Това сочи експертизата за влака-убиец, публикувана в сайта на Окръжна прокуратура-Плевен. По показания на очевидците пожарът е възникнал първоначално в туристическия кушет-вагон.

Според експертите във вагона се е създала висока токсична концентрация в купетата, коридорите и площадките при изходите - основно от въглероден оксид, циановодород и хлороводород.

За бързото развитие на пожара са способствали движението на влака със скорост около 94 км/ч, багажът на пътниците, използването на материали, които лесно разпространяват горенето, вътрешни преградни стени, кушетките с пенополиуретанова гъба, облицована с изкуствена материя.

За възникване на горене е било необходимо само наличието на достатъчно количество кислород. Той е постъпил при счупването на прозорците от пътниците с камъни от баластровата призма на релсовия път и е причина за "лумването" на пламъци от прозорците по показания на свидетели.

Появата на пламъци от прозорците на купетата е видимият признак за възникване на явленията "димна експлозия" и "експлузивно горене" - възпламеняване на горимата смес и мигновено преминаване от ситуация на локален пожар към пълно горене на всички материали в купетата.

Пожарът се е разпространил и обхванал туристическия спален вагон. Вятърът е духал в посока на движение на влака, т.е. към Червен бряг и намиращия се пред кушет вагона спален вагон, продукти на горене са прониквали и в спалния вагон. След като пожарът е обхванал целия кушет вагон през летящите отворени междинни врати се е разпространил и в намиращия се пред него спален вагон.

Благоприятстващо условие за развитие на пожара към предните вагони и евентуално към локомотива е било наличието на вятъра. Съществувала е опасност от разпространение на пламъците, ако не са били разкачени и раздалечени процесните вагони от останалата част на влаковата композиция.

Като възможни причини за инцидента могат да се посочат пушене и проява на небрежност от пътник в шесто купе. Причините за възникване на пожара от тлееща цигара и внесен външен огнеизточник обаче могат да отпаднат поради това, че по време на възникването му в купето нито един от свидетелите не е видял да се използват такива огнеизточници, твърдят експертите.

Те посочват и друго предположение, а именно самозапалване на влакнести, зърнести или монолитни твърди горими материали. Тази причина обаче също се отхвърля, защото процесът на съмовъзпламеняване е дълъг и свързан с отделяне на миризма и дим. В купето не са забелязани такива признаци, предшестващи възникването на инцидента, което дава основание разглежданата причина да бъде отхвърлена.

Основна характеристика на пожара е обстоятелството, че в първите 1-2 минути, независимо от пламъчното горене, в шесто купе все още е имало движение на хора. Не е изключено последните, напуснали купето, да са направили това по време на спирачния път на влака, непосредствено след задействането на внезапната спирачка. Следователно пламъчното горене до този момент се е развивало сравнително бавно, с интензивно отделяне на дим, сажди и токсични газове.

Честит празник на всички социалистически деятели в Перник и страната. Бъдете живи и здрави (все пак хора сме) и продължавайте да ни радвате със своята глупост и невежество още много години, но вече от страниците на затворническите месечни бюлетини.

Специален повод да черпи днес има и Румен Петков "Запалката", цар на хумора и лъжата, който "разпали" всенароден смях по лицата на целокупния български народ, удивен от неговата невиждана наглост през последните няколко дни.

Заразени от примера на нашите колеги от страната, редакторите на И.М. Перуник ви поздравяват с една хумористична на първи поглед история, но много проницателна в своята комплексност.

Живял преди много много години, далече отвъд скалистите планини на Витоша, смелият водач на племето "Червени апачи", наричани от местните "Червени апаши", поради склонността им да обират до шушка околните земи и имоти. Апашите били толкова безкруполни, че когато нямоло наблизо с кого да безчинстват посягали едни на други и се самоизбивали, уволнявали се, изпращали се в отпуск, дори сменяли ключалките на служебните си шатри с повод и без повод.

