Една от слабостите ми са филмите. Имам си любими “разтоварващи” филми, които гледам по няколко пъти и то с голямо удоволствие. Кой ли пък няма? Често се случва да препоръчам някой от тях на познат. Конфузната ситуация настъпва, когато ме попитат: “За какво се разказва във филма?”. Замисляли ли сте се какво точно харесвате в харесваните от вас филми. Ето няколко примера:

1. “Аферата Томас Краун” – Скучаещ интелигентен милионер се забавлява, крадейки ценни картини (и фалшифицирайки ги). А когато го “надушват” сваля мадамата, която го разследва. После се измъква безнаказано и двамата заминават да живеят в лукс някъде си.

2. “Леон” (това е любимият ми филм и все пак...) – Наемен убиец с добро сърце прибира сираче. За малко да го застреля сам, но размисля и вместо това го обучава как се убива.

3. “Бандата на Оушън” – крадци, всеки блестящ специалист в своята област, обират казино. Разделят си 160 млн. долара, а главния герой спечелва мацката (отново).

4. “Островът” – Двама души се измъкват от таен институт за човешки клонинги, използвани за подмяна на тела/органи. Докато се опитват да обяснят колко ценен е всеки живот, избиват сума ти народ.

Ами “Смоличността на Борн”, “Хвани ме, ако можеш”, “Мистър и мисиз Смит”, “Светецът”, “Теория на конспирацията”, “Италианска афера” и т.н. Дори сюжетът не е най-лошото. Най-притеснителното е, че филмът е направен така, че през цялото време симпатизираш на главния герой (който е отрицателен всъчност) и стискаш палци га му се размине. А дори и във филмите, в които главният герой случайно е от добрите, той успява да избие повече народ от лошите. Да се чудиш вече как да ги различаваш?!?

А сега си представете, че сте под 18 години (колкото под 18, толкова по-зле) и гледате тези филми. Най-вероятно родителите ви не ги гледат, защото не им остава време, така че ги обсъждате с връсници. Значи, ако искаш да си готин и преуспял или си много добър в някоя област трябва да се занимаваш с нещо незаконно. Ясно!

Ами шаблоните насадени от тъй наречените романтични комедии?! Ако при първата целувка в главата ви не зазвучи симфоничен оркестър, направо го зарязвайте. Вероятността да срешнете мъжа/жената на живота си се увеличава рязко с наближаването на сватбения ви ден (с някой друг, разбира се). За най-сигурно преспете с някого в нощта преди сватбата – после задължително ще се влюбите в него.

Искате бързо да си хванете гадже – заведете случаен мъж/жена за Коледа в къщи и го/я представете като годеник/годеница. Семейството ви ще изпадне във възторг, а той/тя неминуемо ще се влюби във вас. Въобще човек остава с впечатлението, че ако успееш да накараш някого да прекара с теб поне три дни и то при травмиращи обстоятелства, включващи представяне на семайството ти, то чувствата си идват сами. Само не мога да разбера, защо тогава има толкова разводи и никой не иска роднини на гости???

Сигурна съм, че ако прегледате видеоколекцията си ще откриете дори по-фрапиращи неща, от изброените тук. И ако имате деца, това никак няма да ви развесели. Предполагам, че всеки родител понякога се чуди, дали възпитава правилно детето си, дали не “изкривява” мирогледа му. Но докато се терзаете от вероятни грешки при формирането на мирогледа на едно дете, отговорете ми на следното: “Не са ли хората, които имат най-широка гласност, кръгли идиоти?”. Похарчени милиони долари и месеци труд за десетки хора, за да насадят в съзнанието на по-наивните една изкривена и напълно погрешна представа. И ги гледат цели поколения!

На времето имаше една фраза: “Изкуството да слезе при народа”. Подтекста беше да е разбираемо за широките маси. Но като загубиш мярката, на “народа” започва да му се налага да слиза до нивото на изкуството. И не съм сигурна, дали може да слиза толкова ниско. Дано не!

За всеки, който не го е знаел досега: Когато прекъсваш някой, който говори, показваш неуважение към него по този начин! Много е неприятно! И рискуваш да ограничи комуникацията си с теб. Не че ти пука толкова, щом си позволяваш да се държиш с него неуважително.

