Когато си шуменец, всеки път наближавайки града търсиш с очи ръбестия силует на Паметника, нарушаващ плавните линии на Илчов баир. Той е нещо като крайпътен знак, който ти казва, че вече си стигнал у дома. Но се вижда от по-далеко. И неволно се усмихваш като си спомниш най-точното определение за него. Мъж, виждайки го за пръв път, след кратък оглед обобщи: “Този кон прилича на крава”. А съпругата му (шуменка) подсмихвайки се кратко го осветли: “Това всъщност е лъв”. Ако си сред галените деца на града, посрещането може да е придружено с реещи се в небето над Платото парапланери. Гледани отдалеч, те изглеждат неподвижни в небето – ненатрапчиво напомняне, че нещата, които не са ни присъщи, не са непременно недостижими.

            Колата спира. Измъкваш се и се протягаш след дългото пътуване. Твоята улица. Вдишваш познатия наситен аромат на липи и автоматично прескачаш разместените плочки по тротоара. Краката ти сякаш го правят без участието на мозъка, просто по силата на навика създаван с години. И както обикновено те обзема усещането, че има нещо различно. Оглеждаш се докато не осъзнаеш, че търсиш нещо, което отдавна липсва. Липсва глъчката на двадесетината деца, с които си играл. Липсват майките, които ни наглеждат от балконите. Липсват бдителните пенсионерки, които ни овикват, че газим градинките в задния двор и се катерим да късаме джанки, докато са още зелени. Задният двор е вече асфалтиран и там се мъдрят сковаващите въображението прави ъгли на гаражи. Улицата си е същата, само че душата й е остаряла.

            Решавате за разнообразие с фамилията да отидете “горе на Платото”. Минавате покрай реката пресичаща целия град и носеща гръмкото име Поройна (въпреки очевидното разминаване с действителността) и която всички местни наричат Боклуджата. После поемате нагоре. С колата, разбира се – кой ще ти катери хиляда и ... много стъпала. А е и привилегия на стъпалата да запазят спомена от стъпките ти в абитуриентската нощ. Подминавате Паметника (да, онзи многотонния) и продължавате към Паметника на Ремсистите. Там горе е най-красивата гора и всички се шмугвате в нея. Докато се разхождате мързеливо, около вас притичват сърни. Не изглеждат много изплашени, защото от време на време спират, но после пак се стрелват, докато ги изгубите между дърветата. А когато се качвате отново в колата, една сърна излиза бавно на пътя. Не смеете да запалите двигателя, за да не я изплашите. А тя най-спокойно обръща глава към вас и сякаш ви казва: “Беше хубава игра. Следващият път пак ще си поиграем с вас.” После бавно влиза между дърветата.

            Вечерта около 8 ч. се настанявате удобно срещу трите високи блока вдясно от входа на Градската градина. На покрива на всеки от блоковете има издигната решетка от широки железа. И вечер там започват да долитат Гарваните. Стотици гарвани покриват покривите на точно тези три блока. Около 20-30 мин. грачат, пърхат с криле и прелитат от място на място. После внезапно утихват. Стоят там, кацнали на равни разстояния, обръщат глава ту на една, ту на друга страна и просто гледат мълчаливо. Сякаш знаят или виждат повече от нас. Стоят на пост и пазят града докато небето започне да потъмнява. След това отлитат към гнездата си. Не излитат нагоре и не тръгват всички вкупом. Поемат по някакъв известен само на тях ред, спускайки се надолу от покрива на блока до определена височина и чак тогава политат към дърветата. Сякаш черна струя се излива от най-високия етаж, усуква се, а после поема по невидимо русло. И покривите опустяват.

            На следващият ден си тръгваш, а в небето над главата ти кръжат щъркели. Шумен винаги намира начин да покаже на децата си, че ги помни и обича. Дори на тези, които са порастнали и са го напуснали. Опитваш се да не обръщаш внимание на празнотата от раздялата. Щеше да е по-лесно, ако от двете страни на пътя, докъдето поглед стига, не се простираха попарени слънчогледи. С наведени надолу лица и огънати под тежестта им стъбла. Слънчогледи изгорени от любовта си към слънцето. Опасна страст, но заслужава ли си да си влюбен в нещо по-бледо от слънцето...

