Срещата при президента Георги Първанов, която той самият обяви за максимално представителна, не доведе до конкретни резултати. То се очакваше.

Още във встъпителното си слово Президентът даде тон за потягане на гайките. Става дума за пренавиването и евентуалната подмяна на ръждясалите крепежни елементи на онова, което у нас наричаме демокрация.

А у нас демокрация няма. Има някакво съмнително държавно управление с тежки елементи на партокрация /власт на партиите/, клептокрация /власт на крадците/ и наченки на олигархия, с която първите две се опитват да си измият ръцете.

По тази причина президентът прави плах опит да промени статуквото, белким заприличаме на управляема държава. Чрез избирателната система. Благородни намерения, за които повечето от нас дълбоко му съчувстваме..

Първо, защото виждаме, че самият той не знае какво точно иска да постигне. Или обратното - той много добре знае, пък ние не се усещаме.

Смешните спекулации, че искал да си вдига рейтинга с оглед някаква бъдеща суперпрезидентска партия, ала "Единая Россия", са плод на анемични фантазии. У нас путинския модел не може да се въведе по един милион причини. С това управляващите са наясно. Поради което прекопираха от този модел само плоския данък. Уж да създадат някаква "upper middle class" - средна класа и тук-таме богаташи. Ама забравиха, че в Русия държавата прибира под различни форми от 72 до 85% от печалбите на т.н олигарси. Част от печалбите раздава на пенсионерите, инвалидите от войната и социално слабите. Въпреки официално обявения плосък данък. Тези, които не са навити на такъв "плосък данък" отиват в СИЗО /Следственый изолятор/ "Матросская тишина".

У нас това вече не може да стане. Уви. Кой крал-крал и кой таковал-таковал.
Тъй, че президентът Първанов вероятно прави опит на законодателно ниво да спаси положението. Ама хем иска да спаси положението, хем иска да спаси партиите.

Цитат:
"Държа да уточня, че не говоря за чиста мажоритарна система... Говорим за смесена система с преобладаване на пропорционалното, със застъпване на мажоритарното начало в степен, отговаряща на идеите на реформата, на очакванията на обществото. Казано иначе, избирателната система да запази своя пропорционален характер, гарантиращ водещата роля и отговорност на партиите."

А като спаси партиите, тоест когато ги остави да работят в удобното за тях статукво, всъщност ще спаси и техните спонсори.

Тъй, че истинския, неизречен дебат в президенството, е този за съдбата на партиите. Да ги има ли такива, каквито ни се представят вече 20 години, или не.

Г-н Първанов до такава степен се е загрижил за партийното строителство, че във встъпителното си слово отхвърля дори идеята за преподреждане на партийните листи от избирателя:
"Освен това, не аз трябва да се грижа за проблемите на партийните централи, но преференциалните листи ще пренесат състезанието вътре в самите партии, което неминуемо ще доведе до изострянето на напрежението и конфликтите вътре в партиите. Тогава няма да се получи така необходимият сблъсък на идеи за политиката, за управлението."

Естествено е , като президент на всички българи, г-н Първанов да милее и за крехката душевност на партийните лидери. Да не би някой от тези топмодели на народната любов да излезе в пенсия, недай боже, да влезе в депресия.

Ама когато става дума за решителни избори и референдум, все ми се чини, че народните маси имат предимство. Те искат силен мажоритарен дух в изборите и преференциална партийна листа без прагове. Така наричаните от нашата "висша" класа "обикновени хора" - в 80% са си плюли в устата. Сякаш са прочели дебелите книги за демокрацията. Където пише следното за мажоритарното гласуване:

"... Парламентарният избор е с тенденция да се превърне в правителствен избор. Правителственият екип-победител обикновено може да се позове на стабилното парламентарно мнозинство на своята партия. От друга страна избирателят е улеснен да поиска отговорност от правителството при следващите избори, защото при ясни мажоритарни отношения могат ясно да бъдат разграничени политическите успехи и провали, и евентуални обвинения не могат да бъдат насочени към коалиционните партньори."
/Валдемар Бесон/Готхард Яспер, Моделът на модерната демокрация. Основни елементи на свободното държавно устройство, Бон 1990/

На всички ни е ясно, че мажоритарната система също има своите недостатъци. Но нима пропорционалната няма? Нима последният известен педофил не влезе в парламента през пропорционалната врътка?

Дебатът за изборната система като технология е безмислен. Всички сме наясно, че за двадесетина години апаратните плъхове така се ошлайфаха, че могат да превърнат всяка полумажоритарна система в полупропорционална и обратното.

Във встъпителното си слово Президентът предложи някаква подобна и удобна за манипулиране смесица от идеи:
"Когато се включи мажоритарен компонент, избирателят ще разполага, образно казано, с две менюта – едното на партиите и второто на личностите. Гласовете, подадени за отделните партии, може да не се губят, да съществува връзка между двата избора. Гласовете на всяка партия да се определят според сумата на гласовете, подадени за пропорционалния избор и за мажоритарните кандидати. Има такива системи, такива техники."

Ако г-н Първанов се надява с такива "менюта" и "системи" да вдигне електоралната активност, това си е негово мнение.

Народът много се надява това да не е поредната димна завеса. Хората не искат първо, второ и трето. Не искат първо да духат супата, пък после ще видим.

Те се надяват да гласуват за обикновената тройка с гарнитура - ляво, дясно, център и полагащите се към тях политзеленчуци. Освен това, настояват, този път, сами да си въртят тройката върху скарата и машата да е в техните ръце. Докато това, което е на скарата хубаво се препече. Докато хубаво му окапе мазнината натрупана по време на "прехода".

На въздух, на открито, на барбекю, ако щете...
А не във ведомствената столова, където готвачите не се виждат.
Тъй, че - главният готвач да му мисли.
Защото веднага след дискусията, проф. Драгомир Драганов каза по телевизията: "Време има достатъчно. Те, партииите да се разберат какво искат и да го дадат на нас, експертите. Ние за един месец ще го подготвим."

Което означава, че невидимите готвачи във ведомствената столова вече са нагорещили тиганите. Старата супа е претоплена, а зеленчуците, които трябва да минат за основно, са измити и подредени.

Не можех още да разбера защо след 10 ноември половината ми състуденти се възхищаваха на варненския депутат Александър Йорданов и го смятаха за много интелигентен, докато на мен ми изглеждаше откровено тъп. Група асистенти, негови бивши състуденти, публикуваха в студентския вестник нескопосани негови стихотворения, превъзнасящи това, срещу което сега беше застанал. Вярвам, че хората се променят, но не вярвах на Александър Йорданов.

Тъй като не разбирах нищо, се абонирах за няколко леви и десни вестника (сещам се за три от тях – “Демокрация”, “Работническо дело”/”Дума”, “Народна младеж” и поне още два), за да се ориентирам по-добре.

