Покрай любимите оплаквания на Анастас за изчезването на разнообразието по принцип и на езиковото в частност, преди няколко дни се замислих как е станало така, че в света са се появили хиляди различни езици. Предвид общата човешка природа, би било логично езиците по-скоро да си приличат, тъй като са създадени от същества от един биологичен вид. Дали гълъбите в Америка гукат различно от тези във Франция? Дали гълъби, израснали в отделни популации биха се разбрали ако се срещнат?

Знаем, че митовете от различни места си приличат, благодарение на архетипите, които са част от човешката психика. По същия начин, изглежда естествено да се раждаме с някакви езикови архетипи, а това, на свой ред, би означавало, че под езиковите различия има сходства, някаква обща матрица – не само за езиците-роднини, но и за всички. Ето защо изпитах удовлетворение, когато прочетох (в “Езиковият инстинкт”), че твърденията, че хопи нямат понятие за време и че ескимосите имат няколкостотин думи за сняг са митове.

Според тази книга, ние сме генетично предопределени да боравим с езици; езикът не е културно построение, изобретено на едно място и разпространило се по света, а универсално “биологично” явление. Всеки от нас носи способността не просто да учи, а да създава езици. Току що прочетох за сравнително наскоро родени езици – от говорещи и от неми хора. Интригуващото е, че за да се роди нов език са нужни деца, а не възрастни. Това ме кара все повече да се замислям по педагогически въпроси, но за педагогиката ще пиша по-късно. Ако нямате търпение, вижте блога на Царевна.

В последните години в нашия език навлезна думата “визуално”, хората се впуснаха да изучават езика на тялото, в съветите за кандидатстване за работа се отделя специално място за дрескода, а дизайнът заема едно от почетните места в битието ни. Като почитателка на Фън Шуй съм съгласна, че материалните обекти, с формите и разположението си в пространството влияят върху умовете ни, а оттам и върху благополучието ни; като почитателка на Йога се радвам на възвръщащата се гъвкавост на тялото си; изпитвам наслада от съзерцанието на творенията на природата и изкуството; като безсрамен лаик рисувам, свиря, пея, вая и танцувам; като още по-безсрамен лаик се ровя в тайните на физиката, биологията и пр. науки. Истината, обаче е, че всъщност живея най-вече в главата си и имам най-вече езика за средство за комуникация с живи и мъртви и за манипулация на околната среда. Освен това притежавам незаслужена магистърска степен по филология и формално си вадя хляба с преподаване на език, а най-често практикуваното ми хоби е писането.

В началото на учителската си кариера, за щастие, усетих, че начините, по които са ми преподавали език са смущаващи и че не искам да преподавам по този начин. В университета изучавахме тайните на езика по странно фрагментарен начин, който не успявах да свържа в една картина, поради което изгубих интерес към теорията. До днес връзката ми с езика е инстинктивна любов и непресъхващо желание да внушавам на хората, че всеки човек притежава вродена способност да научи какъвто и да е език и да им помагам да учат езици естествено, лесно и приятно.

През близо осемнайсетте години, в които преподавам английски, съм се опирала на инстинктите си и на собствените си размишления, откривала съм топлата вода. Мисля, че е крайно време да се върна към теорията и да стъпя на раменете на гиганти – не толкова за да извлека конкретни изолирани похвати, а за да си изградя модел, който да ми служи за гръбнак на постоянните импровизации.

Започвам с “Езиковият инстинкт” – книга, която от миналата година отлежава в шкафа, а от няколко дни тихичко ме вика.

Смятам, че езикът на бъдещето ще е интернет жаргонът. Съкращенията, разбираеми на всички езици. Емотиконите, изразяващи душевните ни състояния без нужда от думи.

Нуждата от цели думи всъщност може и напълно да отпадне  :D 

Ще ми се да дам примери, но много слабо ме е докоснал още този вид общуване. Предпочитам пощата пред Скайпа, но отскоро си чатя в захлас  :mrgreen: 

Там дори не е нужно да четеш какво пише другият. Докато напишеш твойто, отгоре са се появили още пет - почти като на живо  ;)   

Трябва да си много бърз, за да смогнеш да кажеш нещо  :)

Не ща да спирам прогреса, но ще задържа още малко  ;)   

После да не се чудим защо децата не четат книги  :mrgreen: 

С един съвременен емотикон изразяваш пет-шест страници чувства  :lool:

Не, не, хем ми е смешно, хем си мисля за Кирил и Методий и делото им. Все пак, поне още използваме букви. Някои предпочитат латинските. Така са свикнали  :D   

Как точно?

П.П. Разбира се, точно в този пост емотиконите, които написах, не искат да се визуализират. Сякаш разбраха и ми правят напук!

Беше 1990-та, тъкмо бяха "случили" палежа на Партийния дом, "Града на истината" си беше вдигнал палатките, лятната ваканция беше свършила и пак тръгнахме на училище. А една песен се чуваше от всяко дворско кафене, надънена на купената от битака уредба - "Ламбада"!

Идея си нямах коя е групата, а езика не ми говореше нищо, нито на мен, нито на съучениците ми. Португалски ли, испански ли, някой предположи, че е "бразилски". Един ден моята приятелка каза, че са й дали текста на песента. Отиваме след училище в тях - уж да пишем домашни, пък то да си препишем текста, че той е ценен и трябва да бъде върнат на собственика. Преписваме ние като монаси в средновековен манастир и внимаваме във всяка буква, че той португалския е език сложен и непонятен, току виж не препишем както трябва и отишъл коня в реката! Пишем, на португалски с кирилица:

"Шоооо ран ду сифой, кеюнджи а сони фешорааа
Шоооо ран ду сифой, кеюнджи а сони фешорааа

Шора куестара аулембрачи мамор
Ке юндижи нанонсоби куйда
Шоран дестара ау лембрачи ду мамор
Ке юндижи нанонсоби куйда

Аегор пасан паиста прасемпре унджипор..."

Нататък не си спомням, но тия няколко ги помня и до ден днешен! Текста беше разпръснат сред всички в училище, предаваше се от ръка на ръка като апокриф. Преди година на една сватба един приятел даже я пя със същите думи, които ви цитирах :) А истинския текст ли?:

"Chorando se foi quem um dia so me fez chorar
Chorando se foi quem um dia so me fez chorar

Chorando estara ao lembrar de um amor
Que um dia nao soube cuidar
Chorando estara ao lembrar de um amor
Que um dia nao soube cuidar

A recordacao vai estar com ele aonde for..."

Така става като не знае някой езика, пее си каквото си иска. Ако се беше случил "Кен лий" тогава - никой нямаше да се смее. Английския се знаеше колкото и португалския.
Навремето всички пеехме "Шоранду сифой" и никой не стана известен от това.
Никой нямаше и да разбере! Някъде из нас трябва да се въргаля една касета - с детските ми записи - май нямам и касетофон, на който да пусна хоровото изпълнение от един рожден ден на "Ламбада". Колко е максималния брой хора, който щеше да я чуе тогава?!
Голямо нещо е знаието на езици ще знаете! А техниката и нета пък колко са големи...
Та в ония години "Кен лий" просто нямаше да се състои, струва ми се. :) Техниката ни води към прогрес, ама не си ли мултиплицираме регреса чрез тоя прогрес - е те това не ми е много ясно!

