Стръмнината изстисква последната кислородна капка от дробовете, дебнат без дъх трепливи
животинки, спори и лишеи, слоеве агонизиращи борови иглички, проследили хлорофилната
си загуба, тлъсти паяци. Ти никога не си бил питомен. От мига на утробно свития юмрук. От
пулсиращата вена топло сруи светлината. Медено и тихо кръвта се спуска, издига се,
кротко изпълва каналите. В грацията на стъпките ти, вълната на повдигащите се
рамене - ти никога не си бил питомен.

И само мълчанието на дървесината регистрира с машинна точност механизмите
на взаимния ни смисъл, нямането на описание за другите неща, познанието за... не,
не бих го нарекла любов, вие се пътека вежду рехавите дървета.

да се съберем, да създадем едно поле на съзнание

на всички земни индивиди, които не се задоволяват

да съществуват като зомбита”.

Тези дни научих, че жената, за която бях решил да правя филм, е починала. Съжалих не само защото един изключителен човек си е отишъл от този свят, но и защото не успях да се срещна с нея и да осъществя замисъла си: документален филм за графиня Кристиане Турн – Валзасина. Казвам „изключителен човек" без да я познавам, съдейки единствено от книгата й „НАКЪДЕ ТИЧАШ? Не знаеш ли, че небето е в теб?", както и от едно интервю. Напълно достатъчно, за да бъда убеден, че Кристиане Зингер принадлежеше към хората, които човек е длъжен да познава приживе.

Е, аз не успях да се запозная! И съжалявам, трябвало е да бъда по-настоятелен. Така или иначе продължавам да си мисля за нея, за амбицията й да даде на човеците усещане за смисъл от съществуването, както и да ги научи да живеят според истинското си предназначение.

Има много идеализъм, но и много научност и хуманност в мислите и практиката на Кристиане Зингер. И което е най-важното: реално въздействие върху останалите. Добро въздействие, лечебно! Смея да твърдя, че лично на мен ми подейства по този начин, без да имам пряк контакт; повлиян единствено от прочетеното. И това ме кара да мисля, че макар да си е отишла, нейната работа трябва да стане достояние на повече хора.

Намерението да направя филм за нея не ме напуска и сега. Кристиане Зингер я няма, но остават онези, на които е помагала. Учениците й. Нейният съпруг – граф Джордж Турн Валзасини. Нейните книги – многократно преиздавани. И още куп неща, които със сигурност е оставила за ползване от всички.

Мисля, че наистина си струва усилието. Дори само за да бъдат чути разсъждения като тези:

В съвременния живот стената между видимия и невидимия свят е бетонна или стоманена; тя не пропуска нито капка. Дишането между двата свята е прекъснато. Смисълът вече не диша. Всичко става безсмислено.

Няма нещо на тази земя, за което да не съм отговорна.

Да спасим света незабележимо, без знанието на когото и да било, дори и на себе си.

Естественото състрадание е оковано. Човек си казва: каквото и да направя, е напразно. ... Виждаш, но не бива да показваш, какво си видял. Свидетел си на ужаси, но трябва да отминеш, защото ако се намесиш, сам ще се окажеш жертва на насилието.

Всички смисли на живота, от най-тежката: да изкарваш пари, да станеш могъщ, прочут...., да служиш на идея, да бъдеш ангажиран, ако дълго продължават да бъдат най-важното в живота, се изпълват със злина, пораждаща се от усилието да победиш на всяка цена.

Любимият ми китайски коан е: - „Гората никога не се губи”.

В съвременния ни метастазирал свят, напълно подвластен на меркантилността, онова, което трябва да бъде избягвано, е дълбочината и интензивността. Всичко е поставено на мястото му, конструирано е..., така, че да ни отблъсне от любовта. Естествено, не любовта е застрашена. Застрашена е нашата способност да обичаме.

Нашето общество няма да успее да изтръгне любовта от Творението, както няма да загаси и светлините на Млечния път. Но като нищо ще успее да отстрани самото себе си. ... Лагерът на мъртвите и на зомбитата разширява периметъра си.

Бихме могли, по силата на водещия си порив, да се съберем, да създадем едно поле на съзнание на всички земни индивиди, които не се задоволяват да съществуват като зомбита.