Беше доста странно. Винаги съм била с по-скоро леви убеждения, но пък още като ученичка се съмнявах дълбоко в смисъла на повечето елементи от действащия у нас режим – от ритуалите и задължителността на членуването в Комсомола, до фактическата еднопартийност. Бях очарована от Горбачов и Перестройката, защото очаквах най-после да си имаме и комунизъм, и демокрация в едно. Новите събития, обаче, никак не ме вдъхновяваха, а по-скоро ме озадачаваха.

Не вярвах на картата с черепите, която показваше, че едва ли не във всеки град е имало лагери, в които да измъчват противниците на режима, въпреки че знаех за Белене от майка ми. Не вярвах на Дончо Папазов, който изобрети лозунга “45 години стигат!”, след като години наред беше спонсориран от властта, за да обикаля света с яхта. Ако е бил чак такъв противник на режима е можело да остане в някоя приказна страна със семейството си, което пътуваше с него. Ето защо по-скоро вярвах на комунистическия вестник, който твърдеше, че въпросният антикомунист е пращал поздравителни телеграми на Тодор Живков от всяко пристанище. По това време комунистическият вестник се пишеше по-умерено и по-грамотно. Андрей Луканов и Петър Младенов говореха артикулирано и аристократично, за разлика от рошавите брадати демократи, които днес носят скъпи костюми и се возят в луксозни коли.

След половин година размисъл смятах, че гласувам против откровеното кривене на душата и войнстващата посредственост. Признавам, че тогава не видях по-добра опция от БСП. Бях на 19.

Може да съм била малка, глупава и манипулирана, но направих избор, който мина през ума и през сърцето ми, на когото посветих поне половин година от живота си, за който не ми се свидеше да харча от скромната си издръжка – за абонамент за 5-6 издания и за междувременно излизащи такива – справочник на всички политически партии и пр. Тогава нямаше Интернет, така че достъпът до писаното слово се плащаше.

Следваха години, в които не гласувах, такива в които гласувах за социалдемокрацията на Дертлиев, защото ми изглеждаше единственият неопетнен човек, който винаги е имал смелостта да бъде демократ; за Доган по време на дебюта на Симеон, защото тогава ми се видя като единственият когото не бях чувала да говори глупоси; за НДСВ, когато повечето хора наказваха НДСВ заради обещанието за 800те дни, а аз предпочетох заради доклада на Велчев за състоянието на образованието и призива му за надпариен дебат за бъдещето на образованието, гласувах против арогантността на Доган, фашизма на Волен и мухъла на БСП.

Никога досега не съм гласувала за някого просто защото е нов и непознат и бих могла да го пробвам.

С всичко това искам да кажа, че всеки може да отдели време да проучи кандидатите за следващите избори. Дори не е нужно да плаща за информация днес, както и за да разговаря с хора, на които има доверие. Вярно, може и да не плащат на всеки за да гласува, но пък на никого не искат пари, нали? Не боли чак толкова да използваш някои от гражданските си права.

ОК. Знам за доста от тенденциите които движат света и региона. Освен че избирам да търся информация за тях, умея и сама да наблюдавам и откривам. Защо не се възползвам от някои от достъпните за мен, след като бих могла да изкарам пари? Защото не ме кефят.

Има и такива, от които бих могла да се възползвам като потребител. И това не правя, освен ако не бъда поставена на много тясно.

Повечето хора се държат така, сякаш нямат избор, без да си дават сметка че приемането на ролята на принудения не ги освобождава от отговорност.

Да, именно хора, а не абстракции или природни явления, създават повечето тенденции, включително тези, които не водят до нищо добро в далечен план. Някои поне го правят с надежда за удовлетворение, но други го правят от фатализъм. Което е още по-жалко.

Мисля, че когато нещо е направено от човек, то може да бъде поправено или развалено от човек. В тази категория попадат много повече неща отколкото обикновено осъзнаваме.

Ако смяташ, че си струва повече хора да прочетат този текст, гласувай за блога тук.

Вместо да стоя на един крак, заемам едновременно и двете позиции и смятам, че нещо трябва да се промени, за да няма експлоатирани и живеещи при невъзможни условия. Въпросът е КАК.

Тъй като в нашата страна повечето хора не са доволни от доходите си, идеята, че малцина силни ограбват мнозинството слаби е доста популярна. В тази връзка, популярност набират и идеи, че е справедливо мнозинството на слабите да се пребори с шепата силни и да сложи ръка на незаконно отнеманото му богатство.

Колко от мечатещите за подобна развръзка, обаче, се замислят как точно би изглеждала страната ни след като народът завземе властта?

Един от теоретично разработените варианти е “диктатура на пролетариата”. В бившите социалистически страни тази теоретична постановка е била приложена поне в известна степен.

Сред важните аспекти на тази идеология е липсата на частна собственост върху средствата за производство. На много от работилите по време на социализма, по една или друга причина тази идея се харесва и се свързва с липсата на експлоатация от страна на работодателите, сигурност и пр.

Мен, обаче, тази идея откровено ме смущава. Ако частното предприемачество не е позволено, човек е принуден винаги да бъде служител и винаги да се съгласява с утвърдения начин на работа. В противен случай рискува да бъде уволнен, а след това къде би могъл да си намери работа, ако работодателят е един и същ в цялата страна? В този текст за моя живот през социализма, между другото писах и за майка ми, за която години наред беше проблематично да намери редовна работа в нашия град, след като беше принудена да напусне едно работно място.

Диктатурата на пролетариата е обвързана и с планова икономика (неизбежно при наличието на единствен работодател – нали всеки бизнес в крайна сметка си прави планове). Във вече разиграния в бившия социалистически лагер сценарий, плановата икономика правеше невъзможна конкуренцията, а оттам и творчеството и разнообразието.

Еднородността в икономическите модели, обаче, води и до еднородност във всичко. Така плурализмът става невъзможен, а там където плурализмът е невъзможен, е невъзможно да бъдеш себе си. В един момент това се оказва преследвано от закона.

Какъв е начинът да няма експлоатирани, но да има творчество, разнообразие и свободата да бъдеш каквото поискаш?

Ако смяташ, че си струва текстът да бъде прочетен от повече хора, гласувай за блога тук.

Наскоро РПУ-то в нашия град се сдоби с още една голяма сграда. Предполагам че това се налага заради нарастването на личния състав. Чудя се кому е нужно това.

Прибавям факта, че от известно време си имаме закона за поголовното подслушване ( за който Европа се произнесе неласкаво тези дни, за което трябва да благодарим на тези хора ), който дава сериозен достъп на полицията до личния ни живот.

Прибавям контрола върху Интернет в Китай, от който бихме могли да заимстваме вечно зелената евтина и ефективна идея за масираното внушаване на страх. За повече информация – писмото на Ванката.

