Панайот Волов е организатор и ръководител на Гюргевския революционен комитет и на Априлското въстание. Точната дата на раждането му не е известна, знае се че е роден през 1850 г. в град Шумен, където е завършил Шуменското класно училище при Добри Войников. С материалната подкрепа на богатия си сродник Маринчо Бенли продължава обучението си в Букурещ, Болград, Одеса. Шест месеца преди да завърши Южнославянския пансион в Николаев, Украйна (1869-1873), е принуден да се завърне в гр. Шумен поради заболяване. Назначен е за главен учител и директор на класното училище, организира вечерно училище, участва активно в дейността на местното читалище. Разгръща активна революционна дейност в Шумен и Шуменско. През август 1874 г. участва в общото събрание на Българския революционен централен комитет (БРЦК) в Букурещ. Председател на революционния комитет в гр. Шумен. Арестуван и хвърлен в затвора в началото на 1875 г. заради участието му в острия конфликт между местната младеж и европейските инженери, участващи в строителството на жп линията Каспичан-Шумен-Ямбол. Волов застава начело на недоволните шуменци, които осуетяват сватбата на френски инженер и местна девойка. След неколкомесечен престой е освободен и заминава за Румъния. Участва в подготовката на опита за въстание през септември 1875 г. Един от учредителите и главни дейци на Гюргевския революционен комитет, определен е за главен апостол на Четвърти (Пловдивски) революционен окръг с помощник Георги Бенковски. В резултат на организаторската им работа са създадени десетки революционни комитети, в организацията са включени много местни патриоти с голям принос в хода на въстанието. След появата на противоречия между двамата ръководители Волов проявява воля и такт и в името на общото дело отстъпва първенството на Бенковски. Той е един от инициаторите за свикването на общо събрание на комитетите от Четвърти окръг в местността Оборище, близо до гр. Панагюрище, и взема дейно участие в него. Когато избухва въстанието, е в Панагюрище и заедно с другите апостоли вдига населението на бунт. След разгрома на въстанието е предаден заедно с Георги Икономов и Ст. Ангелов на османските власти и при опит да се прехвърлят в Румъния се удавят в р. Янтра край гр. Бяла, Русенско.

Стоян Заимов

Стоян Заимов е роден в град Чирпан. Учи в класното училище в град Стара Загора (1867-1869), където се запознава с Васил Левски и става член на Тайния централен български комитет (ТЦБК). През следващите две години завършва педагогически курс в град Пловдив и става учител. Като учител в българското мъжко училище в град. Хасково между 1871 и 1873 година участва в основаването на местния революционен комитет и е един от най-дейните му членове. Помага на Атанас Узунов при подготовката на покушението над хасковския чорбаджия хаджи Ставри, след което е заловен е и заточен в Диарбекир, Мала Азия. Още на следващата година успява да избяга от там и се установява в Румъния.Там Стоян Заимов се запознава с Любен Каравелов, Христо Ботев и други видни представители на българската емиграция и се включва активно в нейната дейност. През 1875 година ръководството на Българския революционен централен комитет му възлага да осъществи плана за подпалване на Цариград, за да бъде улеснено замисленото за септември 1875 г. всеобщо въстание. Пръв помощник му е Георги Бенковски. Акцията не е осъществена и Заимов се завръща в Букурещ. Участва в основаването на Гюргевския революционен комитет, който подготвя Априлското въстание. Определен е за главен апостол на Трети (Врачански) революционен окръг. В началото на 1876 година се прехвърля в България, но след избухването на въстанието е заловен и получава смъртна присъда, заменена с доживотно заточение в крепостта Сен Жан д'Акр (днес Акра или Ако, Израел). Освободен по общата амнистия след Санстефанския мирен договор (3 март 1878 г.). След Освобождението се завръща в България.През 1882 година завършва Педагогическия институт в Москва, след което е отново учител в различни градове на България (гр. Шумен (1882-1884), гр. Варна (1884-1885), гр. Кюстендил (1888-1895), гр. София (1898-1901)). През 1895 става за три години член на постоянния учебен комитет към Министерството на народното просвещение. Съставя учебници и методически ръководства, основава сп. „Училищен преглед" (1896-1949), директор на Народната библиотека в София между 1903 и 1908 година.Наред със Захари Стоянов полага основата на българската модерна мемоарна традиция. Автор на „Миналото. Белетристични и исторически очерки из областта на българските движения от 1870-1877 година" в 4 тома и други.Заимов умира в град Плевен в 1932 година. Баща е на генерал Владимир Заимов.

Захарий Стоянов

Захарий Стоянов е роден в семейството на овчаря Стоян Далакчиев в село Медвен, Сливенско. Учи в църковното (след 1860 взаимно и класно) училище в родното си село (1856–1862). След това е овчар в село Инджекьой (днес Тополи), Варненска област и в село Подвис, Бургаска област (1866–1870). Докато чиракува за шивач в Русе (1871–1872) се включва в Русенския революционен комитет. Чиновник по Баронхиршовата железница на гара Търново-Сеймен (дн. Симеоновград, 1873).