Непрестанно залитам от разочаровение към разочарование. Докато накрая изкрещявам: „Нима мечтаният от мен свят на светлината не съществува никъде? Къде е изправеният човек? Как да го разпозная?” И внезапно чувам шепот в ухото си: - Какво чакаш, та не се превърнеш в Този, когото очакваш? - Трябва да тръгна на път, за да се опитам да създам мястото, което не съществува.

Паралелно с помощта за жертвите, искрено бих желала да се създаде мрежа за взаимопомощ за легионерите на Ирод, които искат да се изтръгнат от своя ад. Нещо, с което се захвана будисткият монах Тих Нат Хан, общуващ с американските войници, които разрушиха страната му и подложиха на клане народа му.

Талмудът казва: „Във всяко тяло цялата вселена си възпроизвежда за пореден път”. Нека осъзнаем смисъла на тази фраза! Колцина от нас биха могли да посрещнат отговорностите, които това прозрение предполага?

Бихме могли, по силата на водещия си порив, да се съберем, да създадем едно поле на съзнание на всички земни индивиди, които не се задоволяват да съществуват като зомбита.

Съзерцавайте морето. Проникнете в това пространство на вечността. Трябва да вдъхнем на нашия свят паметта за неговата и за нашата божествена същност. Именно това е целта на преминаването ни през земята.

Най-важното е да се опитваме непрекъснато (без да се тревожим, дали ще успеем) да върнем на света за миг онова, което е изчезнало.

Скритият свят докосва видимия свят, проявява се тук и там, но ако заеме мястото му, това ще е краят. Поривът на движещото се човечество ще бъде спрян.

Онова, което придава царско достойнство на нашето приключение, е поривът, който живее в нас. Желанието, което ни движи. Нека не се надяваме, че ще успеем наистина. ...

Кристиане Зингер! - жената, с която не се запознах, а трябваше.

]]> http://marsian.wordpress.com/?p=419 Wed, 27 Aug 2008 19:10:39 +0000 marsian http://marsian.bg.wordpress.com/2008/08/27/archaeology-wild-boars-and-deja-vu/  

Беглик таш, тракийското светилище, се намира в резервата Ропотамо, в рамките на парка на бившата резиденция Перла, която през соца беше недостъпна за простосмъртни.

Изгубени

Лично аз, я посетих за пръв път на 25-ти май 94-та, все още нелегално, защото тогава пък резерватът беше недостъпен, или поне за коли. Но от друга страна, вече беше съвсем сигурно, че са престанали да стрелят без предупреждение. Беше още напълно диво място, оградено и твърде изкусително за търсачите на приключения, като мен и Тогавашното ми Другарче за Игра. Е, намерихме си приключение, но пък успяхме да се загубим. Разбира се, през нощта. Тоест загубихме се първо по светло, но се намерихме едва през нощта. Бяхме се добрали до устието на Ропотамо, пеша по пътеката от Аркутино. Вилняхме цял ден на тамошния прекрасен тогава плаж – абсолютно щастливи и сами като Адам и Ева* и, за още по-интересно, решихме да се върнем през забранената Перла и после по шосето.

Първо се пошляхме безгрижно из самотната гора, като успяхме да срещнем повечето местни животински видове: зайци, сърни, елени, фазани и глигани, без змиите. Със всички се разминавахме с учтива предпазливост, включая глиганската двойка, която дори не ни обърна внимание, а просто пресече пътя пред нас. Чудовищните пълчища от гладуващи комари**, от своя страна, ни обърнаха 100 % внимание. Мисля, че изобщо не можеха да повярват на късмета си – цели двама възрастни хора с голи (и зверски изгорели) ръце, лица, вратове и крака, пълни догоре с млада кръв с приятен анасонов акцент.

По някое време разбрахме, че сме се изгубили. Отначало този факт, вместо да ни стресне, ни изпълни с неуместен ентусиазъм, но след като се помотахме 2 часа, търсейки някакви следи от човешко присъствие, взехме да гледаме по коренно различен начин на нещата. Приключението изведнъж оголи зъби и се превърна в Премеждие. За късмет, намерихме асфалтова алея, а после и други и вървяхме по тях в тъмното, докато не ни се дорева от шубе, жажда и самота. Накрая имаше дори ограда, която трябваше да прескачаме, но някакси успяхме да излезем на шосето на няма и 5-6 км от Аркутино, където беше колата. Ясно е, че никой не се нави да качи на стоп двама полуголи луди, увити с общ чаршаф и размахващи противокомарни клонки. Преживяването беше уникално и незабравимо – страшно тогава и удивително, сега.