Чета статия за “черния Хитлер” (както сам обича да се нарича), зимбабвийския диктатор Мугабе, в която се описва как той управлява Зимбабве чрез широка система за покровителство, която много ми напомня за нашенския неофеодализъм (знам, че за добре печелещите професионалисти в столицата звучи странно, но аз описвам това, което виждам в провинцията), а също така и с помощта на тайната полиция, която да сплашва и, ако е необходимо, да избива дисиденти. В това време Мугабе развива огромно его, като настоява, че само той може да управлява страната – с железен юмрук. Мугабе заграбва притежаваните от бели ферми и ги раздава на поддръжниците си – нещо, за което мечтаят доста наши съграждани – да се върнат богатствата един вид.

В същото време, народът е зает да подписва петиции в защита на българщината – до следващите избори, по време на които наглед образовани и интелигентни хора ще кажат, че ще гласуват за Х, понеже пликовете са прозрачни и ще се разбере за кого са гласували.

Само аз ли сглобявам картинка от тези парченца?

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

Публикувам го нередактирано. Може да помогне на хора, които се двоумят дали да започнат работа в Китай:

Hey, Lidka. Pak stana suma ti vreme, prez koeto ne sum ti pisal. Sorry za tova. Za sujalenie niamam dostup do bloga ti, predpolagam, 4e kakto mnogo drugi stranici, su6o e blokiran. Taka da sum iadosan na cialata obstanovka tuk i da sum 4esten dosta me dostrashava samo kato si pomislia,4e Kitai e novata svetovna sila...Vijdam, 4e si v krak s ne6ata, koito se slu4vat tuk, no vse pak 6e ti spomena i az niakolko interestni fakta (ot poslednite dni):

1. Partiata izprati onzi den masov sms na vsi4ki kitaici, "suvetvaiki" gi da ne kupuvat ni6o ot Carrefour (nai-golemia hypermarket tuk, French btw). I poznai - ot 1 Mai nikoi ot kitaicite niama da pazaruva tam. 6e ti poasnia i pri4inata. Govorih s ot kolegi (toi e ot Singapore) po temata i toi mi kaza, citiram:"Moiata priatelka e protiv tazi iniciativa na Partiata, no i tia niama da pazaruva v Carrefour, za6oto ako niakoi ot neinite kolegi razbere, vednaga 6e ia namraziat. Da ne govoria,4e ima mnogo zlobni hora tuk, koito sa gotovi da pokajat omrazata si na tezi, koito ne vurviat s bolshinstvoto". Shvashash shemata nali, Lidka?!Kitaicite sa tolkova brainwashedl,4e e prosto trudno za viarvane!

2. Partiata zav4era, izprati masov e-mail na kitaicite, s koito obiasniava kolko zlonamereni Western European people are i prika4i snimki (ultra manipulira6i) na kitaici v Paris pla4eiki zaradi tova koeto stana tam s Olympic fire. Citiram "Vijte nashite GEROI"...

Jesus...napravo mi se povdiga ot tezi ne6a..Komentara na moia boss otnosno obstanovkata"We are the strongest and most powerful nation in the world, nobody has the right to stand against us". Mojesh li da si predstavish, tova idva ot ustata na obrazovan kitaiski grajdanin, s mnogo international experience...Predstavi si kak "misli" edin obiknoven kitaec, koito s goliam kusmet e uspial da zavurshi treti klas...

I tova e naciata, koiato idva na preden plan...stra6ni4ko,a?!

Ne znam dali si osuznala,4e az sum mnogo komplicirana li4nost.. I kolkoto i da e sum komersialen ot edna strana, tolkova takiva ne6a (koito ti spomenah me mu4at adski) i zatova vzeh re6enie, 4e Kitai ne e za men, pone ne v momenta. Niakade kraia na Juni 6e otlitam ot tuk. Moje bi 6e se vurna, kogato tazi nacia uzree malko pove4e, no za poslednata polovin godina se ubedih,4e e nujno duuulgo vreme (ako vuob6e se promeni) dokato Kitai porasne duhovno,ako moga taka da se izrazia.

Smiatam da tursia rabota ili v Capetown, South Africa ili v niakoe kitno mestence v Evropa...Imam nujda ot malko po-normalno miasto, mnogo me izto6iha tezi kitaici...

Haide, tova e ot men za sega...Umnata i pishi, kogato mojesh. Az 6e te durja v te4enie na ne6ata tuk.

Celuvki,

Vankata

Ако някои уязвими групи от населението, като например жените, биват притискани да се откажат от нещо, с което не пречат на никого, да ги подкрепим ли и по какъв начин, или да не се намесваме с аргумента, че уважаваме културните различия?

За момент си представям как пуритански настроени мюсюлмани се обединяват с Войни на Тангра и решават да се борят за традиционните семейни ценности. От жените се очаква да се омъжват девствени да въртят къщата и да вземат разрешение да се видят с приятелки на кафе (от приятелка туркиня знам, че живеещи в градска бг среда мюсюлманки плащат за операция, създаваща илюзията за непокътнатост на девствената ципа, а с Войните на Тангра можеш да се запознаеш лично).

Мислиш ли, че мъжете в тази страна биха могли да изградят етническа стабилност, обединявайки се около патриархалните ценности? Интересно какво могат да измислят жените. Или смяташ, че нашето общество е имунизирано срещу лудостта?

Ако те кефя, гласувай за мен тук

Всички знаем, че китайското правителство филтрира достъпа до уеб съдържание, до което не желае да достигат китайските граждани. А да се справя с променящите се технологии и изобретателните дисиденти, му е нужен огромен ресурс – технологичен, човешки, информационен. Решението е евтино и ефикасно – сплашване. Мрежовите технологии позволяват страхът да се разпространи бързо.

Когато започнаха проблемите в Тибет, писах за собственото си поведение, продиктувано от страха. Припомням, че бях оставила коментар, съдържащ думата “будист” под снимка във Фейсбук акаунта на бивш мой ученик, който сега работи в Китай. От притеснение да не би нещо да се случи с Ванката, се върнах след ден-два, за да изтрия коментара, който бях написала на кирилица.

Сигурно съм споменавала, че избягвам да пиша разни думички в писмата си до приятелката ми Шапи, докато се намира в Иран или Афганистан. Същото правя и когато е в САЩ.

Преди време написах съветите на Кума Лиса, и признавам, че се автоцензурирам, когато пиша в този блог. Ето защо тук никога не съм писала по теми, които иначе съм обсъждала разпалено с часове и продължавам да го правя, но без да оставям следи.

Ето този страх използват хитрите диктатори. Евтино и ефективно. В Китай, Египет, Виетнам и Близкия изток продължават да филтрират съдържанието, но е ясно, че не можеш да спреш достъпа на милиони потребители до “опасно” съдържание. По-добре е да създадеш атмосфера, в която никой няма да смее да потърси или публикува такава информация. Китайци и араби, виетнамци и българи, всички сме хора и се страхуваме за кожата си. Щом аз тук, в свободната ЕС страна, се плаша, какво остава за живеещите в откровена диктатура?