Това се случва на всеки родител поне веднъж. Може да се случи в претъпкан автобус, в голям магазин, в ресторанта или на опашката за плащане на сметки – практически всяко публично място – но обичайно се случва там, където няма къде да се скриете. Малкото дете (което неизменно се случва да е вашето) посочва настоятелно някой, който е забелязало, че е различен – може да е дебел човек, мъж или жена от друга раса, човек в инвалидна количка, пенсионер с бастун – и на висок глас съобщава наблюдението си („Виж каква стара баба!” или „Защо този човек е черен?”)

Всички в радиус десет метра го чуват и погледите се насочват към вас – отговорната за възпитанието на детето страна – и ви се иска да потънете в земята, а трябва да измислите подходящ отговор. Знаете, че отговорът ви ще е важен не само за злощастният обект на коментарите на детето ви, но и за бъдещото отношение на отрочето ви към хора, които са различни.

Не се тревожете, ако не измислите перфектният отговор в момента или дори ако не можете да измислите какъвто и да е отговор. Но бъдете готови как да реагирате следващия път (какъвто ще има със сигурност, вероятно когато най-малко го очаквате).

Подходете с разбиране. От ваша гледна точка да се правят публични коментари за различията на хората е неучтиво и обидно. За детето ви, което още не знае много за етикет на общуване и няма представа, че хората могат да се почувстват наранени, това е просто едно невинно наблюдение като „красива рокля” или „голяма къща”. Да нарече жената дебела за него е просто едно наблюдение и то не знае, че не е прието да казваме такива наблюдения на висок глас. Така че отчетете, че забележката не е казана с намерение да засегне жената или да ви постави в неудобна ситуация.

Без упреци. Дори да се чувствате ужасени като мен от думите на детето си и от неодобрителните погледи на хората наоколо, не си изкарвайте срама върху му, като му се карате. Детето ви е свикнало да споделя и обсъжда наблюденията си с вас на висок глас и е направило забележката, за която не знае, че е обидна, по същия начин. То очаква както обичайно да я приемете с одобрение и радостен отклик и вероятно няма да разбере защо този път реагирате различно. Да става по-любопитно и да се интересува от разликите между хората (и разликите между животните, колите, предметите) е част от умственото развитие на детето. Ако се скарате на детето, задето е направило такова наблюдение, може да потисне бъдещи въпроси и коментари, но може да го накара да мисли, че е нередно да прави каквито и да е наблюдения за разликите между хората и нещата, да го наведе на мисли, че различията са нещо лошо. Да се опитвате да накарате детето да се извини, както опитах аз, не е правилно – детето ви ще се чувства наранено, че го карате да се извинява за невинен от негова гледна точка коментар. Ако се чувствате много засрамени и ситуацията позволява, можете да се извините от негово име с едно просто ‘Много съжалявам!’, без да поставяте и детето си в неудобно положение, като добавяте ‘знаете как са малките деца.’

Бързо и тихо обяснение. Ако е възможно, отведете детето настрана, където можете спокойно да говорите с него и го направете. Ако не е възможно (ако сте на място, от което няма как да се махнете), се доближете колкото можете повече до него и му приказвайте тихо. Кажете му, че някои хора изглеждат различно, защото са по-дебели или по-слаби (или с друг цвят на кожата, или много възрастни, или много ниски) и като говорим пред тях, че са дебели/слаби/стари, можем да ги накараме да се чувстват зле.

Дайте на детето да разбере, че винаги може да ви пита за разликите между хората, които е забелязало, но трябва да го прави ‘на ухо’ с тих глас или да изчака, когато човекът не е наблизо. Ако въпросният обект на коментара все още може да ви чува, нека обяснението ви да бъде бързо и тихо и не окуражавайте бъдещи дискусии в същия момент – тъй като гласът на детето ви без съмнение ще бъде достатъчно висок, за да го чуят всички. Кажете на дребосъка, че ще говорите повече за това по-късно и сменете темата.

Повече обяснения после. Времето, когато детето започва да прави наблюдения за разликите между нещата, е добър момент да започнете да ги обсъждате у дома. Гледайте картинки (от книжки, вестници, телевизия) на хора, които са различни (друга раса, хора с увреждания, много възрастни жени и мъже). Говорете какво прави хората различни и в какво са еднакви, като ползвате примери от обкръжението си (аз имам сини очи, а татко – кафяви; ти имаш руса коса и аз също съм руса).