Вождът на "Червените апаши" бил Ненко Поразяващият Паметник, който бил наричан така поради поразителната си прилика с паметника на дядо си. Небесен покровител на Ненко Поразяващият Паметник било могъщото божество на подземния свят Румен "Запалката", който дарил с голяма реколта индианците от племето, а в благодарност те избрали Ненко за свой вожд.

Ненко бил слаб вожд, но неговите съплеменици го обожествили поради безчетните богатства, които Поразяващият Паметник притежавал. Всъщност богатствата му идвали от Перо "Червеното Перо" и Белчев "Минералният извор с голямото шкембе", които се занимавали с усвояване на средства от белите хора на запад.

Въпреки безчинствата си тримата индианци винаги успявали да избегнат наказание от белите хора, къде поради тяхната глупост, къде с много подаръци и злато.

Веднъж белите хванали тримата индианци и ги тикнали в затвора. Първата вечер най-атлетичният от тях - Минералният извор - прескочил стената и избягал.
На втория ден най-богатият индианец - Червеното перо - счупил решетките на прозореца и се измъкнал. На третия ден най-хитрият и най-наблюдателният сред индианците, техният вожд -Поразяващият паметник - забелязал, че килията няма врата и също избягал. Заради своята хитрост и ум, надскачащ двойно средната интелигентност на мнозинството от червените апаши и граничещ с акъла на дива планинска коза, Ненко бил непоклатим на своя пост.

Той се ползвал с преференции, дори и когато ставало въпрос за услугите на племенната жрица на любовта - Ралица "Хапливата уста", която не се славела с особена интелигентност, но пък имала други дарби... Впрочем нейното прозвище "Хапливата уста" съвсем не идвало от нейната словоохотливост.

Историята говори, че когато Ралица се научила да пише, на около 25-30 годишна възраст, започнала да си води дневник. В него пишело:

"Ден първи:
Много хубав ден. Дъщерята на вожда "Поразяващия Паметник" се изгуби, намериха я покрай реката и цялото племе й се изреди. Много, много хубав ден.
Ден втори:
Много хубав ден. Жената на вожда се изгуби, намериха я покрай скалите и цялото племе й се изреди. Много, много хубав ден.
Ден трети:
Много лош ден. Как можах да се изгубя?"

Ненко бил недолюбван от своите, но пък имал малко, но силни привърженици сред собственото си племе, един от които бил Иван Димитров, управителят на областната околия на индианските племена.

В прерията Димитров прекарал железница, но от модерните - Дезиро, и силно впечатлен от постижението си, той отишъл при вожда и казал:

- Искам да си сменя името!
- Така ли? И как искаш да се казваш?
- Големият метален огнен кон, който препуска из прерията със страшен шум, бълва пушек и хвърля искри.
- И как ще ти викаме за по-кратко?
- Ту-тууу...

Вождът заставал зад своите верни подчинени, колкото и глупави и корумпирани да били те, но недолюбвал тези, които му се противопоставяли. Сред тях била и главната жрица на племето Росица "Пълната луна" (не е нужно да проясняваме нейното прозвище). Пълната луна действала често на своя глава без да се съобразява със своя вожд, но позицията й я принуждавала да запазва добрия тон между двамата.

Веднъж, докато племето се разраствало, един от белите предприемачи решил да построи голям храм на черната и бяла техника в града и поканил индианския елит - Ненко, Росица и Иванчо "Любовното биле" официално да открият новопостроения храм.

Отишли първенците до храма, но вътре било тъмно.
Влезнал Ненко. Чуло се "Туп", и излезнал с цицина на главата. Влезнал и "Любовното Биле". Пак се чуло "Туп", и той излезнал с една цицина.
Влезла Пълната Луна и се чуло "Туп", "Туп". Ненко казал:
- Нашата сестра настъпи два пъти мотиката!!!

В подобни закачки преминавали дните на червените апаши, тогава когато те не били заети с това да нападат обитателите на съседните земи и да грабят имуществото им.

