Впечатление прави, че:

1. Вторият учебен срок за 12 клас продължава от 02.02.2009 г. до 08.05.2009 г.
2. Дванадесетокласниците имат специална пролетна ваканция: от 01.04.2009 г. до 05.04.2009 г. вкл. тоест с една седмица по-кратка от пролетната ваканция на всички други.

Реформи, баце...

]]> http://kulinarno.wordpress.com/?p=147 Thu, 14 Aug 2008 20:52:16 +0000 joanapetrova http://kulinarno.bg.wordpress.com/2008/08/14/roma/ Най-красивото място, което съм посещавала до сега, това е Рим. Заобиколена от огромните каменни сгради, няма как де не почувствам величието на този град. Впечатленията, които събрах са толково много, дори нямам думи, с които да ги опиша - трябва да се усетят. Толкова романтичен град с малките тесни улички, които те отвеждат на някой площад с фонтани, множеството ресторанчета, които те примамват да седнеш и да се насладиш на чаша вино, слушайки мелодията на някой уличен музикант.

С Валентин, отседнахме в хотел Ferrari Home. Намира се в близост до центъра на Рим, за това почти не използвахме градски транспорт.
Сутрин ходихме в кафетерия "Giolitti", намираща се на улица Via Luigi Settembrini 19/23. Освен хубаво кафе, предлагат и много сладкиши, наречени dolci mignon . Опитахме тирамису, чийзкейк с ягодова заливка и хрупкава фунийка от карамел и бадеми с пълнеж от крем.

В горещите дни, няма как да не се разхладиш с италиански сладолед. Местата където се продава се на ричат Gelateria, от gelati - сладолед. Разнообразието на вкусове е голямо, ние успяхме да опитаме малка част от тях.

Харесаха ми фурните, от които се разнася невероятен аромат. Впечатление правят аранжираните витрини с паста, вина и продуктите, които предлагат. Освен пресен хляб, там се приготвят различни видове сладки, бишкоти, пайове и пици. Опитахме хрупкавите амарети, ухаещи на бадеми.

Всяка вечер с Валко сядахме в някой ресторант и поръчвахме бутилка бяло вино. Опитвахме различни пасти със сирена, пици, ньоки. Много ми харесаха брускетите с домати и зехтин, които се предлагат като предястие. Това са препечени филии черен хляб,гарнирани с овкусени, нарязани на ситно домати и рукола. Също като предястие се сервира прошуто с пъпеш. В първият момент комбинацията ми се стори странна, но в последствие ми хареса.

За разлика от нашите традиции, италианците ядат салатата след основното ястие, за това и в повечето заведения листата със салатите е най-отзад в менюто. Пиците предлагани в ресторантите са тънки, много вкусни и нямат нищо общо с продаваните у нас. Не са претрупани с много продукти. Ние опитахме "Маргарита" и "Наполи". Там също продават пица на парчета, но изглеждат по съвсем различен начин. Правят ги в големи правоъгълни тави, режат се на правоъгълни парчета и питката е по-дебела.

Опитахме и фокача - тънка, хрупкава пита, подправена със зехтин и пресен розмарин.

Исках да вкуся от всеки един аромат, всяко ястие, което се предлага. Толкова много вкусове, че дори месец престой няма да ми стигне, за да се насладя на италианската кухня.

Ваканцията свърши и стотици хиляди българи започнаха да прииждат към столицата от всички посоки. Други пък се качиха на самолета / влака / автобуса и беж там, откъдето са дошли. Общо взето, цялата почивка е свързана с релокализация на огромни маси хора. Висях три часа на Витиня. Видях до какво води комбинацията от стаден инстинкт + лош инфраструктурен мениджмънт.

През почивните дни малките градчета се превърнаха в оживени търговски и увеселителни центрове, а големите, шумни градове - в портрет на спокойствието и тишината.

И понеже се събра толкова дълга ваканция, в държавата сякаш спря да се случва каквото и да било. Катастрофите по пътищата зачестиха, естествено, но това не беше достатъчно за гладните за кръв, скандали, корпуция и зрелища медии. Очакваните природни катаклизми също не се случиха. Дори времето сякаш взе да го мързи: пусне лек дъждец, та спре.