Дежа вю

Разказвам всичко това, защото имах натрапчиво дежа вю, когато видях Беглик Таш. Нещо ме глождеше, още докато се въртяхме с колата из Перла.

Паркирахме пред странния двуезичен трансперант, подминахме надписа „Вход 2 лв.”, защото нямаше на кого да ги дадем и поехме по черния път – ГДВ, Приятелката ми, синът ми, Най-добрият му Приятел и супер доволният Бъстър. След два метра всички истерично се пръскахме с аутан, без кучето. Жегата беше още по-плътна в гората, поради липсата на достъп за бриза, но разходката беше много приятна – кратка, равна и автентично горска.

После стигнахме голяма поляна. В началото й се извисява стара, дървена пусия за глигани. Пак се ядосах, когато я видях. Мразя ги тези ловджийски номера. Викачите подгонват животните към поляната, а ловците безрисково ги застрелват отгоре като доближат. Докато разярено описвах тази гадна процедура на сина си, изведнъж загрях, че вече съм виждала точно тази пусия и тази поляна, и пътя, и някои от алеите. Само не си спомнях да съм виждала камъните на светилището. И после се сетих за Загубването***.

В следващия половин час досаждах на всички, връхлетяна от спомени, изскачащи като попъпи, пълнещи главата ми и крещящи за внимание. Веднага взех да си представям и друго развитие на нашето приключение с Другарчето. Уморени от лутане намираме подслон в храсталака, до някой голям объл камък, и на сутринта, оцелели се събуждаме с нова надежда, оглеждаме се и я! какво да видим? Спали сме върху жертвения олтар на тракийско светилище. (Брр!) Обаче после ставаме известни, дават ни по новините и някой ден разказваме на внуците. Или си мълчим за откритието си, за да не ни хванат и така в някой слънчев следобед се оказва, че световно (не)известният Беглик таш било нашето си лично, забравено свелилище. Е, всичко това нямаше как да се случи – най-малкото щяхме да се подслоним върху пусията, а не в храсталака. Даже май си я бяхме набелязали. Така де, ако можехме да се върнем обратно до нея.

Беглик таш

Светилището е много интригуващо, някой ден минете да го видите, стига с тия коктейли и пържене. Следите от човешко присъствие са твърде заличени от времето, за да ги разпознае окото на лаика-неархеолог. Но въпреки това, има някакъв дух – големите обли камъни, странната им подредба, дори home-made табелките – лист А4**** – отбелязващи Часовника, Олтара, Трона и прочее. Усещането е някак изветряло, но имаш чувството, че цялата околност е попила древни ритуали и странни разбирания, стара звездна светлина и загубени знания. Всичко това не се включва автоматично, а изисква определена нагласа и малко тишина. Значи, не водете деца, нито куче. Нито пък мен.

Глигани

Докато разглеждахме, освен Загубването, основната тема беше глиганската. Колко са опасни глиганите, когато ги ядосаш и кой къде ще избяга ако срещнем ядосани глигани, и какво ще правим с горкия Бъстър, който не може да се катери по дърветата.

На края на светилищната област има голям объл камък, после е гората. А оттам ме зяпаше възголемичък, тъмнокафяв глиган. Зяпнах го и аз, но ме разсея раздвижването около него – оказа се, че са няколко и, за мой ужас, си имат и бебета*****. Прецених, че е назрял моментът да се паникьосам и веднага се заех. Отне ми части от милисекундата.

След още една минутка напрегнато шепнене и трескава предислокация всички подтичвахме безславно по пътеката в индийска нишка. Първо синът ми, после аз, после Най-добрият приятел, после Бъстър, влачещ ГДВ, накрая Приятелката ми. След 10-тина крачки Бъстър най-накрая надуши глиганите и изнервено излая.

