През мрежата не виждаме лицата си,
през мрежата не търсим и очите си.
Кипи животът безтелесен,
кипи животът безтегловен.

Понякога ми липсват гласовете ви,
които никога не съм чувала.
Понякога ми липсват и лицата ви,
които никога е съм виждала.
Не никога, но на снимки,
а някои - и никога.

Така живеем тук, ала на живо
не знам дали ще понеса да ми се случи.
Не знам дали ще понеса да ви погледна.
Не знам дали ще се обърна да ви чуя.
Не знам дали ще ви позная.

Сама съм и когато сте наоколо,
когато ви изключа, съм сама.
Сама с тетрадката си в кухнята,
с цигарата и с чашата с вода.

А топлината трябва да е силна -
прегръщаща, човешка топлина.
Затварям ви, излизам, за да видя
коя съм и къде съм на света.

Пояснение: Стихотворението стана малко тъжно. Това е, защото вчера се видях със старите си приятелки, които виртуалният свят не може да замени. Стана ми мъчно, че толкова рядко имаме възможност да се събираме. Разпилели сме се, а новите ми познанства по градинките и пейките не ми дават, каквото искам. Виртуалният ми свят е чудесен заместител - в него си имам всичко, което ми липсва. Но вчера, като ги видях, разбрах, че просто не е същото.

Та, с лиричното ми отклонение не искам да ви кажа, че не сте ми нужни - да не си помислите! :lol: