Ето защо се зарадвах, когато днес прочетох тази статия на Jimmy Wales и Richard Baraniuk, която оповестява за една инициатива за свободен достъп до образователни ресурси. Разбира се, целите донякъде звучат идеалистично, но за начинание от този род приемам това за нормално. Предполагам, че и самите автори не очакват jstor и Elsevier да дадат свободен достъп до своите бази данни. Поне не скоро. Въпреки това ми се струва добре тази инициатива да получи повече гласност в България, тъй като това е начин образованието в страната (не само висшето), да се подобри, като накара хората да мислят, а не да възпроизвеждат. За тези, които се притесняват да публикуват образователни материали в интернет, страхувайки се да не би след време да ги намерят на чудесните родни сайтове работи.ком и реферати.ком, на сайта на инициативата за свободен достъп има чудесна секция FAQ.

Първо, обучение по религия за деца на възраст от 6 до 10 години. Интересно какво ще ги учат и как ще ги учат, да не забравяме и въпроса кой ще ги учи. Анализ на Библия/Коран (а защо не нещо източно-азиатско) – не ми се вярва, мънички са. Според идеята нямало да е това, курсът щял да представя моралните принципи на християнството, исляма, юдаизма и будизма. Сега, аз като се замисля, моралните принципа на всички религии са по същество едни и същи и дете на 6 години трябва да ги знае, освен ако не е живяло в гората или е общувало изключително с рецидивисти и психопати. Детето може да не знае, че християнският дядо Боже е казал на Мойсей да не убива ближния и да не го краде, но дотолкова, доколкото това са морални норми, трайно възприети в повечето общества по света, вече трябва да има представа за тях, пък била тя и несъзнателна. Ако пък курса ще включва кратък адаптиран преразказ на Библията, Корана и/или живота на Буда, то тогава той става още по-безсмислен, по-същата логика може да ги учат и на някои приказки от широкия свят или пък наши родни, а защо не басните на Езоп. Нивото на поучителност е същото. Относно това кой ще ги учи хич не ми се и мисли, само си спомням как учителя ми по история след 9-ти клас беше един националист (по сегашна класификация – атакуващ), който както се оказа по-късно хич не си е давал зор да покаже друга гледна точка. Пък и за дете на 6-7 години другата гледна точка направо може и да го обърка. На тази възраст има само една гледна точка, правилната, а обикновено думата „неверник” не предизвиква положителни асоциации.

Второ – забележете, че обучението ще е задължително. Няма искам, не искам, вярвам, не вярвам – учиш! Едно време май така всички са учили история на БКП, така съм чувала. Ако семейството не са вярващи или имат различни възгледи относно как и кога трябва да запознават детето си с религията може да възникнат сериозни проблеми с училищното ръководство. Аз например, ако имах дете, със сигурност нямаше да му разреша да посещава тези часове.

Като цяло предложението показва едно дълбоко сбъркано разбиране относно религиозните въпроси (отделно, че показва опит за изкуствено нарастване на ролята на българската православна църква в обществото и за осигуряване на заетост на учители). Религията е въпрос на вяра, а не на рационален избор. Не може да изучиш 100 религии и на база, на това, което си прочел или видял за тях да си бочнеш пръста в някоя от тях и да кажеш „Аз вярвам в този Господ!” Може да ти допада светогледа според както е в дадена религия, но това не те прави вярващ. Не знам как и кога ставащ вярващ, но съм сигурна, че ако например намирам утеха като чета Библията това не ме прави християнка. Това, че мама и тате са мюсюлмани, не ме прави мюсюлманка. Ами ако мама ходи в пагода, пък татко в синагога, тогава аз каква съм? Може да съм възпитана в семейство вярващи, да знам наизуст всичките молитви и да спазвам точно ритуалите в храма, но това значи ли, че съм вярваща?

Добре, нека има обучение по история на религиите в училищата, но то да е за ученици от средното образование и да е избираем предмет, а не задължителен. В моето училище например такъв курс се четеше от учителката по философия и беше доста интересен. Отделно, че ставаха страхотни дискусии. Но да караш едно дете да наизустява разни неща, за да се покажеш широкоскроен и да си избиеш комплексите е жалко.

Но не за броя на лицензите и за сключения договор ми е думата. През декември беше проведена открита он-лайн дискусия с министър Н. Василев и представители на организации, подкрепящи използването на свободен софтуер. Както става обикновено при този тип дискусии, спора се измести от предварително обявената тема „Предимствата на софтуера с отворен код за държавната администрация” и повече се дискутираше договора с Microsoft. Това, което ми направи впечатление на мен обаче е, че нито една от страните не можеше да дефинира стегнато какви са проблемите според нея и да посочи конкретни решения с доводи за (или против). Бяха объркани проблеми и решения, като май кашата беше в главите на всички участници.