Трудовия ми стаж е малък и като гледам сигурно ще трябва да работя до гроб в буквалния смисъл на думата и никога да не доживея до пенцеата. Но и никога не бих седяла на някое работно място без да получавам някакво удовлетворение от работата си - материално или морално. Първата си работа напуснах заради възнаграждението и всичко в онзи случай беше по каналния ред. Второто напускане обаче беше много интересно и обусловено от много фактори.
Но един фактор беше по слиен от всички:
Да работиш в змиярник е съсипващо!
Не знаете какво е змиярник?! Това е когато колегите ти, прякото ти шефче и неговия пряк шеф са жени.
Защо не кокошарник ли? Ами кокошките само се кълват от време на време и все има поне един петел да разведрява атмосферата и да спада напрежението покрай него. Обаче в змиярника има само пепелянки и усойници, а в най-лошия случай "пепуси" - хем пепелянки, хем усойници. Мдам. Пълно е с лицемерие, змиите се увиват в приятелски прегръдки и нарицателни като "слънчице", "мило", "съкровище", а зад гърба си изплезват разцепения език и гледат да не си пилеят отровата, че то не се знае кога ще им притрябва да я боднат в някоя жертва.
Няма по-нездрава и съсипваща здравето среда. Всеки ден си виках:"Ох леле ще дойде лятото, а аз вместо на море ще трябва да замина на Наречен, да си лекувам нервите и стреса!".
Та за мое добро реших да напускам. Набелязах си нова работа, явих си се на интервю и новия работодател - пекан - вика когато си уредите нещата на старото място Ви чакаме тук.
А междувременно нещата в змиярника се заразвиваха бързо. Явно е трудно дори за змии да живеят дълго заедно, защото накуп напуснаха няколко от тях. Отивам при моята пряка бос-ка.
- Моля, когато имаш малко време искам да поговорим.
За мое голямо учудване тя се нахили и каза:
- Какво и ти ли ще напускаш?
- Еми да.
Нахили се тя и излезе от стаята, а аз си мисля:"Егати кефа! Колко лесно мина!". Тук е момента и да споделя, че на това място бях най-новия кадър и с най-малко стаж, но за сметка на това със старанието си бях поела досадната работата на старите кучета (опитните змии - ж.р.).
Развитието на нещата после беше смешно и ще попрескоча малко. Стигаме до момента, в който изведнъж се оказвам в една стая с моята бос-ка, нейната колега бос-ка и баш шефката - сами четирите. И си викам:
"Опаааа, тия са решили да ми спретнат другарски съд!"
Аз не съм конфликтна личност и не обичам сцените, за това казвам на шефката:
- Съжалявам, че така се е получило, исках да говоря първо с Вас, но виждам, че вече са Ви казали, че искам да напусна.
От там се започва едно съскане! Гледам ги тия напъни срещу мен и ми е жал. Усмихвам се и казвам само "съжалявам". Повтарям си го това "съжалявам" като някаква мантра, защото вляза ли им в тона, значи да се отпочне едно обяснение, а не мисля, че го заслужават. По едно време получавам единствения смислен въпрос:
- Ти молбата за напускане до кой си я адресира?
- Съгласно закона орган по назначаване и мой работодател е "професора"*. Молба още не съм подала, защото от уважение към Вас реших първо да Ви уведомя и след това да си подам молбата си на "професор" Петрова.
Пряката ми боска беше със самочувствието на езиков експерт - приложен лингвист и от нямане какво да каже по въпроса на прескачането на светлата й личност възкликна възмутено:
- "Професора" е жена, ако не знаеш! Женски род!(съссссссс...)
- Знам, но "професор" идва от латински език, където женски род за тази дума няма и съответно такова нещо като "професорка" не съществува.(и аз на мой ред:изсъссссссс)
Тук тя подскочи от нахлуването в "професионалната" й територия и за малко не изахка възмутено.
Понеже много се натискаха, след този злополучен разговор се стигна до среща чак с "професор" Петрова. Аз обясних, че като всяко човешко същество изпитвам постоянния стремеж да се развивам и момента е настъпил да направя крачка в полза на реализацията си. Тя пък, професора, им се изхили на боските:
- Искате да ми кажете, че службата Ви зависи изцяло от този млад човек тук, който е с най-малък стаж и от най-скоро?! И защо по този начин му го показвате?!
Безценна съм ей!
Изводите ми от случката бяха няколко:
Повечето работодатели са такива, като боските ми. Мислят постфактум как със сила да задържат кадрите, а не овреме да ги стимулират.
На лошото, ако отговориш с добро, то само по-лошаво става.
Езика вярно си е сексистко нещо. Мдам...
След седмица напуснах змиярника и отидох на море :)

*Имена не съм споменавала, а длъжностите не са баш такива, за да не се сетят за мен змиите (не че те четат такива четива, ама нейсе - от коректност ;))

И въпреки това в някои области са се правили, правят се, а по всичко изглежда, че и занапред ще се правят опити нормалното, въпреки своето непостоянство и абстрактност, да бъде поставяно като еталон и етикет за качество и приемливост. Това — сами се досещате — е голям проблем в много отношения и за много хора.

Мнозинството жители на тази планета към настоящия момент определят хомосексуалността като ненормална. Вероятно всеки един има своя причина за това. Дори много хора на науката го правят. Ако се заемете обаче да търсите научно определение за това що е нормално, може би като мен ще срещнете известни трудности...

Аз, за щастие, разполагам с няколко великолепни професионални издания по психология и имам достъп до още стотици такива. Не зная за вас, но на мен търсенето на това определение ми костваше време. То е доста често споменавано, но почти никъде обяснявано и определяно. Странно, нали!?

Разбира се някои хора не определят хомосексуалността като ненормална по отношение на психологията, а например по отношение на природата или морала. Въпроса за морала аз вече засегнах тук. Изложение по въпроса за хомосексуалността и природата можете да намерите тук. Въпроса за хомосексуалността и психологията съм засягал донякъде, но за него предстои специално изложение. Тук аз ще се посветя засега само на търсенето на определение за това какво е нормално в поведението и психологията на човека, та от него друго (в случая — би- и хомосексуалността) да е НЕнормално.

Простичкото значение на думата нормалност е „обичаен стандарт”. Това трябва да знае всеки, която използва тая дума, но най-вече — да го осмисля добре и да го разбира. Ще разширя леко това определение в три основни направления:

• нормално е обичайното, синхронизираното с обичайният стандарт или тип
• нормално е здравето — било то физическо, ментално или емоционално
• нормално е добитото и поддържаното по естествен начин нещо

За да бъде нещо нормално то трябва да отговаря на поне едно от тези условия. Това е начинът, по който мнозинството от хората схващат това понятие.

Тук аз ще направя нещо интересно — ще съпоставя два възгледа за това що е то нормално в човешката психология и поведение.

Едното мнение е на родни специалисти, светила на психологията у нас, които аз възприемам като същински ходещи научни уникати — фосили, запазили у себе си като отпечатък древните времена и един етап от еволюцията, но непроявяващи никакви признаци на развитие от етапа на знание, който са заварили в деня на стъпването си във ВУЗ. Техният възглед за нещата ще маркираме условно с А.