Хората обърнаха гръб на работата, ангажиментите, крайните срокове и насочиха вниманието си към хубавата страна на живота - ядене, пиене и секс.

Някои се посветиха на максимата "човек е човек, когато е на път". И превзеха Гърция. А румънците превзеха България. В Баличк има инсталирана сцена, на която всяка вечер свирят рок банди от Букурещ. Няма къде да се паркира от румънски автомобили. Абе, масова релокализация.

Но да се върнем на темата. Всички си дадоха пас заради многото празници и в страната действително спряха да се случват лоши неща (освен катастрофите). Това се оказа проблем за хората, които пълнят публичното пространство с помия. Опитаха се да ни развалят спокойствието с предупреждение, че най-вероятно ще намерим апартамента си ограбен, след като се напочиваме, но заради хубавото време и доброто настроение почти никой не им обърна внимание.

И те подхванаха мащабен дебат на тема "за или против дългата ваканция". Естествено, негативизмът отново надделя. Дори се появи точна статистика колко е загубила икономиката на страната от тази свежа глътка пролетен въздух. Кака Сийка написа много хубав материал по въпроса.

Странно, защо децата се радват на дългите ваканции, а като одъртеят, ваканциите изведнъж започват да им пречат?

Възмущавал съм се от безкрайните празници, не като да не съм. Дори текстът ми беше препечатан от Капитал - една медия, която традиционно застава зад ценностите на либералния капитализъм и активното пазарно поведение. Както и аз, междувпрочем. Икономическата логика действително говори против подобни дълги разпускания, но в конкретния случай бих искал да изразя едно противоположно мнение. Според мен, пролетната ваканция беше нужна.

Някои казват: "Като ти се работи толкова, работи!". Но как да работиш, ако всичките ти доставчици, клиенти и бизнес партньори са около софрата или по плажовете в Гърция?

Аз лично свърших много работа по празниците, но успях и на сватба да отида, успях да попътувам, смогнах и да си отспя. Оказа се, че време има за всичко. Това й е хубавото на дългата вакация.

Понякога масовата нагласа да се бездейства е толкова силна, че всякаква съпротива е излишна. Как постъпва разумният работохолик в подобни случаи? Ами превръща се в разумен отпускар, ето как.

Бих посъветвал хората с овърклокнати от амбиции и работни проекти мозъци да си подредят нещата така, че през следващия отпускарски период (някъде около шести септември се падаше, мисля) да могат наистина да почиват в мир. Със себе си. Просто няма друг начин. "Като ти дават - еж, като те гонят - беж"

А сега се стягайте за работа. Ваканцията свърши.

Тихомир Димитров

Когато си турист в такава страна, в случая България, значи си във ваканция, времето, когато светът съществува по други правила, ваканционни, и много неща са позволени. Обличаш се не като за работа, а фриволно, дори може би предизвикателно за местните хора. В неваканционно пространство не се срещат девойки без горни дрешки, но на плажа е нормално да се срещнат девойки без горнище на банския. Добре, плажът насвякъде си е плаж, но плажната атмосфера плъзва и в самия град, където междувременно местните хора работят: например в туристическия град туристите се връщат от плаж по бански.

В едно туристическо пространство си свободен да завоюваш, всъщност то е лесно, а се и очаква. Усмихват ти се, предлагат ти да влезеш, облечени в народна носия и дегизирани в идентичността, с която смятат, че са те привлекли, за да гарантират, че купуваш истински оригинал. Oправят ти чаршафите, вдигат падналото на пода бельо и го сгъват, влизат в банята ти да я чистят и изпразват кошчето ти за боклук, може би поглеждат какво си изхвърлил, подреждат ти тоалетните принадлежности. Теб самия те канят в къщата си, но и в твоята интимност влизат.

А и самата география на България в такъв момент започва да звучи еротично: Високи сини планини, Черно море, Розовата долина, Подбалканската котловина...

