диалози « WordPress.com Tag Feed

42

Аmelia Еkhart — Fri, 09 May 2008 12:33:37 +0000

- Кога остава само възрастният в нас? Дали когато спрем да мечтаем?
- Мечтите могат да бъдат различни по мащаб. Това не е достатъчен критерий.
- Когато възприемем като свои начините на другите за физическо и психическо оцеляване в негостоприемна среда?
- Интернализирането на света е задължително условие за социализацията на всяки човек, без което пълноценният му живот е немислим.
- Когато компромисите със съвестта затъмнят блясъка на детските ни очи в огледалото?
- Пречупваме себе си още преди първите мигове, от които пазим спомени.
- Когато осмислим правото на съществуване на множеството други истини?
- Запълнили Вселената със своята собствена истина на младини, с годините все повече отстъпваме от нейното пространство на различни системи за построяване на света. Накрая най-умните с един замах зачертават своята истина.
- Когато спрем да питаме?
- А спираме ли?

41

Аmelia Еkhart — Tue, 15 Apr 2008 19:23:37 +0000

- Мислех за приятелите. Отдавна станали сме с някого твърде чужди, а ето, още разговаряме така, че да поддържаме илюзията за спряло време. Или дори не го правим, а мълчим с мисъл за другия.
- Всичко има свой ритъм. Можеш да го разчлениш на ясно обозрими етапи. Два: развитие и упадък, систола и диастола. Три: подем, развитие, упадък - етапи от живота на една култура или на биологичен организъм. Четири: въвеждане, растеж, зрялост, упадък - цикълът на живот на една бизнес единица. И не само. Можеш да обособиш отделни звена в пътеката нагоре, по-рядко надолу, но няма как да промениш логиката на процеса. Не се опитвай да задържиш развитието на предходен етап, когато са налице всички белези на навлизане в следходния. Предвидимо е. Всичко е предвидимо. Въпросът е до каква степен си склонна да приемеш в себе си вариантите за случването на нещата. Ако не си, ще правиш опити да подчиниш действителността на своите планове за нея и когато се умориш, ще умреш.
- Иначе няма ли?
- Пак ще умреш, разбира се, само че в хармония със света. Да не мислиш, че е лесно постижимо?

37

Аmelia Еkhart — Fri, 04 Apr 2008 09:35:19 +0000

- Какво виждам в другия, за да го определя като ценен за мен?
- Прилики с теб, отговоря социалната психология. Сходство на възгледи, вкусове, в стила на изразяване и самопредставяне, нещо общо във вербалните и невербалните жестове.
- Ако харесвам този, който прилича на мен, това значи ли, че не съм в състояние да харесам този, който не прилича?
- Значи.
- Тогава как бих могла да науча нещо от и за другите, след като през цялото време не виждам в тях нищо по-различно от себе си?
- Не би могла. Първо трябва да отместиш огледалото, което държиш пред лицето си. Това вероятно е едно от най-сериозните неща, които човешкото същество може да направи, но изисква изключителна сила на духа и мисълта. У мнозина тази сила не е в наличност, а повечето от онези, които я имат, предпочитат нейното пренасочване. Остават твърде малко, които имат реални шансове да познаят света отвъд огледалото.

36

Аmelia Еkhart — Tue, 01 Apr 2008 10:28:31 +0000

- Знаеш ли, има неща, които те грабват и биват припознати като "твои". Помня една музика... Записа на Глен Гулд и плочата, леко протъркана. Погледа, който се опитва да пълзи по нотите, докато слушам пианото. Пръстите си, вкопчени в идеята какво трябва да направят. Гнева, упоритостта си в разучаването и ужасяващото безсилие от откритието, че моята музика никога не звучи като другата.
- Има неща, които показват своята прелест, като те запращат в пропастта на убеждението, че няма да се справиш. И това е част от играта. Ще успееш чак когато спреш да търсиш намереното от другите. Светът е скрил твоя подарък някъде и чака да изоставиш страха от себе си, за да ти го даде.

33

Аmelia Еkhart — Thu, 06 Mar 2008 21:33:15 +0000

- Виж, тази вечер има много звезди. Мислил ли си...?
- Да, естествено!
- Откъде знаеш, какво щях да те питам?
- Знам. Всички за това говорите. За живота там, отвъд. За въплъщенията, в които очаквате да ви се яви. Ако може, да са хуманоидни, за да задоволите потребността си от общуване. Някак отказвате да легитимирате правото на живота там да реализира себе си чрез камъни, странни животински създания или тотално непознати за вас еволюционни форми. Защо? Искате да видите себе си в тях, да са ви пригодни и удобни за общуване. И това трае вече толкова време! Огледай се. Светът до теб е пълен с хора, които чакат да им обърнеш внимание, да проявиш грижа и малко човещина, а ти гледаш нагоре с мечтата за другар и чакайки, изтляваш в самота. Не е ли жалко?!

32

Аmelia Еkhart — Thu, 06 Mar 2008 18:09:15 +0000

- Често ми се случва да правя неща, за които после съжалявам. Нещо не съм преценила правилно, нещо не съм разбрала навреме... Как бих могла да зная, каква е дадена ситуация, след като съм в нея и нямам подходящия ракурс към разбиране на същността й?
- Послушай себе си.
- Кое е "себе си"?
- Това, което остава, когато ги няма гневът, страхът и завистта. Разгледай се отвътре, огледай енергията, която те движи, когато избираш реакцията си на нещо. Видиш ли гняв, страх или завист, спри. Ти си само в онова без тях.

31

Аmelia Еkhart — Wed, 06 Feb 2008 21:35:53 +0000

- Понякога четеш, попиваш нещата, които вълнуват нечий ум и мислиш си, че знаеш вече много. Искаш да видиш лицето, но установяваш, че той, човекът с всичкото, съвсем не е това, което е в ума ти. Защо?
- Лицето е вторично, а първични
са мислите и сънищата явни.
Зад щрихите на снимките безлични
затворени са погледните равни.

29

Аmelia Еkhart — Mon, 04 Feb 2008 15:53:54 +0000

- Защо никога не казваш, кога ще дойдеш?
- Няма нищо лошо в конвенциите, освен убийството на собствения ти усет за нещата. Виждаш тези мои лица, които съм открил. Показал съм ти форма на далечност, а ти съзираш близост в мисълта. Няма да ти кажа, когато реша да спра да идвам, нито ще фиксирам часа на идване.
- Може би... близостта е вятър.
"Сега говориш с мен, а после – тишина.
Следите са в ума ми осветени.
Разделите и срещите са просто имена,
от моята самотност оцветени."
- Може и така.

27

Аmelia Еkhart — Mon, 04 Feb 2008 09:32:57 +0000

- Мислила ли си някога за това, че не нещата, а връзките между тях са важни? Не невроните сами по себе си, а електрическите импулси, преминаващи през тях. Не аз и ти, а това, което си даваме един на друг по всички вербални и невербални пътища.
- Каква е логиката устройството на Вселената да бъде по модела на мозъка или, обратно, човешкият мозък да бъде по модела на Вселената? Нима имаме такова значение за света като цяло? А останалите същества?
- Останалите същества живеят ли в същия свят?

26

Аmelia Еkhart — Mon, 04 Feb 2008 09:31:42 +0000

- Ако светът на думите е толкова неистински и си струва търсенето в света на музиката, математиката и точните науки, каква истина може да излезе оттам?
- На отношенията.
- Тоест?
- Може би няма една, друга, трета и седемдесет и четвърта истина. Може би всичко е съществуващи релации, разположени на снопове или разхвърляни, пресичащи се във всички посоки в различни измерения и това е.
- Наистина ли е така?
- Ако е, а аз не казвам нито «да», нито «не», с какво ще ти помогне такъв отговор?

25

Аmelia Еkhart — Mon, 04 Feb 2008 09:27:41 +0000

- Защо мислиш, че знам отговорите на нещата? Интересна нагласа - да търсиш твоята истина в думите ми. Затворих магазина за неща – очаква те сергията за думи. Ако искаш, говори непрекъснато със света по всички канали или начертай червена линия през всичко и започни отново, търсейки или това, или вселенския смисъл на бира с картофи.
- Понякога ми се струва, че съм се доближила до смисъла на нещо, след време установявам, че вече мисля по начин, противоположен на първия и въобще... Нищо не ме е отчайвало така, както невъзможността за достигане до ядрото на същинските неща; ако това продължава до края, не знам, въобще какво да правя.
- Не гледай на себе си сериозно. Толкова умове хилядолетия наред са си блъскали главите, нали не мислиш, че ще успееш точно ти, бидейки жена?
- О, не! Само това не, моля ти се!
- Колкото повече ти се взираш, намръщила чело, толкова повече усмивката ми се разтяга. Хубава работа е това, бирата, ще знаеш – няма ли да е по-полезно да фиксираш зениците на вниманието си върху нея?

24

Аmelia Еkhart — Mon, 04 Feb 2008 09:24:53 +0000

- Всеки път, когато разговаряме, ми казваш неща, върху които мисля много. След време установявам, че част от тези неща са верни, други – не. Какъв е смисълът да разговаряме въобще, след като ми даваш противоречиви описания на света?
- Да, така правя с всичко. Лошо ли е?
- Объркващо е. Не само не ми е полезно, ами ме заплита още повече в конците на мислите.
- Как ли се чувстват хората, създал велики творби?
- Първият ми отговор е да кажа „велики”, после, прехвърляйки лица и имена през спомените си, ще ти кажа: зле. От една страна, би трябвало безгрижно да запращат във Вселената парчетата от сътвореното от себе си, ако са достигнали онази точка на развитие, за която спомена. От друга, ако е вярно онова за зелките, може би са видели неща, които са ги стъписали.
- Кой е казвал, че отвътре сме едно?

23

Аmelia Еkhart — Sun, 03 Feb 2008 09:31:41 +0000

- Можеш ли моментално да изтриеш написаното и за нищо да не ти е жал?
“Не струват думите и мислите зад тях.
Едничък погледът навътре прояснява
и слепва истините, рухнали на прах
под часовете с пръсти от жарава”.
Първо ми хрумна да напиша “Варава”, ама реших да не намесвам разбойници и божества, че стана дълга и широка.
- Нищо от това, което правя, ли не струва?
- Няма значение, какво правиш – каквото и да е то, трябва да можеш да го отрежеш за миг от себе си. То не си ти. Нещо иска да бъде казано, но в него не е истинският смисъл, в противен случай всеки човек щеше през целия си живот да сътворява едно и също стихотворение, мелодия или картина и всяко от тях да съдържа единствената и неоспорима истина. Изхвърляш го и влизаш по-навътре. Гледаш в погрешната посока, забивайки зеници в създаденото. Виж какво остава. Хората са като зелки. Важи не само за опознаването им отвън, за социалните им роли, но и за самопознанието им. Всеки лист от теб се сваля само с болка. Помниш, персона значи маска. Ти си набор от маски, за малка част от които знаеш. А творчеството, без значение от какъв вид, сваля от теб дълбоките, същински маски на душата, за които дори не подозираш. Прави това, което те изгаря. То гори не теб, а твоите фалшиви лица и тела. Някога може да стигнеш до онова отвъд тях, знае ли човек?

22

Аmelia Еkhart — Sat, 02 Feb 2008 21:13:32 +0000

- Нека да поговорим, моля те!
- За какво?
- Не знам.
- Не знаеш, за какво да говорим? На това Якобсон му е сложил име: “фатическа функция на езика”. Искаш да си приказваме, все едно се държим за ръка. Нищо не ти давам, нищо не ми даваш, обаче се държим и си мислим, колко е хубаво, че всеки от нас не е сам. И всичко това - през думите. Сякаш не можем да седим и да мълчим!
- Хм!
- Нужен ли ти е друг, за да ти каже нещо? Трябва ли ти такъв, който да ти дава отговор на твоите горчиви въпроси към себе си? И в състояние ли си да чуеш нещо от него, когато говори, освен акустиката на собствения си глас в стените на неговия?
- Добре, тогава утре.
- И утре няма да имаме тема, но самотата в твоята чаша ще е намаляла с един ден. Добре.

21

Аmelia Еkhart — Sat, 02 Feb 2008 19:31:18 +0000

- Защо хората наричат себе си с имена, сякаш са с мащабите най-малко на континент, примерно: “вселена”, “свят”, “дълбок мир”? Ако назоват себе си “дупка на делва”, "песъчинка" или “дръжка на врата", ще се блъснат в представата си, че наистина са това. Защото думите изграждат светове.
- Но нали каза, че един човек стигал за всичко?
- Не знаят, какво са. Затова. И си измислят разни монументални конструкции, с които да крепят премалелия си от търсене ум. От страх. Най-обикновен страх, че са никои. Само че... Ще бъдеш никой, докато се страхуваш. Ще крадеш от себе си, докато мислиш, че може да ти бъде взето нещо.