Търпение и само търпение. Най-вероятно ще ви сполетят поне още няколко засрамващи и неудобни случки, преди детето ви да се научи да е по-дискретно. Помнете, че целта ви не е да накарате детето да спре да прави наблюдения и коментари за различията, които вижда изобщо, а само да предотвратите коментари, казани на висок глас, които от възрастна гледна точка са нетолерантни и некоректни.

Предотвратяване. Когато забележите, че детето ви започва да се интересува от разлики между нещата, можете сами да започнете разговор за различията между хората. Дайте му примери за такива разлики и обяснете, че не всеки коментар може да се прави на висок глас, защото някои хора могат да се засегнат от това. Най-вероятно няма да избегнете неудобните моменти, но поне детето ви ще знае защо го сръчквате да говори по-тихо, вместо както обичайно да се възхищавате на наблюденията му и да водите дискусия.

Личен пример. Вие сте ролеви модел за детето си. Вашето отношение към останалите хора служи за пример и поука на детето ви. Избягвайте да правите нетолерантни коментари за външния вид на останалите хора пред него, защото то чува и помни всичко и не знаете в кой момент любопитството и наблюдателността му могат да ви изиграят лоша шега. Спестете личните си чувства към хора, които са различни, за разговорите с други възрастни, където можете да бъдете разбрани. Дори да имате проблем с търпимостта към хора от други раси или други обществени прослойки, не го предавайте на детето си, защото то може да го изтълкува като правило да прави такива коментари публично или да ги пренася към други различия, които вижда.

Автор: Бу, сп. Кенгуру 2008

Когато децата са малки, те тичат насам натам, играят си, изразходват енергия. Когато има кой да ги наглежда, те изразходват енергия. Когато няма, те търсят някакво занимание/игра, с която да се занимават. След това ги вкарват в училището, някои родители нямат време за тях и т.н. Децата трябва да изразходват енергията си някъде. Представяте ли си да дръпнете ръчната спирачка и да натиснете педала! Нещо подобно е и с децата, тази енергия, трябва да се вложи в нещо. За щастие като малки има телевизия и телевизионни игри (навремето)/компютърни игри и psp сега. Още повече сега има и интернет. Но това няма как да се хареса на всички деца и още повече то е един виртуален свят, който си има плюсове и минуси.

Каква е работата на енергията в случая?

Когато се появи интереса към цигарите децата, ако нямат къде да вложат енергията си, то това макар и неподхощо „място”, може да се окаже единственото, в което да вложат енергията си. Ако на едно дете не му се даде някаква работа (разбирай – дребни задачи, малки отговорности и други, които да го занимаят и да види смислени резултати от работата си) той ще потърси място, където да вложи енергията си. И друго не може да се очаква, това е като чаша, която пълните с чай и в един момент започва да прелива, защото няма кой да изпие чая. Вероятно леко глуповат пример, но когато енергията е в повече, това е излишък. Няма излишък, който да е полезен, защото тогава от възможен актив, той се е превърнал в пасив. Това е един вид „пасивна” енергия, която търси отдушник, за да се изразходи. Това могат да бъдат цигари, алкохол, трева, амфети и всякакви социално-познати ни ритуали и доказвания пред групата/множеството/семейството и т.н.

Когато децата поотраснат, възрастните очакват от тях да могат да се справят с живота, най-малкото, за да не ги хранят само. Да си намерят работа, да започнат сами да се грижат за себе си и ред други врели некипели, които са съвсем естествени, но при едно естествено развитие на детето. Възможно ли е един ученик, завършващ някоя от гимназиите (не визирам техникумите умишлено), да излезе напълно подготвен, за да се справи сам в нашата икономическа среда, ако никой не го е научил или изисквал да прави нещо, да извършва някаква работа?

Колко е лесно на родителя, възпитателя, страничният наблюдател, да констатира с клиширани демотиватори от рода на „за нищо не ставаш”, „никога няма да се научиш”, „за какво те пращах на училище”, „на нищо ли не съм те научил”, „така не се прави”, „голям си вече, трябва да се научиш да поемаш отговорност”, „от теб нищо не става” и т.н. наивни само-извинения.