Захарий Стоянов участва в Старозагорското въстание (1875). Той е един от ръководителите на IV Пловдивски революционен окръг по време на Априлското въстание (1876). След разгрома на въстанието, заедно с Георги Бенковски и още двама участници във въстанието (отец Кирил и Стефо Далматинецът) прехвърлят билото на Стара планина, но са предадени и попадат на засада в Тетевенския Балкан. При засадата Бенковски и отец Кирил са убити, Стефо Далматинецът е заловен, а самият Захарий Стоянов успява да избяга. След неколкодневно скитане из Стара планина е заловен край с. Терзийското, близо до Троян. След няколко месеца, прекарани в Троянския, Ловешкия, Севлиевския, Търновския, Еленския, Сливенския и Новозагорския затвори, се озовава в Пловдив, а по-късно принудително е изпратен в Медвен. Нелегално отива в освободеното Търново (1877).

След 1878 г. Захарий Стоянов е член на окръжния съд в Търново (1880), секретар на Апелационния съд и съдебен следовател в окръжния съд в Русе (1881), служител в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1882–1885). Той оглавява Българския таен ценрален революционен комитет, който организира съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885). От 1886 живее в София, където се включва активно в дейността на Народнолибералната партия. Той е народен представител в Народното събрание (1886), подпредседател (1887) и председател на парламента (1888–1889).Почива от разкъсване на червата, в следствие на отравяне.

Любен Каравелов

Любен Стойчев Каравелов e роден през 1834 г. в Копривщица. Учи в килийно, после в училище на Христо Пулеков по взаимоучителния метод. През 1850 г. се премества в училището на Найден Геров в Пловдив. След това баща му го изпраща да учи в гръцко училище (2 години). После се прехвърля да учи в българско училище, чете и руски автори. Изпратен в Одрин да учи за чирак, връща се в Копривщица, а 1856 г. го изпращат в Цариград. Тук вместо да се заинтересува от търговия, той се интересува от политически въпроси от Кримската война. Паралелно с това си записва и материали за изследователска работа по фолклор и етнография.В 1857 г. заминава за Москва през Одеса, но не се записва в кадетския корпус, а се записва като слушател в Историко-филологическия факултет на Московския университет — поради наклонност към литература, история и славянски езици. Особено влияние му оказват обществените идеи сред бурната студентска младост като част от руската интелигенция. Тук живее и работи заедно с българите Константин Миладинов, Райко Жинзифов, Васил Попович, Нешо Бончев и др. Образуват българската дружина „Братски труд“ и започват да издават списание „Братски труд“, в което Каравелов печата първите си стихотворни опити — „Загорец“, „Желание“, „Пастир“ и революционната статия „Славяне в немско“. Участвува в студентските вълнения (1861) и бива последовател на руските революционни демократи като влиза в техен забранен кръжок. Поставен е под полицейски надзор (1859). Не успява да се яви на изпити, но чете много Белински, Херцен и Чернишевски (революционни авторитети и образци на критиката и философията), Гогол, Шевченчко и Вовчок, други литературни автори. Пише статии в „Наше время“, „Московские ведомости“ и „Русская речь“. Пише повестите „Войвода“, „Неда“, „Сирото семейство“, „Дончо“ и „Българи от старо време“. След покушението срещу Александър Втори, Любен Каравелов заминава за Белград (1867), откъдето изпраща кореспонденции за руските вестници. От 1869 г. се установява в Букурещ с намерение да редактира свой вестник. Възторжено посреща идеята за създаване на Българското книжовно дружество (днешната Българска академия на науките) Редактира вестник „Свобода“ (1869–1873), където съавтор му става Христо Ботев (1872–1873). По-късно двамата редактират вестник „Независимост“ (1873–1874). По това време Любен Каравелов оглавява Българския революционен централен комитет в емиграция. След трагичната гибел на апостола на свободата Васил Левски, Любен Каравелов ревизира своите младежки революционни възгледи и започва да издава списание „Знание“, научно-популярни книги и сборници. (1857–1867) Москва — Л. Каравелов издава „Памятники народного быта болгар“ (1861), „Страницы из книги страдании болгарского племени. Повести и рассказы“ (1868), „Българи от старо време“ (1867).(1868–1869) Белград — на сръбски език издава „Крива ли е съдбата“, „Сока“ и „Наказал я Бог“.(След 1869) Букурещ — „Три картини из българския живот“ („Маминото детенце“, „Прогресист“ и „Извънреден родолюбец“), повестите „Хаджи Ничо“ и „Децата не приличат на бащите си“. Умира в Русе на 21 януари 1879 г. Любен Каравелов е известен енциклопедист, поет, писател, журналист, пише библиографски трудове, статии по нумизматика, лексикография, българска литература, култура, политическа история, допринася много за развитието на обществената мисъл в България в своето време. Публикува и под много псевдоними.Любен Каравелов е по-голям брат на видния български политик Петко Каравелов.

Ако сте пропуснали...