Това си мислех, докато гледах везаните покривчици, изложени на улицата, на един външен дувар в един туристически български град. Кой би изложил домашни интимни вещи на външния свят, освен ако страната не е туристическа? Освен ако не очаква тези вещи да се продадат и то не защото са необходими на минаващите по улицата на път за вкъщи след работа местни жители? Тези домашно тъкани покривчици, везани калъфки за възглавници, бродирани кърпички, които по принцип не излагаме пред външни хора, са изложени да съблазняват. Да бъдат купени не заради утилитарност, а заради нещо едновременно необходимо и приятно: за украшение на нещо необходимо и лично, за естетически масаж на самочувствието когато ги използваме за телесно удоволствие или нужда (да спим на тях, да си избърсваме носа с тях, да си слагаме храната на тях). И понеже са създадени ръчно от някого, този личен допир чрез предмета се предава на туриста купил си предмета. Местните хора за украса на собствения си дом купуват индийски слончета и френски порцеланови статуетки, но не свързват тези предмети с ръцете, които са ги изработили, защото те са откъснати от мястото на произхода си. Но туристът купува "битовата" кърпичка от извора на нейния произход, дори от жената, която я е създала. Той си отива, с кърпичка в ръце, и когато има хрема се чувства обгрижен и докоснат, и то по един красив начин, от ръцете, създали кърпичката.

Но пък детето ще кандидатства в математическата.

Отказахаме резервацията за Тасос и за сметка на това се напихме, всички без детето, което отиде при баба си и дядо си. После дадохме ключа от вкъщи на приятелите си, защото те имат своите причини да си лягат рано. Ние с любимия, двама заблудени французи и Абсолютно Най-готината не-Барманка на тази ваша планета, затворихме Бара и отидохме да хапнем. Нали сега сме на море, решихме. Приятелите ни вече са в квартирата, а ние ще посрещнем изгрева. Не можахме, защото когато излязохме от кръчмата беше 8 сутринта.

1-ви ден. Съгласно устава.

Станахме рано следобед и заехме шезлонгите на терасата. За щастие тя е голяма, голяма и предоставя достатъчно простор за въображението. „Друго си е на морето”, казвахме си, времето ту се влачи, ту се забързва, дори се върти понякога, но на кого му пука. 

До нас има строеж, без почивен ден.

- Все едно сме на Съни Бийч – казах на Приятелката си. - Не е първият ми избор на курорт, но по-добре, че дойдохме. Тя мързеливо се съгласи.

Следобеда се изнизваше; поиграхме Скрабъл, ядохме остатъци от хладилника, после и други неща и се хилихме почти на всичко. Към 7 се сетихме, че сме пропуснали следобедните коктейли и започнахме направо с уискито. После и любимия ми се събуди, а Приятелят на Приятелката ми наистина замина за Тасос, но по работа.

Вечерта мина Бившият ни Съсед за Цял Живот с гаджето си. Той е художник. Казаха, че заминават на пленер. Не знаех, че пленерите са оцелели след соца. Самата дума е като порта към друга действителност. Аз не минах през нея, но определено усетих течението, когато се отвори. Затова се завих с одеалото си – вечерите на морето са хладни.

2-ри ден. Щастие.

Нямам идея какво правихме през деня, но беше готино. По някое време Мама докара сина ми. После дойде и неговият Най-добър Приятел. Играха на някакви шумни игри, но ние не ги чувахме поради строежа, Скрабъла и ментата с лед. После звънна Нашият Най-добър Приятел да ни покани на гости. Казахме му, че не можем да отидем, защото сме на море.

- Е, колко му е до съседната палатка? – възрази той, а ние не можахме и по-късно тръгнахме.

Пред строежа децата спряха и надраскаха нещо на оградата с черен спрей. Най-добрият Приятел е художник, всъщност, и драсканицата изглеждаше доста добре; приличаше на надпис. 

- Какво е това? – попитах.

- Графити. - гласеше гордият отговор.

- Това ми е ясно, питам какво означава.

