Този път, чайките  кацнаха до някакъв тъмен предмет. Тя спря. Те я изгледаха недружелюбно и подплашени отлетяха към шумния град. Притеглена от неустоимо любопитство М. се приближи плахо  и колебливо се наведе. Протегна изящната си  ръка и като археолог фокусирал  вселената в намерена древна находка, започна внимателно и усърдно да разравя пясъка с първото и попаднало  птиче перо. Пред очите и с целия си блясък се показа изящен и модерен, цифров фотоапарат. Вдигна го с крехките си ръце и  вселената я затрупа    въпроси:

-         Как е попаднал тук?

-         Загубен е.- отговаряше аналитичния и ум.

-         Кога е  загубен?

-         Съдейки по  влажния пясък върху него, навярно още снощи! – разсъждаваше тя.

-         Може би собственикът му го търси ?

    Тук вече, тя се  изправи, огледа се  с надеждата, че ей сега собственикът на фотоапарата ще се появи. В представата и той изплува, кой знае защо, висок, широкоплещест,  красавец с топли добродушни очи, къса гъста коса и  непринудена плаха усмивка… Представи си как ще му подаде фотоапарата, той ще и благодари и притеснено ще я помоли за снимка.. Огледа се  пак и пак, наоколо нямаше никой. Не и остана нищо друго освен, объркана от лавината въпроси, да си тръгне…

      Вече се беше забавила. Остави фотоапарата , взе си един освежителен душ, постави си минималното количество грим, което  си поставяше всяка сутрин  и се приготви за работа. Понечи да тръгне,  но мисълта за фотоапарата я прикова отново.

-         Кой е собственика? Какъв е? -  и пак в представата  и изплува като  мечта, образа на младежа от плажа.

       Този път не можа да устои. Предала се на неустоимо желание да види  кой е, приближи до холната масичка и   взе фотоапарата. Системата и беше позната.  Натисна и изкара първия кадър.  О, небеса!  Краката и се подкосиха. Сърцето и заби лудо, премаля и...Това беше той!.. Образът от нейната представа. Нейната мечта! Гледаше го като хипнотизирана. Светът изчезна.  Съществуваше само той. Неговия образ. Трескаво започна да разглежда следващи те кадри. Втори  кадър – той  по бански, прав на плажа. Слънчевите лъчи отблясват по мускулестото му тяло. Определено е спортен тип… Трети кадър – пак той. Седнал на плажа, чете книга…Слънчевите му очила са  на главата  и откриват  високо умно чело. Определено е интелектуален тип. Четвърти кадър -  отново той  на фона на градската градина и  морето! Облечен  в светло син, спортен панталон,  кристално бяла,   риза с навити  ръкави и  светло синьо копринено шалче под колосаната яка.. Определено е артистичен тип..

-         Момиче, хайде на закускааа?  По живооо! Закъсняваш за работа!–  подкани я майка и от кухнята.

       Топлия мачин глас я  извади от въображаемия свят в който се беше  набутала. После тръсна с глава, така правеше винаги когато вземаше твърдо решение  и  стана.

-         Не, мамо,  няма да закусвам. Тръгвам! – и още преди думите и да стигнат до кухнята, докато сложи фотоапарата в дамската си чанта и майка и я посрещна на прага, с две топли мекици, каквито само тя правеше.

-         Чакай, вземи ги за из път, до спирката ще ги изядеш.

-         Добре, добре! – съгласи  се М и добави – Дай ги, че трябва да се отбия до районното. Намерих на плажа фотоапарат, трябва да го предам.

-         Да трябва ! – потвърди майка и.

-         Собственикът може да  го е търсил вече!

-         Навярно! – потвърди отново майка и я изпрати с благославящ поглед...

(Тук вече ще следва продължението, дето още не съм го написал. Сега го измислям!

  Впрочем идеята ми дойде от поредната  интересна история  разказана от Майк Рам

   и обсъждана   във ...Аз ще  се опитам да експериментирам!  Какво ще излезне, ще видим!?).   .

Благодарение на Светлина, вече си имаме и превод на български. След като разгледате тук, навестете и нейния блог, защото освен, че превежда, тя и пише добре. ;)

Ето по тази причина е за приветстване всеки опит да се осмислят, и то по-основателно и дълбоко нещата, с които съвременният човек се сблъсква. И чиято загадка просто няма как да бъде разгадана без мислене. Защото мързелът като базисна ориенталско-балканска черта е до такава степен разпространен из нашите простори, че неговата разновидност, касаеща мисленето, направо преживява невиждан растеж и цъфтеж също така, както казах, и по блоговете. Ето затова много се радвам когато тук-там срещна опити да се мисли по-основателно и задълбочено: мислене имаме там, където се търсят основанията, където проблемът се схваща, като тенденция, в дълбочина и по-цялостно.

Ето един само пример, доста показателен, впрочем. В своя (ОЩЕ >>>>> )

Това е една на пръв поглед безобидна игра - поредната блогърска зарибявка от типа "Предай нататък", биха казали някои. Слагаш една картинка на блога си и агитираш още хора да се включат в играта. Разликата е, че тази игра е част от едно изследване върху способността на блоговете да разпространяват информация и мобе да даде ценна информация за това кой, в каква посока и с каква скорост може да разпространява информация в интернет.