" Да не забравяме нашите герои! " (част #1)

Между другото дори Google сложиха банер на главта си страница, отбелязвайки празника на страната ни:

Днес за нас, запалените зрители на Heroes, е ден в очакването на първият епизод от новият сезон на шоуто - именно S03E01. Премиерата е в 9:00ч по американската телевзия NBC.

Предната вечер дори бе излъчен ексклузивен епизод S03E00, в който се запознахме със случилото се досега, предстоящото, невиждани досега моменти от процесът на работа върху сериала, както и специални кадри от празничното събитие за отпразнуването на премиерата. Ето част от епизода, а ако привлече интереса ви просто го свалете целия от Zamunda.net:

Също така днес очакваме новите епизоди на сериали като Gossip Girl, Terminator: The Sarah Connor Chronicles, Prison Break и Two And A Half Men.

Едно друго важно събитие за българската публика се случва днес - сериджийският празник, а именно започването на новият четвърти сезон на Big Brother. Точно в 20:00 часа може да разберете кои са новите съквартиранчичи, къде БАШ се намира къщата и... останалото :)

В общи линии събитията се свеждат до това. За мен също е прекрасен ден, тъй като настроението ми е в изключително добро състояние, времето е топло и хубаво, а и се чух и видях с толкова готини хора!

Васил Левски

На 3 март 1862 г. заминава за Сърбия и взема участие в Първата българска легия на Раковски в Белград. Запознава се отблизо с бунтовните среди на българската емиграция. Заради своята ловкост и храброст по време на сраженията с турците за белградската крепост Васил получава името Левски (според легендата е направил лъвски скок по време на военни упражнения). На този етап изпитва силно влияние на Раковски и възприема идеята за организиране на чети, чрез които да се вдигне народът на въстание. След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 г. заминава за Румъния и след кратък престой се завръща в България. През пролетта на 1864 г., навръх Великден в Сопот, Левски в присъствието на най-близките си приятели сам отрязва дългите си монашески коси. От този момент той става мирски дякон (служител, помощник) на свободата Васил Левски. Архимандрит Василий се опитва да възбуди църковно следствие срещу племенника си, но Пловдивският митрополит заплашва самия Василий с наказание, ако упорства в настояването си. 1864–1866 г. Левски е учител в с. Войнягово, Карловско, а след това ( 1867) в Еникьой, Северна Добруджа. По-близо до границата, той се надява да се свърже с Раковски и да се запознае с неговите по-нататъшни планове. Като учител Левски развива революционна пропаганда сред народа и организира патриотични дружини за бъдещото въстание. През 1866 г. на румънска земя се движи в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През ноември 1866 г. се среща с Раковски. През 1867 г. по предложение на Раковски е определен за знаменосец в четата на Панайот Хитов, която се подготвя за прехвърляне в България. Заедно с четата изживява всички трудности и разочарования по време на похода в Балкана през 1867 г. После заедно с четата преминава в Сърбия и постъпва във Втората българска легия на Раковски (1867–1868). След разтурянето ѝ той заболява и остава 2 месеца в с. Зайчар. През това време преосмисля изминатия път. Съмненията му в целесъобразността на четническата тактика се превръщат в убеждение, че трябва да се търси нов път за постигане на крайната цел. За пръв път изразява мнение, че трябва предварителна подготовка на народа за участие в освободителното дело. В писмо до П. Хитов загатва за своите изводи и намерения, като му съобщава, че е решил да извърши нещо голямо в полза на отечеството, "в което ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си". В него се засилва недоверието спрямо Сърбия и убеждението, че българите трябва да разчитат преди всичко на себе си, а не на външни сили. Гибелта на четата на Х. Димитър и Ст. Караджа окончателно го убеждава, че предварителната подготовка е необходимо условие за победата на българската революция. През август 1868, Левски отива в Букурещ, където се свързва с Иван Касабови дейците на "Българското общество". Към това време се отнася запознаването му с Хр. Ботев и техният съвместен живот в една изоставена вятърна мелница край Букурещ.

Със средствата, предоставени от "Българското общество" и читалище "Братска любов", организация на "младите", Левски заминава за Цариград с параход на 11 декември 1868 г., за да предприеме оттам първата си обиколка из българските земи. Тя е с осведомителна цел. При извършването и, Левски се запознава с условията и възможностите за революционна дейност в българските земи. В началото на януари 1869 г. напуска турската столица и се отправя към Тракия и Северна България. Преминава през Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Навсякъде разговаря със свои доверени хора и познати, за да ги спечели за делото. Обнадежден, че в непродължителен срок може да бъде обявено въстание, Левски приключва своята обиколка и на 24 февруари се завръща в Румъния. След двумесечен престой в Румъния на 1 май 1869 г. Апостолът започва втората си обиколка в българските земи с изходен пункт Никопол. Сега той е снабден с революционна прокламация и пълномощно, получени от Иван Касабов. И двата документа, които удостоверяват, че Левски не е случаен човек, а изразява мнението на българската политическа организация в Румъния, са подпечатани с печат на "Привременното правителство на Балкана". По време на тази обиколка Левски поставя началото на изграждането на вътрешната революционна организация (ВРО). Първият комитет е основан в Плевен. После продължава изграждането на местни (частни) революционни комитети и в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и др. Втората обиколка на Левски го убеждава, че въстанието не може да бъде вдигнато толкова скоро, както мисли няколко месеца преди това. Той съзира необходимостта от по-голяма подготовка на народа, осъществявана от революционни комитети, свързани организационно помежду си...

