Преди точно 18 години камерите на тогавашната Първа програма на Българската телевизия предават от партийната резиденция в Бояна гледащите празно очи на Тодор Живков, който се опитва да разбере защо някакви хора му говорят за промяна на реда и искат да му вземат властта. Преди 18 години бе сложен край на новата аристокрация в България, която трябваше да бъде заменена от демокрацията. Тя трябваше да даде властта в ръцете на народа, който мажоритарно да избира начина, по който да бъде управляван от своите представители в реформирания ни еднокамарен парламент. Преди точно 18 години надеждите на около 9 милиона българи за по-добро достигнаха своя пик.

За добро или лошо, Тодор Живков отдавна е мъртъв. Мъртви са и доста други, които в "зората на демокрацията" си играеха на богове, рискувайки животите на простосмъртните. Също толкова митологично, колкото митологично се превърна и разпределянето на куфарите с пари в края на 90-те - всички са чували за него, но никой не е пряк свидетел, никой не е взимал куфари...

През целия този етап на Преход България мина през множество периоди и трудни моменти в пътя си към истинската демокрация. Народът преживя не една студени зими с режими на тока и водата, купонни системи, нестабилен лев и неадекватни обвързвания с несигурни чужди валути. Нужни бяха 12 години, за да успее българският политически елит да излъчи правителство, което да изкара целия си мандат. И след това веднага го заклейми.

Защото този политически елит всъщност е същият онзи политическият елит от много преди 10 ноември 1989 г. Ако някой ви каже, че българска аристокрация няма от средновековието, когато княз Борис избива 52 български болярски рода, той ви лъже. Защото през последните повече от 20 години в Парламента са все едни и същи хора. И техните наследници... Които пренареждат и преразпределят онова, което остава като икономическа "мощ" на страната ни.

За 18 години минахме и периода на първото и блуждаещо, търсещо истинската любов, влюбване. Флиртувахме ту с Русия, ту със САЩ и те ни обещаваха много и различни неща, които изпълняваха частично. Най-накрая се пуснахме и в ласките на Франция, която привидно изпълни обещаното. Предстои обаче тепърва да разбираме каква всъщност е цената, която България ще плати за този брак по сметка.

ЕС и НАТО пък бяха задължителни измежду нашите "любими". В Северноатлантическия алианс ни приеха след тотално орязване на военната мощ, но точно преди навършването на пълнолетие българската демокрация получи и най-голямото си признание - приемането в Европейския съюз и едни 7 млрд. евро, които да ползваме по предназначение. Страната ни ще и има достатъчно възможности да докаже, че 18 години са й били достатъчни, за да се превърне в един достоен играч на международното поле, който умее да уважава останалите играчи без да накърнява своето достойнство.

Какво обаче се случва? Все още нямаме ясна теза по членството на Турция в ЕС, бави се и отговорът ни за статута на Косово (там обаче едва ли ще имаме избор, защото това беше цената, която платихме, за да имаме "евро", а не "еуро"), назряват и нови скандали за Македония и нейното име, свързани с евроинтеграцията на югозападната ни съседка. А това е въпрос, който българската дипломация предпочита да решава "тихо" и по възможност въобще да не разисква.

Периодът от 1989 до 2007 бе достатъчен за народа да почувства, че е бил измамен още тогава, продължава да бъде мамен и днес. Затова започна да показва безразличие към политическите процеси и го показваше на изборите, когато със всеки пореден избор пуснатите в урните бюлетини намаляваха със стотици хиляди. Гласуваха усилено единствено онези българи, които отдавна не живеят в България - едните от носталгия по родината, другите - защото получаваха безплатни екскурзии и възможност да се видят с роднините си.

За 18 години и редовите граждани се промениха. Много от тях свикнаха да живеят, припявайки си популярни мотиви от български песни с ориенталски произход. И така се превърнаха в част от анонимниците в масовото общество. Други пък спряха да са "редови", претърпяха по една "пълна промяна" и станаха "важни" граждани - замениха анцузите със скъпи костюми и влязоха в политиката, откъдето да управляват на светло изкараните си на тъмно пари. Една травестия, която най-добре описва българското общество мрачните години на преход.

Държавата ни измина един дълъг път, който векове наред народът ни е считал за достатъчен за оформянето на една човешка личност. Време е и политиците да покажат, че България вече е достатъчно голяма. Защото не е зле човек и на 30 да се чувства "като на 17", важното е да се държи мъдро, все едно е на 50.

След като Америка получи удар право в сърцето на "империята", големите намериха своя нов съперник в лицето на ислямския фундаментализъм. Последваха директни военни действия срещу "диктаторски режими" и срещу такива, които "подкрепят световния тероризъм". Така целия свят в продължение на няколко години тръпне от всяка прищявка на Дж. У. Буш за интервенция в Близкия и Среден изток, която може да доведе до джихад и дори до нова световна война. Разбира се, само ако срещне неодобрението на другия лагер - Русия (също управлявана от властен президент, чиято желязна ръка се разпростира все повече), тъй като би била намеса в територии от изключително стратегическо значение.

Нито войната в Афганистан обаче, нито последвалата в Ирак дадоха нужното успокоение. Новите режими в тези две държави не могат да се похвалят с кой знае какъв напредък в политическо и икономическо отношение, а това, че ислямистите ще престанат с атентатите, се оказа просто химера. Напротив, напоследък "голямото зло" Ал Кайда отново поднови натиска си - след като организацията пое отговорност за двата атентата в Алжир в края на миналата седмица (Инфо). Шейх Усама бин Ладен също се подвизава напоследък активно в медиите, колкото и неприятно да е това на Буш и компания. Ето и първото му видео от три години насам:
Днес лидерът на Ал Кайда пак се "отчете" в традиционното изказване на групировката по повод годишнината от 11 септември. Както отбелязва англоезичният клон на телевизия Ал Джазира, Бин Ладен вече е "понатежал, състарен и с потъмнена брада". Той обаче спокойно говори за нов "керван на мъчениците", спомня си и за убитото миналата година иракско протеже Абу Мусаб ал-Заркауи, който, заедно с много други свои събратя, е "изпълнил обещанията си към Бога". И разбира се, обещава на света още много атентати, кръв и невинни жертви.

Ето тук сме шест години по-късно. Все още не можем да разберем кои са по-големите терористи - тези, които убиват заради вярата си, или онези, които убиват от икономически причини, но под друг предлог. Заплахите са си все така реални, а страхът продължава да расте. Докато накрая всички изтръпнат до едно ниво на пълно безразличие.