Въпреки коравия и студен на външен вид характер, апашите изпитвали съвсем човешки чувства. Имало случаи, в които дори и едни от най-коравосърдечните - Васил "Пушещата бричка" Васев, проявявали слабост към чашката. Веднъж той бил засечен да води следния разговор:

- Ех,Червен Бизон, да знаеш как ми липсва жена ми.
- Защо? Какво е станало с нея "Пушеща бричко"?
- Вчера я смених за едно уиски.
- И още ти е мъчно за нея?
- Не, но страшно ми се пие.

Друг в племето обаче заслужавал най-много състрадание от страна на своите червени племенни братя. Това бил Иван Лозанов "Мързеливия охлюв", който освен, че си пийвал като "Пушещата бричка" бил ужасно тъп, а за да бъде мъката му пълна, бил назначен на щат в племенния съвет на старейшините като секретар. Аналите разказват как , когато индианците били обучени да работят с новите технологии, те си купили компютър.

- Нов е! - казал вождът Ненко. 

- Чист е! - казала Пълната луна.

- Женски е! - казал Иван Лозанов мъдро и посочил флопито.

И така ден след ден, управлявали индианците обширните прерийни земи на юг от Витоша. Белите хора, свикнали да бъдат лъгани дори от своите собствени избранници, вече били толкова апатично настроени, че приемали за нещо нормално ежедневните набези на "Чевените апаши". Но колкото повече апашите били оставяни да безчинстват ненаказано, толкова, повече тяхната наглост и арогантност се засилвала, и засилвала, и засилвала.....

И продължава да се засилва и в наши дни, и с още по-голям размах и сила, заграбвайки всяка педя територия изпод краката на белите хора.

Но за да не нарушаваме доброто ви настроение в днешния ден, ще ви представим един твърде сюреалистичен, но забавен край на историята за индианското племе "Червени апаши" и техния вожд Ненко "Поразяващия паметник":

При доктор от Дивия Запад пристигнал запъхтян индианец.
- Доктор, помага, голям вожд Ненко "Червения паметник" - няма лайно!
Отмерил му доктора една лъжица очистително и го отпратил.
След един ден индианеца отново пристига.
- Доктор, пак помага, голям вожд - няма лайно!
Сипал доктора едно шишенце рициново масло и го отпратил.
На другия ден индианеца - пак.
- Доктор, нищо не става, голям вожд - няма лайно!
На доктора му писнало и дал на инданеца едно голямо литрово стъкло с указание вожда да го изпие цялото. На следвашия ден индианеца нахлува в кабинета:

- Доктор, помощ, голямо лайно - няма вожд!

Автор в отпуска

БДЖ провери влака от София за Септември, от 250 пътници 104 без билети

Ето как потенциално силно печеливша компания се съсипва от държавните чиновници и бюрократичното им отношение. Частна инициатива, пазарни стимули и предприемачество са нужни на БДЖ - нищо друго.

Оригинал на статията на:

Просто и ясно - държавната собственост не работи

За по-лесно преглеждане на този блог препоръчваме използването на RSS FEED! Направете своята регистрация от тук!

Бързо установявам, че комукацията на английски помежду ни няма да пробъде още дълго и затова с липса на каквато и да е надежда в гласа питам, дали все пак не говори немски. Човекът с видимо облекчение потвърди. А аз с още по-видим ентусиазъм се ухилвам и изкрещявам на ум "Gott sei Dank!". Вече и двамата сме по-разговорливи.

По някое време при нас се появява нов човек - представи се като учител по философия. Казах му, че холандецът не говори български (имах си хас пък да говореше!). Третият ни спътник не ме е разбрал явно, защото застана срещу чужденеца и бавно (дума по дума) и супер съсредоточено започна да му говори на български! Попреведох това-онова, колкото да не се гледат един друг като извънземни. До тук цялата ситуация ми се струваше някак смешна, няма начин просто да не се вкарам в някой филм по време на пътуването. Никога не съм си мислила обаче, че някой ден някой ще реши, че не съм българка и когато в крайна сметка успея да го убедя в обратното, той да ми заяви, че немският ми е по-добър от българския. Ама наистина нито за миг не съм допускала, че учителят ще ме хване за слушател и накрая компетентно ще ми изтърси "Говорите български сравнително добре". То вярно, че бяхме на различни диалекти, ама чак пък толкоз?!