Открихме град на костенурки, замаскиран като фонтан. Бяха много напреднали с технологиите - градът им бе обвит от силово поле. А в рова около града плуваше костенурка-пазач, изпълняваща ролята на дракон.
Една липа бе изгубила няколко листи от календара си и си мислеше, че сме средата на юни. И се занимаваше с това, което липите правят най-добре по това време - да цъфти. Уханието й се усещаше през 3 блока.

  Разбрахме, че във високата трева се крият страшни и опасни зверове. Единственото, което опазва живота на хората, са здравите решетки на ниските етажи. Зверовете не успяхме да снимаме. Явно ловуват нощем.

 Видяхме гнездо на охлюви. Някои от охлювчетата тъкмо се бяха излюпили и щъкаха наоколо да си търсят храна. 

 А дървото пред съседният вход се състезаваше с абитуриентите за най-красив тоалет.

Утре ще си взема фотоапарата и ще дойда във вашия квартал.

А след месец изпрати вест на всички, които я чакат. От тополите се разлетя пух като ефирни снежинки. Кацаха в косите на жените, трупаха се на земята, скриваха тревата и играеха на гоненица с децата. Хората отново извадиха носните кърпи и започнаха гръмко да кихат.

Зимата огледа всичко. Усмихна се. Намигна и си тръгна.

Какво да кажа... Ако хората вземат, че повярват на тази "мярка", значи не само управниците ни са келяви и калпави, но и народът ни наистина е изпростял. Тъп! Та вдлъбнат!

Защо? Е как защо! Забрана да се паркира по тротоари. Забрана да се паркира по улици. Забрана да се паркира по полянки. Забрана да се паркира по градинки. Да, правилно - така се прави в цял свят - хем е по-красиво, хем е по-приятно, хем е по-готино и т.н. НО ПО СВЕТА ИМА УРЕДЕНИ ПАРКИНГИ И ГАРАЖИ!!!

А в нашата малка държавица, в страната на неограничените възможности (за това ще пиша някой друг път, когато съм още по-бесен), всичко е наполовина. Или по-скоро нещата, които са наполовина се водят за ДОБРЕ СВЪРШЕНИ! Поне така възприемаме всичко.

Разбирате ли защо беснея? Аз съм пешеходец, аз съм шофьор, аз съм като вас. Е, ок, не съм като тези от вас, които смятат за редно да карат в насрещното и да минат най-отпред на кръстовището, по средата, за да не чакат зеленото. Не съм чак ТОЛКОВА умен, признавам - вие сте по-умни, по-хитри, по-бързи, по-по-по-... Но и за това - друг път. Сега си говорим за паркингите.

Идиотската служба "Паркинги и гаражи" е известна основно с гадните си наказателни паркингчета, насекомоядните и осмокраки камиони, скобите и т.н.. И сигурно има 1-2 гаража някъде. Но в центъра на София (тук живея, иначе бих беснял и за другите градове, които, сигурен съм, са на същото дередже) има 1-2 маломерни подземни гаража, НИТО ЕДИН НАДЗЕМЕН МНОГОЕТАЖЕН, една тумба безполезни "паркинги" (те са много специален случай - събаря се стара сграда, може би дори паметник на културата, след което се заравнява теренът, слага се телена ограда тип мрежа, сглобява се колибка от дъски за "пазач", пуска се в обращение за по 3лв/час., а 3-4 години по-късно там изниква нова, модерна сграда... и паркинг отново няма).

Докато не са уредени реални паркоместа в градовете, такива велики "решения" на проблемите, каквото решение е забраната за паркиране навсякъде, не помагат. Така проблемът може да се задълбочи.

Дори... искрено се надявам да се задълбочи - така може би най-сетне ще се усетят някои велики, високопоставени личности, че управлението на една община, един град, една област, една държава, често пъти е свързано с повече от приказки, непотизъм, вражди, наневутизми и байганьовщини.

P.S. Самият репортаж е на www.bnt.bg , архив на "Панорама"

Една стара немска поговорка гласи: "Градският въздух те прави свободен.". В един глобален свят границите между градовете, народите, хората сякаш са без значение. Важна е свободата. Важно е да я извоюваш, казва Грегор Шац, и да не спираш да се бориш за нея.

Грегор е роден в Германия, израснал във Великобритания, живял в Китай, САЩ, Испания, Гърция, Румъния. Сега е тук, в България.Работи като графичен дизайнер, пише стихове, редактор е в списание за градската култура и начин на живот. Така ще е до деня, в който реши, че отново е време за път. Нанякъде. Към свободата.Към откритието. Към света.