От една страна стои въпросът какъв софтуер ще се ползва от държавната администрация, където водещите аргументи, поне според мен, трябва да имат предимно технически и финансов характер. От другата страна стои въпросът доколко е лесно на гражданите да си комуникират по електронен път с държавната администрация, където водещ би трябвало да е принципа на свободата на избор на операционна система и софтуер от гражданите т.е. те да могат да получават информация от държавните структури във формати, които не ги задължават да имат определен софтуер и в същото време да могат да изпращат информация на администрацията в удобен за тях, гражданите, вид и формат. Едно очевидно решение е да имаш избор от няколко широкоразпространени и общодостъпни формата при комуникацията ти с ДА. По същество това са два различни проблема и според мен е грешка решението на единия (например какъв софтуер и къде ще се ползва в ДА) да се обвързва с решението на другия (какви файлове можеш да пращаш и получаваш от ДА). Начина, по който комуникираш с ДА зависи основно от предоставените ти възможности от същата тази администрация, което пък зависи от добросъвестността, компетентността и техническата грамотност на отговорните за това държавни служители. Строго погледнато, това няма връзка с характера на софтуера, който се ползва от самата ДА за да си върши работата.

Понастоящем в България комуникацията по електронен път с ДА е затруднена, тъй като обикновено човек няма избор какви файлове може да праща и да получава от различните звена (например, файловете са единствено в .doc или .xls формат). Това обаче не се адресира като отделен важен проблем, а се обвързва с въпроса за софтуера, който се ползва в рамките на самата администрация. Мненията са че, от една страна, ДА трябва да ползва отворени стандарти за да може с нея да комуникират хора, които не ползват Windows/ Microsoft продукти, а пък от друга страна, видите ли, ДА трябва да ползва Microsoft продукти, защото повечето хора и фирми в страната ползват такива.

Обикновено този тип дискусии са във фокуса на вниманието когато се сключи поредния подозрителен и недомислен договор от правителството, което е жалко, тъй като дискусията сама по себе си се опорочава – започват едни нападки кой колко пари взел, колко излизала единичната цена, пък какви били условията. Да, тези въпроси са важни и трябва да се говори по тях, но по този начин фокусът се измества и даже, струва ми се, се формира една умора и апатия в хората. Винаги съм се чудила, защо хората и организациите в страната, които твърдят че милеят за отворените стандарти и Linux-базираните решения, не се организират по един смислен начин (което не бива да се схваща единствено като пиене на бира в Кривото) и не определят какви са проблемите и приоритетите им – например дали предпочитат ДА да ползва отворени стандарти, или гражданите да имат избор как да си комуникират с администрацията, или повишаване на познаваемостта на отворените стандарти в обществото като цяло, или използване предимно на Linux-базирани решения и програми в училищата – и да започнат да действат в тази насока.

За какво става дума? По принцип този блог не е много популярен т.е. не се чете много – рекорда на дневни посещения откакто съм на Wordpress е 37 :-). Лошо няма, нали аз си го чета. Обаче, онзи ден, като преглеждам откъде са дошли хората, които са се престрашили да дойдат тук, виждам един странен линк и решавам да видя за какво иде реч. И се оказа, че иде реч за това, че целият постинг за изборите за ректор на СУ е копиран дословно в един сайт. Мен никой не ме е питал предварително дали, как и при какви условия може да се направи това. Заглавието на постинга е сменено, а под него стои „от кооп”. Някъде по-надолу стои (като част от текста) Дневникът на Нели, а в коментар към текста е написано, цитирам, „Ако не се лъжа, горният текст е от този адрес.” Ми не, не се лъжете, от там е.

Още по-интересно става след това. В този блог, Дневникът на Нели, никъде не стои знак, че писанията тук са под някакъв Creative Commons лиценз. Според мен, неспециалиста, това означава, че тук важат разпоредбите на ”конвенционалното” авторско право т.е. ако искаш да правиш нещо с мой текст първо ме питаш при какви условия може да направиш това. В сайта, в който е копиран постинга обаче, е сложен знака на Creative Commons No rights reserved. Което пък означава, отново според мен, че ако текста се разпространи/модифицира от трети лица, то те биха били добросъвестни.

Какво направих като разбрах за тази случка? Написах гневно (но възпитано) писмо до редакторите на сайта, в което исках да махнат статията от страницата си. Това беше на 12 ноември, преди 4 дни. Отговор още нямам. Предполагам, няма и да имам. Статията си стои там, все още е „от кооп”. Освен това добавих в блога си страничка „за блога”, където описах какво може да се прави с моите писания.

Истината е, че по принцип нямаше да спра някой да публикува мои неща някъде, стига предварително да е получил моето разрешение и да сме се разбрали при какви условия ще става това (тук не говоря за пари). Освен това ще е хубаво експлицитно да ме посочват като автор, а не в коментари да има линк насам.

Тъй като надали ще тръгна по адвокати да си търся правата или да искам правни консултации, най-вероятно нещата ще спрат до тук. Но по принцип ми е интересно права ли съм (от юридическа гледна точка) да негодувам срещу едно подобно използване на мои текстове и срещу промяната на авторските права. Някакви идеи?

P.S. Поради дълбокото ми възмущение от постъпката на тези хора не смятам да давам линк към сайта им.