Авторът на идеята даже твърди, че напоследък блоговете имат по-голяма сила на внушение, отколкото традиционните медии. Освен това, главната цел на изследването е насочена към борба с разпространението на педофилски материали в интернет, а това е една прекрасна кауза, на която можем да се отдадем. Ние сме големи любители на благородните каузи, нали?

Исках да пусна играта в този блог, но за съжаление, wordpress.com не позволяват изпълнение на скриптове в техните блогове и това ме принуди да публикувам своя пост в блога си Спри и помисли!, където няма такива ограничения.

В тази игра не се посочват специални хора, които да я продължат. Апелът е към всички, които имат блогове или сайтове. Включете се! Ще бъде интересно да видим резултатите, а и за разлика от хомосексуалистите, които се радват на завидна почит в българската блогосфера, едва ли някой ще се втурне да защитава правата на педофилите. Всички сме срещу тях, нали?

Вижте моя пост в блога Спри и помисли!, прочетете инструкциите и си вземете скрипта оттам, за да продължите играта.

Ако харесвате моите статии, моя стил на писане или гледната ми точка, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS хранилка или по имейл.

Занапред няма да спамя блога с ежедневни писания, че ще му стане множко, а ще пиша през няколко дни.

Статията за писателския блокаж сигурно утре ще цъфне на адрес http://ivanapetrova.blogspot.com

Лека и мека, аз отивам да викам за Испания.

Спазих уговорените два часа, творих почти без спирка и съм доволна от себе си. От писането сутринта се родиха някой идеи и прозрения, които ще пусна тук, а в блога ми http://ivanapetrova.blogspot.com публикувах следобедните си разсъждения за гей парада в София, който се оформи доста добре без никаква редакция и насилствено писане.

По-добрте попадения:

Снощи се замислих защо искам да пиша. Незнам защо. Преди да знам съзнателно и ясно, че искам това да е моята професия пишех просто защото имах нужда – да излея нещо, да споделя нещо, да кажа нещо. Мислех, че ако не го напиша някъде главата ми ще се пръсне. Спомням си и като ме хване музата – хващах един лист и почвах. Каквото му хрумне. Случвало ми се беше и да пиша за самото писане. Не за да кажа нещо, а просто за да пиша. Преписвала съм пасажи книги, вестници, списания. Странно, дори малко плашещо за хората, които не знаят какво е. А за тези, които знаят – напълно понятно. Писането е разтегливо понятие. Сега всички пишат.

Самото иманe на блог те кара да се чувстваш яко. Знаеш че си имаш твое местенце, където ти колиш и бесиш, никой не може да те модерира, никой няма право копче да ти каже. Четкаш самолюбието си. А да имаш читатели и коментари е върховната егоистична чикия. От опит го казвам, зодия лъв съм и имам блог, тамън три.

***********************************************

7 минути остават до края на часа за писане. Мисля че се справих добре. Следобед пак. Даже мисля да ида с лаптопа на кафе някъде и да изпробвам свободното писане в такава обстановка. Идват добри идеи, мислиш различно, провокиран си от хората около теб. А те в повечето случаи гледат много странно когато човек е сам в кафе. Някак не сме свикнали с това. Даже има много хора които ги е срам да идат някъде без компания, което е доста кофти. Значи че сам за себе си си скучен и не можеш да се занимаваш. И на мен ми беше странно първите пъти. Имах чувството че хората едва ли не ме съжаляват, че си мислят че нямам приятели и съм някаква откачалка. Което е ужасно глупаво и предубедено. Обичам да съм сама. Понякога това е единствената компания, която желая. Особено като искам да помисля или да попиша. Хората трябва да излязат от тези рамки и да мислят по-разчупено. Толкова ли е странно, толкова ли е жалко отстрани. Преди да бъдеш с хора, трябва да се научиш да бъдеш сам. Защото рано или късно си оставаме сами – като заспиваме, като се къпем или ходим до тоалетната, когато всички изведнъж изчезват когато имаш нужда от тях, когато умираш.

Та значи блогът е върховен, личен ексхибиционизъм – ако разбира се съдържанието се върти около самия автор.

От утре започвам този експеримент. Искам да превърна писането и създаването на текст в навик, а не в спонтанно и случайно "избухване".

В този блог ще описвам прогреса си, кои дни кога и какво съм написала, какво съм научила. Така се надявам да подходя по-отговорно към нещата и наистина да формирам един хубав навик, който досега е опропастяван само и единствено от мързел и науката на отлагането и протакането.

Ще се радвам на коментари и идеи от вас.

Нека писането започне от утре!

Загалом маю дуже позитивні враження.

Серед "книг" були, щоправда, в основному преставники маргінальних груп - гей, 2 лесбійки, колишні наркомани, секс-працівниця. Менше з тим, книга "Таємниці старого Києва" була настільки популярна, що збирала по 7 читачів за раз.