Методите са различни – от задължителна регистрация с издаден от правителството номер (в Интернет кафета и ... навсякъде), през получаване на sms, до появата на аватарите на двама аниме-полицаи при отварянето на някои страници.

Бих искала да разкажа и други неща, които правим тук под въздействието на страха, но засега не съм измислила подходящия начин. Предполагам, че ще достигна изтънчени висоти на иносказанието, подобно на литературната интелигенция по времето на соца. Страх лозе пази.

Често имам чувството, че колкото повече пазим лозето, толкова по-напечено става. Не е ли така, Григоре?

Ако те кефя, гласувай за мен тук

]]> http://impressed.wordpress.com/?p=527 Wed, 09 Apr 2008 17:04:59 +0000 ImPRESSed http://impressed.wordpress.com/?p=527 Аристотел дава 6 форми на управление на държавата: 3 "правилни" и 3 "неправилни". Ето ги и тях:
василея - тирания
аристокрация - олигархия
политея - демокрация

Въпросът е защо след като великият мислител е успял да проумее преди повече от 2200 години, че демокрацията е недобра форма, съвременното общество се стреми да я наложи? И винаги ли се изражда тя в анархия? Каква роля играе бюрокрацията в този процес?

Питам от любопитство и очаквам по-скоро чисто теоретични отговори, по-възможност без политическа пропаганда. (Винаги има поне 2 истини - моята и твоята. По-силният глас не винаги означава по-добри аргументи. Можеш да се опиташ да ми обясниш това, което мислиш, но не и да ми налагаш да вярвам в него. Както знаеш, мирогледът се оформя според това от коя страна на барикадата стоиш...)

По-късно, когато демократичният преход се прояви като чисто криминален и беше определен като такъв и от Европа, нашите управници започнаха да се упражняват върху една фраза на Уйнстън Чърчил. Той бил казал, че демокрацията може би не е най-добрия начин за управление, но по-добър не бил измислен. Този неточен цитат е, може би, първият ярък пример за това как българските “елити” впрегнаха демокрацията в циганската каруца на “преходния” хайдутлук. Всъщност Чърчил е казал следното: "It has been said that democracy is the worst form of government except all the others that have been tried.". Заявлението е направено през 1947 година пред Камарата на общините и преводът звучи така:

„Никой не твърди, че демокрацията е съвършена или премъдра. Всъщност се казва, че тя е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали форми, опитвани някога.“

Но афористичния стил и дълбокия хумор на английския държавник явно не са по силите на нашите властници. Техните възможности стигат дотам да сглобят някакъв що-годе цитат, които трябва да ни внуши следното: А бе щом Чърчил го е казал – това е положението. Ние ще я караме както си знаем, пък вие ще търпите.

А това, което иска да ни внуши сър Уинстън, се съдържа в първата част на изявлението му. Той казва, че не бива да възприемаме демокрацията като универсален пенкилер. Тя нито е “премъдра” от самосебе си, нито е “съвършена”. Ако преведем това с езика на модерните термини – демокрацията е само дънната платка на общественото устройство. И децата знаят, че компютърът не работи само с тази платка, а му трябват още - бърз процесор, рам-памет, твърд диск и разбира се модерен софтуеър. Но тъй като не съм убеден, че нашите лидери могат успешно да минат теста “Това го знае всяко хлапе”, ще добавя и едно популярно сравнение. Господата трябва да знаят, че за да се движи колата, освен едното голо шаси, й трябват, като минимум, надежден двигател и внятен шофьор. Демокрацията е необходимо условие, но не е достатъчно.

Да започнем, прочие, от шофьорите. Бегъл поглед върху срамната история на “прехода” показва че няма друг период в българската летопис, при който за толкова кратко време в управлението да нахлуват толкова много дилетанти.

Ако се върнем далеч назад в турското робство /например чрез трудовете на Иван Хаджийски/ ще видим, че бъдещата капиталистическа класа на България се е формирала близо 1 век от средите на така нареченото еснафско съсловие. Неговата цехова, а и кланово-семейна затвореност, въвежда и устоява десетилетия наред железни правила. Чиракът чиракува минимум три години преди въобще да си въобрази, че може да стане калфа. Калфата работи за своя майстор седем години, преди да посмее да попита за свой собствен дюкян. В повечето случаи чака майсторите да го посочат. Избирането на нов майстор и вписването му в кондиките е тест, които няма да е по силите на днешия “истаблишмънт”. Поради това, че се провежда абсолютно прозрачно, пред погледа на всички майстори от населеното място. Няма редене на листи и тайно гласуване. Майсторите питат за всичко – от уменията в занаята до личния живот. Питат за всичко и пред всички. Чак тогава ставаш майстор – ако Те решат. Тоест ако реши експертното общество. А посвещаването ти в този ранг става със съгласието на даскала и попа – тоест в присъствието на тогавашното гражданското общество.

Най-успешните представители на тази прослойка година преди Освобождението фактически държат монопола върху обличането на армията в Османската империя. От техните среди се раждат глобални магнати като Евлоги и Христо Георгиеви, които не просто търгуват, а снабдяват цели държави и осигуряват логистиката на цели армии.

Първото нахлуване на дилетанти в управлението на България става в периода след 9 септември 1944 година. Въпреки че сред комунистическия елит има и видни интелектуалци, все пак връх вземат представителите на т.н. “шаячна правда”. Но ако изключим тежката идеологическа анамнеза, комунистическите управници бързо се усещат, че не могат нищо друго, освен “да управляват”. София бива възстановена след войната за не повече от 3-4 години и то със силите на все още “буржоазните” инженери. По онова време /до 1947-48 г./ са вдигнати от руините близо 3000 жилищни и индустриални сгради. Разбира се - успоредно върви и “партийната” работа, която изпраща десетки буржоазни експерти в Белене. И тяхното заместване със съветски специалисти. Кадрите на Сталин, които въпреки зловещия афоризъм на своя вожд “Няма човек – няма проблем”, превърнаха Русия в индустриална страна и грозна военна сила. Колкото и да ни е терсене, ние и до ден днешен ползваме инфраструктурата на тоталитаризма. От енергийните системи до язовирите, от Аспарухов мост до виадуктите и тунелите на Витиня, тоест всичко онова, което не посмяхме да разрушим.

Бъдещите историци доста ще си поблъскат главите около последвалия период - прехода към демокрация. Най-напред върху въпроса - защо още в първите години автентичните дисиденти и наследниците на буржоазна България бяха изолирани от политическия живот? Защо старите фамилии /с малки изключения/ останаха извън Народното събрание и изпълнителната власт? Защо експертния и професионален потенциал на страната бива държан години наред далеч от кормилото на държавата?

Впрочем първосигналния отговор е даден отдавна. Той звучи приблизително така – комунистическата номенклатура и ДС превърнаха своята политическа власт в икономическа. Те се внедриха навсякъде и не позволиха на автентичните демократи да оглавят управлението. Логичен отговор, но уви неизчерпателен. Тъй като поражда други, по тежки въпроси.