- Шшшт! – прошепнахме в петгласен синхрон и той озадачено млъкна. Няколко минутки се чуваха само бързите ни стъпки и шумното му дишане.

Щом излязохме при входа на светилището, придобихме смелост за още няколко жалки телефонни снимки върху Трона на жреца. Повече, за да замажем малодушното бягство. Все пак, не ни се мотаеше в този район и пак така, леко припкайки, си тръгнахме. При пусията пресрещнахме човек, когото великодушно предупредихме за глиганската опасност.

- И какво, нападат ли? – усмихна се той.

- Мнее, ама… Имат бебета и… така.

Това го заинтригува и той почти се устреми нататък.

- Абе, то няма проблем с тях… – обади се след малко ГДВ. – Обаче, трябваше да се махнем, заради Бъстър. „Така си е”, съгласихме се Всички, успокоени и оправдани.

После развеселени поехме към колата, а Бъстър душеше като невидял всяко камъче и тревичка. Чудехме се, колко ли нови миризми има за него тук, като някаква цяла неизследвана област на познанието, в по-голямата си част – неразгадаема. За по-любознателните кучета трябва да се направят кучешки енциклопедии. Натискаш с лапа върху картинка на сърна, например, и тя излъчва съответната миризма, може и звук. А на глиганската картинка пише с големи мигащи букви – не го дразни!

* Ние, обаче, имахме и мастика.

** Интересно, нямаше конски мухи. Знаете ги, известни са още и като щръклици. Хапят като бесни кучета и ти оставят огромна, боляща цицина. Утешителното е, че за целта трябва първо да кацнат, което е предотвратимо чрез истерично ръкомахане, яко пищене или сложни псувни, според пола. Обаче, точно в Ропотамо, има и едни оси с размери на малко врабче, които адски приличат на щръклиците и, с които в никакъв случай не трябва да се отнасяте по гореописаният начин, защото много се дразнят и жилят в полет. Наскоро спорихме с ГДВ, кога им е сезонът на тези чудовища и аз твърдях, че ги има много напролет, ама сега като се замисля, май не съм права. Докато се лутахме тогава из Перла не срещнахме.

*** Даже не Загубването, а направо Застрелването, като погледна картата. Беглик Таш е в посока точно обратна на шосето. Вървяли сме на юг-югоизток, вместо на югозапад-запад. И сме стигнали почти до изхода към Приморско, който е на 15-тина километра от Аркутино (по шосе), но сме се върнали някак си наобратно и май излязохме близо до речния кей на Ропотамо.

*** Братята италианци или гърци, отдавна да са сложили спретнати заграждения, постоянни табелки и 10-тина евро вход. Поддържам тази практика – нещата се запазват, някакви правилни организации или общински бюджети печелят, а и като маркетингов трик работи – туристите го тачат повече, щом се плаща.

***** Не знам дали глиганките са като тигриците, ревниви и раздразнителни около своите малки, но някакси хич не щях да проверявам. 

През последните години горските пожари нанесоха огромни материални щети и се превърнаха в сериозно бедствие за нашата страна.

Причините за горските пожари са небрежност от страна на туристи и гъбъри, мълниите, а понякога и неконтролираното палене на стърнищата. Пожарът, възникнал в гора, можем да установим по наличието на пламъци, дим, падащи сажди, по мирис на изгоряло, както и по поведението на животните. Гасенето на горските пожари се организира и провежда със силите на Националната служба пожарна и аварийна безопасност, Министерството на земеделието и горите, Гражданска защита, военни поделения и гасачески групи от общините и кметствата.

Действията ни при горски пожар трябва да са следните:

• Определете посоката на вятъра и напуснете района, който ще попадне в обсега на пожара.
• Съобщете за пожара в най-близкото населено място или горски дом.
• Ако сте блокирани от огъня, потърсете естествени препятствия – просеки, пътища, поляни, сечища или други голи места. Използвайте водата, ако има наблизо река - намокрете дрехите и тялото си или се потопете в нея.
• Покрийте откритите части на тялото, пред устата и носа си поставете намокрена кърпа или плат. Придвижвайте се приведени.
• Ако горящата площ е малка, опитайте се сами да изгасите пожара, като използвате връхна дреха или сноп набързо начупени клони, с които удряйте пламъците. Ограничете пожара, като съберете сухите клони и листа по пътя на разпространение на горенето. Дрехите не се свалят - те поемат част от топлината.
• При действията си изхождайте от обстоятелството, че пожарът се разпространява по-бързо по посока на вятъра и по склон - от ниските части към върха.
• Оказвайте помощ и съдействие на гасаческите екипи при локализиране на пожарите и за евакуиране на хората и животните от района на пожара.