Обратното положение също е неестествено. Да натовариш детето с много неща, с които да искаш да се справи, за да го „подготвиш”. От една страна, детето трябва да избере, само какво да прави. От друга да се опиташ да го вкараш в някакви рамки и да го направиш, какъвто искаш да бъде, може да причини огромни вреди и да доведе до проблеми за детето. Една майка ми сподели, че синът й е син на 2 мафиотски фамилии и трябва да свиква. Прекалено големите очаквания и налагането на възрастните, могат да доведат до притеснения у детето, да не разочароват родителите си, да не би да сгрешат и т.н. Това от своя страна ги прави не само неестествени, но и притеснителни, тревожни и т.н.
От една страна, не можеш да оставиш детето си (един човек) без да му дадеш някаква смислена работа, защото то/той ще насочи енергията си към нещо друго. След което да искаш да работи, да се правя с дейности, задачи и ситуации, за които е неподготвен. В някои случаи той би се справил, ако това е нещо, което му се отдава. Но дори и в тези случаи, не можеш да го хванеш от позицията на забавленията, телевизията и социалния живот, да го спуснеш да работи някъде и да очакваш от него да се справи (особено, ако работата изисква опит, компетенции, знания и други). Нещо повече, веднъж насочена енергията в дадена област (например пушене), колкото по-дълго енергията работи там, толкова по-трудно става да се откажат цигарите. Един от начините, е когато вече можеш и да го правиш и да не го правиш. Но това не е функция на мисълта, а на опита. Ако се чувстваш добре след като спреш да пушиш за един по-дълъг период (1 месец например), значи можеш без цигари (алкохол, трева, амфети, екс, кекс и др.). Но ако не се чувстваш добре, то определено не можеш все още без това „нещо”. Тогава имаш проблем.

Можем ли да очакваме, от един човек, на който не сме създали работа, в която да влага енергията си, да се откаже от горепосочените дейности и да скокне и да се справя сам в живота, да поема отговорности, да се развива и т.н.? Ами не не можем! Какво би било, ако изискваме от някого, да направи нещо, което ние самите не можем да направим? Огромна част от учениците (преди, а и сега), пушат. Много от родителите им също. И много от същите родители не знаят, че децата им пушат. Как тогава, родителят да изиска от детето си, да откаже цигарите, ако въобще разбере, че пиши?

Енегията е интересно нещо, когато се насочи в дадена посока, ние си мислим, че всичко е механично. Когато преценим НИЕ големите авторитети, можем да се променим бързо и да направим, каквото искаме. Реалността показва съвсем друга картинка. Това именно е много хора, които им е трудно да откажат цигарите например. Много недоволни от работата си и т.н. Реалността ни показва, че взаимодействията не са само механични. Но човек трябва да си отвори очите и да поеме отговорност за собствените си действия и въздействието върху останалия свят.

Някои по-тежки случаи относно горе-написаното:

1 Детето има много енергия, тича насам натам, лудува и си изразходва енергията. То вероятно е по-буйно, импулсивно, енергично от повечето деца. Това плаши възпитателите/учителите, защото разваля „дисциплината”. Всички трябва да спазват определените правила от големите „авторитети”. Така детето с много енергия, не само, че трябва да търси нови дейности, в които да изразходи енергията си, но и остава неразбрано. Новите дейности, могат да са бой над съученици, доказване и т.н. Също така алкохол, цигари и други копирания на по-големите и елита, който „всички харесват”. От толкова много енергия, как да очакваш от едно дете, да стои на едно място и да решава задачи или да учи? Така съвсем неестествено, но логично, може да изостане от уроците (които толкова и подготвят за живота!), но и да остане неразбран от останалите, с ниско самочувствие поради наказания, скарване от учители, родители и други.

По този начин, едно иначе енергично дете, може да стане озлобено, с ниско самочувствие, лоши оценки, неразбрано от повечето хора и уплашено (агресията, е в следствие от страха), т.е. и агресивно.

И после детето било, непослушно, буйно, проблемно и т.н. Колко само-извинително и наивно. Впоследствие, родителят ще иска, детето му да се справя в живота и да работи, като често търси вината в детето, а не у себе си!