20

Аmelia Еkhart — Sat, 02 Feb 2008 19:06:23 +0000

- Защо хората са нещастни?
- Харесва им.
- Как може да им харесва?
- Умът си има капани и е нужна ловкост, за да се измъкнеш от тях. Ловкост на духа. Овързани до шия с въжетата, които сами сте дърпали с такова настървение, после се чудите, как да дишате. Огласяйки света с писъците си, всъщност сте смешни.
- Отвратително!
- Нищо подобно. Можеш ли да изключваш силните си емоции? Ситуация провокира конфликт - всичко показва, че е наличен целият набор от елементи, свързани с твоето вълнение. Но е игра. Защо я играеш?
- Искаш да кажеш, че се преструвам през цялото време ли? Не е вярно.
- Вярваш си. Там е проблемът. Вярваш на филма, в който играеш. Как определяш, как да се чувстваш в една или друга ситуация, кой етикет - с плюс или минус - да лепнеш на секундите, в които си положена? Не е толкова трудно сама да правиш своите избори между две възможности. Всеки път. Все пак, не е чак толкова голямо предлагането, нали?

19

Аmelia Еkhart — Sat, 02 Feb 2008 17:38:08 +0000

- Скоро гледах един филм за хирург, който преподавал на лекари, но и пишел романи, рисувал… Там употребиха фразата: “въпреки че се разпилявал толкова много, той бил добър професионалист”. Обидно ми стана заради него. И странно.
- Любовник с времето е тайната врата. Създай връзка с него. Обвържи се. Представи си, че денят е модел на твоя живот. То е така, но ти се страхуваш да приемаш нещата от тази гледна точка, затова сега насили себе си и наистина го виж. Няма друго. Няма друг ден - само този. Събуждаш се и до края на вечерта преминава животът ти с неговия максимален пълнеж. Какво ще правиш? Ще спиш непрекъснато, защото нищо не си струва усилията, в пашкула си обречени на крах? Ще работиш няколко часа и ще прекараш с приятелите и семейството си останалите? И така колко време? Приложимо ли е завинаги? Часовете са цветя. Полей всеки час с водата на вниманието си. Останалото ще ти даде времето в замяна. И тогава няма да има никакво значение, от какво разбираш, с какво се занимаваш, в какъв цвят претворяваш себе си. Не работи заради пари никога - това опустошава. Прави го заради времето-любовник, което иска да види твоята всеотдайност. Тогава, само тогава то ще ти отпуска още и още часове, невидимо за останалия свят. И тогава ще успяваш да събереш в пътеката си онова, което друг не би могъл и в пет живота. Но... първо е любовта.

18

Аmelia Еkhart — Sat, 02 Feb 2008 14:51:03 +0000

- Понякога изпитвам ужас от това, че няма да ми стигне животът, за да дам отговори на всички въпроси, които си задавам.
- Ако стигаше, никога не би си задала и един въпрос. Недостигът е стимул.
- Какво да правя? Къде да търся?
- Светът е много богат и много прост едновременно. Проявленията на неговата простота са безброй, но принципите са малко. Познай принципите и се научи да виждаш механизмите им в действие дори там, където на никого не би му хрумнало.Търси, откривай и налагай едно върху друго наученото. Хофстеде определя културите и обществата посредством нещо толкова простичко, като пола. Гениално, нали? Махни очилата на ума си. Само това.

17

Аmelia Еkhart — Sat, 02 Feb 2008 11:40:09 +0000

- Защо хората смятат, че ако дадеш добро, ще ти се отвърне с добро?
- Не би могло.
- Понякога трудно те разбирам.
- Умът ти е пълен с матриците, по които работят умовете на другите. Сетивата ти са дресирани да се радват на онова, което знаеш, че кара някой си там да плаче или да се залива от смях. А доброто... Ако съм мил и грижовен, ще си внушиш неща, които не съществуват, а нищо чудно и да започнеш да ме унижаваш, пиейки ненаситно от извора на склонността ми към търпимост. Ако съм груб и арогантен, ще се огънеш покорно и на всяка моя дума ще кимаш в знак на съгласие. Кажи ми какъв да бъда.
- Но нали светът бил огледало?
- Забравяш пречупващата плоскост и знаковата натовареност на нещата, за чието определяне е логично тя да има съществен принос.