Първото нещо което прави впечатление е, че програмите по същество не са никакви програми, а са повече или по-малко организирани съвкупности от лозунги. Нито една от програмите не беше идентифицирала основните проблеми на университета според съответния кандидат, както и евентуалните начини на решаването им. За сметка на това всички програми изтъкваха колко е важно да се задълбочи партньорството на университета с частния бизнес, със спонсорите, с различни европейски програми за усвояване на средства (странно защо европейските пари винаги се усвояват, а никога не се използват), привличане на студенти извън ЕС (предполагам за да може да се искат високи такси), както и активни инвестиционни и инфраструктурни планове. Естествено навсякъде, по-явно или завоалирано, присъстваше дразнещия високомерен тон на най-голямото висше учебно заведение в страната. Никъде не беше казано, освен в силно пожелателен и приповдигнат тон, нещо свързано с оптимизация на управлението, средствата, администрацията, учебните планове. Нищо в програмите не дава отговор на въпросите Защо? и Как?, за фиксиране на минимални цели, критерии за изпълнение, отговорници и ориентировъчни срокове да не говорим. Естествено тук-там се прокрадват и добри идеи, но и те са поднесени по същия начин, както и всички останали. Като цяло резултата варира от зле до откровено плачевно състояние, като общото впечатление е, че това не са програми, направени за спечелване на избори, а програми за отбиване на номера. Очевидно кандидатите не са администратори или поне не са добри такива. (Забележка: Не съм присъствала на представянето на програмите на кандидатите, може на живо да са се стравили добре.)

Малко по-надолу ще извадя точките, които най-много ме впечатлиха при всеки от кандидатите, някои от тях са направо страхотни - първо ти става смешно, след това не чак толкова. Но въпреки това остава горчивото чувство, че който и да бъде избран в университета нещата няма да се променят към по-добро бързо и отвътре, а напротив - ще е бавно и най-вероятно с натиск отвън. Важни въпроси като качеството на отделните програми и курсове, критериите за взимане на изпит и получаване на диплома, мотивацията на студентите, мотивацията на преподавателите, ролята на администрацията, както и ред други остават без отговор и не се коментират на такова „високо" ниво.

Програмата на Петър Славейков прави впечатление с добрата си структура на изложение. За съжаление съдържанието не е на толкова добро ниво.

• Присъстват неща като оптимизиране на разходите на университета и подобряване на административното обслужване на университета, разработване на съвместни програми с други университети, разширяване на връзките с чуждестранни университети, стартиране на система за контрол на качеството, създаване на консултантски звена, които да работят в конкурентна среда.

• В същото време разбираме, че СУ ще продължи да открива нови специалности, ще създаде центрове за дистанционно обучение в страната и чужбина и ще удължи срока на пенсиониране на професорите и доцентите. Освен това университета ще осигури средства за поддържане и обновяване на сградния си фонд чрез проекти и договори за съвместна дейност. Не на последно място разбираме, че СУ има нужда от хотел и ще си строи такъв, както и че ще завърши спортната си зала (това не знам къде е). Като цяло в тази програма инвестиционната политика е най-подробно разписана.

• Социалната политика се изразява във финансово подпомагане на нуждаещи се колеги, организиране на спортни и културни прояви и осигуряване на строителен терен за кооперация на нуждаещите се преподаватели.

Из Платформата на Иван Илчев:

Първо искам да кажа, че това май е най-зле направената предизборна програма - читателя остава с чувството, че човека не е запозната с административните процеси в университета, а е имал едни идеи по различни теми, седнал е да си ги напише и това е станало неговата платформа. В нея може да намерим неща като:

• В последните години СУ „Св. Климент Охридски" все повече се превръща в софийски университет. Към 40 % от нашите възпитаници идват от София, а близо две трети от Западна България. СУ трябва наново да бъде притегателен център за младите хора от цяла България. ( Не става ясно защо СУ трябва да бъде притегателен център за цялата страна. Освен това ако най-доброто средно образование се дава в София и западна БГ, то е нормално при наличието на относително строги приемни изпити да влизат хора предимно от тези места.)

• Първата област, която е посочил кандидата в платформата си касае присъствието на университета в обществото - не проблемите, не решенията, а публичността. Тук откриваме бисери като „По-голямо внимание към университета в националните медии. Присъствие не само на ректора, но на преподавателите и студентите на университета." и „Не само обвинения към държавата, но и активно популяризиране на научните постижения на преподавателите." Любимото ми е „Създаване с усилията на преподаватели и студенти от всички факултети на образователно културна телевизия, пусната и в интернет, със специални предавания на чужди езици. Тя трябва да популяризира качеството на образованието в Университета и да го наложи като притегателен център за нашите емигрантски общности и за съседните държави."

• В секцията за европейското бъдеще на СУ се намират както добри, така и не чак толкова идеи. Към добрите идеи спадат разработването на международни чуждоезични магистърски програми (не става ясно как ще се реши проблема с липсата на местни преподаватели, които да ги водят, както и с какво ще се запълнят програмите), както и прилагане на практиката на европейските и американски университети за въвеждане на блок от няколко основни задължително избираеми дисциплини, предложени съвместно от природните и хуманитарни факултети. В същото време обаче СУ ще стъпи и в други страни - чрез създаване на филиали в съседни страни и чрез регионални центрове за обучение, „в които да привличаме студенти от околните страни, които водят преговори за присъединяването си към ЕС".

