Момичетата зад сергията бяха вкочанясали от студ, но въпреки това посрещаха с усмивка всеки, който се спираше и проявяваше интерес към кампанията за набиране на средства. Голямо сърце се иска, за да се занимаваш с благотворителност. Голямо сърце и голяма душа. Тези момичета притежават и двете. Респект.

"Любовта ми към метафизичното и сюрреализма ме подсетиха, докато рисувам последната буква от кирилицата, да репликирам известната творба на Рене Магрит "L'usage de la parole" (1928-1929). В средата под голямата буква, на самия хоризонт е нейният средновековен прототип. А небето, рибите, облаците, безвремието могат да се видят и усетят в пловдивското лято".

Димитър Келбечев е един от пловдивските художници, който участва в полиптиха "Кирилицата" като нарисува по неповторим начин своето виждане за буква "Я".

Картината му "Малката русалка" виси на една от стените в хола и всеки път щом я погледна, в мен се завихря водовъртеж от емоции. Всеки път се загубвам в тази картина, търсейки скритото послание на автора. За Келбечев казват, че в черно-белите си графики вплита не истински случки, хора и и събития, а просто рисува сънищата си. Как се разплита нишката на един чужд сън? Та аз дори собствените си не проумявам...

И тази вечер, както си готвих пилешка супа с фиде, получих един доста подранил коледен подарък: нова картина на Келбечев, озаглавена "Щастието".

Благодаря ти, Дядо Коледа!

На този ден циганите посещават някой манастир, посветен на света Богородица. Водят болните си деца и се молят за изцерението им.  Пеят и въртят кръшни танци. В чест на големия празник колят курбан за здраве-агне.

Присъстват цигани от всички краища на България, които идват с цялата си рода. Момичетата навършили 12 години се гласят като за сватба-тук може да открият бъдещия си жених.  Девойка от добро семейство се спазарява за около 15-20 000 лева, но ако е от богат и знатен род цената се вдига многократно, като най-важното условие е тя да бъде девствена. :)

Това е коментарът на Дончо, един българин, който живее в чужбина, предизвикан от скорошна статия на Йовко за фон, перспектива и разни други фотографско-житейски неща. :)

Материалът се казва "За бягството", но мисля, че повече би му подхождало заглавието "За завръщането".

Аз в чужбина не съм живяла и нямам нужната "база данни" за сравнение. Пред мен никога не е стояла дилемата "да замина или да остана" и затова ми е трудно да преценя кое от двете ще предпочета в подобна ситуация. Даже хипотетично.

Доколкото познавам себе си, не мисля, че ще мога да вирея някъде извън България, не знам. Вероятно ми липсва адаптивност, супер ценно качество за един емигрант, а може би просто изпитвам страх от неизвестното, въпреки авантюристичния ми дух.

А животът в странство си е сложно уравнение с множество неизвестни, чието решение е дълго, завъртяно и не винаги носи очакваното удовлетворение.

Снощи като се прибирахме от поредната тренировка с Мона, попаднахме в едно много приятно задръстване с коли на абитуриенти. Млади, превъзбудени и красиви, със своята хлапашка нахаканост и житейска необремененост.
С носталгично умиление си спомням за нашия бал преди има-няма 13 години! Как си лети времето направо не е истина!

Неминуемо е сравнението между Нас и Тях-абитуриентите от випуск '94 и тазгодишните зрелостници. Какви бяхме ние, какви са те? Толкова различни и същевременно еднакви. Ние, пионерчетата, които давахме рапорти като войници и ходехме на манифестации по задължение и Те-децата на промяната, които ходят на Зелено училище, вместо по трудови бригади. Това е първото поколение на новото време, недокоснато от политически идеологизъм и утопични обещания.
Те са първите, родени свободни и ми се иска да вярвам, че точно те са избраните, които с чистите си умове и ненаранена психика могат да променят нещата.
А ние? Ние сме тяхното днес.

Честит празник!

Мир на праха му!