Като следващите няколко. Ако вездесъщата и всемогъща ДС дърпа конците на всичко и всички, защо позволи на сцената да излязат ръководители от втори и трети ешелон на бай Тошовото управление? Та нали последния, най-прецизен филтър беше в техни ръце. Защо позволи създаването и просперитета на етническа партия, която в организационен план е явно по-силна от нейната собствена? Защо допусна и продължава да допуска “смесени” бизнес бракове между децата на комунистите и техните противници? Впрочем и ДС, и КГБ и МИ-5 и ЦРУ са консервативни структури. Тяхната задача е да поддържат статуквото със средствата на конспирацията. Никъде в света и никога в историята спецслужбите не режат клона, на който седят. Те са майстори на превратите, а не на революциите.

Ако приемем определението, че революцията е антисистемен подход към общественото устройство, то трябва да се съгласим, че след 10 ноември у нас ние направихме точно това. А още по-точно – революция на дилетантите.

Всяка революцията по правило бива последвана от системни действия и мерки /често репресивни/ за установяване на новото статукво. Работата е там, че дилетантите, на които се падна честта да въведат демокрацията в България, май не бяха наясно по въпроса. Тези дейци в интервюта по медиите сами си признаха, че след падането на Тодор Живков въобще не са знаели какво да правят. Но това е малката беда. Осемнадесет години след десети ноември, огромното мнозинство от българския народ е убедено, че те все още не знаят какво да правят.

Липсата на системен подход при решаването на основните проблеми пред държавата може да бъде илюстриран със стотици примери. Но най-яркия от тях, е, че през тези години нито веднъж не беше огласен що годе ясен план за развитието на страната, в която и да е област. Да не говорим за дългосрочно планиране. А за икономическа, военна или друга доктрина само можем да мечтаем.

Несистемното мислене и свързаните с това действия “на парче” или в името на още един мандат започнаха с така нареченото връщане на земята в реални граници. В Чехия това стана чрез акциониране, включително и на кооперативната собственост. Там инфраструктурата /напоителни системи, механизация, сграден фонд/ бяха запазени. У нас възстановяването само на инфраструктурата за напояване ще ни струва по груби изчисления около 4 милиарда лева. Връщането на земята стана чрез остарели и нечетливи нотариални актове, включително някакви крепостни актове от турското робство, а на някои места чрез, забележете, свидетели. В резултат на което видни роби на труда по Черноморието се оказаха собственици на плажове и дюни, където техните деди са гледали домати по спомени на “свидетели”.

Едва ли е необходимо да се спираме подробно на комичната “либерална” изцепка на Филип Димитров: “Да хвърлим всичко в ръцете на пазара”. Последвана от друг премиерски вопъл – “За бога, братя, не купувайте”. Или на внезапната “свобода” дадена на общините по Черноморието. В резултат на което върху перлите на крайбрежието набързо беше спретнат най-големия дисниленд на чалгата и циганската проституция. Ами безпринципното ни поведение по време на войната в Югославия? Ами небалансираното и, меко казано, странно отношение към Русия? Още от времето когато русофилите се кълняха във вечна дружба и припяваха “Хей,славяне!”, а русофобите-евроатлантици им шиткаха “Нефтохим”. Именно “шиткаха”, защото да продадеш най-голямата рафинерия на Балканите за 180 млн. долара си е шиткане...

Но нашата задача тук не е да изброяваме общоизвестни малоумни действия на различните “преходни” правителства, нито да осветяваме бакиите на отделни, националноизвестни крадци и опортюнисти. По-добре е да направим опит за анализ на онзи “ремикс” на демокрацията, който политическата класа се опитва да ни пуска като стара плоча вече 18 години.

Първата характерна черта на нашето “развитие” през този период беше, че демокрацията започна да се гради отгоре. Така наречените народни низини бяха обявени за комунистически. Започна формирането на някаква абсолютно неуместна за нашите условия “политическа класа”. По технически причини тя бе сформирана в атмосфера на безпринципна съглашателство. Дори опитната “столетница” успя да излъчи за този “национален отбор” не друг, а Андрей Луканов – по същество маргинална фигура от обкръжението на Живков, отличаваща се с това, че има връзка с руските газовици. Дори да приемем, че Луканов е съборил Тато /истинската причина е далеч по-на изток от “Латинка”/, той бе известен във върхушката на БКП повече като технократ и полиглот. Нежели като стратег и държавник.

Кипящата от страсти демократична опозиция вкара в националния политически отбор невероятна сбирщина. Първата и работа,обаче, беше да елиминира автентичните дисиденти. Няколко години по-късно се оттеглиха /или ги оттеглиха/ научните и културни дейци, маса интелектуалци се изнесоха зад граница. Постепенно потънаха в забвение или починаха автентичните водачи на партии отпреди 9 септември, които бяха развеждани известно време като мечки в този панаир на демокрацията.

Останаха ураджий-среднисти, полуписатели, никому неизвестни адвокати, сервитьори, някакви журналисти, разпопени попове и други неясни фигури, които дълги години се титуловаха дисиденти. По-късно стана ясно, че в България повечето истински противници на режима са елиминирани – по един или друг начин, но доста ефективно. Стана ясно също така, че онези, които се кичеха с такива биографии всъщност са “дисидентствали” слушайки “Битълс”, купувайки дънки от “Кореком” и чрез участията си в гей-купони на горепосочените неизвестни адвокати. Нейзвестни на широката общественост, но добре известни и следователно зависими от Шесто.

Именно тези, последните, дълги години си лакираха ноктите и си показваха вратовръзките из парламента и правителството. В резултат на което неотдавна пресата ни информира за следното:

Брутният външен дълг на България в края на ноември 2007 г. надмина 26 милиарда евро, което се равнява на 91,8% от брутния ни вътрешен продукт (БВП). Това сочи информация, публикувана от Българска народна банка (БНБ). Увеличението в заемите на страната ни от чужбина е с 6,1 милиарда евро, в сравнение с края на 2006 г. Тогава стойността им е била 20,1 милиарда евро или 80,1% от БВП. Ръстът на дълга на годишна база възлиза на 30,5%. Дългосрочните задължения в стуктурата на заемите са в размер на 17,7 милиарда евро и представляват 67,3% от тях. Краткосрочните задължения пък са за 8,6 милиарда евро или 32,7% от всички заеми./ http://www.class.bg/view.php?id=8782 /

Министерството на финансите постоянно ни внушава, че държавния и държавно гарантиран дълг бил под 9 милиарда евро, като че ли това е страшно успокоително, особено след като всички прекрасно знаем, че външната задлъжнялост на страната при ужасния диктатор Тодор Живков беше под 9 милиарда ДОЛАРА. И в обстановка, когато само оръжейната индустрия вкарваше в бюджеда 3-4 милиарда годишно.