Я, чесно кажучи, взагалі не думав, що мене хтось читатиме, в силу хоча б химерності назви, але от, після пари фріків, яких просто не знали куди подіти, мене знайшли й мої читачі.

Це - персоналізоване, але не персональне спілкування. Тобто - ось ти, ось твій читач, ось спілкування - але хто ти саме є, не так важливо. Важливо те, що ти можеш розказати. Дуже цікавий досвід такої анонімності: ти говориш ім'я, але воно одразу ж забувається. Часом розмова заходить про якісь, скажемо, незаявлені теми - і в цьому теж є свій фан.

Одного дядю був змушений слухати я, одна дівчина прям-таки брала у мене інтерв'ю, одна жіночка помилилася книгою. Все інше - досить живе спілкування.

Загалом, враження таке: це досить цікавий експеримент, але ми ще не достатньо перенасичені інформацією, щоби робити таке за межами експерименту.

Мені немає чого такого особливого питати в лесбійки, чи гомосексуаліста, в турка, який живе в Україні. А от з міліціонером я поспілкувався би залюбки. Або з шахістом. Правда.

Преди доста време попаднах на тези видео-та и последните 5 дена къде ли не ги търсих. Е най-сетне вчера по абсолютна случайност попаднах пак на тях и реших да ги споделя с вас.

Подсъзнателна реклама? Вижте експериментите!

За по-лесно преглеждане на този блог препоръчваме използването на RSS FEED! Направете своята регистрация от тук!

През лятото четох статия за един експеримент с пуканки, който води до интересни изводи.

Експериментът: на всеки посетител в едно кино се дава пакет с пуканки. Пакетите са с различна големина и се разпределят на случаен принцип. Накрая се оказва, че хората, които имат по-големи пакети изяждат повече от тези с малките. Тоест - апетитът идва с размера на порцията. Тоест - мозъкът ни си дава лимит според това, с което разполага. Тоест номер 3 - ако в даден момент мозъкът ни има капацитет Х и дадено нещо (пуканки) У, и в друг момент - капацитет Х и нещо Т, той ще ни накара да customize-ираме/resize-нем поведението си спрямо "нещото" според това, кое е по-голямо У или Т.

Пример: Поредната вестникарска статия, която ме вдъхнови (с глупостта си). *не цитирам точно... даже изобщо не цитирам, а пресъздавам по спомен* "София прегрява от невижданите до сега жеги. Потреблението на електроенергия се е повишило драстично поради непосилните температури и все по-наложителното използване на климатици като начин за оцеляване." Признавам, да, беше горещо, но все пак е лято, нали?! А и някой да вижда разлика между 31-32 градуса тази година и 31-32 градуса миналата? Ако градусите са капацитета Х (който, подобно на мозъчния по-горе, не се променя) какво е това У/Т, което води до промяна на поведението ни? Моята версия е - общата истерия, която лавинообразно се разширява. В крайна сметка замислете се - когато някой ви говори за ядене на лимон, устата ви се пълни със слюнка. Може би същото става и с усещането за жега.

А сега си представете как този механизъм се ползва на много по-високо равнище и за много по-сериозни неща.

Някъде (не помня вече къде) е бил проведен следният експеримент: по обява във вестник са набрани хора, на които е обещано заплащане, ако сътрудничат на експеримент, доказващ нов метод в обучението. Ставаше дума за 10-20 души. Експериментите с тях са проведени по различно време в един ден, така че те да не се засекат в сградата. Какво им е обяснено: един учител ще предаде определено количество материал на един човек, след което ще започне да му задава въпроси. При грешен отговор участникът в експеримента трябва да натиска бутон, с който затваря верига и пуска ток с нисък волтаж на "ученика". Работата е там, че за всеки грешен отговор напрежението се увеличава...

Всички участници, на които се плащало, съвестно си натискали бутона. Само една жена по едно време се замислила и попитала кой ще носи отговорност, ако на "ученика" му стане нещо. Отговорникът на експериментът и казал, че за това се грижи той и тя спряла да задава въпроси.

Преди обяснението на експеримента мисля, че ще е добре да дам някои разяснения: "ученикът" всъщност е много убедителен актьор и ток въобще не е имало.

Експериментът всъщност е целял да установи наличието или липсата на чувство за отговорност в отделния човек, в случай, че изпълнява заповед, дадена му от друг. Резултатът от експеримента вече сигурно ви е ясен - никой не е задавал въпроси, никой не се е безпокоял какво ще се случи, ако на "ученикът" му стане нещо, всеки си е мислел, че изпълнява заповед и не носи отговорност, защото някой друг е бил длъжен да мисли вместо него...т.е. ако има на кого да прехвърлиш вината, спираш да се безпокоиш за последствията.

Тази история предполагам, че е измислена, но дори и да е така, е доста показателна за тъповатото животинско начало в човека. И мисля, че до голяма степен се припокрива с идеята на Светлина, че хората, които биха работили като палачи "няма да се чувстват виновни, защото изпълняват заповед". Та така...сигурна съм, че и до днес Инге Мишева занимава LK с тази история и ги учи да мислят, преди да действат.