Но всъщност смисъл във всичко това имаше. Целта бавно започна да се избистря в замъгленото от недоспиване съзнание. Теснолинейката! Индианското влакче! Наречете го както щете, но този тип влакове в червената книга на изчезващите видове носят един особен чар, някакъв положителен заряд, който те кара да се чувстваш безгрижен и развълнуван или развълнувано безгрижен... Не знам...

У нас има вече само една такава линия. Маршрутът й започва от град Септември и завършва в село Добринище.Започва да се строи през далечната 1921 г., когато започва работата по построяването на “жепейката” от тогавашните селища Сарамбей (Септември) до Лъджене (днес квартал на Велинград). Другата съществувал до скоро теснолинеен железен път е стигал до Оряхово. Но все пак принципът ”трошете, чупете, всичко е държавно” е лайтмотив в живота на не един и двама българи в нашата страна, преди дори да узнаят какво означава тази дума от рекламата на Кока-кола Лайт. Но млъкни сърце...

Возейки се в колата по магистралата от София към отправната точка на моето пътешествие, в главата ми кънти една маршова соцпесничка на име “Пожарът на бунта гори”. Понеже в нея се пееше нещо за септемврийците, тя беше моят постоянен съпровод в едночасовото състезание с тунингованите пазарджишки голфове на широкия път.

Не очаквах да се случи нищо интересно. Представях си деня като поредния опит за бягство от столичното еднообразно многообразие. В София, където въпреки наличието на огромно количество хора, възможностите за забавления и интензивния живот, всичко добива някакви сивкави краски и започва да те натоварва психически. Но дори и напускането на големия град за определен период от време не носи достатъчно удовлетворение. Тогава осъзнавам, че причината е в начина ми на живот и никой освен мене не може да промени това.

И когато пристигнах с киселата си физиономия на гара Септември, веднага в мене нещо трепна. Вече беше се изсипала тълпа от петдесетина фотографи, а прииждаха и още. Всички бяха потребители на един сайт за артфотография и спонтанно във форума им се появила идеята да организират пленер с едно пътуване с ретро-влакче на БДЖ. И почти нямало човек, който да не иска да дойде. Знаех, че ще срещна през този ден много хора, чиято страст е фотографията, но винаги съм си представял нещо различно, щом чуя думата любител фотограф. Това бяха хора, всеки от които носеше със себе си апарат с обектив, дълъг минимум една педя.

При вида на толкова “аматьори” в началото дори ме досрамя да извадя от чантата на врата ми моята скромна видеокамера. Но постепенно, потопен в приятната атмосфера фотосуетата, където всеки се опитваше да щракне по-добре от другите реновирания полския парен локомотив от 1941 г., започнах все повече да кипя от желание да се включа в суматохата. Направих го и сякаш снимките оставаха запечатани не само на мемъри-картата на камерата, но и директно се впиваха в някоя от мозъчните ми гънки с намерението да останат там задълго.

И всред облака от саждите от пращящите в локомотивната пещ въглища разгледах трите произведени преди повече от 80 години вагончета, които бяха готови да накарат своите пътници да почувстват една странна носталгия по време, в което никога не са живели. По едно време локомотивът изсвири гръмко три пъти потегли, съпроводен от гъсти кълба пара.