Пожар в сграда

Причина за възникване на пожар вкъщи, на работното място или друго закрито помещение в повечето случаи се дължи на нашата небрежност. Понякога е необходимо да направим съвсем малко, за да бъде избегнато най- лошото!

Как трябва да действаме при пожар в сграда?

• При пожар незабавно позвънете на тел. 160.
• Съобщете на съседите за възникналия пожар.
• Локален пожар в сграда може да се гаси с вода.
• С вода не се гасят: електроуреди, инсталации под напрежение, бензин и нафта.
• При пожар в сграда изключете газта, електричеството, затворете вратите и прозорците. Напуснете сградата като използвате стълбището, външни, стабилни стълби, балкони и др. Не използвайте асансьорите.
• За напускане на сградата през балкони използвайте въжета, ако нямате направете от чаршафи, одеала и завеси.
• При преминаване през задимено пространство поставете мокра кърпа на устата и носа, намокрете дрехите си, покрийте откритите части на тялото с мокри кърпи.Движете се приведени. Ако се запали част от облеклото ви, съблечете бързо горящата дреха, ако това е невъзможно загасете чрез обвиване с друга дреха или одеало.
• Ако е невъзможно да излезе от сградата, изкачете се на покривната площадка. Ако останете в апартамента, най-добре е да влезе в банята. Уплътнете вратата с мокри кърпи или дрехи и пуснете душа. Обливайте се с вода, за да не прегрее организма. Опитайте се да сигнализирате за своето местонахождение.
• Особено опасни, при горене на пластмаси, са токсичните газове. При тях се отделят фосген, циановодород, въглероден оксид и други съединения със силен токсичен ефект. След пребиваване в района на пожара трябва преминете през медицински преглед.
• При отравяне с въглероден оксид /СО/, пострадалите се изнасят на чист въздух, разхлабват се дрехите им и се оставят в покой. При рязко спадане на кръвното налягане се прави изкуствено дишане "уста в уста". На пострадалите се дава топло мляко, минерална вода, разтвор на сода бикарбонат и се транспортират до болнично заведение.

източник: МИС

Някои и от по-закъснелите нещица в направлението ще започват да се случват понякога, каза Гошето Първанов - пишат хората днес.

8 (от 2600 явили се) преписвач-мързели изхлетяха от изпита в Софийския университет по История - ама те верно глупавички били.

Алисия (да на Божинов мацката) е най-секси жена според FHM, Аксиния (де да беше умна) на второ поред място.

На 30 април 2008 г. (не не на първи) Държавната (повече частна ама айде) агенция по горите подари 3125,604 декара екс-държавни терени с 21 426,5 декара частни терени. - Като количество в печалба ама като пазарна цена надали.

Зелена полянка пред хижа Странджа

Наскоро бях на излет с приятели. Знам - звучи ужасно старомодно, но се оказа, че не сме единствените, които са предпочели подобен род 'релаксация' в топлия съботен следобед. Мнозина бяха вече там - играеха на федербал или волейбол, или просто се разхождаха в гората (видях и познати, които не очаквах да срещна на такова място). Пред възможността да почивам на дивана с книга в ръка или да гледам телевизия, определено си струваше да избера този вариант за прекарване на свободния ден (впрочем, нищо не би ми попречило да чета по корем върху одеяло, опънато по тревата на зелена полянка! :P ).

Става въпрос за планиската местност, където се намират хижа Странджа и хижа Божура - зона, която не бях посещавала досега. Може би ме впечатли заради това, че отдавна не се бях разхождала сред гора (от началото на Октомври'07). Просто пропуснах да посетя някой зимен курорт по време на новогодишните празници: така се случи, но не съжалявам - всичките ми съботи и недели бяха заети с лекторските часове в частното школо. Не е за пренебрегване и фактът, че бях с приятели, с които отдавна се канехме да направим поредния 'пикник'... било то и само на чаша горещ чай, поръчан от наличния ресторант! :D Раздумките на чаша чай сред гората се оказаха много сладко нещо...