• Има нелоши идеи, свързани с разширяване на междуфакултетните връзки, по-голяма откритост на действията на администрацията и отделни факултети, оптимизиране на документооборота, създаване на електронни библиотеки и електронни списания, въвеждането на статут на „млад изследовател" и уредба за post doc образование, гъвкавост на учебните планове, система за контрол върху изпълнението на взетите от Академическия съвет решения и текущото им излагане на web страницата, подобряване на чуждоезиковото обучение на студентите, осигуряване на възможности за почасова работа на студентите, създаване на специално общоуниверситетско звено за търсене, популяризиране и участие в проекти, като предлаганите възможности се публикуват на сайта. Тъй като изпълнението на някои от тези идеи би означавало вземане на непопулярни решения, би било добре да се каже как ще се преодолее вътрешната съпротива в Университета.

• В същото време има и идеи като „Финансиране на строежа на недовършената спортна зала" (част от подкрепата за спортната и творческа активност на студентите), „Да се потърси начин за подпомагане на колегите, чиито деца кандидатстват в Университета или в езиковите курсове към ДЕО", „Лобиране пред държавните институции за увеличаване на фонд „Научни изследвания", активна намеса на СУ на пазара на международните студентски бригади(WTF?!?!?!), „Да се създадат изнесени университетски центрове за магистърско обучение, съобразено с нуждите на определени региони", „Да се обмисли възможността за създаване на колежи в региони, в които търсенето на определен тип работна ръка е силно."

• А има и неща, които според мен са просто недообмислени. Например: да се засили издаването на научна литература на чужди езици (а дали има търсене на такава от студентите), гъвкавост на учебните планове, съобразена с нарасналите през последното десетилетие възможности на студентите за самоподготовка и с нуждите и възможностите на факултетите (частта със самоподготовката ми е любима).

• Една точка ми е много любима - „Да се защити know how на Университета, да защитим нашият интелектуален труд, да не допускаме да черпят от него без да сме получили съответните компенсации. Да се борим против присвояването на интелектуалния продукт на Университета не само от други институции, но и от наши колеги, когато понякога го преотстъпват без свян". Не знам какво е искал да каже човекът, но явно не е в час, че последните години всички големи университети качват на страниците си за свободен достъп всички материали от курсовете, които не са изричен обект на авторско право. Ако не става дума за този тип материали, то не виждам проблем лицето, почувствало се ощетено, да потърси защита по реда на ЗАПСП.

• И в края ще посоча няколко цитата, които много ми допаднаха - „Едни от първите затворени глави в преговорите за членство в Европейския съюз бяха за образование и наука, а последните - за вътрешните работи и правосъдието. В съответствие с изкривената логика на обществото - щедро финансиране получават двойкаджиите, а не шесторкаджиите." И „Да търсим всички възможности, за да използваме европейските фондове за развитие на човешките ресурси, за технологично обновление и т.нат. Но да не забравяме, че фондовете не са панацея. Европа ги отпуска според нужди, които не винаги съвпадат с нашите. "

Програмата на Иван Петков се казва „2007 - 2011: Софийският Университет - модерен европейски университет". В нея има:

• Хубави неща като идеи за широко участие в системата на проектно и ипрограмно финансиране в национален и международен план, достъп до основни научни информационни системи (и сега има частичен достъп до някои от тях; доколкото знам пари има и в момента, въпроса е, че не се използват за абонамент), желание за изоставяне на „надменното и конфронтационно отношение" спрямо държавните органи;

• Неща като желанието обучението в магистърските програми да бъде изцяло ориентирани към потребителите на подготвяните специалисти (от което не става ясно как и кой ще прави фундаментална наука). Освен това всички преподаватели трябва да притежават поне образователна степен доктор - при сегашната система на получаване на титли това не е най-добрата стратегия, а освен това повечето от хората с титли не са в крак с последните развития в „своята" научна област. Получените научни резултати получават широка публичност чрез публикуването им в реферирани световни научни издания - по принцип това е начина за получаване на публичност на научните резултати. Въпросът е, че публикуването на изследването зависи от неговото качество, а не от платформата на ректора.

• Изявено желание на СУ да развие пазарно-ориентирана стратегия за привличане на кандидат-студенти, което ни навежда до въпроса дали СУ изпитва проблеми с привличането на студенти. Ако притесненията идват по линия на качеството на кандидат-студентите, то те трябва да се адресират чрез повишаване на качеството на предлаганите образователни програми. Залегнало е и желание за тясна връзка между преподаването и изследователската дейност и развитие на магистърските програми като инкубатор за бъдещи научни работници, което само по себе си не е лошо, но противоречи на изказаните идеи за ролята и мястото на магистърските програми. Не на последно място трябва да се отбележи, че и тук СУ трябва да стане регионален и международен лидер във всички степени на обучение.