Влакът бавно пъплеше покрай пътя с характерния си тракащ звук, който беше съпътстван от щракането на десетките фотоапарати около мене. Едва на един ж.п. прелез забелязах обаче с как хората от спрелите коли ни гледаха. Атракцията беше не само за нас пътниците, но и за онези, които ни гледаха отстрани. Рядко можеше да се види физиономия, по която да не можеше да се забележат поне наченки на усмивка. Децата махаха приветствено ръце, макар че в техните анимации подобна странна пуфтяща машина не би се появила измежду звездните рейнджъри и ю-ги-о схватките и те едва ли биха познали без родителска помощ какво е това. Да, отдавна беше преминало времето на една от любимите ми песнички “Черна съм машинка, пускам аз искри”.

Влакчето продължаваше да се движи покрай Чепинската река. Машинистът се хилеше радостен, че са му поверили ценната антика. Той беше облечен със синя рубашка и с нахлупена шапка, на която още блестеше ярка червена звезда, пътеводна за железничарите допреди осемнадесет години. Локомотивът спираше на всеки половин час, за да позволи на фотографите да направят поредната серия на някой елемент от ретро-влака или да заснемат някой детайл от заобикалящия ни планински пейзаж. Слизайки на малките гарички по пътя към Велинград, у мен се засилваше чувството, че часовникът бързо се върти назад. Табелките, написани на френски, паметните плочи на партизаните от отряд “Антон Иванов”, “смесените магазини”, привличащи клиентите си с ярки букви, които образуваха думата “Пивница”... Беше нещо невероятно.

Достигнахме крайната си точка – Велинград – за около два часа. Тук за ретро атмосферата допринесе украсяващия стената на гарата призив към другарите граждани да влагат парите си в ДСК. Слязохме от влака и след поредната фотосесия машинистът вече спокойно можеше да отдели време за себе си да похапне. Но не надениците, които той си носеше в найлонова торбичка бяха интересното, а начинът им на приготвяне. Надениците се разрязваха през средата, нареждаха се на изплакнатата лопата за изгребване на въглища и се пъхаха в локомотивната пещ. Това било стара машинистка традиция.

Време беше за разходка из Велинград. Имах на разположение 3 часа свободно време преди тръгването обратно към изходния пункт. Докато се движех към центъра на града не видях нещо, което да ми хареса от пръв поглед, но пък зърнах няколко неща, които много ме подразниха. Най-неприятното беше да забелязваш навсякъде около тебе изписано името на местните феодали Бееви, които очевидно владеят цялата икономика на града – медии, транспортни фирми, бензиностанциите, дървопреработвателните предприятия. Но това е положението. Върнах се на гарата при моя оазис на душевната наслада и наблюдавах как всеки завърнал се фотограф хващаше апарата си и започваше наново да търси перфектната снимка, която в масовката едва ли щеше да се появи точно в този момент.

Трите часа изтекоха. Трябваше да потеглям. Локомотивът отново изсвири три пъти, за да ни призове към качване. Нямаше как, започнах да крача бавно към вагончето от 26-та година, също както пияната лелка-съдържателка на гаровата тоалетна, която отиваше да пнибере тридесетте стотинки от посетителя на “офиса” й. Пътят на обратно мина без почивки. Всички оживено разговаряха и се хвалеха с направените снимки. Други пък бяха подхванали странни теми като военноезерните сили в Охридското езер на Македония и военноязовирните на Грузия. Но така или иначе денят вече изтичаше, а с това и ретро пътешествието. Локомотивът ни заведе до Септември, изсвири три пъти и спря. Всички слязоха и се отправиха към колите си. Аз също го сторих, макар и с нежелание. Качих се в колата и тръгнах към София.

А утре беше понеделник...

Стари вагони (всички медии), неизправни пожарогасители (Нетинфо), вилнеещи пиянски компании (Днес.бг) и един куп проблеми.

БДЖ, какъв е планът за действие? Къде е пресконференцията? Къде е медийната среща на мястото на събитието? Къде са експертите, които да започнат да обясняват на всички нас, обикновените ползватели на вашата услуга, какво се случва. Само едно изказване, г-н Петков, управител на "БДЖ- Пътнически превози, който уверява журналистите, че всички вагони са "морално и физически износени, но са технически изправни и годни за движение" (Цитат: Днес.бг). Ама, г-н Петков, как ще са изправни, като три от тях са изгорели? Това ли е всичко, което ще кажете?