Мислех, че ще мога да поместя тук някои снимчици на животинки, които Венко направи с камерата на мобилния си телефон, но не ги получих (ще ги опиша)... Решението за излета беше толкова импулсивно, че забравихме да вземем фотоапарат. Какво засне Венко ли? Един майски бръмбар с лъскав черен кожух (как ли се наричат твърдите крила на насекомите?); едно цветно птиче, което чуруликаше с главата надолу върху ствола на дърво; едно дружелюбно, но гладно прасе, което нарекохме 'Гошо' - прасето беше с дълга русоляво-ръждива четина и се прояви като отявлен любител на бананови огризки; съквартирантката на Гошо - една сърна, която не прояви никакво желание да се запознава с нас - сигурно защото интуитивно усещаше, че съдбата и на двамата е да бъдат препарирани за декорация на луксозно-обзаведения ресторант на обновената хижа Божура... Лош късмет, какво да се прави! Само жабките от близкото блато останаха незаснети и крякаха необезпокоявано в отговор на горския птичи хор. (За моя Жабешка радост, все още не сме възприели навиците на онези европейци, които препоръчват консумация на жабешки бутчета ;) .)

Е, Гошо и сърната ще се радват на живота си зад телената ограда - надявам се, поне докато траят Великденските пости... Най-странното беше, че в съседство имаше малко, кипро параклисче с много интересен двор: някой беше превърнал сухите стволове на отсечени дървета в красиви релефни икони, боядисани с цветни бои. Няколко от нас запалиха свещ, други си измиха лицата на чешмичката отвън... После седнахме на една от дървените пейки, които виждате горе на снимката и пихме чай преди да потеглим обратно мъм морето, а аз се опитвах да не забелязвам фасовете под единия край на масата... Нищо не биваше да развли приятното ми усещане от първия за тази година досег с гората! :)

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувй за костенурката! ;)

Днес най-сетне успях да се сдобия с малко време, което да мога да посветя на любимата си дейност - блогването. Историите, които ви предлагам, са две и в тях се говори за силата на гората и на отделното дърво. Хубави притчи от Вие-знаете-кого :-)

Пожелавам на всички лек ден и весел уикенд!

Колко е важна гората

- Всички учители казват, че духовното богатство е нещо, което човек трябва да открие сам. Защо тогава се събираме тук? - попитал един от учениците на Настрадин.

- Вие сте тук заедно, защото гората винаги е по-силна от самотното дърво - отговорил Настрадин. - Гората поддържа влагата на въздуха, устоява на урагани и поддържа плодородието на почвата. Но това, което прави едно дърво силно, е неговият корен и коренът на едно дърво не може да помогне на друго дърво да израсте. Да работиш заедно с другите за постигането на една обща цел и да позволиш на всеки един да израсте по своя собствен начин - това е пътя на този, който иска да постигне единение с Бога.

***

Гигантското дърво

Един дърводелец и неговите помощници пътували из една гора в търсене на подходящ строителен материал. По едно време видели едно гигантско дърво - петима човека, хванати за ръцете, не можели да го обгърнат, а короната му стигала направо в облаците.

- Няма смисъл да си губим времето с това дърво - казал майсторът. - Ще ни отнеме цяла вечност да го отсечем. А и не е подходящо за нашите цели. Ако искаме да направим кораб от този ствол, корабът ще потъне. Ако го използваме за покрив, къщата ще се срине.

Групата продължила по пътя си а един от чираците отбелязал:

- Какво голямо дърво, а никаква полза от него!

Тук не си прав - казал майсторът. - Дървото има своята съдба. Ако беше като другите, щяхме да го отсечем. Но понеже е имало смелостта да бъде различно, ще остане живо и силно още много дълго време.

Ако харесвате моите статии, моя стил на писане или гледната ми точка, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS хранилка или по имейл.

ще ви покажа нещо, коментарите оставам на вас. аз нямам думи от мъка, от възмущение, от ярост... огън за едни, болка за други...