Не е задължително да си спец по икономическа история, за да си дадеш сметка, че такова плашещо финансово несъответствие не сме имали въобще в многовековната история на България. Но не това е най-страшното. По грозна е многогодишната тенденция да се внушава на народа, че всичко това е така, защото е такова статуквото на демокрацията. Че “политическата класа” е нещо отделно и нейните действия са неразбираеми за простолюдието. Че тя е нещо отделно от гражданското и експертното общество.

Крайно време е да секне продължителното мълчание на активните и богати хора в страната. На всички ни стана ясно защо те мълчат години наред. Известно ни е, че некадърните, страхливите и алчните се управляват най-лесно. Но богатите и влиятелните трябва да си дадат сметка, че само с дърпане на конци не става. Трябва да си дадат сметка, че този бездарен куклен театър има конкретен цифров резултат. Той се получава като се разделят 26 милиарда и нещо на 6 милиона и нещо. Тогава ще им стане ясно, че живеят и богатеят сред един народ потънал до гуша в дългове. Народ, който ще свива все повече собствените им пазари.

Увъртанията, че световната финансова криза ще мине през комшиите, тъй като “господ е българин” са празни приказки от дилетанти за дилетанти.

Сигурен съм, че в България има поне 1000 души, които отлично знаят какво ще стане. Не съм сигурен, обаче, дали знаят на какво са способни некадърниците по време на криза.

Според Чомски въпросът за натиска над журналистите от определени кръгове в САщ стои на дневен ред, но никой не би си признал.

Когато възникват съмнения за журналистите, те веднага отговарят:Никой не ми оказва натиск, пиша каквото искам.това е вярно.Само, че ако те заемаха позиции в разрез с наложената норма, те нямаше да работят това,което работят.Това е една от големите разлики между пропагандната система на тоталитарната държава и начина, по който се процедира в демократичните общества.Докато при тоталитаризма "линията" на поведение се разгласява и всеки е задължен да я спазва, то в демокрацията тази линия се загатва.В известен смисъл се извършва "свободно промиване на мозъци".Дори разгорещените дебати по предаванията се водят в общоприети норми.Системата за контрол в демократичните общества е много ефикасна:тя неусетно превръща ръководната линия във въздуха,без който не можем.Не си даваме сметка за това и често си мислим, че ставаме свидетели на изключително разпален дебат.В действителност, този механизъм е много по.ефикасен от тоталитарните режими.

Да вземем например случая на Германия от 30-те години на XX век.Често го забравяме, но тогава тя е една от най-развитите страни в много отношения -изкуство,наука,техника,философия.И след това става чудовище.Всичко това става, като се предизвиква страх.
да не забравяме как всяка идеология се налага.за да доминира тя ,й е нужна не само сила,но и особен вид обстановка.така, когато един човек има власт над друг -независимо дали е политик,съпруг или какъвто и да е- той има нуда от оправдателна идеология, която винаги е една и съща: това доминиране се налага "за доброто" на доминирания.С други думи ,властта винаги се представя като алтруистична, благородна.

От 30-те години на XX век досега пропагандата се е развила много.Но основното право е да се повтарят едни и същи думи,изрази.Реклами,промоции.Свобода.

Тъй като на пазара търсенето се определя от предлагането, продават се неща, а които хората са готови да платят. Не точно! Продават се неща, които хората не само искат или са принудени да купят, но и за които могат да платят. (повече по темата за търсенето и предлагането съм писала някога тук).

Твърде лесно можем да предположим, че щом нещо не се търси, всъщност никой не се нуждае от него. Смятам, обаче, че нещото би могло всъщност да има доста голям пазар, ако тези, които се нуждаеха от него имаха парите да го купят. Тъй като нямат, обаче, нямат и право на глас. (Тук се сещам за връзката между капитализма и демокрацията, за която смятам да пиша по някое време. Докато чакаш, можеш да изиграеш някоя игричка.)

Ето къде е мястото на нестопанските организации, на доброволците – те предлагат неща, които пазарът не предлага. Разбира се, предлагат и неща, които могат да се купят, но на хора, които не могат да си ги купят.

Когато говоря за това, сигурно си представяте доброволци, които помагат на гладуващите в Африка или на жителите на циганската махала. Аз пък днес си мисля и за други – за хора, които дори и да се отлично образовани, просто няма как да изкарат повече пари, понеже професията им не позволява – примерно хора, които съвестно си вършат работата в бюджетната сфера или пък са доброволци. Може да се възмущавам, когато видя учителки в магазина за скъпо бельо, но не и в книжарницата, но познавам учителки, които биха си купували книги, които библиотеката не предлага, но нямат пари. Това е само пример, а ето и пример как Силвия ще се погрижи за тези хора, ако имат пари за кафе. Ето и едно мое старо радикално предложение.

Независимо за какъв вид нужди става въпрос и кои са нуждаещите се групи, има твърде много случаи, в които пазарът не може да помогне и се налага някой да предложи безплатен обяд.

Приближавайки се все повече до класическото определение за будала (Аллах (ала) се е пробудил (буд) в теб и си готов да работиш без пари), все повече губя желание да работя за пари, и все повече ми се иска да правя неща, за които някои хора не са в състояние да платят, други не биха платили, макар че могат, но биха ползвали безплатно, както и такива, за които хората все още не знаят, че имат нужда, но мога да им помогна да осъзнаят.

Ироничното е, че за да привлека някои потенциални ползватели, ще ми се наложи да използвам маркетингови похвати (хубавото е, че тези неща все още са ми интересни, макар че сърцето ми вече не е в тях). Още по-ироничното е, че ще са ми нужни пари.

Искам още сега да се впусна в осъществяването на идеите, които ежедневно се роят в главата ми, но за да го направя, трябва да имам пари – за себе си и за начинанията. Значи или трябва да се посветя на изкарването на много пари и спестяването им, или трябва да взема от някой, който вече ги има.

Нормалният съвет в такъв случай е да направя неправителствена организация, за да пиша проекти, да чакам да ги одобрят, после да спазвам стриктно работните програми. Уф!

Искам да съм птичка божия, да не си губя времето с формалности, да не ме ограничават работни програми, да имам гъвкавост и свобода.

Мисля, че за мен е приемливо:

- да правя нещата които харесвам и да им намеря пазар, за да имам собствени пари

- някои от тези неща да подарявам

- да привлека парите на хора, които смятат, че съм готина и заслужаваща доверие, така че просто да превеждат пари в банковата ми сметка и да не изискват от мен сложна отчетсност, щото нямам нерви, пък и не за всичко може да се вземе фактура

Засега действам по първия и втория начин. Стискай палци да не ми се налага да правя неща които не ми харесват, пък аз ще продължавам да помагам на хората да правят каквото искат. Пък аз като полежа и попия чай, ще го измисля.

Коментирай в истинския блог

Тъй като на пазара търсенето се определя от предлагането, продават се неща, а които хората са готови да платят. Не точно! Продават се неща, които хората не само искат или са принудени да купят, но и за които могат да платят. (повече по темата за търсенето и предлагането съм писала някога тук).