След завръщането си в румънската столица на 26 август 1869 г. Левски се включва активно в живота на младата българска емиграция. В края на 1869 г. заедно с Любен Каравелов участва в създаването на БРЦК. Той се стреми да убеди емиграцията, че центърът на подготовката на предстоящото въстание трябва да се пренесе във вътрешността, че българите трябва да разчитат на своите собствени сили, а не на външна помощ, че трябва да се скъса решително с необмислените комбинации с балканските страни. Емигрантските дейци съзнават необходимостта от организиране на народа, но никой няма план кой и как да го направи. Те трудно се разделят и с традиционните си схващания за чужда помощ и за ръководене на революционното движение извън страната. Разочарован от емиграцията, през май 1870 г. Левски се завръща в България и се заема с доизграждането на комитетска мрежа. До края на 1871 г. успява да създаде гъста мрежа от революционни комитети, обединени в цялостна ВРО. За столица на ВРО е обявен Ловеч, а комитетът в този град е обявен за БРЦК. В запазената документация и в печата на организацията той е наричан още Привременно правителство на България. Създаването на ЦК в България изключително важна стъпка в укрепването на вътрешната комитетска организация. С това Левски осигурява организационно работата си по подготовката на въстанието в страната. Ловешкия комитет го подпомага в поддържането на връзките с емиграцията. Левски разглежда ЦК в България като върховно ръководство на революционното движение с общонационални функции. Селските и градските частни комитети в революционната организация обединяват в себе си представители на всички социални групи в българското общество. Левски единствен от "четеримата големи" на българската революция достига до прозрението, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и чорбаджиите. Техните средства са особено нужни за материалната осигуреност на предстоящото въстание. Той предвижда получаване на тези средства по доброволен начин, но за тези, които отказват да подкрепят народното дело, той въвежда революционен терор. Към края на 1871 г. изградената ВРО е единствената реална сила, способна да постави на дневен ред българския национален въпрос. Комитетите започват активна работа за привличане на привърженици, за събиране на средства и закупуване на оръжие. Когато работата нараства, БРЦК изпраща двама помощници на Левски през втората половина на 1871 г. - Димитър Общи и Ангел Кънчев. Същата година изработва програма и проектоустав на БРЦК. Инициатор и участник е на първото общо събрание на БРЦК в Букурещ (29 април — 4 май 1872 г.). В края на юни 1872 г. напуска Букурещ и като пълномощник на БРЦК пред комитетите в България започва преустройство на Вътрешната революционна организация. Създава окръжни комитети.

Георги Раковски

Георги Стойков Раковски (истинско му име е Съби Стойков Попович, преименува се на Сава Стойков Попович, но е известен и като Георги Сава Раковски) е български революционер и възрожденец.

Роден е в Котел в будно търговско — занаятчийско семейство. Учи в местното килийно училище, продължава в Карлово при Райно Попович. От края на 1837 г. постъпва във Великата школа в Куручешме (Цариград). Изучава хуманитарни и природни науки, древни и модерни езици. Реагира на всеки опит да се осмеят или оклеветят българите с остро патриотично чувство. Свързва се с дейците на черковната борба Неофит Бозвели и Иларион Макариополски. През 1841 г. пътува до Атина, където е създадено тайно македонско дружество с цел организиране на общо въстание.

Пътува до Браила (под името Георги Македон), след като узнава, че българи и гърци готвят съвместно въстание. Бунтът е осуетен от румънските власти, но Раковски остава в Браила, за да продъжи организирането патриотичните сили. Издържа се като частен учител по старогръцки и френски. Отново румънската полиция се намесва, но Раковски успява да се укрие. Обръща се към руския консул, но той го предава на румънското правителство и на 14 юли 1848 г. го осъждат на смърт. Тъй като е бил гръцки поданик, гръцкото консулство се наема да го изпрати в Атина, но гръцкият посланик в Цариград го изпраща тайно във Франция. Установява се в Марсилия за година и половина.

След като не е възможно да учи в Париж, както му е обещал гръцкия консул, той се връща в Котел и се включва в народната борба. За да заблуди полицията се преименува на Георги Раковски. Отново, заедно с еснафите в Котел, борещи се срещу чорбаджиите, са наклеветени пред турската власт. Биват арестувани и във вериги откарани в Цариград. Осъдени са на 7 години строг тъмничен затвор. По-късно Раковски е освободен. Страданията в затвора описва в спомените си „Неповинен българин“.

Работи в Цариград като адвокат и търговец. Участвува в черковната борба. От същото време датират и първите му литературни опити. По време на Кримската война (1853–1856) постъпва като преводач в турската главна квартира в Шумен. Създава Тайно общество с цел да събира и изпраща военни сведения на руското командване. Поради предателство е разкрит, арестуван и пратен в Цариград.