На фона на няколкото увеличения на цените, лошото обслужване, мръсотията, състоянието на голяма част от влаковете, недоволните, демотивирани и обезверени служители, май кризите идват в повечко на държавните железници. Та пожарът идва навреме да покаже, че БДЖ има отчаяна нужда първо от експертни решения и воля за промени и второ, от професионални комуникации, ако искат да останат на пазара, доколкото все още са там, разбира се. СЕГА!

Продължавам да следя кризата и реакциите на компанията - много ми е интересно какво ще се случи в идните дни...

П.п. Моите искрени съболезнования на близките на загиналите в нелепия инцидент пътници!

21:00. Разбираме, че влакът ще закъснее още повече. Отваряме първата бутилка уиски. Разнесъл се е слух, че в Истанбул почти не се продава алкохол, а и е много скъп, и всички са помъкнали огромни запаси всякакви питиета. След малко отваряме втора бутилка, и тя свършва. Вече почти не ни е студено, и не чуваме мазната чалга. Мики казва, че не могла да поръча отоплително тяло, от тези гъбите, за открити пространства, защото от фирмата имали голяма поръчка от Централна гара София. Хаха!

За кога, за юни ли? Към 22:00. Влакът пристига. Качваме се. Оказва се, че отварянето на уискито толкова рано е било грешка - отворило е глътка на всички, и запасите започват застрашително да намаляват. Всички смятат обаче, че това е може би единственият безболезнен начин да се изтърпи около 12-часово съприкосновение с Българските държавни железници. И са прави.  

По-късно. Към нас се присъединяват няколко хървати, пътуващи за Истанбул, и един младеж, който говореше еднакво гладко (за добре не знам) български, сръбски и гръцки, и не разбрах от къде е, но разбрах, че ще ходи в Йемен. Почерпваме ги с нашето пиене и скоро се оказва, че количеството, предназначено за цяла седмица, е свършило още преди да преминем границата! Този факт ми навява мрачни мисли за тежък алкохолизъм, но тъй като все пак бяхме 9, а станахме 14-15, си отдъхвам с облекчение, докато се опитвам да натъпча празните бутилки в един найлонов чувал. 

Питам хърватите и другия тип имат ли идея какво ще правят в новогодишната вечер, понеже ние нямаме. Каквото стане, казват те. Ясно, казвам аз, наздраве. Изваждам една тетрадка, и им казвам, че това е корабният дневник, където всеки от пътниците може да напише каквото му скимне, ако му скимне и когато му скимне. В последствие всички си мислеха, че с тази цел съм донесла тетрадката, а всъщност ми хрумна във влака.  Сега намирам някакви почти неразчитаеми послания – дали заради питиетата, или клатенето на влака, не знам – на гръцки и хърватски, и почти неразчитаеми пояснения към тях. Поясненията (явно съм помолила хората да преведат какво са написали) гласят, че животът ми трябва да е един влак, от който да не слизам, и че човек не престава да играе когато остарее, а е остарял, когато престане да играе, и така нататък. Сега с някакво почти умиление си прелиствам корабния дневник и си мисля как пътуването тепърва започва. J 

Още по-късно, никаква идея колко точно. Българската страна на границата. Поглеждат ни паспортите и си заминават. Един по един всички се оттеглят към царството на Морфей, когато изскача шафнерът, и ни съобщава – по-точно изкрещява - благата вест, че трябва да слизаме от влака (?!?!?!), защото от турската страна паспортната проверка се осъществява на едно гише, и хм... трябва да прескочиш едни релси, още едни релси... И ако нямаш проблеми с придвижването и успееш да ги прескочиш, да застанеш на опашка, където се редят хората от... целия влак... 1 гише!... Около минус 15 градуса по Целзии... 