* "Зрелост, това е способността да осъзнаваш предела на своите възможности."
* "Ако един учен не може да обясни на 8-годишно дете с какво се занимава, той е шарлатанин."
* "Научна фантастика - това са комикси без картинките."
* "Не трябва непремено да сте луд, за да работите при нас, но все пак помага."
* "Не си губете времето в завист. Понякога ще бъдете в предна позиция, понякога ще изоставате. Надбягването е дълго и в крайна сметка е със самите вас."
* "Големият проблем с тъпите копелета е, че те са толкова тъпи, че не могат да повярват, че човек може да бъде умен."
* "Нищо интелигентно не може да се каже за едно клане." (от "Кланица 5")
* "Ние сме това, което претендираме, че сме, затова трябва да внимаваме какво претендираме, че сме."
* "Вие естествено осъзнавате, че всичко което казвам са конски лайна."
* "Джордж Буш е такъв тъпанар, че навярно си мисли, че Питър Пан е умивалник в публичен дом."
* "Има много налудничави неща, които могат да се направят, но ние няма да ги направим и все пак е приятно да си ги мислим."
* "И двамата бяхме убедени тогава, а аз продължавам да мисля така и до днес, че животът може да бъде съвсем лек и приятен; достатъчно е да намериш нужното удоволствие в десетина неща, които да се повтарят безконечно." - от "Фарс или никога вече самота"

Беше 14 февруари. Хората прииждаха на талази, но тези двамата бяха различни. Забелязах ги още от вратата. Оглеждаха се за свободни места в заведението и като разбраха , че по всички маси надменно се мъдрят табелки "reserve", се запътиха към нас като развяха подкупващи усмивки. Поканихме ги учтиво на двата свободни стола и продължихме разговора си.

Съблякоха палтата си, но тя остана със сивееща шапка, която напомняше на капела, а може някога наистина да е била капела. Поръчаха аперитив-жената голяма водка с кола и кисели краставички; мъжът-млечна салата с фанта и продължиха да разглеждат менюто, канеха се да вечерят. С отработен жест дамата запали цигара и ме погледна малко от високо с воднисто сините си очи. Беше около шейсет годишна, с чиста опъната кожа и излъчване на аристократ.

"Аз съм цигуларка в Пловдивската опера - започна тя с леко приповдигнат тон - мъжът ми е шахматист, печелил е много състезания. Мислехме да вечеряме навън, но нали е празник, няма никъде места!"-лека досада се усети в гласа и. Водката пристигна и като вдигна наздравица тя отпи доволно голяма глътка и се разбъбри весело.

Гросмайсторът само кимаше от време на време, без да я поглежда. Съсухрен, с окапали зъби и апатичен поглед, той спокойно ядеше салатата си, без изобщо да се включи в разговора. Сякаш разиграваше наум партия шах и обмисляше поредния си ход.

С всяка изпита глътка цигуларката ставаше все по-словоохотлива. Разказваше за турнетата из Европа, за колегите, с които обичали да си пийват по чашка-две след концерт за разпускане. След третата водка, спомена нещо и за сина си, но някак мимоходом, без типичния за майките ентусиазъм. Разбра се само, че е стар ерген, без доходи и постоянна работа.

Пушеше със същата страст, с която разказваше за живота си, а като всмукваше от цигарата, тънката очна линия на клепача и се извиваше  артистично във формата на полумесец. Поръча си поредната водка и шахматистът започна да я гледа леко укорително. След като се беше справил без усилия с вечерята си, той се прехвърли на порцията на партньорката си. После си поръча десерт и при вида на шоколадовия пудинг поръсен с орехови ядки, погледът му заискри така като че беше матирал противника си след дълга и тежка партия шах. Оживи се, почти се усмихна.

Точно в този момент разбрах нещо: тези двамата, въпреки различията по между им, живееха в някаква духовна симбиоза, която за страничен човек изглеждаше странна и абсурдна, но за тях си беше напълно нормална и търсена дори. Те бяха щастливи.