Княз Александър Батенберг

Роден е на 5 април 1857 г. във Верона, Италия. Пълното му име е принц Александър Йозеф фон Батенберг (на немски: Prinz Alexander Joseph von Battenberg). Втори син на германския принц Александър фон Хесен-Дармщад от морганатичния му брак с полската графиня Юлия фон Хауке, руска придворна дама. Потомците им се наричат "фон Батенберг" (по името на едно владение в Хесен), защото цар Александър II, женен за сестрата на принц Александър фон Хесен-Дармщад, е бил против този морганатичен брак. На 20 години, през 1877 г., младият принц Александър фон Батенберг получава разрешение от Александър II да постъпи в руската армия, преплува Дунав на понтон с 13 пехотен батальон, а след това преминава и Стара планина с прочутия 9 конен полк на генерал Йосиф Гурко. Александър I Батенберг става първият български княз след Освобождението на България, след като е избран от I Велико народно събрание на 17 април 1879 г. измежду трима кандидати. В изборната декларация народните представители изтъкват участието му в Освободителната война. На 26 юни същата година полага клетва в Търново и поема управлението. От 13 юли 1881 до 5 юли 1882 година България няма министър-председател и Александър І управлява при т.нар. „режим на пълномощията“.По негово време (1885 година се прокламира и извоюва Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Веднага след това Русия започва кампания за неговото отстраняване. На 9 август 1886 година група офицери извършват военен преврат и го изпращат в Русия. Стефан Стамболов и верни на княза войски извършват контрапреврат и го връщат в България, но няколко дни след това, по волята на руския император Александър III и Ото фон Бисмарк (Англия е против), князът е принуден да абдикира окончателно.

Княз Фердинанд

Фердинанд (в западната литература обикновено Ferdinand von Sachsen-Coburg-Gotha) е роден на 26 февруари 1861 г. във Виена. Син е на принц Аугуст фон Сакс-Кобург-Гота (1818–81) и на принцеса Клементина Бурбон-Орлеанска (1817–1907), дъщеря на френския крал Луи-Филип. Младият принц прекарва детството си при своите родители във Виена. Там посещава училището за кадети. Българската история разглежда цар Фердинанд като противоречива личност. От една страна, изтъкват се заслугите му за утвърждаването на Третата българска държава, както и за нейната независимост. От друга страна, на Фердинанд се хвърля вината за неуспешното участие на България в Междусъюзническата и Първата световна война, които костват на страната стотици хиляди жертви и довеждат до 2 национални катастрофи.След провъзгласяване на независимостта на България в църквата Свети Четиридесет мъченици през 1908 Фердинанд I е обявен за цар. През 1912 се стреми да бъде в добри отношения с руско-френския съюз; търси доброжелателството и на Великобритания, Австро-Унгария, Италия. През 1913-1915 под влияние на Фердинанд I българската външна политика се ориентира към австро-германския блок, към който България се присъединява (1915). По време на царуването му България претърпява 2 национални катастрофи — след Междусъюзническата война 1913 и отново след края на Първата световна война през 1918. Абдикира на 3 октомрви 1918 в полза на сина си Борис III. До смъртта си живее в град Кобург, Германия, и получава пенсия от германското правителство. Фердинанд умира на 10 септември 1948 г. Фердинанд е и писател, ботаник и филателист.

Цар Борис III

Борис III е цар на България от 3 октомври 1918 г. до 28 август1943 г. Той е син на цар Фердинанд I, който абдикира в негова полза след поражението на България през Първата световна война.

Роден е на 30 януари 1894 г. Пълното му име е Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав Сакскобургготски. Негов католически кръстник е папа Лъв XIII, а православен кръстник е император Николай II.

Макар и неохотно, Борис ІІІ санкционира преврата от 9 юни 1923 г. След провала на режима, установен с преврата от 19 май 1934 г., царят не възстановява разпуснатите партии. Страната е управлявана с форма на парламентарен мажоритаризъм, контролиран от него.

Борис ІІІ съдейства с посредническата си роля за подписването на Мюнхенското споразумение от 1938 г., съгласно което Западът се съгласява Нацистка Германия да получи населените с етнически немци Судетски земи от Чехословакия в замяна на "вечен мир". Това на практика развързва ръцете на Хитлер за по-нататъшни завоевания.След началото на Втората световна война Борис ІІІ насочва България към съюз с Оста Рим-Берлин-Токио, с цел ревизия на Ньойския мирен договор. С помощта на Берлин и Москва, София успява да си върне от Букурещ Южна Добруджа чрез Крайовската спогодба от 1940 г. Борис ІІІ отклонява съветските предложения за сключване на договор за мир и дружба, които биха поставили страната в зависимо положение. Той обаче се съгласява България да послужи като плацдарм на германската експанзия на Балканите.През април 1941 г. нацистките войски атакуват Югославия и Гърция от българска територия, с което де факто и България става съвоюваща страна. След края на бойните действия България получава възможността да администрира до края на войната населените предимно с етнически българи Западни покрайнини, Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Борис ІІІ е възвеличен като Цар Обединител.