Твърде лесно можем да предположим, че щом нещо не се търси, всъщност никой не се нуждае от него. Смятам, обаче, че нещото би могло всъщност да има доста голям пазар, ако тези, които се нуждаеха от него имаха парите да го купят. Тъй като нямат, обаче, нямат и право на глас. (Тук се сещам за връзката между капитализма и демокрацията, за която смятам да пиша по някое време. Докато чакаш, можеш да изиграеш някоя игричка.)

Ето къде е мястото на нестопанските организации, на доброволците – те предлагат неща, които пазарът не предлага. Разбира се, предлагат и неща, които могат да се купят, но на хора, които не могат да си ги купят.

Когато говоря за това, сигурно си представяте доброволци, които помагат на гладуващите в Африка или на жителите на циганската махала. Аз пък днес си мисля и за други – за хора, които дори и да се отлично образовани, просто няма как да изкарат повече пари, понеже професията им не позволява – примерно хора, които съвестно си вършат работата в бюджетната сфера или пък са доброволци. Може да се възмущавам, когато видя учителки в магазина за скъпо бельо, но не и в книжарницата, но познавам учителки, които биха си купували книги, които библиотеката не предлага, но нямат пари. Това е само пример, а ето и пример как Силвия ще се погрижи за тези хора, ако имат пари за кафе. Ето и едно мое старо радикално предложение.

Независимо за какъв вид нужди става въпрос и кои са нуждаещите се групи, има твърде много случаи, в които пазарът не може да помогне и се налага някой да предложи безплатен обяд.

Приближавайки се все повече до класическото определение за будала (Аллах (ала) се е пробудил (буд) в теб и си готов да работиш без пари), все повече губя желание да работя за пари, и все повече ми се иска да правя неща, за които някои хора не са в състояние да платят, други не биха платили, макар че могат, но биха ползвали безплатно, както и такива, за които хората все още не знаят, че имат нужда, но мога да им помогна да осъзнаят.

Ироничното е, че за да привлека някои потенциални ползватели, ще ми се наложи да използвам маркетингови похвати (хубавото е, че тези неща все още са ми интересни, макар че сърцето ми вече не е в тях). Още по-ироничното е, че ще са ми нужни пари.

Искам още сега да се впусна в осъществяването на идеите, които ежедневно се роят в главата ми, но за да го направя, трябва да имам пари – за себе си и за начинанията. Значи или трябва да се посветя на изкарването на много пари и спестяването им, или трябва да взема от някой, който вече ги има.

Нормалният съвет в такъв случай е да направя неправителствена организация, за да пиша проекти, да чакам да ги одобрят, после да спазвам стриктно работните програми. Уф!

Искам да съм птичка божия, да не си губя времето с формалности, да не ме ограничават работни програми, да имам гъвкавост и свобода.

Мисля, че за мен е приемливо:

- да правя нещата които харесвам и да им намеря пазар, за да имам собствени пари

- някои от тези неща да подарявам

- да привлека парите на хора, които смятат, че съм готина и заслужаваща доверие, така че просто да превеждат пари в банковата ми сметка и да не изискват от мен сложна отчетсност, щото нямам нерви, пък и не за всичко може да се вземе фактура

Засега действам по първия и втория начин. Стискай палци да не ми се налага да правя неща които не ми харесват, пък аз ще продължавам да помагам на хората да правят каквото искат. Пък аз като полежа и попия чай, ще го измисля.

p.s. ако те кефя, инвестирай в мен, като кликнеш върху зелената буквичка "В" в горния ляв ъгъл на страницата - до снимката ми.

Не съм свидетел на това как е било някога в Чехия, но ми се струва, че там хората не са спирали да говорят. Ето защо и имало моменти, в които социализмът е започвал да се пропуква под съмненията, та се е налагало да дойде някой и друг братски танк да го подпре. Малкото което знам е от романите на Милан Кундера.

В България, обаче, съм живяла почти 37 години. Спомням си, че хората разказваха по някой и друг политически виц, че някои слушаха “Свободна Европа” и подобни, но не си спомням нито преди, нито след падането на социализма, да съм била свидетел на нещо повече от обмен на факти и фикции. Не съм присъствала на задълбочени разговори, които целят да търсят обяснение (изключвам размишленията на журналисти, политолози и разговори с мои ученици, когато темата за упражнение ни е насочвала към социализма).

Накратко: хората тук не обичат да се задълбочават. Докато минават между капките, не се интересуват какво точно вали.

Ние пишем история. Накратко. Подробно. А ти?

Може би сте чували историята за онова дете, което хвърляло обратно в морето изхвърлени на брега морски звезди. Било ясно, че не може да спаси всичките, така че какъв бил смисълът да спасява произволни звезди, какво значение имал този малък жест спрямо огромния брой звезди, които така или иначе щели да загинат? Според детето, за звездата, която спасявало в момента, това занимание имало значение.

Сещам се и за детето, с което споделям едно жилище … за пеперудата, която се опитваше да спаси и за която плака седмици наред. Споменавам го защото е зодия Рак, като Вени …

Вени се опитва да спасява деца, кучета, планини - всичко, за което научи, че е в опасност. Вени е тази, която виждаш на снимката. Вени не е спортистка, дори има доста здравословни проблеми и е на повече години от мен.

Аналогията Вени-Стоян ми се натрапва отдавна … може би не само заради зодията.

Отначало се чудех какво кара някои учители да ненавиждат дете, което смятам за мило и състрадателно, да се опитват да го тормозят. После разбрах, че това е собственият им страх, неувереността в себе си.

Може би същото накара някои бивши колеги от гимназията, в която работех, да заявят, че такива като мен трябва да се уволняват … заради това, че осмокласниците, на които преподавах направиха протестно шествие заради американските бомбардировки в Югославия, а аз ги подкрепих.

Живея в кротко еснафско Хасково, не следя новините, но от известно време усещам едни неща. Дали нещо става или всъщност всичко си е така, както е било от мнооого отдавна? Струва ми се, че страхът расте … у твърде много хора, засяга твърде много аспекти от живота им, и за съжаление е от този страх, който не успява да опази лозето.

Историята от снимката можеш да видиш в блога на Вени.

Може би сте чували историята за онова дете, което хвърляло обратно в морето изхвърлени на брега морски звезди. Било ясно, че не може да спаси всичките, така че какъв бил смисълът да спасява произволни звезди, какво значение имал този малък жест спрямо огромния брой звезди, които така или иначе щели да загинат? Според детето, за звездата, която спасявало в момента, това занимание имало значение.

Сещам се и за детето, с което споделям едно жилище ... за пеперудата, която се опитваше да спаси и за която плака седмици наред. Споменавам го защото е зодия Рак, като Вени ...