Другата позиция е на съвременни американски специалисти, две изтъкнати имена от областта на науката, чието писание, част от университетски учебник за психолози и сексолози в САЩ, е достояние на американските студенти, които се обучават по тоя модел на мислене. Техният възглед за нещата ще маркираме условно с Б.

Държа да отбележа, че и А и Б са част от актуални академични издания: едното от 2003, а другото от 2004 година. Тоест можем да предполагаме, че към настоящия момент авторите и на двете становища поддържат изложените възгледи.

„Психиатричен енциклопедичен справочник” под редакцията на проф. д-р Йордан Стоименов, академично издателство „Марин Дринов”, С., 2004

Из статията „Хомосексуализъм”, стр. 1129: „Полово извращение, характеризиращо се със сексуални влечения към лица от същия пол. [...]”

Из статията „Извращение, полово”, стр. 360: „Нарушение на насочеността на половото влечение...”

„Нарушение” е друг начин да кажеш „отклонение, а „отклонение” е нещо ненормално. Ето защо поглеждаме за справка следната статия:

Из статията „Нормален”, стр. 604: „Правилен, обикновен, обичаен: който съответства на правилото, не показва психични отклонения. Невинаги лесно може да се определи в най-тесни граници какво е нормалното. [...]”

Не зная дали само аз виждам, че правилен и обикновен и обичаен не са синоними. И дали само аз се досещам, че не всичко, което е обичайно, е правилно, и не винаги това, което не е обичайно, е неправилно. НО... в общи линии, мисля, схванахте идеята на иначе така напредничавите български специалисти, професори, доктори и пр.

Следва версия Б.

"Human Sexuality", Simon LeVay and Sharon M. Valente, Sinauer Associates, Inc., Publishers; Sunderland, 2003

Значението на „нормално”*, стр. 123

„Дори употребата на относително неутрални определения, като „типично” и „нетипично” по отношения пътищата на развитие, може да създаде впечатлението, че идентифицираме един единствен модел на развитие като нормален или желателен за всеки един от половете, и че всички останали вариации на развитието са нездрави, абнормални или нежелателни. В действителност, все пак, ние не претендираме да имаме правото или мъдростта да отсъждаме за тези неща.

През годините са се водили много дебати относно това какво имат предвид лекарите и учените, когато употребяват думи като „нормално” и „абнормално” или „здраве” и „болест”. Понякога критерият за това се основава единствено на честотата на дадено явление. Ако стойностите на даден белег се представят в камбановидна крива („нормалното разпределение”), то докторите използват едно просто традиционно правило: приблизително 95-те процента лица, които попадат между двете най-ниски стойности на кривата, се определят като нормални; 5-те процента оставащи извън тези лимити се определят като ненормални. Подобни похвати са използвани при квалифицирането на състояния, като ранния и закъснелия пубертет. Проблемът с подобни опростени и основани на вероятности определения е, че те не показват непременно какъв ефект има даденото състояние върху обществото или личността. Вероятно можете да се сетите за няколко нежелателни или вредни състояния, които са доста обичайни, както и за някои, които са редки, но които са полезни и високо оценявани.

Друг подход е класифицирането на дадено състояние като ненормално (болест или дефект), ако то обезсилва функцията на дадена част от тялото или на даден процес. Така например можем да кажем, че функцията на ухото е да чува и че човек, чиито уши не му позволяват да чува е болен от или има дефекта „глухота”. Подобно на това може да се каже, че функцията на пениса е да изпразва тялото от урина или семенна течност, така че пенис, чийто външен уретрален отвор не отвежда до върха на пениса, страда от дефект в развитието, наречен „хипоспадия”. Или пък можем да кажем, че функцията на секса е възпроизводството, така че склонността към мастурбиране или пък хомосексуалността и лесбийството са психологически смущения.

Телеологичното (ориентираното към целесъобразност) мислене от този тип е удобно, а може би и необходимо в практиката на биологията и медицината, но му липсват логически основи, тъй като няма научно доказателство за това, че целесъобразност или съзнателен (интелигентен) дизайн са играли роля в еволюцията на нашият вид. Този тип мислене може да се префасонира в нетелеологичен контекст — като кажем, например, че ушите са еволюирали, защото индивидите, които са чували, са оцелели и са се размножавали по-успешно; така че функциониращите уши са се оказали адаптивни. Но да кажем, че нещо е било адаптивно в рамките на нашата еволюционна история не означава непременно, че то е добро днес. Всъщност на нашата пренаселена планета може да се зададе въпроса дали физическите и ментални белези, които повишават успеваемостта на размножаването, са всъщност желателните белези въобще.

Преобладаващото становище днес е, че думи като „здраве”, „болест”, „нормално” и „ненормално” са определяни не от чисто присъщи свойства на състоянията, които описват, а във връзка със стандартите и ценностите на употребяващият думите. Според това нормативно гледище дадено състояние става болест или дефект тогава, когато то е нежелано от приносителя си, от лекаря/специалиста или от обществото като цяло. По този начин това, което за един е болест или дефект, за друг е отлично здраве. Така например при глухотата, страдащите от вродена глухота могат да бъдат считани за хора с дефект от тези, които чуват, но не и от самите себе си. В царството на сексуалността състоянията, които оказват влияние върху размножаването, като интерсексуалността, хомосексуалността и транссексуалността, могат да бъдат определени като нездрави от хора, за които размножаването е важно лично постижение, но не и от самите хора с подобни състояния. От нормативна гледна точка няма емпирични аргументи, които да разрешат подобни спорни въпроси.

Все пак има разногласия. Обществото винаги е имало властта да повлиява на преценката на индивида за неговото собствено състояние. Така например мъж със 7-сантиметров пенис може да бъде накаран да се чувства дефектен и всъщност да бъде направен такъв от мнението на другите, макар иначе да е способен на напълно задоволителни полови контакти. Учебниците са един от каналите по които обществото „етикира” хората с идентичности, като „хомосексуален”, и зарежда тези идентичности с положителни или отрицателни стойности. Колкото и тактични да се опитват да бъдат авторите, неизбежно е написаното от тях на не послужи като проводник на техните собствени ценности — ценности, които не са непременно по-добри от тези на всички останали.

Друг проблем е това, че ничий полов живот не протича в изолация. Може да се наложи родителите да взимат решения в интерес на своите деца — като например дали трябва или не едно интерсексуално дете да бъде подложено на генитална операция и, — ако да, — какъв пол трябва да приеме то. Полови поведения като изнасилването или сексуалната злоупотреба с деца влияят на другите по най-изострен начин. Но дори това да бъдеш просто открита лесбийка има своите обществени отзиви. По този начин не винаги може да бъде достатъчно да кажеш „Нека хората сами преценят какво е нормално и аз ще се съобразя.” Може да изглежда правилно да критикуваш и забраняваш, или обратно — да хвалиш и окуражаваш чуждите действия в сферата на секса.

Докато четете тази и следващите глави ви молим да не вземате отношение по въпроса за това кое е здравословно или нездравословно, допустимо или недопустимо. Възможно е да установите, че променяте мнението си за някои неща, научавайки повече за тях. Но също така ви окуражаваме да вземете предвид основните ценности, които храните, да ги използвате във формирането на своето мнение и да изразите тези мнения с действията или участието си на пазара на идеите.”