Естествено, трябва да се подаде заявление – има си формуляр, който се попълва, изисква се една снимка тип паспортна, експресната поръчка (5 дена) струва 3 лева и нещо, нормалната поръчка (1 месец) е 2 лева и нещо. Местата, където се подава това заявление не са чак толкова много – в София са две (едното е в болницата до хотел Плиска), а по принцип пунктове има само в по-големите градове (според списъка, присъстващ на сайта на НЗОК). Защо това е важно – ами защото формулярите се подават по настоящ адрес. Това означава, че ако по някаква причина настоящият адрес е различен от постоянния адрес, то при подаване на формуляра трябва да се приложи копие на съответната адресна регистрация. Предполагам, това също означава, че здравно-осигурено лице от Панагюрище няма да може да си извади ЕЗОК във Варна, освен ако няма адресна регистрация във Варна. Това е доста важна информация, тъй като тя не присъства нито на страницата на НЗОК (аз поне не успях да я намеря), нито около гишетата за подаване на формуляра. А във формуляра по някаква причина трябва да се посочи не само постоянния адрес (този, който е в личната карта), но и настоящия.

Предполагам няма нужда да казвам, че аз трябваше да се разхождам няколко пъти, докато се сдобия със заветното входящо номерче, по което евентуално след 5 дни да получа европейската си здравна карта.

Това, което ме озадачаваше през цялото време всъщност е защо трябва да се посочва настоящ и постоянен адрес и защо трябва да има копие от адресната регистрация при разлика на двата адреса. Все пак целта на формуляра е да се провери дали лицето си е плащало здравните осигуровки и на тази база да му се издаде или да му се откаже да се издаде ЕЗОК. Моята, очевидно грешна от чиновническа гледна точка логика е, че щом си с непрекъснати осигурителни права, ти си с такива права и в Каспичан, и в Русе. Когато попитах лелката на гишето каква е логиката, тя чистосърдечно ми каза: „Не търсете логика, такива са правилата, трябва да ми дадете копие от адресната си регистрация.”.

Освен това във връзка с протестите (или поне имаше съвпадение във времето) бяха цитирани данни за разходите за научна и развойна дейност (R&D) в страната в сравнение с ЕС, като акцента беше какъв дял от БВП се дава за такива разходи в ЕС и какъв в България, както и колко пари се отпускат от държавата. Интересното бе, че източника се цитираше избирателно. От данните, публикувани в Евростат става ясно, че най-голяма разлика спрямо средното европейско ниво идва по линия на разходите за R&D, които се правят от фирмите (частен сектор) и университетите, а не по линия на държавните разходи, където сме даже леко над средното ниво.

За да няма заблудени за какво си говорим, ето и дефиницията на R&D, така, както е дадена от Евростат.

Research and experimental development (R&D) comprise creative work undertaken on a systematic basis in order to increase the stock of knowledge, including knowledge of man, culture and society and the use of this stock of knowledge to devise new applications (Frascati Manual, 2002 edition, § 63 )

Показателят Дял на изследователите е пресметнат от мен и показва отношението на броя изследователи, заети в дадения сектор към общия брой изследователи в страната и ЕС съответно. Под „изследовател" Евростат разбира:

Researchers are professionals engaged in the conception or creation of new knowledge, products, processes, methods and systems, and in the management of the projects concerned.

Така сухата статистика показва, че ако искаме да стигнем средните нива в ЕС натискът трябва да е насочен предимно към частния сектор и университетите, не толкова към държавата (освен по линия на оптимизиране на разходите за наука, но това е дежурната критика за всички правителства относно всички разходи, които правят). Тъй като е по-лесно да се идентифицира държавата (всички знаят къде е Парламента, Министрески съмет, Министерството на образованието, както и доста други държавни институции), протестите обикновено се организират около тези сгради и обикновено в исканията е включена точка от рода на „преференциално финансиране за определени дейности/ държавна политика, стимулираща финансирането на научни проекти", което представено в този вид по никакъв начин не предполага правене на качествена наука и успешно приложение на измисленото в практиката.

А според мен специално за България този вариант (държавата да измисли стимули, чрез които фирмите да заделят повече пари за изследователска и развойна дейност) не е особено подходящ и надали ще е успешен. В моите представи фирмата,която е склонна да заделя пари за развойна дейност е достатъчно голяма за да може да си го позволи, достатъчно дълго на даден пазар, с ясна визия къде и какво иска да прави в следващите няколко (поне) петилетки и с достатъчно дълъг хоризонт на планиране. В нашата страна хоризонта на планиране е относително къс, що се отнася за подобен род дейности, които по същество са високо-рискови и с по-дълъг период на възвръщаемост, а големите компании, ориентирани към производствен процес са малко. Просто към момента структурата на икономиката ни не е такава, че мотивиране на фирмите чрез фискални стимули да действа. Естествено, нищо не пречи едни разходи да се отчетат като разходи за развойна дейност за да се ползват данъчни облекчения. Но пазарът на нашите фирми е като цяло малък и не им е изгодно да правят подобни разходи на постоянна база.

Не трябва да се забравя и че не малка част от големите фирми тук имат чуждестранни собственици, които се предполага да „внасят" нововъведения, измислени в чуждестранни лаборатории. Честно казано в тази практика не виждам нищо лошо, както не виждам нищо лошо и в това да започнеш да работиш в чужбина по чисто професионални причини. Нямам предвид това набиващо се „изтичане на мозъци" от страната, което ужасно ме дразни. Аз пък не виждам защо някой трябва да работи в страната, когато има възможност да е на по-интересно място в друга страна и да изпитва много по-голямо професионално удовлетворение. За някои области на науката просто не може всички страни да си направят (с държавни или частни средства) развойни центрове, просто защото първоначалната инвестиция ще е много голяма, привличането на качествени учени и кадърен поддържащ персонал ще е доста трудно и първоначалното наваксване (да не говорим за утвърждаване) недостатъчно бързо. А няма какво да се лъжем - в България има както и хора, които са в час с последните световни тенденции, така и такива, които лежат на знания, актуални в България по времето, когато са им гласувани докторските степени.