Вени се опитва да спасява деца, кучета, планини - всичко, за което научи, че е в опасност. Вени е тази, която виждаш на снимката. Вени не е спортистка, дори има доста здравословни проблеми и е на повече години от мен.

Аналогията Вени-Стоян ми се натрапва отдавна ... може би не само заради зодията.

Отначало се чудех какво кара някои учители да ненавиждат дете, което смятам за мило и състрадателно, да се опитват да го тормозят. После разбрах, че това е собственият им страх, неувереността в себе си.

Може би същото накара някои бивши колеги от гимназията, в която работех, да заявят, че такива като мен трябва да се уволняват ... заради това, че осмокласниците, на които преподавах направиха протестно шествие заради американските бомбардировки в Югославия, а аз ги подкрепих.

Живея в кротко еснафско Хасково, не следя новините, но от известно време усещам едни неща. Дали нещо става или всъщност всичко си е така, както е било от мнооого отдавна? Струва ми се, че страхът расте ... у твърде много хора, засяга твърде много аспекти от живота им, и за съжаление е от този страх, който не успява да опази лозето.

Историята от снимката можеш да видиш в блога на Вени.

Преди няколко дни рейтингът на Лейбъристкото правителство на британския премиер Тони Блеър достигна най-ниските си стойности. Една от основните причини е, че в средата на миналия месец лейбъристите представиха на журналистите списък с фирми на най-богатите дарители в последната предизборна кампания на Блеър. Оказа се, че няколко частни лица наляли над 10 милиона паунда в партийната каса. Това накара доста англичани да се отдръпнат от лейбъристката партия. Други обаче приеха тази информация като доказателство за коректността и прозрачността, заложена в партийната политика.

Пред всичко това прословутите думички за обръча от фирми, което бяха изречени от лидера на ДПС Доган в "Шоуто на Слави" преди парламентарните избори звучат меко казано несериозно. Тези думички, които се превърнаха в понятие и дори нарицателно за непрозрачност нямат никаква стойност, въпреки значението, с което бяха натоварени от медиите.

Причината за тяхната маргиналост е липсата на конкретика. Просто с изказването си Доган не каза нищо ново. Въпреки това обаче медиите започнаха да тълкуват  това като признание, едва ли не като крупно разкритие, каквото никой досега не бил правил и никой не изричал на глас. Благодаря на господин Доган, че ми каза, че политиците крадат, че се облагодетелстват от властта и се финансират по съмнителен начин...

В същото време логичните и прости въпроси не бяха зададени - какъв е този обръч всъщност? Какви и кои са тези фирми? Не бяха зададени и тази дискусия не попадна в дневния ред на обществото, въпреки, че повечето журналисти, които отразяват работата на парламента много добре знаят коя фирма до кой депутат или сътрудник на ДПС е близка.

Вместо това мастити анализатори и коментатори продължават да характеризират Доган като "единственият професионален политик", "най-големият играч" и т.н. Добре, но в никакъв случаи не съм съгласен този човек да определя средата, в която живея. Просто не ми е симпатичен. Изглежда неискрен и подмолен. Има повече вид на селски хитрец, отколкото на професионален политик.

Всъщност защо управлява Доган? Защо няма консенсус между българските партии по приоритетни за България теми, които е логично да бъдат обединяващи?  Защо този човек трябва да основополага изграждането на административния капацитет на страната, които е нужен за ефективното интегриране в ЕС? Защо налаганите от него неуки и необразовани чиновници управляват и четирите министерства, които ще разпределят милиардите от европейските фондове? И защо държи електоратът си, съставен главно от клети хорица в изолацията на социалната нищета и тежкия изнурителен труд?

Всъщност необразованият, инертен човек е най-лесно манипулируем. Това е сигурно и причината Доган да няма интерес неговият електорат да стане по-светски и отворен към света. Защото ако облечеш и дадеш образование на един български турчин той ще отвори очите си и за другия свят и другия живот. Животът извън тютюневата нива, жълтите стотинки и партийните команди.

От безочливостта на хора като Доган, които явно са се помислили за нещо като полу-богове печелят само един "обръч от фирми" и налудничави белокоси мъже със строг поглед, отсечени движения и креслив глас като Волен Сидеров.

А губим всички ние...

Имаме три варианта. Първият вариант е да регламентираме законово забраната наши сънародници, които не живеят в страната да имат право на глас .  Вторият вариант е всички заедно да гласуваме на изборите за партии, които не носят етнически заряд. Третият вариант е най-невъзможен - основните партии да се обединяват в името на националните приоритети, което да обезмисли ролята на подмолния балансьор.

Мит е, че Доган е толкова опитен и зрял политик. Неговата партия не е виряла в условията на реалната демокрация по западен образец, която да е калила мисленето на политика с основните принципи на връзката власт-медии. Ако беше обратното Доган никога не би нападнал толкова необмислено и рязко медиите, защото би си дал ясната сметка, че утре тези същите медии ще разкрият целият обръч от фирми, за които той говори. Всъщност, прави са анализаторите-мастити - Доган е най-големият играч. Но не защото е умен, а защото другите са глупаци.

В същото време в Англия лейбъристът Тони Блеър отива към края на политическата си кариера заради това, че назова своя собствен обръч от фирми. Но да не забравяме, че там  и медиите превръщат играчи като Блеър в политически трупове за броени часове.

А ума ми? В ума ми изникваха образи от разни сериали, като Али Макбийл, или Момчетата от Медисън Авеню, където обикновено по двама мъже си стоят на балкона в удобни столчета и с уиски в ръка се наслаждават на свободата си. Тук дойде и думичката, за която се хванах "СВОБОДА".

Стоейки на този балкон се чувствах свободен. Свободен да направя всичко, всичко което моята индивидуалност ми позволява и което не е в пререкание с законите на (не в) природата. Можех да сляза долу и да открадна нечия кола, а защо не и нашата и да замина нанякъде, друг е въпросът, че нито имам опит с крадене на коли, нито щях да издържа без да се блъсна някъде... Мога да замина за Аляска, или години наред да тренирам усърдно и да стана супер спортист, или дори някакъв богаташ. Мога го, никой не ме спира да го направя. Никой не може да ме спре и ако пожелая и да убия човек, по един или друг начин ще го направя. Единствения който може да ме спре съм самият аз. Моите психически, или физически възможности и моите морални възгледи. А да и моят страх какви ще са последствията от това ми мое свободно действие. Няма да замина за Аляска, именно защото ме е страх от новото и промяната. Нито ще стана супер спортист, защото не познавам думи като усърдно или тренирам, а и не вярвам да имам нужните качества да спечеля значителна сума пари. Да убивам, вече е друго, това го мога и въпреки това не бих го направил, всяка доза разум в мен ще се бунтува, било то заради това, което отнемам на него и хората около него, или на себе си и на хората около мен.
Това е, всеки е свободен да прави всичко, стига самият той да го може, а дори страхът е неможене.

Това е, всеки е свободен, но до един ден.

Свободни ли сме?