2 Дете, на което му се дават задачи, но които то самото няма желание да изпълнява. В това няма нищо лошо. Децата са любопитни и искат да се занимават с нещо. Но не можеш да вземеш едно дете, което е добро в математиката и да искаш от него да направиш музикант или балетист, когато то иска да стане математик или физик например! Как да дадеш на едно дете да извършва работа, изискваща сръчност, ако то е несръчно и да му казваш, че „за нищо не става”, след, като не може да се справи с това, което за родителя е толкова лесно. Просто, всеки си има положителни качества и на сила хубост не става. Все едно да накараш някого да ти решава сложни задачи, а той да си няма и понятие от математика и още повече, никакво желание да се занимава с това, а ти да очакваш от него да се справи безпогрешно! Истината е, че не можеш да го направиш такъв, какъвто не му се отдава да бъде. Детето трябва да намери собственият си път. Да го караш да върши нещо, което не иска и му е трудно, е демотивиращо. Това от своя страна, е подходяща страна, да прави умишлени грешки, да се инати, да го прави и да се чувства все по-неудовлетворен/нещастен от свършеното. Това е нещо, което съвсем логично, може да го доведе до нежелание за работа или да го разболее дори. Една моя позната, за да се хареса на родителите си, започна да работи работа, която направи родителите и доволни. След няколко месеца, беше толкова изтощена и изнемощяла и то без видима причина.

На сила хубост не става.
Когато един човек работи и обича работата си, енергията е с него. Като върши работата си с удоволствие, няма как да е по-изморен, от онзи, чиято работа не му харесва. Дори работата да е тежка, подобна работа се харесва на именно онези с повече енергия, защото могат да я изразходят и да се почувстват по-добре от това. Както всеки е различен, така и за всеки си има различни подходящи дейности, които да извършва. За онези, които не работят, дори да се водят, че работят, е по-трудно да си намерят нова работа. Същото се отнася и до безработните. Тези, които сами трябва да си създадат работа, трябва да намерят какво точно искат да правят, да открият собственият си път.

Напълно е възможно да съм допуснал грешки в текста по-горе. Ще съм благодарен на конструктивна и градивна критика. Статията е относно енергията и нейното влияние и насочване. Относно, самата работа и реализация, съм добавил разсъждения, колкото за ориентир на основната тема. Поради това, извън основната тема, по отношение на работа и реализация нямам никакви претенции за безпогрешност и ще се радвам да споделите вашето мнение.

Изглежда доста често човек прави неща, за които няма не просто логично, ами направо никакво обяснение. Върховна простотия е да чупиш глобусите на уличните лампи. Защо някой решава, че е много готино и ебати кефа да го прави? И видиш ли, ще стане невероятен герой и всички ще го гледат с умиление, екзалтирани от чутовната му постъпка!? Но това не е достатъчно - за да се затвърди като селския бек на квартала, той трябва да счупи и всички пейки в околността. А ако изпусне гумите на колите на съседите, които го "дразнят" ще е направо титан.

Всеки иска да живее на хубаво и чисто място. Да, естествено е. В същия момент човек, седнал на кафе по главната обяснява разпалено колко е мръсно около блока му и как не се чисти и без да се замисля, така помежду другото, си тръска цигарата на паважа. А най ме радва, когато студенти по "Екология и опазване на околната среда" пробиват дъната на кошчета за боклук. Покъртително!

А всъщност е нужно толкова малко! Контейнери има едва ли не на всеки 200м. Дори не е нужно да чистиш след другите. Спомагаш достатъчно, ако просто не замръсяваш и ти. Струва ми се, че ще се движиш с много по-голямо самочувствие, ако знаеш, че не си прасе, а мислещ и възпитан човек. Помисли над това.

Няма как, казвам си, ще ходя до централна поща в обедната почивка. Там обаче - Вавилон. Толкова народ не бях виждала. Брех, че чудо.
- Какво става тук госпожа?
- Е как?! Данъците.
Аааа просветна ми, то и за данъците днес е крайния срок. Взех разумното решение да си пусна писмото след работа, поне да не бързам за никъде. Отидох и се заредих на опашката. Поне три пъти ме попитаха как се попълва адреса на данъчното, ама аз от де да знам.