През 1943 г. след натиск от страна на нацистите българските власти се съгласяват да депортират евреите от новите територии, както и част от евреите от старите територии на страната. Първата част от плана е осъществена със съдействието на българската администрация, но втората се осуетява поради активното противодействие от страна на група народни представители, водени от под-председателя на Народното събрание Димитър Пешев, ръководството на Българската православна църква, видни интелектуалци, опозиционери и др.

Цар Борис ІІІ умира на 28 август 1943 г., скоро след като се връща от визита при Хитлер. Слухове за смъртта му казват, че е отровен по нареждане на Хитлер, но сигурни доказателства така и не са намерени. Погребан е в Рилския манастир, но през 1944 тялото му е есхумирано по нареждане на комунистическите управници. Днес е запазено само сърцето му, което се намира в Рилския манастир.

Всички деца обичат да четат, слушат, гледат или разказват приказки; някои приказки са обичани от милиони деца, а някои от тях от векове. Всички възрастни обичат да четат, слушат, гледат или разказват истории - и измислени, и истински; някои истории се харесват на много от тях, а някои от векове.

Какво прави някои истории по-специални от други? Юнг, Джоузеф Кембъл и аз казваме: архетипното, митологичното. Ако го няма, историята ще се хареса на едни, но няма да се хареса на други, или ще се харесва в едни времена, но няма да се харесва в други. Архетипното говори на всяка душа във всички времена. И все пак, какво е архетипът? Това е модел - например за човешки характер или ситуация. Този модел е стар като света и част от човешкото ни съществуване. Образно казано, носим го в гените си - всички, без изключение. Този модел може никога да не се прояви у мен или у теб, но го носим като потенциал - точно като вероятността да развием някое наследствено заболяване. Искаш пример? Спомни си любимите си приказки: в тях има лоши мащехи и вещици, добри феи, мъдри старци, смели принцове и юнаци, безпомощни принцеси, говорещи животни, които помагат на смелчагите, дълги пътешествия, които завършват с достигането и вземането на някакво съкровище или ценен предмет и т.н. Същите тези характери и ситуации срещаме в сапунените опери, макар и в не толкова изтънчен вид - ето с какво привличат милиони зрители.

В различни моменти от живота ни ни привличат различни истории. Понякога се чудим как е било възможно някога да са ни харесвали еди какви си истории. Понякога се изненадваме от себе си, откривайки че отново са ни интересни или пък че ни привлича нещо, което никога не сме предполагали че ще ни привлече. Това означава, че в различните моменти у нас са се раздвижват различни модели, пък и попадаме в различни архетипни ситуации. Понякога можем да забележим, че наша позната се държи с дъщеря си точно като мащехата на Снежанка, или пък че наш познат се изживява като рицар на бял кон заради някаква госпожица, която хич не ни напомня за принцеса, но очевидно е възприемана като такава от него и т.н.

Ако сте учили древногръцка литература в училище, сигурно си спомняте думичката "катарзис" - древните гърци обичали да ходят на театър, където изживявали най-различни емоции, които в делничния си живот никога не са имали или пък са ги изживявали прекалено, болезнено интензивно. След края на пиесата, някои били с обогатена от нови чувства душа, а други със здравословно посмекчени чувства, но и едните и другите се чувствали по-добре, т.е. гледането на пиеса имало терапевтичен характер. Това се случва и с нас, когато четем, слушаме, гледаме архетипни истории.

Всяка пиеса, приказка, песен, както и всеки роман или филм могат да се фокусират няколко архетипни характера или ситуации. Някои, обаче, съдържат толкова много архетипи, че изглежда да са побрали целия живот - всички възможни характери и ситуации. Някои такива книги и пр. феномени се възприемат като свещени, а други като дяволски. Примери? Гръцката митология, с прилежащите й епични произведения Илиада и Одисея. Даоската Книга на промените ( И Дзин), картите Таро, Артуровите легенди. Нямам достатъчно личен опит с тях, но ще прибавя и Библията, Ведите и пр. свещени текстове.

Книгите могат да бъдат не просто интересни и терапевтични, а оракулите (като И Дзин и Таро) могат да се ползват не само за забавление и гадаене. И едните и другите могат да се използват съвсем съзнателно за опознаване на тъканта на човешкия живот и душа, а оттам и за себеопознаване. Това е един от начините да повишим духовната си интелигентност. ( Специално за Никола ще добавя и интуитивността ;) )

Ето защо тези дни съм се потопила в Артуровите легенди. Горното е опит да обясня любовта си към тях :)

: : : : : : : : : : :

Как раз был черный рынок видикиов, Адидасов и Монтан, жевачек Педро и Ловис. В те времена в неокрепшие мальчишеские головы вливались крутые-кровавые фильмы с "Запада", такие как "Рэмбо", "Хищник", "Кровавый спорт" и другие.

Мда, прикольное было время!!

Сегодня включил телик, и увидел как начинался фильм "Кровавый спорт". Ностальгия!

С удовольствием пересмотрел этот хит 90-х с Жан Клодом. Хотя были нелепые ситуации, фильм не так уж и плох даже сейчас :)

И тут вспомнился последний фильм ЖКВД, который так и называется "ЖКВД". И стало грустно.