- Това е таг.

- Моля? – това сме ние с приятелката ми, в хор.

„Век живи, век учись.” - казват братята руснаци. Оказа се, че това е нещо като графити подпис. Осветлиха ни и за много други подробности, надпреварвайки се да говорят един през друг. Например, ако сложиш таг на графита си, последния става неприкосновен за гилдията. Никой не може да драска отгоре му - нито да го съсипва, нито да го подобрява. Вероятно ако го направи, ще гори в ад, пълен с прясно боядисани огради, но до края на света няма да пипне спрей. Или по-гадно, спреят му все ще се оказва безцветен, или още по-гадно – каквото и да се опитва да изпръска с него, все ще излиза тага на осквернения колега. Ще спра до тук. Ясно е, че бих се радвала на бляскава кариера като демон. 

После минахме покрай НДК. Под пилоните имаше естрада с надпис „Младежки фолклорен фестивал - Поморие” или нещо подобно. Застанахме отстрани и позяпахме как съвсем дребни дечурлига, облечени в носии пеят народни песни.

-  Сладки са. – казах на сина си.

- Да. Виж обаче фона. – и посочи зад тях.

На екрана върху НДК се виждаше огромна чалга-кака, с огромни чалга-цици и премрежен поглед. После кадъра се смени. Кефи ме как сина ми забелязва такива неща. Казах му го.

- Ама, са ги научили да пеят тези дечица. – добавих, в опит да оправдая света.

Най-добрият Приятел веднага ме опроверга.

- Ами! - каза презрително. – Научават ги да пеят, но не ги научават как да се държат на сцената. И после като излязат всичко се скапва, почват да се борят с микрофона, а половината песен не се чува.

Какви философи се извъдиха само. Но мен не могат да ме трогнат. Аз съм на море.

После на светофара на 5-те кьошета спасявахме едно коте. Мяучеше истерично изпод един клекнал ситроен и решихме, че се е заклещило. Приятелката ми легна жертвоготовно до колата и започна да ровичка под нея без замисляне. Такава е тя. Решителна и енергична, но най-хубавото при нея, освен усмивката и краката е, че е абсолютли рилайъбъл. Тя е обратното на онези, които вечно се наемат да вършат всичко, а докато се усетиш ти лежиш под колата, а те ти викат „Дай малко по навътре! Хвана ли го?!”. Оказа се фалшива тревога. Котето се качваше и слизаше изпод шасито поне три пъти, докато установим, че ни прави на маймуни както само една котка може.

Нашите Най-добри Приятели ни посрещнаха облечени в морски дрехи и с бижута от миди на конец. Герданчето на Малката Щерка има закопчалка от кучешки зъб на куче.

- Татко ми го направи. – похвали го тя.

- Да, – потвърди той скромно – когато бяхме на Иракли. Айде, почвайте да търсите съкровището.

На масата бяха натрупани миди, рапани, морски камъни и пясък. Имаше дори морско конче и морско дяволче. На такива места винаги има скрито съкровище, логично е, затова веднага се зарових. Намерих почернял сребърен пръстен с бял седеф. Първото което си помислих, е че няма да ми стане, защото пръстите ми са като кебапчета и ми тровят вегетарианския живот. Но щом понечих да го сложа на пръста си той просто се плъзна и залепна там.

- Ама наистина ли е за мен? – не ми се вярваше.

- Нали ти го намери.

Щастието е толкова неописуемо.

После вечеряхме и пихме и гледахме „Червената шапчица”, а децата седяха на първия ред и се обръщаха на най-смешните места, за да се смеем заедно. Лабрадорът ми се лепна и аз го галих през цялата втора половина от филма и малко си поплаках за кучката. Освен на най-смешните места.

3-ти ден. Ананаси и шкембе-чорба.

Към 12 сутринта изпълзяхме от леглата и седнахме на кафе, на терасата. Четохме Тери Пратчет, наум и на глас и се кискахме със споделена радост.