* В изложения тук превод са пропуснати библиографските бележки.

И така...

Вариант А е начинът, по който българските академични светила в областта на психологията (или поне мнозинството от тях) са мислили, а някои очевидно и все още мислят. Вариант Б е начинът, по който американски специалисти в областта на психичното здраве мислят и окуражават учениците си да мислят.

Изводите ви оставям за домашно.

Матурата по български е много лесна - просто неприлично лесна. Но не това е главният проблем. Питам се дали наистина уменията, които се изпитват в нея са преподавани? Изисква ли достатъчно мислене или само владеене на някаква определена информация? С какво намерение са избрани дадени критерии за оценяване? Как са се спрели на определени нива на задълбочаване или опростяване? С какво всъщност тази матура гарантира образователен стандарт?

Първата част ми се струва най-разумна и полезна за реалния живот: кратък нехудожествен текст, към който има въпроси за разбиране. Това не е проста работа, както може би изглежда на пръв поглед. Но дали наистина е включено то в учебната програма? По мои бегли наблюдения върху учебниците, в гимназията четенето и тълкуването на текст се свежда единствено до четене на литературна критика и тълкуване на класически литературен текст, но с определени задължителни разбирания за него. Може би затова и текстът, избран за матурата, е литературно-критически, само че за Крал Артур. Въпросите са прекалено лесни и отговорите на някои от тях се съдържат директно в текста и предполагат само откриването им, а не тълкуване. Следват малко задачки по езикова логика, повечко по граматика и много по правопис и особено пунктуация. Като съдя по обема, отделен на последната, тя като че ли се приема за най-важнен и достатъчен стандарт за доброто писане. Полезна е задачата за структуриране на текст (макар че, разбира се, е отново литературно-критически), но също е прекалено елементарна. Става дума просто за откриване на главна мисъл на всеки отделен параграф в текст от половин страница. Добро е като начало, но ми се струва елементарно.

Когато се премине на литературата, идват повече проблеми. Списъкът със задължителни творби е абсолютно същата усмирителна риза като едновремешния, по който се учеше литература в училище и от която няма отърване. Кой е избрал този канон не знам, но очевидно просто се е хлъзгал по удобния улей на инерцията и невъображението, че еди кои си творби трябва да са задължителни и никои други. Освен това, какво се изпитва за избраните творби? Запаметена информация, определен набор от задължителни наблюдения. Дали Чичовци е повест или стихотворение, откъде е даден цитат и кои поети са следосвобожденски. И естествено, отговорите са избор от четири единствено възможни. Така формулиран, изпитът ще бъде фасулски лесен и папагалски опротивяващ. И какво значение има, какво гарантира тази информация за един млад човек дипломата за средно образование? Все още се счита за неприемливо ученикът сам да реши дали Йордан Йовков си поставя за цел извоюване човека у българина или пък това е Пенчо Славейков. Частта за литературата се увенчава изпитно с коментар на конфликта на ценностите в един откъс от Гераците. Това ме обнадеждава като формат, но отново зависи по какви критерии ще се оценява написаното.

Ясно ми е, че когато изпитните критерии трябва да са максимално ясни и прозрачни, за да може и оценките да са справедливи, най-лесно това се постига като се изпитва фактология, а не мислене. Но подозирам, че причината е друга - причината е, че мисленето не е разпространено умение, търсено в часовете по литература и следователно не може да се изпитва в матурата. А и учителите-проверители не могат да го оценяват. Писането не се състои единствено от правилна граматика и правопис. Да, те са важни, но те би трябвало да са задължителното ниво за осми клас. Къде са разбиране на авторово намерение, сравнение на гледни точки на различни източници, умение за откриване на стратегията на текст и прилагането й към различни ситуации? Aма умение да се открият самостоятелно, а не спуснати от учителя и държавните изисквания. И особено прилагане на такива умения за разбиране на нехудожествени и нелитературни текстове? Дори заявените цели на изпитваното съдържание не са уважени на практика от изпита (например "избор на структура на текста съобразно предмета на общуване" не е нещо, което се изпитва).

В САЩ няма матури на федерално ниво, но всеки щат изработва собствени стандарти и много от тях имат нещо като матури. Ето какво съдържа изпитът по английски за десети клас за щата Масачусетс, задължителен за диплома. За подготовката няма спуснат списък на задължителна литература, нито как да се разбира тя, макар че има препоръчителен списък с творби.

Състои се от от две части. Първата е съчинение с конкретна тема, но за произведение по избор на ученика. Миналата година темата е била следната: "Литературните произведения често представят герои с положителни и отрицателни черти. Изберете персонаж със смесица от такива черти и обяснете по какъв начин те са важни за произведението." Може да изглежда просто като въпрос, но е достатъчно отворен, за да бъде приложен към която и да е творба и да дава възможност за свободен изказ на своя гледна точка, както и да покаже познания за фабула, философията на писателя, дори формални елементи. А нали всеки герой е топка от конфликти - чувства, черти и нагласи. И какво би писал един български ученик за "На прощаване" по тази тема? Бас държа, че една собствена, непреподадена мисъл за това би изглеждала най-малкото непривична, а в най-крайния случай неприемлива. А може би проблемът е, че героите в училище много често се разглеждат само като положители или отрицателни...

Следва част със серия от непознати текстове от различни жанрове - художествени, документални, вестникарски, технически - и отговори на въпроси (избор от четири възможни), свързани с тълкуването им. Всеки текст е доста по-дълъг - поне 3 страници, а нивото на задълбоченост на тълкуването е по-високо от това в българската матура. Ето един пример на въпрос за текст, откъс от книгата Момичето с перлена обица oт Трейси Шевалие (наскоро издаден бестселър за живота на Вермеер):

Прочетете следното изречение от параграф 24: "Той вдигна вежди, сякаш не бе очаквал такъв отговор." Какво говори то за Вермеер?
а. Изненадан е, че Грит може да готви.
б. Признава артистичния инстинкт на Грит.
в. Смята, че Грит е груба.
г. Заинтересуван е от рецептата за супа на Грит.

Информацията за отговора не се съдържа директно в текста, а трябва да се извлече гледната точка на героя.

След всеки текст има и въпроси със свободен отговор, които предполагат въображение, умение за изразяване и прилагане на информацията от текста за нови, собствени цели. Ето въпрос след текст-описание на техническия процес за приготовление на клам чодър:

Като използвате информацията от статията, опишете как бихте приложили разкритото от авторите, за да приготвите клам чодър вкъщи. Подкрепете отговора си със специфични детайли от статията.

Тази втора част няма въпроси по граматика и правопис, но пък има по-задълбочено разбиране на текст, както и предполага по-голяма зрялост на мисленето и боравенето с информация. А нали това е значението на думата "матура"? Какво пречи матурата да НЕ се основава на някакъв задължителен списък творби? Така после ще се изпитва умението за тълкуване на непознат текст, прочетен в момента, а не включването на задължителна запаметена информация за дадени такива.

С една дума... матурите са хубав замисъл, но за да имат наистина смисъл цялата образователна система трябва да се промени.

