента има само една крачка, както вярвам сте се убедили.

"Горният ред на щайгата" е всъщност връхната дрешка на нашата демокрацийка за пред хората. Нещо като балтончето на нашия герой от тясното антренце. Ама разликата е съществена. В отличие от неговото притеснено сетренце, тук става дума за твърде скъпо, удобно пардесю. Като го облечеш, не само да ти е широко около врата, ами вътре в него можеш да се извъртиш на 180 градуса и пак да ти стои добре. Има копчета отпред, ама за всеки случай и отзад. Кройката му е уникална. Нещо между азиатски кафтан и англосаксонски тренчкот. Има множество джобове, особено вътрешни. В един от тях е скрита сметката за външния дълг. Вътрешните джобове са разположени така, че да може дела, документи и пачки бързо да се прехвърлят от единия в другия. Има само един външен джоб - десен, който е разположен в близост до лявата ръка.

Майсторите на този модел до такава степен се гордееха с него, че още навремето го изпълниха изцяло ръчно, при това с бели конци. Последните имат и декоративна стойност, тъй като на места преминават в репризи и тежки бродерии, които очертават силуетите на авиокомпании, телекомуникации, че и магистралната посока на нашето развитие с надпис "Тракия".

Лошото при работата с бели конци е, че много бързо се цапат. Особено при прехвърлянето на парчета сланина от държавния резерв в някой от вътрешните джобове. То, Голямото цапане започна още при разпределянето на мазните джолани от масовата приватизация. Та чак до днес.

Тъй, че ако се случи да се погледнем в огледалото къмто днешна дата, ще видим един безспорно екстравагантен силует, но твърде съмнителен в хигиенно отношение. На първо четене моделчето се нуждае от основно обезпаразитяване. След това е хубаво да се разпори по шевовете, най-вече по вътрешните. Отделните съставни части могат да се проснат да поизсъхнат някъде по-назад, в задното дворче на нашенската демокрация.

Ако, междувременно, някой луда глава му пусне и едно коктейлче "Молотов" - нищо не сме загубили.