Имало нявга край чудноват –

може и днес да го има!

- землище хиледи, хиледи той

мили квадратни обзима.

Блъска го Черно море от възток,

Бяло от юг го припира,

а до ребрата на Дунава бял

той се на север допира.

Тъмни гори го и буйни реки

пряко, на подплес просичат...

Някои историци ''Опакий край''

бозна защо го наричат;

негли на присмех, а дявол ги знай,

негли съвсем справедливо...

Тъй ли, онъй ли - а в Опакий Край

опако всичко отива.

Туй, що се вика устави, закон –

дим издимил се отколя:

всичко се върши по царския кеф,

т.е. по божия воля.

Знайни са тамо свещени слова:

равенство, братство, свобода;

както навсякъде, плява под тях

дъвче смирено народа.

Както навсякъде, върховната власт

е и върховно начало...

Някога бил е държавния герб

лев, а сега - кречетало.

Да, кречетало! На този е герб

смисълът ясен и кратък;

зарад когото пък тъмен е, той

нека внимава нататък.

В Редец, столица на Опакий край

върху висока могила,

каменозидана сграда стърчи

с надпис ''Тук брашно се смила''.

Каменозидана сграда стърчи,

вятърчева воденица –

тъмни ветрила отхвърлят далеч

сянка над цяла столица.

Цялото лято тя глуха стои

делнични дни и недели;

само когато се вятър вести –

зиме - понякога мели.

Мигом мливари от целия край

стичат се само тогава,

денем и нощем все глъч, препирни

и непрекъсната врява.

Борят се, карат се кой по-напред

своята елда да смели...

Цялата сган се разделя на две

партии - черни и бели.

''Пущайте! Вятър от изток повя!''

Белите викат: ''За срама!

Или пък тука съзвани сме ний,

врява да вдигаме само?''

''Чакайте западний вятър! – крещят

черните ядно и диво.

Само от запад когато повей,

смила се хубаво мливо.''

Викат, делякат се: върхът

един иска над други да вземе...

А воденични ветрила стоят

и неподвижни и неми...

Воденичарят, накрехнал калпак,

там под мустак се подсмива:

нему е уемът сигурен все –

има ли, няма ли мливо!

Ала и нему ей врява и глъч

доста вече омръзна –

грабна товарница той и завчас

луди мливари разпръсна...

Мирно е около: вятър не вей

в сградата вътре, ни вънка;

ни воденични ветрила скриптят,

ни кречеталото дрънка.

Бяло-червено-зелений байрак

дреме над стрехи поставен;

лепнато е кречеталото там –

наместо гербът държавен.

Всякоя зима тълпи по тълпи

стичат се луди мливари,

всякоя зима повтарят се пак

там топурдиите стари.

А воденичарят, накрехнал калпак,

сам под мустак се подсмива:

що го е еня, че в Опакий край

опако всичко отива?!

На чудесии обръгнал е той...

В Опакий Край чудесата

не както другаде са чудеса –

те са в реда на нещата!