Всъщност като говоря за алтернатива на матурата имах предвид нещо различно, което едва ли би могло да се приложи като стандарт. То не е прието за стандарт и тук, но се практикува в някои училища, смятани за елитни, точно тези, които нямат и стандартни матури. Наричат ги "дипломни проекти" и на тях сe посвещават последните два месеца от учебната година. Тематa се избира от ученикa според интересите, всеки трябва да има учител, който да "спонсорира" проекта (като научен ръководител), а накрая той се представя и "защитава" пред публика. Темите са най-различни по обхват и насоченост. Има изследователски и по-академични, които предполагат ровене в библиотеката и консултация на допълнителни материали, а крайният резултат е самата разработка. Има и практически: например един, събрана устна история - спомените на хора, участвали в движението за граждански права от 60те години. Но дори и практическите проекти се изисква да бъдат придружени от разработка, която да ги тълкува и представи изводите, до които е стигнал ученикът благодарение на тях. Тези проекти са прекрасни... и неподлежими на стандартизация, следователно невъзможни за целите на матурите.

Освен това ми се струва много идейно, че имаме празник на знанието и словото. Струва ми се една универсална ценност, която има потенциал да обединява вместо да разделя. Честитя този празник на всеки около мен, а хората се радват на поздрава и се учудват. Научават нещо за България и колко по-сложна е историята от това, което са знаели.

Само че така и не мога да проумея защо трябва да почитам кирилицата като нещо свято. Твърде ми е чудна войнствеността на рицарите, които бранят кирилицата срещу "шльокавицата" и ми е смешно, когато някой демонстративно не отговаря на мой е-мeйл заради това, че съм му писала с латински букви. (Още повече, че не би предложил техническа помощ за моя добър приятел, Мак). Ужасих се, когато разбрах за истерията с професор Кронщайнер, сметкаджийските ходове, които разни политици решиха да играят в нея и особено оттеглянето на почетната му университетска титла по този повод. Писах му с моята подкрепа. Какво ли е един цял народ, на който си посветил учението си, интереса си, кариерата си, да се опълчи със сопа срещу тебе? Изобщо не искам да си мисля как аз бих се чувствала на негово място, особено ако кариерата ми продължава да бъде свързана с този народ.

Всъщност предложението на Кронщайнер е възможността за паралелно използване на латиница наред с кирилица - процес, който така или иначе съществува. И не виждам защо трябва да се възмущаваме от това. Откъде идва идеята да е свята? Глаголицата е била създадена по образ и подобие на букви от гръцки, латински, иврит и може би грузински. На българска територия тя е сменена с кирилицата така леко, че днес дори не знаем със сигурност какви са били аргументите за това. Явно не е било твърде необходимо те да се пропагандират особено. Но най-вероятно политически е било по-удобно (предвид амбициите на Симеон) да се използват букви, наподобяващи повече гръцките. И ето, кирилицата наистина прилича повече на заклеймяваната гръцка азбука отколкото глаголицата и отново са останали някои от иврит, например. Освен това от първоначалния й ранен вариант до ден днешен по практически причини са отпаднали 17 букви, които днес дори не бихме могли да прочетем без специално обучениe. Защо изведнъж точно сегашният вариант на кирилицата да е свещен?

Да кажем, че азбуката може да се нарече свещена затова, защото първите християнски богослужебни книги са били написани на нея. Но и това не е вярно. Ако една азбука се смята за свещена по тази причина, то това би трябвало да е глаголицата. А и да си спомним по какъв повод е измислена азбуката. Измислена е точно като противовес на триезичната догма. Което значи отхвърляне на постулата, че дадени езици са свещени. Един дотогава само говорим език е придобил правото си да бъде записан на книга. Уважен е с нов статус и така е подкрепен. Не е ли идея достойна за подражание? Вместо обратното, да се правим на триезичници? И то с параноя от развитието му? От някакви "незаконни" промени? От игра с него, която - не знам защо - би го принизила?

Един език е жив, когато се употребява. Един книжовен език е жив, когато се употребява книжовно. Най-хубавият начин да се празнува знанието е чрез практикуването му. Ако искаме образованието да се смята за наша ценност, трябва наистина да го ценим. За да може книгата да е нещо важно, трябва просто да я четем. Когато нещо придобива ранг на свещено, това е знак, че е застрашено от изчезване, а то не се дължи на някой отвън, който би се опитал да ни отнеме азбуката. Никой не може насила "да отнеме" езика на някой друг.

Преди време спорехме с една приятелка, която обичаше книгите. Предпочиташе да си купува луксозните издания на класиката, когато те се намираха. И ако ги четеше, то беше с внимателно полуотваряне и разбира се, пазейки нежните страници чисти без никакво отбелязване. Аз пък смятах, че ако наистина обичаш една книга и я смяташ за своя, няма нищо лошо да си отбелязваш в нея думи и мисли. И много се радвам, когато попадна на книга, в която някой друг е отбелязвал такива мисли. Книги износени, с огънати страници и драскулки - някой е живял в тях и ги е обичал, препрочитал ги е на непретенциозни места в ежедневието си. Несвещени книги.

Сега си спомням едновремешната теория на едно съседче в детството ми, че ако наистина обичаш някого точно затова няма да търсиш секс с него/я. Днес порасналият му вариант сигурно би казал: "Държа да защитавам българската книжовност от посегателство, но не за да я практикувам."

А ако заведете детето си на алианс, ще го запишете ли в групата на Раиса Сидорова, която е завършила английска филология и говори български с руски акцент? Защо?

Моля ви, отговорете ми на тези въпроси, ако пишете коментар.

Всички, които живеят в чужбина са наясно колко властно и неотменно ги определя езикът. В родината може да не са се замисляли за това, тъй като той е бил за тях един прозрачен, незабележим ежедневен инструмент. Но попаднат ли на място, където вечер се чувстват уморени само от говорене на чуждия, a името им постоянно бива кълчено, езикът техен изведнъж става ако не враг, то поне противник, с който трябва да се борят. Дори бих казала, че този вид шок е по-голямата част от културния шок, с който се сблъсква новодошлият където и да било. За мен това жизнено откритие дойде малко по-рано, но езиковата идеология продължава да ме вълнува и очарова. А и имам много материал за това, тъй като наоколо ми е пълно с хора с различни майчини езици.

Това положение е особено болезнено за хора, чието битие и съзнание е свързано със словото или имат съответната професия. Дали ще бъдат убедителни зависи от начина, по който се изразяват, но не съвсем. Не става дума дори дали ще е граматическо коректно. Дори ако се изразяваш съвсем правилно, но имаш акцент, това ще определя и авторитета, с който се изказваш и който ти се отдава. Особено по отношение на неща, които страната-домакин смята за важни за себе си.

Има значение и какъв ще е акцентът. В някои случаи да говориш с чужд акцент е предимство и дори привнася допълнителна тежест към това, което ще кажеш. Френският и британският акцент се котират високо в САЩ в интелектуалните занимания. Не е случайно, че местната ни радиостанция за класическа музика има водещи с британско произношение. Ако си чужденец в България също в зависимост от акцента се оценява и позицията ти на авторитет в различни ситуации. Затова Кеми Тодороф показваше търсената западна звездност чрез забравянето на българския и оцветяването му с английски акцент.