как така на нас не ни хрумна на следващия ден да използваме кора от живо дърво за подпалки, вместо сухите клонки и шишарки? просто направихме една оборка на поляната. не ни отне повече от 5 минути.

Като изключим стандартната за .бг-къмпинг пълна липса на топла вода, на хигиена в твърде силно наричаните тоалетни* и прочее буржоазни отживелици (която липса съвсем не е чудесо, ама аз да си кажа), това е третото най-яко прекарване на времето в своя клас. Идва след къмпирането на 1-ва линия на морето и живота в хубавата голяаама замъкоподобна вила на вода (като тази от последната сцена в Casino Royal).  

Три причини. 

Тишината.

Човек може да срещне много тишини, но няма толкова мека тишина като горската. Чували ли сте тишината вечер, след като изключите всички компютри и всяка бръмчелива техника? Е, не е такава. Онова е друга, шокираща тишина, която прилича на слизане с бърз асансьор и ти прави „вууум” в ушите. А когато спиш в гората можеш да чуеш как кръвта пулсира в същите уши и как пълзи гъсеница. А! Като казах гъсеница, не е истина какво чудовище видяхме.

Прилича на пълзяща шишарка и е с размерите на средно врабче. Опитахме се да я снимаме как пълзи из тревата, но макрото на апарата все си мислеше, че искам да фокусирам тревичките и колкото и да се заяждахме, не се нави. Освен това животното е бързо като хлебарка и се принудихме да го подмамим да се качи на една пръчка, за да ни позира. Зяпахме го известно време, но нещо ме глождеше.

- Абе, това сега последния стадий ли му е на това животно? Какво ще се излюпи от него? – попитах разсеяно любимия.

- Птеродактил, много ясно. – отговори компетентно той.  

Уханието.

Колкото и да пушиш, не можеш да победиш този аромат на шишарки, треви, смола и, кой знае защо, горски плодове, при положение, че са презрели и/или обрани. Има различни аромати там – за всеки вкус, така да се каже. На мокри борове и треви, на напечена от слънцето смола, на слънчева поляна и на сенчеста поляна, на пръст и на мъгла.

Това ме подсеща да напомня на тези, дето не си прибират боклука от гората, че стрелям с най-обикновени капси, които пробиват малки многозначителни дупки точно където трябва, от 40 м. 

Огънят.

Огнището е някак задължителен атрибут. Нареждаш камъни в кръгче, събираш дърва от гората и палиш, когато дойде вечерта. Наблизо до къмпинга дървата естествено са кът и това превръща събирането им и най-вече пренасянето им в състезание под надслов „Чрез мързел – към прогрес”. Странно е, че всички искат да се разхождат из гората, и го правят, нали затова са там, но пък всеки го мързи да мъкне клон по клон от незнам си къде и хората стават много изобретателни. Може да си домъкнеш старата шейна или да си направиш кобилица, важното е да не се разхождаш по сто пъти.

Взирането в огъня е забележително, подценявано забавление. В огъня има много какво да се види. Включително, в него живеят всякакви същества, развиват се и умират. Ето какво изгледахме ние от нашия огън. 

Това е типичен саламадър, малко едричък и по-различен от картинките, които сте виждали, но те саламандрите не са длъжни да са еднакви, само защото ние си мислим, че са. Веднъж синът ми, беше много малък - отскоро проговорил, ми каза:

- Виж, там е луната! - и я посочи.

- Да миличък, там е. - отзовах се аз.

- А къде е другата? - изтърси той изведнъж. А аз се размях.

- На тази планета има само една луна, не знам на твоята как е. - уверих го.

Спомням си с какво подозрение ме изгледа. Не ми повярва и за секунда.

* Не можеш да си правиш тоалета там, колкото и да си мотивиран. И WC е силна дума за тях защото closed не е, и water тече на високосна година. Ама, нейсе. И това някой ден ще се промени, друг път ще ви разкажа как.

Виды сверху, по ходу

Пик взят

А по другую сторону горы встретили двух взрослых оленей (не успела поймать в кадр)
и обнаружилось жилье...

Канадские скауты

Традиционно - внизу шашлычок. И, традиционно, проходящая публика, втягивая носом запах, спрашивала - chicken? ООоооо... А канадцы на природе едят чипсы и жарят сосиски...