След много чакане ми дойде реда. Аз по принцип не ги обичам тези в пощата, защото винаги са много намръщени и начумерени, пък сега и с толкова народ, ехее.
Отивам на гишето.
- Добър ден! - подавам си писмото и обратната разписка, жената зад гишето също ме добър-денна. Започна бързо бързо да обработва писмото и идва ред да си запише в компютъра името ми и получателите. Гледа на получател
- Оооо за конкурс! Щом е за конкурс внимателно въвеждам всичко. По-четливо тук на писмото записвам. Дано да успеете! - и ми отправя лъчезарна усмивка.
- О, дано! - зарадвах се на неочакваната любезност, преливаща иззад гишето. Обработи ми жената писмото, каза ми колко парички и любезно изчака да си преброя еди колко си и седемдесет и шест стотинки.
- Стискам палци за конкурса! Успех!
Не знам. Може би тази искрена любезност нямаше да ми направи впечатление, ако тъкмо не бях изкарала няколко дена в "един по-добър свят"(за него малко по-късно), ако денят ми не беше скапан, не бях чакала дълго на опашката и куп други подобни. Хареса ми, че тази жена, въпреки адски многото работа, успя да ми обърне лично внимание и да ми пожелае успех в начинанието. Колко малко трябва, за да си свършиш прекрасно работата, а?
Та на жената в Централна поща на гише №6 голяма похвала и благодаря. Пък дано и добра орисница да е. Ако се окаже така ще ви кажа. За конкурса де :)

Като се замисля позата е неделима част от ежедневието ми. И не мога да си отговоря защо го правя.

Сега, ако си се разприказваме с Фройд или компания, ще открия куп извинителни бележки, понатрупани през прекалено спокойното ми детство. И юношество без предизвикателства. И всъщност ето я отправната точка. Слабохарактерност или липса на добри навици? Но някак си, не ми се иска да се гмуркам в тези падини.

На свой ред аз самата съм родител и ми става твърде страшно да броя "добрите" моменти и да се тюхкам над слабостите на сина си. Редно ли е да манипулирам детето си по свой образ и подобие? Защото колкото и да се стремя, аз оценявам детето си през моя поглед. И цял ден да си внушавам да бъда обективна, не съм. Роят се въпроси, напират идейки, но ...Вероятно отговори има - не са в моята тетрадка, обаче. Сигурно златния път блести ослепително, а аз не виждам. Сто процента ако се зачета в родителските книги ще намеря по темата поне една глава. И сигурно съм ги чела, даже по едно време си водех и бележки. Сега трябва да си прочета бележките, а после да повторя книгата и де го баланса де? Свободно движение или координирано подбутване родителско. Креативност или строг режим?

Без да искам, се оплитам в ежедневието и намеренията си, че в 22,30 честичко си питам как забравих идеята с глината, или пък - как пропуснахме кукления театър, или пък колко пъти да си напомня да му напомня да си подрежда дрехите...

Не е честно да се оправдавам, но е неизбежно.

Вечер, преди да заспя, се моля да успея да съм приличен родител, да не забравям, да не се разсейвам.

И подличка се промъква мисълта: Ами аз? Един съвсем различен аспект.

Не съм поправял грешките... Иван отново се опита да започне на чисто (първият път беше на първия малък концерт, когато изпя Change The World, но го ядосаха с претенциите си за артистичността). "Оня дебелия" ще обяснява на всички колко са дебели, а на него като му кажат... Преди това "Много те харесвам, мен", ала-бала...

Ако все още искате да продължа пълзеньето си, гласувайте за мен, чрез клик върху буквичката "B" горе вдясно или просто натиснете
тук

Така започва един мини-филм (само 5 минути), в който големият гуру на модерният маркетинг Сет Годин споделя своите мъдри мисли за рекламата, за любознателността, за образованието и въобще за човешкият стремеж към знания и към подтискането на този стремеж у другите.

Фундаментализмът няма нищо общо с религията. Той е въпрос на мироглед, без значение от това каква религия изповядваш.

Един много силен материал, разкриващ много мъдрост и лична позиция.
Насладете му се!

Филмът можете да видите и от блога на Сет Годин.