Ако си чужденец и употребяваш дума, която звучи странно на събеседника ти, първата му реакция е да го класифицира като грешка и да те поправи. По-късно може да се окаже, че не грешиш и такава дума съществува. Но като чуженец авторитетът ти за местния език по подразбиране е по-малък от този на домакина, независимо от образованието на двамата. Това всъщност ми се е случвало и с американци - eдна позната например настояваше, че греша, като казвам на зеленчука vj-t-bl правилното било vjt-bl - но по мои наблюдения, българите са особено чувствителни тук. По тази причина изкълченият български на Симеон беше уличаващ аргумент за скрити намерения или некомпетентност. Ако ли ще правиш литература на местния език, тя ще се приема като благонамерен, но безнадежден опит да се достигне до богатството на местната дълга и славна литературна традиция. Ако ще си специалист в историята на страната-домакин, авторитетът ти дори в научните среди не може да се мери с авторитетността на местните историци. На изследванията ти ще се гледа снизхоздително, като непълни и недоизпипани, или подозрително, като враждебни. Така беше отхврълено първо правото и после компетентността на "немец" (Улф Брунбауер) да изследва Батак. Той първо бива дефиниран като немец/австриец, а после евентуално се търсят неговите академични квалификации.

Забелязала съм обаче една закономерност. Има страни, в които се умиляват от факта, че говориш езика им. Италия например е такава. Италианският не е от най-популярните чужди езици в света; малко са чуждениците, които го учат. И италианците се прехласват, когато се срещнат с такъв екземпляр, който виждаш ли го говори така добре. Американците, обратно, са обръгнали. Чужденецът, учещ английски не ги впечатлява. Да не говорим, че според славата, която им се носи по света, те самите не знаят чужди езици и един вид очакват, че всички ще им говорят на родния им. Обаче точно умиляващите се отричат правото на чужденеца да се изказва по въпроси от местно значение, засягащи идентичността. От всички познати ми култури, американците най-радушно приемат чужденци да тълкуват историята им, да пишат на английски литература (която да се смята за американска) и да им преподават собствената им идентичност. Да имаш акцент в Америка се смята чаровно. Но в Италия един чужденец трудно би пробил като учител по италиански (въпреки че има едно голямо българско изключение), а според една уважавана колумнистка, няма шанс чужденците-пришълци някога да се интегрират, защото не са чели Данте.

Нали едно време на писателите-изгнаници им е секвало вдъхновението, задето им е липсвала публиката на родния им език. Това се дължи на схващането, че запазването на националната идентичност се гради преди всичко на езика. Нали затова се и казва, че сме се запазили като българи през вековете запазвайки езика си. Всъщност, ттова изобщо не е вярно; той се е променял толкова много, че ако с машина на времето се пренесем векове назад едва ли ще можем да се оправим в местното наречие. Никой не може да чете старославянски без специална подготовка. А който е учил арабски е откривал с радост колко много когнати го улесняват: китаб, тефтер, сахат, халва (=сладък). Въпреки това езика смятаме за свещен. А различното отношение към хората, които говорят български с акцент, не се счита за важна тема. От една страна, голяма част от тях са поначало маргинализирани. Други са външни лица - временно пребиваващи чужденци, които се приемат като такива без нужда да бъдат приети като свои.

Но тъй виждам нещата като чужденец другаде, особено интересна ми е гледната точка на един чужденец в България. При едно мое пътуване в България, при едно случайно посещение в магазин за електроуреди бях свидетел как една англичанка на средна възраст, явно преселничка в някое близко село, се опитваше да преговаря с продавачката за някакви електрически крушки. Справяше се достатъчно добре и ентусиазирано с ограничен запас думи и джобен речник в ръка. Искаше ми се да я заговоря и разпитам как се справя и оправя, как се чувства в българска езикова среда, но за съжаление тя бързо изхвърча да търси крушките другаде. Чудя се как вижда нещата една хипотетична Раиса, която пък преподава английски. Дали нейният авторитет в английския би страдал от качеството й на чужденка, макар че той е чужд и за българите. Да не говорим за госпожа Хюсеинова по български.

И да кажем, че писането на литературна критика е най-очевидният пример. Нали литературата е пресечно множество и на интелектуалците, и на простосмъртните. Хайде, историята е уж разказвателен предмет и там се научават само хронология и едно-две патриотични клишета. Философията не е необходима. Изкуството - забравено. Мисленето за политиката е приоритет на ежедневните вестници. Самите интелектуалци са пратили философията и изкуството в трета глуха. Те, първо, говорят за тях като за своя свещена крава, която не трябва да се пипа от недораслите простосмъртни. Второ, не позволяват кравата да се доведе до пасбището, тоест да се свързват с удоволствие и плашещата фриволност, или простота и яснота, откъдето тя би се угоила и загладила косъм. Българските интелектуалци са аскетици, отшелници, като Йоан Рилски, получаващи духовна валидност чрез откъсване от света.

Но литературата се изучава в училище не като хронология на събития, а нещо все пак се казва за нея. И освен това, едно време литературата освен забавление е била и индоктринационна задача. Така че тълкуването й е трябвало да достига до масите, оттам необходимостта от интелектуалстваща критика. И това е парадоксът - хем опит за въздействие на масите, хем на езотеричен език, хем надменно. Това е наследството днес, въплътено от тази традиция, както писа Силвия. Но не ме учудва, защото това си е ясно от механизма на ученето на писането и мисленето още от училище.

Моята писателска кариера започна отрано. Научиха ме да чета и пиша печатно на 4, а после ме изнудваха емоционално да пиша писма на баба и дядо. След това прописах ченгелчета, преразказ по картинка (най-досадният вид), стихове, отговор на литературен въпрос, реферати, литературно-научно съчинение. Сигурно съм се справяла добре, като съдим по училищния успех на тези съчинения, но истината е, че дори и да исках, не можех да предам тайната на успеха си на нуждаещи се съученици, закъсали на класното. Писането на стихове слава Богу никой не го преподаваше, но за съжаление същото важеше и за писането на всичко останало, което имаше значение в училище. Или се преподаваха някакви задължителни формули, разширени планове, една досада, от които може само да се намрази мисленето и критиката. Аз някакси изкласявах - писането го правех по интуиция, както и влизането в гимназия и университет. После си мислех, че в университета самата аз ще науча тайната и ще започна да пиша истински като критиците, които най-много харесвах. Hещо ново, за което никой не е писал, а не вездесъщото "Образът на майката и родината у Ботев." (Което всъщност си е интересна тема, ако се изхвърлят на боклука всичките идеологически предписания, все още съществуващи днес.)

В нашия факултет имаше ежегодно състезание за студентски разработки. И още в първия ми курс една преподавателка, хонорувана в СУ, но иначе живуща в БАН, реши, че от нас става нещо и че вси зайци трябва да участват в състезанието ако искат, а те трябва да искат. И избра за всеки тема, фино нагласена според интересите, които бе забелязала у нас. Тази жена беше/е наистина интелектуалка, а не занаятчийка-преподавателка като масата останали. Помня моята тема беше за кинодиалогичността в един малък роман. Толкова кръв и сълзи вложих в тази разработка от изстрадани пет странички колкото сигурно не съм влагала в никоя следваща. Самият роман да се изнамери беше нелесно, после в библиотеката на НАТФИЗ за изследване на кинодиалогичността (там разбира се нямаше нищичко по въпроса как се строи кинодиалог - значи и там писането на техните кино и театрални неща беше оставено на интуицията). После Народната със специално разрешение (тогава не пускаха първокурсници). Може би накрая написах нещо интересно, но за съжаление се е загубило творението ми, та не е сигурно.