16

Аmelia Еkhart — Sat, 02 Feb 2008 11:15:18 +0000

- Понякога съзнаваш, че нещата, през които си преминал, не са това, което си мислил. Откриваш светлината, в която си бил гледан дълго. Как да продължиш?
- Всичко около теб е предвидимо поради инерционния момент по пътя ти. Спри и завърти света. Въртенето ще спре, а ти ще бъдеш друг. Познават твоите показани лица. Не могат да досегнат невидяното.

15

Аmelia Еkhart — Fri, 01 Feb 2008 20:43:05 +0000

- Понякога искам да съм режисьор.
- Интересно!
- Присмиваш ми се, знам…
- Напротив. Винаги съм чакал да имаш свободата да кажеш нещо, на които всички ще се присмеят. Това е моментът, в който си казвам: може би има надежда за нея.
- Така ли?
- Каза не “да стана”, а “да съм”. Ти си.

14

Аmelia Еkhart — Fri, 01 Feb 2008 20:08:06 +0000

- Чуваш ли какво слушам? Прииска ми се да ти се обадя и да ти го покажа. Стана ми тъжно, че няма с кого да споделя това.
- Тежи ти, че не можеш да зарадваш несъществуващия? Не искай някой да харесва нещата, в които виждаш себе си. Едно от най-фините удоволствия на ума и сетивата е да потопиш себе си в създаденото някъде от някого, което те преобръща. Тези преживявания не могат да бъдат споделяни, не и в пълнотата им. Но... това не е хляб.
- Добре ли си?
- Добре съм. Само малко… Ще ми мине.
- Хубаво ми стана.
- Недей. Това, че ми харесва, няма общо с теб. Да харесам това, което ми показваш, е равнозначно на изказ за потребността да харесам теб. На душата ти вреди такава жад. Дори никой да не хареса красивото за теб, дори никой да не забележи цветето в праха, старата книга, забравената песен, музикалната пиеса, рисунката, те са там. Някой някога ги е направил, влагайки себе си в усмивката отвътре. От тази страна на огледалото от вдъхновение ти му дължиш самота: да попиеш онова, което той ти подава и да му благодариш. Това е много любовен танц, не намесвай трети в него. Това нещастно същество, човекът, има право на любов към себе си, тотално освободена от задължения и условности любов. Не се лишавай от това. Друго такова няма да намериш.

13

Аmelia Еkhart — Fri, 01 Feb 2008 08:42:16 +0000

- Може ли да те питам нещо? Искам всичко да ми е ясно, да виждам напред, назад, настрани, навсякъде и няма да издържи умът ми на напрежението, ако сдъвча въпроса в себе си. Колко време ще продължим така?
- Докато е нужно.
- Не можеш ли да ми кажеш с едно изречение това, на което искаш да се науча и да приключваме?
- Съмнявай се.
- В какво?
- Това е отговорът на въпроса ти.
- Това ли е?
- Абсолютно.
- Добре. Сега, като приключихме...
- Не сме. Ако се съмняваш във всичко, ще се съмняваш и в самото твърдение. Самият аз много пъти казвам противоречиви неща. Научи се да виждаш през думите, да правиш връзките, да залепваш парчетата и да разединяваш единното. Нещата никога нямат една страна. Като хексаграмите в и-чинг и философията на противоположностите, заложена в тях. Ако ме питаше за число, в което се съдържа всичко по пътя ти, ще ти кажа: шейсет и четири. Толкова са хексаграмите. Ти ме питаш за думи и аз ти отговарям с думи, но с думи не се дават истинни за вселената отговори. Затова... 64.

10

Аmelia Еkhart — Fri, 01 Feb 2008 03:01:15 +0000

- Понякога си мисля, че не съм пораснала.
- Възрастните не се появяват в кожата на човека внезапно. Винаги са били там. Припомнят си го всеки ден с всяка глътка от сиропа на живота, защото ако знаят това от бебета, не биха преминали и крачка по пътя. Но има и злояди деца - те така и не узнават.