Винаги съм ненавиждал обществените норми - тези окови, които са толкова ограничаващи, а тъй мъчно се отхвърлят! В последствие си дадох сметка, че човек не може да живее съвсем свободен на тоя свят - това би било равносилно на абсолютна изолираност от цивилизацията и в резултат - много по-трудно оцеляване.
Затова стигнах до решението моето възпитание и държание в обществото да бъде достатъчно съобразено с околните, за да не им пречи, но в никакъв случай да и не възпрепятства моето лично удобство, освен ако вредата за другите би била уважително по-голяма. Пример: всеки път като вляза в магазин аз съм много любезен с човека отсреща, защото това ще му повлияе положително във всеки един аспект, а за мен не предсталява никаква жертва, дори напротив. Но когато съм, да кажем, на театър не бих се лишил от удоволствието и навика да си кръстосам нозете, макар това да би подразнило доста народ, защото една малка част от косматия ми крак остава непокрита от дънките.

Основните причини да държиш на възпитанието и маниерите са две, поне по мое виждане - контрол над хората и/или страх от тях. Страхът сам по себе си е вреден и несправянето с него оставя индивидът по-слаб в проблемна ситуация. Манипулирането на масите пък е нещо колкото необходимо, поради простотата на болшинството, толкова и етически нередно. При всички случаи аз не желая да бъда контролиран и да се страхувам в неразумни количества, затова и най-естественото решение, за да го постигна е да не приемам и спазвам обществените разбирания изцяло.
И за това стана дума в спора с моя приятел. Споменах, че в ежедневието често ми се случва да стана обект на неприкрит присмех - дали за странен въпрос към учител, дали за склонноста ми да споря с преподавателите, дали за смешния ми "мляскащ" акцент в английския и пр. Отбелязах, че, разбира се, не обръщам никакво внимание на тези ситуации, а събеседникът ми отново бе много учуден. Логично е, каза ми, когато околните ти се подиграват да имат някакво основание да го правят, съответно най-вероятно правиш нещо грешно. Грешно?! Откъде-накъде болшинството ще определя кое е правилно и кое - не! Множеството, бидейки едно цяло, е най-лесно за манипулация - защо тогава трябва да се доверявам на неговите разбирания? Нещо повече: историята сочи как времената се менят, а с тях и нравите. Днес кебапчетата от котешко са противни, утре ще бъдат деликатес.

Аз имам едно специфично мнение за манталитета на западните общества. Хората там получават едно зубрашко, концентрирано в една област образование, което им вади хляба по-късно, тоест сторят ли каквото се иска от тях благоденствието им в бъдеще в подсигурено. От друга страна масовия потребител има ОГРОМЕН избор на всякакви стоки, при това обработени, нарязани и пакетирани, трябват им само 15 мин. в тигана, за да станат пълноценна вечеря. До какво води тази презадоволеност? До загуба на способности!
Значи предлага ти се следната матрица: вземеш ли една определена диплома - ще имаш работа, имаш ли работата - ще имаш пари и съответно достъп до всички тези удобни за употреба стоки. Резултатът от тази система? Губиш свободната воля и способностите си. Затъпяваш.
В не така далечното бъдеще тази порочна система ще работи само докато има централизиран орган да ръководи образованието, свободните работни места и наличието на стоки. А какво ще стане, ако това управление реши да наложи един определен ред? Нима свикналото да бъде водено и поставяно в норми население няма да му се подчини? А какво, ако този ред има за цел дороботизирането на хората за собствените му цели и ползи? Обществото би станало фабрика за работници.

Прекаленият ред механизира хората - проблемите са по-малко, респективно мисленето по тях започва да намалява, а когато си задоволен и нямаш за какво да се бориш, губиш смисъл от живота и се деморализираш. Честно казано, щастлив съм, че съм роден в държава, която е достатъчно развита, че да не живея в колиба, но и ежедневието създава достатъчно проблеми, че да не отвиквам да мисля. Искрено се надявам да вървим нагоре, но не и да стигаме скоро уредеността на западняците, защото ще добием и механизацията им; да не говорим, че ще заменим злободневните кавги на улицата с празното, но възпитано "How are you?".

Обществото е създадено с цел не само оцеляване, но и контрол, и възпитанието е един от способите му. Аз не искам да бъда контролиран.