Какво беше удивлението, удара, изненадата, когато шефката на катедрата, научила за нашите писмени домогвания, в един час, който ни водеше, се вгледа в очите ни и твърдо ни подчерта: "Разбрах, че смятате да пишете разработки за състезанието. Трябва да знаете, че за да напише човек и един ред трябва да е изчел поне десет книги за него. Така че бъдете много внимателни." Не заради идеологически съображения, а... не може просто така да се пише и то за литературата. Не може просто така да се разбира тя.

Останалите колеги го изтълкуваха като завоалиран, но твърд намек да не навлизат в този забранен оазис на творението, критическия анализ, и да не участват. А аз продължих да се боря с петте странички. Но през цялото следване ми тежаха тези десет книги като воденичен камък. Още повече че в нашата специалност по принцип книгите бяха оскъдни. И все се питах, а дали са точните книги? Така броят им постепенно се увеличаваше до степен на парализа на всякакво мислене. Чудех се, за всяка дума, дали е потвърдена от въпросните книги, дали съм достатъчно подготвена да я кажа. След това разбира се имаше курсови работи, дипломна работа, но философията на писането си остана непроменена от онази, формулирана пред нас в първи курс. Писането според нея беше не щастие, а внимателен опит да не се каже нещо погрешно, самоволно, странно. А как наистина да се каже нещо изобщо, как да се пише и мисли критически и научно, никой не ни каза. Вероятно защото малцина бяха сигурни дали царят наистина е гол под дългите изречения без смисъл.

Едва по-късно осъзнах, или по-точно ми беше показано, че десетте книги преди изречението може да ca ненужен баласт. В най-добрият случай са патерици, които пречат, когато човек иска да лети. Блоговете настрана, но едва след СУ разбрах какво значи да пишеш и дишаш като свободен човек, свободен да изкаже своя мисъл преди да е станал вече специалист по нея. Разбрах как може да се мисли чрез писане, да се влияе чрез писане, да се търси, да се изследва, да се открива чрез писане. А това става, когато имаш идея, която искаш да споделиш и си изоставил надменността; готов си на диалог и саморевизия следствие на диалога, готов си да изоставиш патетиката на собствената си непогрешимост и многознайстване, опаковало крехко его.

Известно време след като заминах потърсих статии от България, включително на мои преподаватели. Исках да ги покажа на тукашните хора, на които се възхищавам. След като го намерих обаче изоставих идеята. Звучаха толкова провинциално и празнословно, че по-скоро не бих искала да издавам, че се познаваме :) . Едната научна статия (твърде типична), с претенции да изследва феномена устна история, просто бе списък с цитати от философи на историята, а после изброяваше различни архиви за устна история в различни страни. Може би полезна ако реша да търся нещо в архивите. Другата беше без цел ни посока, не се разбираше какво иска да каже и всъщност главно беше разказвателно описание на нещо вече до болка познато и обсъждано. Никаква нова гледна точка или тълкуване, новооткрити факти, връзки между феномени, а най-малкото показване на значимост на темата си към някакво общество и реалност. Чисто и просто концепцията за "десетте книги" на практика.

Всъщност, съзнавам, че обвиненията в безцелно, празно и тромаво писане може да се обърнат и срещу мен. ;) Но не включвам себе си в кръга на интелектуалците; не претендирам аз самата да пиша добре на български и макар че блогът ми намеква за интелектуалстване, то е само шега. И наистина "превеждането" е проблем - не само на термините и понятията, но и стилът. (Hаучните статии са друга работа...). И бидейки далеч от претенциите, търся чужда гледна точка :) . Но проблемът ми е като читател, който иска да разбере какво му казват интелектуалците в България. Научавам се, че вестник Култура върло настоява да държи публиката си на сигурно разстояние (и дори не допуска да се повдига въпроса за вестников форум или читателски коментари, страхувайки се от профанизация). А финансовата мечта на вестника, засега неосъществена, е да достигне до 1000 абонамента...

Това не изглежда ли странно на някого в редакцията? Защо според тях толкова хора, които са учили хуманитарни науки, които правят изкуство, или които - бидейки например програмисти - мислят за тези неща, не се абонират? След като блоговете доказват, че мислещите хора правят идеи и красота и без този вестник? И след като, ако се огледа човек, навсякъде бълбукат философски разговори, никнат интересни неща, издават се книги и се гледат образи? И кога ще спрат да се оплакват от беднотията, която не позволявала на хората да се замислят за идеи? При положение, че според тях идеалната идея е стерилно опакованата в амбалаж от техния вестник?

само движението познава
тайната рецепта на езика.

©2008

Преди два дни се видях с един стар приятел и една нова позната, като между няколкото бири стана и въпрос за вино. Приятелят ми, който е по професия психиатър, откри нещо шизофренично в начина, по който се описват вината. Да говориш за виното така (имаше предвид описанието в класациите тук), е като да описваш начина, по който звучи определен цвят, казва той. Шизофрениците често виждат звуци и чуват цветове.

И преди съм завиждал малко на възможностите, които се откриват пред сетивата на шизофреника. Много ми е интересно, как ли звучат зеленото, жълтото, лилавото? Не мисля обаче, че е необходимо да си шизофреник или да си на тежки халюциногени, за да опитваш и описваш едно вино. При всички положения обаче не е лесно. Можем да го помним дълго време и дори да го сънуваме, но е почти невъзможно да го представим на някой друг, ако той също не го е опитал. Повечето ценители единодушно отбелязват трудната среща на езика и виното, но малко от тях се интересуват от причините. Главната от тях е, че има граници, отвъд които езикът не може да премине, а виното се намира в пограничната бразда между възможното и невъзможното да бъде казано. Колкото и добре, и много, да говорим за едно вино или за една красива жена например, винаги след изказаното ще останат неща, които са се изплъзнали от властта на думите и са отказали да им се подчинят. Тази трудност се простира навсякъде, където говорим за вътрешни усещания и особено за тези, които са свързани с обонянието и вкуса. Опитайте се да обясните на някой, който никога не е помирисвал липа или не е чувал за кенгуру, какво е да ти мирише на липа и какъв е вкусът на кенгурска пържола. И все пак, как говорим конкретно за виното отвъд неговите лесно конвертируеми в слова качества - цена, сорт и произход ?

Ценителите се справят с този въпрос, като използват определен набор от приети думи и термини - това е техният специален език. Любопитният читател, би могъл да посети страниците на VINOTO където да се запознае с основите на тази специализирана лексика. Проблемът обаче е, че тя никога не е била достатъчно задоволителна, за да можем да споделяме впечатленията си от виното по същия начин, както споделяме мислите си за какъвто и да е друг материален предмет - последен модел спортна кола например. Това е така, защото между ограничения брой думи в езика и необятния свят на обонянието и вкуса съществува огромно празно пространство. Колко са прилагателните, които описват вкуса на нещо? Сладко, горчиво, кисело, солено, лютиво, сухо, сочно.... Изброяването не отива много далеч. Думите за миризми са още по-малко: Казваме, че мирише приятно, неприятно, злосмрадно, силно, слабо на липа например, но още с казването „на липа" разчитаме, че човекът отсреща все някога е помирисвал този цвят. Ако той няма подобен на нашия опит, сме безпомощни. Ето защо единственото средство, което ни остава, за да хвърлим мост между езика и виното са метафорите, а от там и въображението, което ни помага да ги правим.