Накратко, не виждам някакъв смислен начин фирмите в страната рязко да започнат да отделят 1% от БВП за научна и развойна дейност. Не съм чула и организациите на работодателите и едрия бизнес да са изказвали мнение по този въпрос т.е. няма някакъв вътрешен подтик.

По данни от сухата статистика университети ни също не са в час, но тъй като те бягат на отделна писта и това е един от многото им проблеми, мисля да не ги коментирам. Не на последно място трябва да се има предвид, че посочените показатели са количествени и по никакъв начин не отразяват качественото състояние на нещата т.е. значимост, актуалност и признание на научните открития и нововъведенията.

Когато нещо се обяви като flash mob, нека е такова. За справка що е то flash mob – wikipedia. Ако нещо ще е шествие, митинг, манифестация – нека се обяви за такова. Flash mob манифестация няма. Просто двете неща са несъвместими. Ако искаш към исканията и идеите ти да се отнасят сериозно, постарай се да се организираш както трябва. В момента, при положение, че акциите получават доста добро медийно покритие (пряки включвания в централните емисии, гости на живо в студиото, публикации в печатни издания), акцентът е върху изразяването на мнение чрез някаква форма на протест, а не върху причините за този протест и исканията на протестиращите. Предполагам, вече всички знаята, че едни младежи правят едни задръствания по улиците на София. И какво от това? Не всички в България ползват интернет постоянно или специално с цел да търсят информация за строежите в страната. Предполагам, че голяма част от хората не са виждали снимките от устието на река Вая и от Рила, които циркулират в мрежата. Ако се продължава така, единственото, което ще видят е задръстените улици и тълпата протестиращи еколози. Мотивацията и ентусиазма са важни, но не са достатъчни за да постигнеш целите си.

За съжаление, както си говорихме аз осъзнах, че май се хлъзгам по наклонената плоскост. Напоследък разговорите ми се ограничават с ежедневности от работата или чиста проба битовизми. И се замислих какво не е наред и какво мога да направя. По принцип обичам да си разговарям на тема Животът, вселената и всичко останало, но тъй като не се сприятелявам лесно, подобни разговори са запазени за определени моменти с определени хора. Да започна да обръщам повече внимание на хобитата си, доколкото ги има? Да си измисля нови хобита? Да се науча да разпределям културно-социалната си дейност по-равномерно? Не знам, но нещо трябва да се промени до края на годината, иначе не ми се мисли.

Аз си имам една теория – светогледа на човек трябва да се разширява, дали ще чете книжки и гледа филми (не ТВ), или ще пътува по света (но не да бере портокали) не е чак толкова важно. Тогава човек ще може да си прецени какво има в собствената си страна, какво му харесва и какво не и не на последно място ще започне да оценява и да уважава и останалите хора. Иначе всички се оказва, че са много горди да са българи заради неща, които са им натъпкани в главите в училище или просто от дълго повтаряне са станали клишета, без изобщо да разбират за какво говорят, кое е уникалното и кое ги прави важни.

Не съвсем в тази връзка (имам предвид представлението снощи) от известно време ме човърка един въпрос. Става дума за следното – ако си привърженик на нещо, дали трябва винаги във всички ситуации да го защитаваш сляпо и да отричаш очевидни недостатъци и грешки? Според мен ако има очевидни недостатъци отричането им те прави смешен и никой не ти вярва. Преди няколко дни проведох един кратък спор на тази тема като ставаше дума за някои аспекти на българския икономически живот и доколко проблемите трябва да се казват пред чуждестранни наблюдатели, но проблемът може да се пренесе навсякъде – спортни запалянковци, привърженици на отворен/затворен софтуер, коя е най-великата нация (и защо). Честното оценяване на ситуацията и посочването на недостатъците според мен показва по-дълбока привързаност и загриженост, отколкото сляпото повтаряне на мантри.

В историята до тук няма нищо неприятно. Неприятни бяха само погледите на останалите хора към мен, когато отстъпих мястото на жената. Трудно ми е да ги опиша. Учудени, намусени, смръщени, тип „ Е, айде сега, това на какво прилича, срамота!”, каращи ме да търся оправдание в мен защо съм постъпила така. Осъзнах, че за себе си не съм си изяснила къде минава и има ли ясна граница между понятията безразличие, търпимост и толерантност. Как щях да постъпя аз ако жената се вписваше идеално в стереотипа циганин – мръсен, миришещ и опърпан? Или да си представим следната ситуация – автобус, бял човек не е перфорирал своя билет, минава контрола и иска да го глоби, започва разправия, в която част от хората, пътуващи в автобуса се включва на страната на нередовния пътник, а останалата част гледа разсеяно през прозореца. Сега същата ситуация с нередовния пътник, но той е циганин. Дали хората в автобуса ще са разделени на същите тези две части?