Вроде был такого-го же уровня как Железный Арнольд, а сейчас снимается во второсортных фильмах, в то время как Арни работает губернатором самого богатого штата в Америке.

А все могло бы быть по другому...

На два метра от стола, на който седя в момента. Разделяла съм се с част от тях само за 5 години, докато бях студентка. С други не съм се разделяла изобщо, тъй като съм ги купувала през онези 5 години. Всъщност, откакто съм започнала да купувам сама книги, не съм спирала да купувам и детски. Част от тях съм купила за Стоян, но друга част съм купувала без изгледи да имам дете. Всъщност не ми се вярваше, че ще имам дете, а сега се учудвам, че имам. Но това е друга история.

Купувам детски книги, защото ги харесвам - някои за четене, други за разглеждане на картинки. Макар доста текст и изображения да минават през очите ми на екран, книгата продължава да е важна за мен ... обичам я сетивно. Може да живея предимно в главата си, да съм по-склонна да вярвам, че духът владее материята, отколкото обратното, аз съм материален човек, който обича да докосва, гледа, слуша, вкусва, подушва и ще остана такава колкото и да остарея, дори и ако заживея в манастир.

Всичко това е причина да си купя "По следите на Одисей" на издателство  "Дамян Яков" вчера. Не че нямам Одисея, включително детско издание, но тази книга има толкова хубава корица (хем твърда, хем мека), необичайни за детска книга картинки, както и приложения със снимки на древногръцки картини, статуи и предмети, с кратки бележчици - като енциклопедийка. Смятам да си купя и книгата за Артур от същата поредица когато се появи.

Другите причини са архетипното пътуване, началото на западната цивилизаци, митологията, Одисей и Пенелопа, които напоследък ми изглеждат доста важни.

Древните, обаче, надминаха очакванията ми и вече е ясно, че ми предстои да си имам доста вземане-даване с тях, особено след като с Митачето се каним (но не очаквай да се разбързаме - и двамате сме телци) да обсъждаме Платон и още нещо. Решихме, че няма да минем без да почоплим в митологичното.

Много ми харесва, че си имат ресорни богове за всичко - някак е по-човешко, отколкото един-едничък Бог да отговаря за всичко. Хубаво е, че всяка (без изключение) група си има покровители - да, дори и крадците. Хората си позволяват да се гневят на боговете и да ги разгневяват и е видно, че е неизбежно, защото истинската дилема не е между предписаното и непредписаното в свещените писания - би било прекалено лесно и фригидно. Невъзможно е да си праведен по начина, по който си представям, че си го представя Невенчето, и драмата на човека е в това да го приеме. Неизбежно е да причиняваш страдание и смърт ако си жив - дори и ако си кротък като агънце веган, ядеш живи същества. Има ли смисъл да се самозаблуждаваш? Невъзможно е да не бъдеш въвлечен ако си жив - Парис не се отказва да хвърли ябълката, когато му се предоставя тази възможност. Какво би означавало да се откаже от нея?

Хареса ми и един цитат: "При всеки повод те [гърците] са във връзка с боговете, за да се допитат до тях, да им благодарят или да им поискат помощ и съдействие." Хубаво е да се допитваш до боговете, както и да осъзнаваш, че си благодарен. Жертвоприношението ми изглежда по-истинско от повечето запалени в последните 2 008 години свещи.

Харесват ми игрите - това, че се играят не толкова за победа, колкото за удоволствие - и на участниците и на зрителите. От това, а не от победата или спечелването на залагане, идва чистата радост. Игрите са за радост. И радостта е не по-малко легитимна от скръбта и грижата.

Харесва ми липсата на излишна скромност у Одисей, с която си навлича гнева на Посейдон. Може да е суетно, но е прекрасно да кажеш "Аз съм пич.", вместо да чукаш на дърво и да казваш "Да не чуе дяволът!".

Не знам как се е развило мисленето от древните насам (по-нататък ще науча), но що се отнася до мъдростта, струва ми се, че е вечна - може би няма нищо общо с развитието на интелекта. Мъдростта признава всичко: разсеяността и безотговорността, милостта и безпощадността, непочтеността, страха, изневярата и верността, предателството и лоялността, примирението и дързостта, тъгата и веселието, отмъстителността и благородството, изкушението и себеконтрола, лидерството, любовта и стремежа да притежаваш, привързаността към живота. Всичко това срещнах на някакви си 120 илюстрирани страници.

Шоу нацелено на то, чтобы рассказать людям о истории пиратства, о том как оно влияет на наше будущее. Ведь на самом деле пираты - инноваторы. Они определяют пробелы в рынке и заставляют разрабатывать новые бизнес модели. Однако, их часто называют ворами. Во многих случаях, пиратство помогает открыть второе дыхание старому бизнесу, а так же создать новые области для бизнеса.