Метафорите са пренос, експресен транспорт в света на езика, при който една дума се взима от обичайното й място и се отнася там, където нейната употребата е необичайна и условна, но необходима. Така когато казваме, че едно вино има ТЯЛО, което е КЪСО или ДЪЛГО, ОБЛО или ТЪНКО, взимаме думи от света на визуалното и ги пренасяме в сферата на вкуса. Разбира се виното е течност и в буквален смисъл няма как да има каквото и да е тяло. Още по-малко то може да е ЕЛЕГАНТНО, ИГРИВО или УМОРЕНО. Факт е обаче, че с помощта на тези необичайни думи можем да говорим за него и да се разбираме помежду си.

За виното се говори с метафори. Това приближава разговора за него до изкуството и съвсем не е учудващо, че добрите дегустатори освен способността да различават много и различни усещания, трябва да притежават и равносилната способност да ги изразяват. Да се говори за виното е поетично предизвикателство и към най-богатото въображение, което нито един специализиран език или предварително договорен набор от термини не може да замени. Тук е мястото да кажем, че истинските ценители на виното са чувствителни и дълбоко в себе си поетични натури. Ако не беше така, те нямаше да могат да говорят за своето увлечение и да го споделят с другите.

„Границите на моя език означават границите на моя свят", пише някъде в края на Първата световна война Лудвиг Витгенщайн. Не е имал предвид конкретно виното, но мисълта му е силна и в тази посока. Колкото по-богат е езикът, с който говорим за виното, което сме срещали и срещаме, толкова по-голям ще е хоризонтът на нашето разбиране за него, както и броят на хората, с които ще можем да го споделяме. Всичко, което ни е необходимо, е смело въображение и елементарно познаване на метафоричния език, който е в употреба сред дегустаторите. Този език не е особено богат и се учи бързо, докато въображението е необятно и се разпалва по хиляди различни начини - като се влюбиш, като попаднеш сред интересни хора, слушаш музика, или просто като гледаш как виното танцува в чашата. От тази гледна точка и чашата е важен аксесоар, защото от една страна може да открие виното в най-пълния му блясък или обратно, ако е неподходяща - да скрие качествата му. За някои това може да е дребна подробност, но там, където се срещат въображението и виното всичко е от значение.

Казват, че пред човешката фантазия няма други граници освен тези, които хората сами си поставят. Виното, начинът по който то се пие, сервира и коментира са все неща, които отварят хоризонта на въображението. Нужна е само смелост, смелост да говорим за него с думи, взети от другаде.

Част от този текст е отпечатан в бр. 99 на списание БАКХУС. Публикувам го тук с любезното съгласие на редакцията, за което им благодаря.

Стиховете на мисли+думи са например като сутрешно кафе: могат да причинят пристрастяване; освен това ca една ободряваща глътка, отваряща сетивата на третото око. Като ги чета придобивам нещо като внезапно спомняне, при което си мисля, ами да, наистина, как не бях се сетила преди, или как бях забравила, за всичките тези предмети, случки, възможности, ситуации, лица, усещания, като избледняващ сън. Човек с такава активна памет за думите трябва да е много дълбоко свързан с езика. И е нещото, което най-много ми липсва на мен - след години извън България с ужас установявам как езикът ми се изплъзва. Затова и чета поезията и, за да си го припомням :)

Понеже тя писа наскоро за една поетична игра, сетих се за нещо. Като си говорим за поезия и как тя присъства в ежедневния свят, преди известно време с мои студенти правихме един проект за промоция на поезията. Идеята дойде от оплакването, че на много от тях поезията им се струва нещо отвлечено, дори неразбираемо. Но то е защото от една страна, както често става с математиката, тя несправедливо бива нарочена за трудна и неприятна, и естествено хората придобиват предубеждение. Или пророчество, което се сбъдва само защото е изказано. Освен това като четиво поезията отсъства от ежедневието. А една глътка поезия може да донесе необходимия прилив на идеи, радост, нежност, осенение, удоволствие, проблясък, успокоение. Въпросът е, че никой не си оставя готвенето да отиде да търси книга с поезия в библиотеката. Може да го направи, но колко по-лесно и безболезнено е да пусне телевизора. А ако поезията не е в книга, а разхвърляна из ежедневието на малки късчета има много повече вероятност да бъде прочетена в момент на желание.

Та за този проект. Идеята бе да измислим различни начини, по които да правим промоция на поезията в ежедневието, така че хората да имат възможност за случаен допир до нея. И да я вземат не като книга, потърсена в библиотеката, а като бележка, оставена от някой преди да излезе, като рецепта на която сме попаднали в интернет, смс който сме получили, виц който сме чули.

Всеки си избра любими стихове, не непременно стихове на класици "издържали на времето", а стихове които му говорят нещо, които грабват с нещо и които би дал на някой да прочете. Точно както препращаме на приятели линкове с интересно съдържание, един вид "виж това, изглежда интересно". Избрахме стихове, разпечатахме ги в малък формат примерно размер на картичка. Една група застанахме пред един супермаркет с цел раздаване на излизащите хора, които може би си мислеха, че правим промоция на някакъв продукт (но бъркаме като раздаваме на излизане, а не на влизане в магазина :) Някои поглеждаха без интерес, други се зачитаха оставайки все така безразлични, на други лицата просветваха при случайния допир с нещо извънежедневно.

Намерихме по-твърда хартия, отпечатахме на нея откъси от стихове и разрязахме откъсите на малки квадрати (размер като за поставки за чаши). След това отидохме в един бар с познат барман и дадохме (безплатно) тези поставки да се използват за клиенти вместо обичайните им поставки. Някой може да прочете стихчето в тъмницата и да се зарадва на внушението, което да е също толкова опияняващо като питието.

Други изрезки със стихове оставихме в take-out менютата (хартиени и сгънати на три) на един ресторант, така всеки който си вземаше по едно меню за вкъщи си отнасяше и по едно стихотворение.

За децата, за които избрахме стихове тип Джани Родари (горещо го препоръчвам) направихме изрезки "показалец за книга" и оставихме по един в книжките в детския отдел на една градска библиотека.

Мисля си, като повторим този проект, ще направим блог или сайт, на който да слагаме тези стихотворения в пълен вид (ако са със свободен копирайт), както и възможност получателите на стиховете да ни пращат впечатления, препоръки, предложения, реакции, критически анализ на стиховете, както и да си изливат яда от причинената досада. А върху изрезките ще слагаме адреса на сайта.

А ето още някои идеи, които могат да се използват и в класната стая за стимулиране на интерес към поезията и креативното търсене на смисъл чрез нея. Но трябва да предоставим и възможност за избор и лесен достъп до голям брой поетични творби.

Вземаме едно модно списание и задаваме на учениците всеки да си избере модел и да потърси стихотворение, което да отразява по някакъв начин няк