Графичният дизайнер не се чувства гражданин на определена държава. Не е англичнин, нито германец,нито пък българин. За себе си казва, че е европеец - по дух, по корени, по съдба.

"Трудно е да изградиш идентичността си около идеята да бъдеш гражданин на света. Това е чудесна идея, но според мен е все още неизпълнима. Аз съм европеец, поне що се отнася до произхода и миналото ми. когато живеех в Китай и хората ме питаха откъде съм, винаги казвах, че съм от Европа. Вършеше работа!"

Грегор е "вдишал" от свободата на много различни градове по света.Любимият? Ню йорк. Заради гражданите, които имат историята на Грегор. Там всеки е дошъл отнякъде, за да търси щастието или свободата си. И всеки сам твори съдбата си. В границите на града.

" Всъщност градовете са произведения на изкуството, но изкуство, което не е само в сградите или в културните събития...По-скоро градовете са като случките. Те обединяват хората и разбира е, са съвкупност от множество поколения."

За Грегор изборът на град е въпрос на усещане. "Човек трябва да живее там, където се чувства щастлив!". Границите вече нямат значение.

"Градовете навсякъде по света станаха много по-обединени, развиха се бързо, така че националните граници вече не са толкова важни. По-важно е мястото, където живееш. Що се отнася до развитието на икономиката и търговията, светът наситина се превърна в глобален."

Така открива София. Тук се чувства щастлив вече три години. Има свои любими места.Не се оплаква от задръстванията в града, защото ги приема за нормални. "Това е проблем на всеки голям град по света. Просто трябва да свикнете с него.", казва Грегор. Не успява да свикне обаче с небрежното отношение на хората към околната среда.

"Мисля, че ще е добре, ако хората тук започнат да участват по-активно в грижата за домовете си и за градинките пред тях. Да започнат да се грижат за града, в който живеят. София има потенциал да бъде много красив град. Вече има известен напредък - възстановяват се отделни сгради например, и това е стъпка в правилната посока. Но не е достатъчно. Хората наистина трябва да участват в този поцес колективно."

А хората са тези, които правят градовете. Според Грегор София е прекалено малък град, за да бъде космополитен. Но той е сигурен, че столицата ни се развива и върви напред. Към живот без граници.

"Единственото, което все още ви липсва, е малко повече отвореност към различните култури. Разбира се, София вече е един вълнуващ, шумен и развиващ се град, но ви липсва разнообразието между хората и това, което се случва в един град благодарение на него."

Градът ни, между днес и утре. Преди границата бе само една. Тази на Студената война. Днес границите са много. Избираме ние.

"Хората тук са много емоционални, обичат да излизат, да се забавляват, общителни са. Имате красива природа, чудесно море, макар че не одобрявам строежите по Черноморието ви, но все пак имате възможности за спа-комплекси и туризъм."

Според Грегор единственото, на което трябва да се научим, е да работим заедно за по-доброто глобално бъдеще на страната ни.

" Основният проблем на българите е, че са индивидуалисти, нямат чувство за колективен труд и не умеят да работят добре в екип. Тъжно е, защото по този начин ощетявате себе си. Ако се научите да работите заедно и да си сътрудничите, това ще направи обществото ви по-щастливо и по-успяващо."

Причините за тази "национална черта" европеецът без националност открива в историята ни. Признава, че не е виждал другаде по света толкова разнолико общество.

" Най-интересното нещо в България е, че в нея се усещат ароматите на много страни. Когато живеех в Тайван, забелязах, че хората са силно повлияни от Китай и САЩ, просто ззащото това са двете доминбиращи страни там. България обаче изглежда като огромен микс между Австрия, Великобритания, САЩ, Франция, Германия, списъкът сякаш е безкраен...И всичките тези влияния са се слели в българското общество..."

Може би заради това не се чувства чужденец в българия. София е неговият град на границата. Ако му омръзне - просто ще я пресече. Неговата житейска философия е проста : "Ако се чувстваш чужденец някъде, си свободен да си тръгнеш."

"В живота има върхове и падения, независимо къде живееш. Сега съм щастлив. Вярвам, че тук, в София иамм много възможности и се надявам да допринеса за тяхното осъществяване."

Грегор учи български. Има българско семейство. Мечтите му са свързани с България и с хората тук.

" Не мога да казва много неща на български, говори малко, но още не емного добре, трябва да учи повече."

Ще научи български. Грегор вече зане шест езика. Ако остане в България, синът му ще говори български по-добре от него. И ще познава само една граница - границата между дне с и утре.