Тизер сериала:

Источник: torrentfreak.com

Напоследък, след смъртта на Георги Стоев, който за мен, пещерният човек, щеше да си остане неизвестен ако не беше убит, хората отново започнаха да говорят за мафията, за куража на други народи да протестират срещу нея. А аз се чудя дали описаните героични народи са се справили с мафията по своите земи и как някой може да се справи с мафията. Защо тук много хора живеят с убеждението, че мафия има във всяка страна? Дали е така? И ако някъде няма, дали тя е изкоренена като явление или просто никога не я е имало защото в съответното общество не е имало благоприятни условия за възникването и развитието й?

Не знам почти нищо по темата, защото не съм започнала да се интересувам. За мен това е достатъчно ужасяващо, за да поддържа в ума ми светната лампичката с въпроса – да остана или да замина и ако замина къде да се дяна?

Не знам как народите се преборват с мафията, но знам за негрите, които успяват да се сдобият с права по мирен път, както и за индийците, които по подобен начин постигат независимост от британската империя. Хм, мафията по-силна ли е от американското правителство и вековните предразсъдъци на белите, от британската империя?

Кое я прави по-силна? Това че към нея няма изисквания за публичност и прозрачност? Може би това ми помага и на мен да живея мирно без да се конфронтирам с мафията – тя просто не знае за мен. Не че пътят ми никога не се е пресичал с този на хора с неприлично скъпи коли, но вече внимавам да ги заобикалям или пък да им помогна да приемат идеята, че аз съм нещо като безопасен жираф. И все пак, когато Григор пише поредица от текстове за Георги Стоев ( а Григор е писал много други неща ... копирайте ги докато е жив), а вкъщи Стоян започва да ми задава въпроси, за които не съм мислила много и не ми се мисли, няма как да не попитам: възможно ли е да живея в паралелна на мафията вселена, и ако е така, възможно ли е това да продължи вечно?

Да участвам в митинг по-ценно ли е от това да разширявам доколкото мога умовете на учениците си? Или е по-достойно да им дам пример на гражданска смелост и да разкажа някои истории в блога си? Такъв герой ли искам да бъда?

Как човек се втурва да протестира и да се бори без да е проумял достатъчно добре явлението, срещу което се бори, без да е преценил дали е прагматично да се бори по този начин? Славно е да умреш на барикада, но как точно помага за да направи света по-добър? А може би просто съм страхлива, просто добитък от стадото, което Вени (Вени, не можах да открия онази снимка, където полицаите те влачат с главата надолу. Дай ми линк), Ангел и Григор рутинно навикват? И какво означава да се боря с мафията? Не е ли същото като да се боря с всеки, който справедливо или не, е по-силен от мен? Защо? Защото той не се грижи за мен, отнема ми шансове и пр.? А аз как се грижа за по-слабите от мен? Как им давам шанс? Не казвам ли понякога “Да са учили и да са бачкали като мен!”? Дали по отношение на шансовете разликата между мен и Албена е по-малка от тази между Евгения и мен?

Айде аз да си ходя при бабуините.

Ако те кефя, гласувай за мен.

]]> http://atipova.wordpress.com/?p=164 Thu, 14 Feb 2008 07:29:55 +0000 a-tipova http://atipova.bg.wordpress.com/2008/02/14/%d1%87%d0%b5%d1%81%d1%82%d0%b8%d1%82-%d0%bf%d1%80%d0%b0%d0%b7%d0%bd%d0%b8%d0%ba-%d0%bd%d0%b0-%d0%bb%d1%8e%d0%b1%d0%be%d0%b2%d1%82%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d0%b4%d1%80%d1%83%d0%b3%d0%b8%d1%82%d0%b5/ Честит празник на Любовта Ви мили хора -тези които имате само един ден, в който да натъпчете и отпразнувате цялата си любов! Аз се опитвам да се побера в 365 дни и пак са ми малко.

Вие, които успявате сте герои в моите очи. Enjoy!

• Научих, че човек не трябва да се сравнява с най-доброто, което другите могат да правят.
• Научих, че има неща, които можеш да направиш за миг, а да ти донесат главоболие за цял живот.
• Научих, че за да станеш този, който искам да бъда, е необходимо ужасно много време.
• Научих, че винаги трябва да се разделяш с хората, които обичаш, с думи на обич. Това може и да последния път, когато ги виждаш.
• Научих, че можеш да продължиш да вървиш много след като си останал без сили.
• Научих, че ние сме отговорни за постъпките си, независимо какво чувстваме. Или контролираш живота си, или той контролира теб.
• Научих, че героите са хора, които правят това, което трябва да бъде направено, независимо от последствията.
• Научих, че парите са жалък начин да мериш успеха си в живота.

Ако харесвате моите статии, моя стил на писане или гледната ми точка, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS хранилка или по имейл.

Художники загружают свои картинки, которые тут же отображаются всем остальным пользователям. Сообщество может просматривать дизайны героев, комментировать их и голосовать за них, в общем, давать некоторый отзыв о них. Есть также прикольная секция под названием “Война Moji”, где два героя выставляются друг против друга, чтобы можно было увидеть, кто из них более популярен. Победитель проходит в следующие раунды, реальные денежные призы получают абсолютные победители.

Также можно заработать через MojiShop. Доход делится с автором Moji.

Источник: Techcrunch