- Мамооо, жаден съм. – за трети път.

Вмъквам се в стаята.

- Нали пи водичка преди малко?!

- Още ми се пие.

Взема чашата от ръцете ми, отпива една глътка и доволно ми я връща.

- Хайде сега заспивай.

Заставам в коридора в очакване на следващия номер от програмата. И той не закъснява.

- Мамо, допишкало ми се е.

Отново цъфвам до леглото:

- На мен пък ми се струва, че си измисляш.

- Много ми се е пишкало.

Завеждам го с ясното съзнание, че си губя времето. Стои около една минута и заявява:

- Тц, не ми се пишка сега.

Отново в леглото, завивам, целувам го и пожелавам приятни сънища. Тъкмо притварям вратата след себе си и ме спита настойчивия му глас:

- Мамо! Забрави да ме гушнеш!

Кръгом обратно към леглото. След няколкоминутни прегръдки и уверения във вечна обич, успявам да се добера до другата стая. Убивам 10 мин. с не толкова належащи неща, които обаче не вдигат шум. След това, ядосвайки се на себе си, се съм научила сина си да спи на открехната врата, се вмъквам в дрешника, да извадя саковете. Не достатъчно безшумно обаче:

- Мамоооо, елааа туууук!

Тръсвам празните сакове по средата на стаята и отивам да видя за какво ме вика малкия.

- Какво има, пиле? - появата ми определено го обърква.

- Амиии... искам да ти кажааа... нещо важно...

По личицето му личи, как усилено се опитва да измисли нещо. А мен здраво започва да ме напушва смях. Добре, че съм трениран кадър и успявам да изглеждам строга при всякакви обстоятелства:

- Я да заспиваш бързо, че виж кое време стана! Другите деца откога спят. – и тям подобни възпитателни реплики.

С крайно онеправдан вид малкия се обръща на една страна и се заема да си играе с едно шнурче до леглото си. Аз решително се отправям към кухнята, като най-отдалечено от спалнята помещение и се заемам с чиниите. Явно обаче, молбите ми не са чути на Олимп, защото след като приключвам, дочувам познатото:

- Мамооо, - този път с вариацията – чух нещо.

- Аз нищо не съм чула, маме. – старая се гласът ми да звучи успокоително.

- Кола някаква мина, май. – ме светва малкият всезнайко.

Изключително полезна информация! Става ми ясно, че багажа се отлага с още десетина минути и  се връщам обратно в кухнята. Възцарява се тишина. Изчаквам колкото се може по-дълго и тъкмо прекосявам с тихи стъпки коридора, когато...:

- Мамо, в стаята ми има призрак!

Издишам и се отправям с решителна стъпка, да изпълня родителския си дълг – в крайна сметка кой би искал да спи с призрак в стаята. Безапелационно изхвърлям натрапника на терасата с подобаваща придружителна тирада: “Какво прави в стаята като знае, че не му е там мястото! Не го ли е срам! Ние лоши призраци не търпим. Веднага да се омита и повече да не се е вяснал!” И тъкмо с чувство за изпълнен дълг, хлопвам вратата зад гърба му, когато сина ми ме спира с възмутени викове:

- Ама този призрак беше ДОБЪР! Лошия изгони!!!

Моментално му обръщам гръб, защото вече откровено се хиля. Отварям пак вратата на терасата и се заемам да въдворявам ред. Извинения на несправедливо изгонения призрак, уверения, че вече няма да срещне подобно лошо отношение от моя страна и покани да си влезе обратно. След което вече сериозно се заемам с онзи непрокопсаник – лошият призрак. Ха! Не на мене тия!

И тъкмо се насочвам към вратата на стаята:

- Мамо, забрави да ме гушнеш! – с крайно укорителен тон.

Явно без мъмрене няма да се размине:

- Ще те гушна, но повече в стаята ти няма да влизам! И да знаеш, че докато не затвориш очички и не спреш да се въртиш – няма да успееш да заспиш. Повече шумове да не чувам – разбра ли?!

Няколко минути след това малчуганът вече спи безметежно, сякаш нищо не е било. Аз най-сетне се отправям към другата стая, с ясното съзнание, че имах да върша нещо там. Влизам, а единствената мисъл, която изплува в опустялата ми глава е: “Кой, по дяволите, е оставил тези сакове по средата на стаята!”...