Мисля, мисля и засега съм стигнала само до един - Харалан Александров. Аз лично не мога да реша с какво точно се занимава социалнаат антропология, но определено колкото пъти съм гледала или чела интервюта на този човек, съм оставала много доволна. Някои от изводите му съвпадат с моето мнение, при това логиката на двамата и методите, които използваме са различни. Освен това задава интересни въпроси и дава интересни отговори.

]]> http://nellyspot.wordpress.com/2006/03/28/%d0%9f%d0%be%d1%87%d0%b8%d0%bd%d0%b0-%d0%a1%d1%82%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d1%81%d0%bb%d0%b0%d0%b2-%d0%9b%d0%b5%d0%bc-%d0%9d%d0%b0%d0%b4%d1%8f%d0%b2%d0%b0%d0%bc-%d1%81%d0%b5-%d0%bd%d1%8f%d0%ba%d0%be%d0%b9/ Tue, 28 Mar 2006 06:19:00 +0000 Nelly http://nellyspot.wordpress.com/2006/03/28/%d0%9f%d0%be%d1%87%d0%b8%d0%bd%d0%b0-%d0%a1%d1%82%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d1%81%d0%bb%d0%b0%d0%b2-%d0%9b%d0%b5%d0%bc-%d0%9d%d0%b0%d0%b4%d1%8f%d0%b2%d0%b0%d0%bc-%d1%81%d0%b5-%d0%bd%d1%8f%d0%ba%d0%be%d0%b9/ Почина Станислав Лем.

Тъй като за първи път бях в магазина, реших, че ще поогледам наоколо какво има. Поогледах. Паркирах се пред витрината с избрания card-reader с надеждата, че някой от симпатичните младежи ще дойде да ме попита какво искам. Но не стана точно така, всъщност чаках 5 – 7 минути и сигурно щях да чакам още, ако не бях наскочила на една девойка, която стреснато каза, че да, тя работи там, но в друг отдел и няма ключ, но сега ще намери човек с ключ. Идеално. Идва въпросния човек, да си призная не беше в униформа, а в костюм, явно по-шеф си падаше. Може ли да видим ей този card-reader – да, заповядайте. А дали го имате в други цветове, на сайта пише, че го предлагате в три цвята. Ми някъде може и да го има в друг цвят, тук е само този (тук ми мина еретичната мисъл да скокна в интернет и да си поръчам друг цвят, да видя какво ще стане, но реших да не съм толкова лоша). Признавам си, решихме да побъзикаме човека. А дали може да се използва като writer? Амиии.. дайте да видя – трябва да може. А тука пише, че работи и под Linux, трябва ли му някакъв специален драйвер? (пауза) Аз не съм работил с Линукс и не мога да ви кажа. ОК. Общо взето ми писна, вече не ми беше интересно. Човека явно не знаеше много за стоката в магазина. Платих, помотахме се още малко и си тръгнахме.

За да съм честна, трябва да кажа, че докато чаках да ми обърнат внимание, персонала на магазина беше зает. Симпатичните младежи бяха ме преценили като неблагонадежден или неплатежоспособен клиент и твърдо се занимаваха с клиенти на възраст 38+ години, а англоговорящият, който влезе беше обслужен мигновено. С тази моя физиономия явно не вдъхвам доверие, че имам пари. Общо взето такова беше и отношението към мен и в Техномаркет и Технополис, когато преди + - 2 години се обзавеждах с техника. При положение, че там правих относително големи (във финансово изражение) покупки. Винаги се оказваше, че аз знам повече за стоката, отколкото продавач-консултанта. Винаги аз трябваше да попитам или направо да търся човек и да му кажа, че искам да взема ето този хладилник, например. Обикновено персоналът стоеше на групички и си разказваше вицове (ако се съди по смеха), гледаше раздразнено и отговаряше троснато, ако поискаш консултация. А и установих, че не съм конкуренция на мъже с голи глави и дебел врат, обзаведени с руси девойки с параметрите на манекенки и гледащи широкоекранни плазмени телевизори. На тези клиенти им се полагат поне по двама консултанти. Ако трябва да се подходи пазарно, това означава, че основните приходи идват от покупки на стоки от луксозните класове. На мен, обаче, по-логично ми се вижда основните приходи да идват от продажбата на стоки (бяла и черна техника) от среден/нисък клас. На месец ако се продават да речем пет плазми, 10 хладилника, 15 телевизора, 8 перални и не знам си колко печки и HI-FI техника, сумата от плазмите е по-малка от останалата сума. Пък не съм чувала да се раздават бакшиши ако искаш да си вземеш плазма.

Събуждането в неделя беше ужасно. Всъщност не самото събуждане, а първия поглед през прозореца. Ужасът ме завладя. Зима в София! Класика в хорор-жанра! В знак на протест си останах в къщи и почти успях да изям шоколадовите бонбони. Подготвях се психически за понеделника :-) Всъщност, не ми се иска да пиша за поледиците, лугата/солта, трафика и всички други ужасии. Не ми се иска да пиша за стачката на учителите, за образованието, за съдебната система, за правоохранителните и правораздавателните органи, за наглостта и безочието на хората по високите етажи, за глупостта на хората, за липсата на журналистика като коректив, за продажността, за овчедушието. Но пък все по-трудно се сдържам. Може би скоро ще взема да драсна нещо. До настъпването на този момент ще се старая да си мисля за хубави неща, коледно-семейни-кулинарни.

Вчера разбра, че в новия брой на списание PC World ще има специално приложение за образователен и научен софтуер и реших да си го купя с надеждата, че ще има нещо ново, непонато и полезно за мен. Колегата обаче ме изпревари. Лошо няма, аз така или иначе разгледах приложенията. Честно казано не се впечатлих, както от самото списание, така и от програмките в приложението. Значи от поместените неща интерес за мен представляват две - SciLab и Maxima, които знам от преди това, а ми беше любопитно да видя 3D картата на Слънчевата система. Това, което ме разочарова, обаче е много повече. Значи, баха поместени списъци с алтернативи на даден продукт. Естествено, тези списъци не бяха изчерпателни, надали може да се направи такова нещо. Лошото е, че не бяха дори близо и до представителност - например в секцията научен математически софтуер не беше представен MatLab. Другото, което ме разочарова бе, че не малка част от представените пакети бяха платени. Предвид факта, че в България така или иначе лицензиран специализиран софтуер почти не се ползва, не виждам защо авторите не се бяха постарали да потърсят (а има) прилични пакети свободен софтуер. След като си се заел да правиш приложение, поне се постарай да представиш повече алтернативи. Като цяло забележките ми са в тази насока. Иначе бях приятно изненадана да разбера колко приложения са направени за средното образование, дано се и ползват по предназначение де. Защото на мен първите срещи с иконометрията ми бяха на Ексел, общо взето освен да сметнеш коефициенти и t-статистики друго не се правеше, не знам поради мързел на преподавателя или незнание за наличните специализирани приложения. След като попрегледах така списанието, си направих два извода: 1. Общо взето ми се затвърди мнението, че най-добрия справочник си е google и 2. Аз очевидно не съм в target групата на изданието.

В събота се разходих сутринта до оранжериите, за да открия че са затворени. С посърнала крачка се върнах вкъщи и се мотах. Пропуснахме OpenFеst-a, тъй като в неделя бе взето решение да се отиде на фото-сафари в зоологическата градина. Общо взето на мен ми се искаше да чуя презентацията на Йовко Ламбрев за бизнеса със софтуера с отворен код, но се надявам да бъде качена някъде по сайтовете.

В зоологическата градина беше хубаво, с изключение на това, че повечето птици ги бяха изпокрили някъде за да не хванат птичи грип явно. Отново ми стана жал за животните от условията, в които ги държат. Очевидно зоологическата градина няма пари. Очевидно е, също така, че входа от левче (50 ст. за деца) не може да им покрие някаква съществена част от разходите. Но пък аз откакто се помня, животните са в клетки с повече бетон отколкото има в Люлин и Младост. Значи ти гледаш някаква мечка/слон/лъв или каквото и да е там друго как се разхождат в терасирани бетонни заграждения, в единия ъгъл на които има вода с плуващи в нея мърсотии. За птиците не ми се говори. Сега, пари очевидно няма. Въпросът е какво се прави за да се съберат. Аз знам за осиновяването на животните, харесваш си някое животно и даваш пари да му се купува храна, в замяна името ти стои на табелка пред клетката. Един вид зоопарка не мисли за разходите за храна. В същото време в парка са нацвъкани кафенца и други подобни места. Те някакъв наем не плащат ли, ползват площ и клиенти на зоопарка все пак. Освен това предполагам, че зоопарка получава някакви пари от държавата или общината, малко ще се каже навярно, но все пак са средства. Все си мисля, че проблемите по света не са по-различни от тези тук, но там зоопарковете определено не са толкова бетонирани. Все някак са намерили решение на безпаричието. Не може ли управителите да се поразтъсят из интернет, да попитат колегите как се справят финансово, какви са източниците на финансиране при тях. Да направят входа пет лева, но човек като отиде да може да вижда животните в някаква що-годе приемлива среда, а не така в бетона или през ситна ръждясала решетка.

Подобно е положението и в ботаническата градина, там също очевидно последните години пари за обновяване на парка не са постъпвали. Ботаническата градина на БАН е красиво място, разположено на околовръстното, доста голямо. Има и оранжерия с доста красиви и редки растения. Странното е, че градината размножава и продава цветя, които така или иначе човек може да си купи от всеки магазини или направо да си поиска от съседката (например бегонии). В същото време редките цветя не се размножават с търговска цел. А според мен ако пуснат някои от кактусите или орхидеите или другите чудесии там на пазара, могат първо да си позволят по-висока цена, второ да съберат достатъчно пари поне за пестициди и торове. Могат да си направят един каталог или картички, които да продават на входа, както е в музеите. Сеното, събрано от окосената трева навън също може да се окаже източник на доходи. И това са само нещата, които ми хрумват без да се замислям. Даже могат като зоопарка да направят кампания осиновете оранжерията – даваш пари, за да се купят препарати за любимите ти растения, или за да се отопляват през зимата. Просто може би малко повече инициативност и смелост няма да са излишни в някои области. Повечето от проблемите в страната са били проблеми и на други страни и те са ги решили по някакъв начин, просто тряб