Следобед Приятелката ми трябваше да излезе. Това е дупка в морето. Реших, че щом така и така не сме на море, можем да свършим малко къщна работа. Пресадихме лимона и като цяло направихме някакво безмислено рокадо на бурените, които растат в саксиите ми. Тука има тука нема. Крайният резултат обаче си го биваше. После ходихме до пазара, и се нарамихме с една внушителна купчина плодове. След малко пак щяхме да се върнем на морето. А там се ядат плодове, всеизвестно е. На връщане, синът ми, който винаги има здрава пръчка под ръка, отново изобрети кобилицата и с нейна помощ гордо домъкна всичките 10 торби сам до вкъщи.

Приятелката ми се върна, с нея и морето, и заедно изядохме плодовете. Научих се да режа ананас, не е кой знае каква философия, но ако е скапан си е загуба на време. После и любимият се прибра, още от снощното гостуване.

- Понякога си струва да се напиеш като змей, за да се насладиш на една истинска шкембе чорба. – му казал Нашият Най-добър Приятел, вместо добро утро. После излапали чорбата.

Вечерта е тиха и чака раздялата. Седяхме си кротко, вече не ние се пиеше, а Скрабъла така се закучи, че чак на мен ми писна. „Вчера „иху”, днеска тихо”, казва една друга приятелка.

4-ти ден. Сбогуване.

Тя напусна морето първа. Докато събираше багажа, сина ми я попита:

- Няма ли да спиш тук довечера?

- Морето свърши. – отговори тя.

- А, вярно… – децата умеят да са щастливи навсякъде.

После и ние прекрачихме обратно в реалността. Бяхме си вкъщи, на терасата. Обикновена неделя.

Епилог за съкровището.

Две седмици по-късно, в същия онзи Бар, седнах до един Математик. Веднъж го бях попитала още ли обича матемаматиката толкова много.

- Не съм срещал по-красива жена – каза тогава.

Припомних му го и споделих, че съм разказала на сина си за разговора с него. Използвах го за нещо като любопитен акцент към речта ми в полза на кандидатстване в математическата. Тази новина, кой знае защо, го вбеси.

-Ти си го накарала да кандидатсва?!! – френетично се разкрещя той. – ТИ!!! Да ми се махаш от очите! Това човек го избира сам! САМ!!! – чак пяна му излезе на устата.

Обърнах му гръб, защото и той ми обърна. Абсолютно Най-готината не-Барманка се усмихна, както само тя може и ни доля чашите.

- Я да ти видя пръстена. – обади се примирено Математикът, когато вдигнах моята.

- Това е пръстен от съкровище. – осведомих го. – Намерих го...

- Виж сега, трябва да ти кажа нещо, което да предадеш на сина си. Ама непременно и дословно. Нещо... математическо. Абсолютно дума по-дума. Ясно ли е?

Само кимнах, каквото и да кажех, щеше да изглежда като мрънкане на фона на неговия патос.

- Дай пръстена! – заповяда ми той.

Свалих го и го сложих на бар-плота, а той откъсна капака на кутията си с цигари. Постави я изправена на педя от пръстена и размаха бясно капака, като успя да застраши очите на Всички, моите и собствените си.

- Значи, нека да дефинираме едно общо пространство, което съдържа съкровище – и посочи пръстена – и нас, които го търсим. – и побутна цигарите. – Но то е скрито! – тук повиши глас и драматично хлопна капака на кутията върху пръстена.

- А-хаа... – казахме Всички засрамено, съвсем като Мечо Пух.

- Сега нека да дефинираме едно подпространство, в което между нас и пръстена има един единствен тесен тунел.

-  Колко тесен? – поинтересувах се веднага. Той млъкна и се загледа през прозрачната ми глава.

- Не, не е тесен. – размисли. – Широк си е, и е висок 5 метра. Кажи ми, има ли вариант, в който ние не стигаме до съкровището?

- Не. – пробвах се аз.

- Точно така!!! – разподскача се на стола и добави – Ние винаги тръгваме напред. И винаги стигаме до съкровището! Непременно кажи точно това!!! Дословно, разбра ли?!

Ето, де. Казвам го.