Така-а-а. А ако имаш проблеми с придвижването, не ме питай как по дяволите ще минеш паспортния контрол. Научи се да летиш, например. И без това настилката е заледена и се пързаля. Също така, ако пътуваш сам и спиш непробудно, също не ме питай какво става ако пропуснеш. Знам само, че когато ме събудят по средата на нощта и ме накарат на изляза на снега, да си зарежа багажа без надзор, за да чакам на опашка, която не свършва, побеснявам.  

За съжаление се оказва, че няма на кого да се оплача, а шафнерът с нищо не ми е виновен, както навярно и служителят, който не говори никакъв език, но бие печати по паспортите. Започвам да мрънкам гневно как ще напиша писмо до... до кого?!... ами най-добре до арменския поп! Ще му разкажа как са ми потъпкали човешките права и как в 21 век аз съм киснала на опашка в нечовешки студ и нечовешки час, заради един глупав, малък печат. Как на всички други граници някой идва най-любезно при теб за въпросния печат. И как заради този гениален начин на проверка, вече цяла седмица не мога да спя от кашлица. Това ще е преувеличено, естествено, но кашлицата е налице, макар и причините да са много.  

Още по-късно. Навън е светло, в купето е зверска жега, а бутилките от минерална вода са празни. Ставам рошава и залитаща, подпирайки се по стените обикалям из вагона за поне глътка вода, но всичко е заключено. Другите още спят. Имам чувството, че ще припадна. Намирам в раницата си ябълка, отивам за я измия, но хвърлям един плах поглед към тоалетната и си помислям, че по-скоро бих умряла, отколкото да вляза в нея. Никакво миене. Захапвам ябълката с небивало настървение и алчност, за да изсмуча всяка капчица течност от нея. Като че ли е последната на света. Остават почти само семките, и желанието за още една, и още една... но няма. Другите започват да излизат от купетата.                 

Минаваме покрай квартал... друг, още един... Истанбул? Истанбул. Хубав квартал, лъскави къщи с мраморни колони и цветни мозайки... тудуф тудуф (това е звук от движещ се влак, ако не ти е ясно)... гето, мизерия, сметище... тудуф, тудуф... спретнати комплексчета от разноцветни нови панелки – пет жълти, пет червени, пет зелени, с детски площадки отпред... тудуф, тудуф... гето, смрад, сметище... тудуф, тудуф... малки еднакви къщурки, толкова еднакви и много... тудуф, тудуф... град... море... паркинг... къщи... гето... море... къщи... и ето ни на Сиркечи. Звучи почти на унгарски, но не е. Гарата в Истанбул е. Слизаме.  

J 

To be continued.

Размер в пиксели: 1280 х 1024

Име: Sundown through the train window.

Как изглежда залеза малко преди Свищов през прозореца на влака?

"Синият влак" е построен през 1959 година след конкретни инструкции от страна на президента на Сърбия Йосип Броз Тито. Композицията е изминала над 600 хиляди километра по време на официални пътувания. Той има общо 20 купета, напълно оборудвана кухня, вагон-ресторант, апартамент с отделни бани, както и специален вагон, превозвал луксозните автомобили на бившия югославски лидер. Салонният вагон разполага с луксозна махагонова трапезария, кухня, килер и шест стаи с отделни бани. В него има дори 30 киловатов генератор, използван за спешни случаи.

С влака лидерът е обикалял бившите шест югославски републики. Композицията е била използвана за приеми на членове на Комунистическата партия в страната, както и за посещения на световни лидери, като британската кралица Елизабет и френският президент Франсоа Митеран.

Дълги години превозното средство е било оставен на депо. От 2005 г. Сръбската железопътна компания започва да го дава под наем на компании или групи за конференции или корпоративни забавления, но само за еднодневни пътувания, и то в рамките на Сърбия.

През месец декември част от него ще бъде продадена на търг.

Източник: Econ.Bg